Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 28.11.2018
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-д състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа
докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 6423 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение №309094 от 09.01.2018г., постановено по гр. дело №66832 /2016г. по описа на СРС, ГО, 77 състав са отхвърлени предявените от С.И.П. искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т.1, т.2 и т.З във вр. с чл. 225 от КТ.
Срещу решението в тази част е подадена въззивна жалба от ищеца. Въззивникът твърди, че уволнението му е незаконосъобразно, доколкото в заповедта за уволнение не е посочен договорът за управление, който е бил сключен. Счита, че не са налице предпоставките за уволнение по чл.328 ал.2 КТ, тъй като уволнението не е извършено в предвидения 9 месечен срок, тъй като сочи, че договорите за управление са антидатирани. Излага доводи, че работодателят следва да докаже достоверната дата на документа. Твърди, че служителят не е част от ръководството на предприятието. Излага съображения и относно дължимото обезщетение по чл.344 ал.1 т.3 от КТ. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове.
Решението в частта, с която е уважен предявения от ищеца иск с правно основание чл. 215 КТ като необжалвано е влязло в сила.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна- „В.Г.“ ЕООД е подало отговор на въззивната жалба, в който я оспорва. Счита решението на СРС за правилно. Излага доводи, че заповедта за уволнение е законосъобразна. Сочи, че е спазен предвиденият 9 месечен срок, в който може да се уволни служител на ръководна длъжност съгласно чл.328 ал.2 от КТ, както и, че ищецът не е трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК. Излага доводи, че служителят е имал ръководни функции. Счита, че не следва да се уважават акцесорните искове по чл.344 ал.1 т.2 и 3 от КТ, тъй като уволнението на ищеца е законосъобразно. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и във връзка с изтъкнатите от страните доводи, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове по чл.344 ал.1 т.1,2 и 3 от КТ и по чл.215 от КТ, като в последната част решението е влязло в сила като необжалвано.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми във връзка с правилността на решението.
По същество, настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Не се спори между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът като служител и ответникът като работодател са сключили трудов договор на 21.01.2013г. по силата на който служителят е заемал длъжността регионален мениджър във „В.Г. ЕООД“. На 13.10.2016г. Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.328 ал.2 от КТ, тъй като е сключен договор за управление на предприятието.
Съгласно чл. 328, ал. 2 от КТ служителите от ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на предприятието, като уволнението може да бъде извършено след започване на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. Законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ се предпоставя от проявлението на следните юридически факти: 1. компетентен орган на работодателска власт да е прекратил трудовото правоотношение; 2. ищецът да е бил измежду лицата, които представляват "ръководство на предприятието" по смисъла на § 1, т. 3 КТ; 3. преди прекратяването на трудовото правоотношение да е бил сключен договор за управление на предприятието, т. е. на работодателя по смисъла на § 1, т. 1 КТ и 4. да е започнало изпълнението на договора за управление, като уволнението да е извършено в 9-месечен срок от този момент. Всички тези предпоставки следва да се установят в процеса на доказване от работодателя, върху когото е тежестта от доказване законосъобразността на извършеното уволнение.
От съдържанието на визираната правна норма на чл. 328, ал. 2 КТ може да се направи извод, че законодателят е имал предвид сключването на договор за управление, който по своята правна природа е гражданскоправен договор за поръчка, като същественото за всеки договор за управление е да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата управляващият е длъжен да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действието на договора. Или договорът за управление трябва да съдържа конкретни икономически параметри и бизнес задачи, което е предпоставка за надлежно упражняване правото на уволнение на това основание, а писмената форма е форма за доказване на съществуването на такъв договор.
По силата на договора за управление се предава управлението на предприятието, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения управителят се задължава срещу определено възнаграждение да постигне конкретни стопански резултати в рамките на договорения срок, в този смисъл е Решение № 262 от 11.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1146/2010 г., IV г. о., ГК. В свое Решение № 718 от 21.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 67/2010 г., III г. о., ГК ВКС застъпва тезата, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ е наличието на сключен договор за управление на предприятието, с който на управителя са възложени задачи за успешно управление на стопанската дейност и за изпълнение на определената с него бизнес програма. Затова под "предприятие" се разбира организация, която развива стопанска дейност. Целта е да бъде дадена възможност на новия ръководител, при необходимост, да се освободи от стария ръководен персонал и да подбере екип кадри /включително и да назначи нови/, с които най-добре да осъществи набелязаните с договора за управление бизнес цели. При преценката дали един договор, който при сключването му е определен като "договор за управление на предприятие" има характера на такъв по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ и дали въз основа на него могат да бъдат уволнявани служители от ръководството на предприятието, следва да се съобрази между какви страни се сключва, какви са възложените с него задачи и дали те са свързани с осъществяването на конкретна бизнес цел. Трайната практика също посочва, че същественото е всеки договор за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно: производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата, управляващият е длъжен да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора (Решение № 249 от 4.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2012 г., IV г. о., ГК).
В конкретния казус се установява, че в представените договори за управление е поставена конкретна бизнес задача с ясни финансови и икономически параметри. Поставен е срок от 2 години, в който е необходимо новите управители да достигнат средномесечен приход в размер на 2 милиона лева, увеличаване на пазарния дял в страната с 10%, уговорено е да се открият пет нови игрални зали, както и оптимизиране на разходите и привличане на клиенти. Даден е срок от 7 месеца за представяне на бизнес план. Същият е с дата 1.07.2016г., приложен е по делото и в него е направен анализ на пазара на територията на страната, упоменати са конкретните бизнес задачи, като са предложени и стъпки за реализирането им. Предложено е децентрализиране чрез разделяне на територията на 6 региона, които ще се координират и ръководят от отделен регионален мениджър, а не както до сега – от един за цялата страна. Посочен са и конкретни други промени, които да спомогнат за постигане на посочените цели, състоящи се в промяна на визията на игралните зали, на привнасянето на нови игри и оборудване и др. Новите управители са предложили и промени в администрацията, доколкото са предпочели дейността да се извършва от персонал на дружеството, а не от външни изпълнители. Настоящият състав счита, че в договорите за управление, както и в представения бизнес план е налице поставянето на конкретни задачи, на конкретна бизнес цел и ясно посочени икономически и финансови показатели, при които липсва абстрактност и неопределеност. Тези задачи са поставени като цел на новите управители, за чието постигане е определен и срок. Тези нови цели не са останали само задължение по договора за управление, а са залегнали в изработен и одобрен бизнес план, което напълно отговаря на поставените изисквания в практиката на съда въз основа на него да могат да бъдат уволнявани служители от ръководството на предприятието.
Относно възражението за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, доколкото в нея не е посочен конкретния договор за управление съдът намира следното:
Действително
в заповедта за уволнение не е посочен договорът за управление въз основа на
който е избрано ново ръководство на предприятието. Въззивникът е посочил и
практика на ВКС, според която при
основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ законът не изисква и
работодателят да връчва или да запознава преди уволнението съответния работник
или служител, със сключения договор за управление; достатъчно е последният да е
посочен в заповедта за уволнение. При спор за законосъобразността на
уволнението по чл. 344, ал. 1 от КТ, в тежест на работодателя-ответник е да
представи договора за управление като писмено доказателство по делото. Ако
ищецът (работникът/служителят) не е бил запознат с него към датата на
подаването на исковата молба, той може да направи доводите си за
незаконосъобразност на уволнението, които извлича от договора за управление, и
след нейното подаване, но при спазване на установените в закона последващи
преклузивни процесуални срокове, - както вече беше разяснено по-горе
(Решение № 379 от 10.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2863/2015 г., IV г. о., ГК).
От тези мотиви на ВКС въззивникът е направил извод, че предпоставка за
законността на уволнението по чл.328 ал.2 от КТ е посочването на сключения
договор за управление в заповедта за уволнение. Следва да се отбележи от
настоящия въззивен състав, че въпросът по който е допуснато решението до
касация е следва ли в мотивите към
решението си въззивният съд да обсъди направените оплаквания и възражения от
въззивника в подадената въззивна жалба, и да изложи собствени съображения по тях,
а не конкретно по въпроса дали следва в заповедта за уволнение да има
препращане към договора за управление. Видно от мотивите на върховните съдии, посочването на конкретния договор за
управление и на разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ в мотивите на заповедта, е
напълно достатъчно за нейното мотивиране при това основание за уволнение. Не
е обаче счетено, че липсата на посочване на договора за управление влече
неминуемо като последица незаконност на уволнението. Това тълкуване на мотивите
на ВКС би довело до противоречие с други решения на касационния съд. Така в Решение
№ 106 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5857/2014 г., IV г. о., ГК е прието,
че законът не поставя изискване в заповедта за уволнение да се посочва въз
основа на кой договор за управление работодателят упражнява правото си. ВКС
допуска мотивите в заповедта да се изчерпват дори само с цитиране на правната
норма, тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, или ако
от съдържанието й следва несъмнен извод за същността на фактическото основание,
поради което е прекратено трудовото правоотношение. От значение е в рамките на
изложените мотиви работникът или служителят да разбере кои са фактите в
обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява,
а съдът да може да извърши проверка дали са се осъществили (Решение №
314/30.10.2014 г. по гр. д. № 840/2014 г., IV г. о., ВКС). В подкрепа на тази
теза е и Определение № 1348 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2014 г.,
III г. о., ГК, според което заповедта за уволнение на осн. чл. 328, ал. 2 КТ
следва да има словесен текст, който да сочи на причините за уволнението / в
изпълнение на принципа за законоустановеност на основанията за уволнение/, като
не се изискват други мотиви, освен, че уволнението се извършва във връзка със
сключен договор за управление. Настоящият въззивен състав споделя тази
практика, поради което не счита, че заповедта за уволнение е незаконосъобразна.
Съдът приема, че служителят е
имал ръководна длъжност в предприятието, поради което възражението в този
смисъл се явява неоснователно.
Съгласно чл.328 ал.2 от КТ
служителите от
ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в
сроковете по чл. 326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на
предприятието. Уволнението може да бъде извършено след започване на
изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. За да е
налице законно уволнение по този текст е необходимо да се докаже от
работодателя, че уволненият служител е с ръководни функции. КТ в ДР, §1, т.3 дава легална дефиниция на
това понятия: Ръководство на предприятието" е ръководителят на
предприятието, неговите заместници и други лица, на които е възложено
ръководството на трудовия процес, включително и в поделение на предприятието,
както и колективните изборни органи за управление (стопански съвет, управителен
съвет, изпълнително бюро, оперативно бюро и други подобни). Изброяването не е
изчерпателно и настоящият състав счита, че служителят попада в хипотезата на
друго лице, на което е възложено ръководството на трудовия процес. Видно то
събраните по делото доказателства, служителят е заемал ръководна длъжност, тъй
като е имал правомощието да открива дисциплинарни нарушения и да провежда
процедури по изслушване на работника или
служителя. Съгласно длъжностната характеристика, регионалният мениджър е бил
ангажиран с контрол върху работата на управителите на игрални зали, контролирал
е промоции, маркетингови мероприятия, участва в подбора на персонала и
обученията, контролира работата на персонала в игралните зали, като също е
посочено, че регионалният мениджър се явява координатор между управителите на
игрални зали и управителите на дружеството, В допълнителните споразумения към
трудовия договор е посочено, че категорията на служителя е ръководна, а е
предвидено възнаграждението му, освен основното, да включва и бонуси, които са
в пряка връзка с постигнати резултати. Установява се с оглед организационната
структура на предприятието, както и въз основа на щатното разписание, прието като
доказателства по делото, че ищецът е заемал ръководна длъжност, доколкото той е
бил единственият, който е бил регионален мениджър в предприятието, като се
позиционира след управителите на дружеството и над управителите на игрални
зали. Представените разпечатки от електронна поща също доказват, че служителят
е контролирал дейността на всички игрални зали на дружеството, определял е
видовете игри, което е основна дейност на дружеството, с оглед посоченото в Търговския
Регистър. В този смисъл решенията, които е взимал служителят са се отразявали
пряко върху приходите и разходите на дружеството. Служителят е осъществявал и
контрол по отношение на персонала в залите. От показанията на св. В., Й. и С.недвусмислено
се установява, че регионалният мениджър е контролирал пряко дейността на
управителите на зали, давал им е указания, като последните са се допитвали и са
се отчитали пред него. Ищецът е проверявал залите, което е правомощие и по длъжностната
му характеристика. Св. П. заявява, че е получавала указания във връзка с бонус
игрите и турнирите, а после ищецът одобрявал писмото, което да се изпрати на
Комисията по хазарта. Свидетелката Б. депозира показания, според които била подчинена
на управителите на дружеството, а не на ищеца, с който само коментирала
проблеми, доколкото имала нужда от помощ. Твърди, че игрите се одобрявали от
централния офис, а не от ищеца. Сочи, че графиците за деня ги е пращала на
ищеца, като той посещавал няколко пъти в месеца залата, в която била управител.
Съдът кредитира дадените показния от всички свидетели като
логични,последователни и кореспондиращи с доказателствения материал по делото.
От тях недвусмислено се установява, че въззивникът е ръководел не само
трудовият процес, но и цялата дейност на дружеството, свързана с хазартни игри.
Макар и св. Б. да заявява, че не е подчинена на регионалния мениджър, то от
нейните показания може да се направи извод, че същият е имал правомощия във
връзка с контролирането на графика за деня и е инспектирал често игралната
зала.
В Решение № 388 от 6.12.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 582/2012 г., III г. о., ГК, е прието, че служители от
"ръководството на предприятието" по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ вр.
§ 1, т. 3 ДР на КТ са служители от трудовата функция на изпълняваната от тях
работа пряко зависи дейността на предприятието или на отделни негови звена с
оглед постигането на съответните производствени цели по предмета на дейност на
работодателя. Видно от анализираните доказателства, ищецът е регулирал
дейността на предприятието, която е пряко свързана с хазартни игри, имал е
поставени цели за развитието на дейността, като е изисквал от управителите на
игрални зали да постигат определени резултати, давал им е задължителни указания.
Правилно СРС е посочил, че не е необходимо всички решения в предприятието да се
взимат от лицето с ръководни функции. Напълно достатъчно е служителят да
отговаря за определено звено или вид дейност. В конкретния казус се установява,
че служителят е ръководил централната дейност на предприятието, както и
по-голямата част от персонала, което не само е отразено като задължение в
длъжностната му характеристика, но е и било основна негова задача при
фактическото престиране на работна сила. Не е без значение и фактът, че
регионалният мениджър е пряко подчинен на управителите на дружеството, което
също е релевантно при определяне на длъжността като ръководна. В този смисъл е
и Решение № 442 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2009 г., III г. о., ГК. Ответникът доказа по несъмнен начин, че служителят
на длъжност регионален мениджър е имал голяма свобода на лична преценка,
автономно планиране на дейностите, които да извършва, имал е пряк контакт с
управителите на дружеството и се е отчитал единствено пред тях.
Съгласно Решение № 68 от 7.04.2015
г. на ВКС по гр. д. № 2712/2014 г., III г. о., ГК при възложени задължения,
свързани с упражняване на контрол върху дейността на други работници и
служители в предприятието и организиране на дейности, пряко свързани с
ръководството на трудовия процес и спазването на трудовата дисциплина, следва
да се приеме, че длъжността е ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ.
Без значение е и
обстоятелството, дали служителят има намиращи се на негово подчинение служители.
След като с длъжностната характеристика са възложени ръководни функции за
длъжността, то тя притежава качеството "ръководна", тъй като
естеството й предполага възлагане на задачи и упражняване на контрол по
отношение на всички работници и служители в предприятието във връзка с
посочените в длъжностната характеристика дейности, без да е необходимо за целта
да съществува в предприятието нарочно обособено структурно звено, подчинено на
съответния ръководен служител. Следва да се отбележи, че в длъжностната
характеристика на ищеца е посочено в т.2, че следва да контролира работата на
управителите на игрални зали в обекти на дружеството, което сочи на наличието
на обособено звено, по отношение на което регионалният мениджър се явява пряк
ръководител.
Настоящият състав приема, че
работодателят е ангажирал доказателства, от които следва безспорният извод, че
трудовите функции на ищеца включват правомощия да организира дейността, да
планира и разпределя задачи на други
служители в предприятието. В този смисъл длъжността му се явява ръководна
съгласно § 1, т. 3 от ДР на КТ.
Съдът намира за неоснователно и
възражението на въззивника, че договорите за управление нямат достоверна дата,
както и че служителят се явява трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК поради
следните съображения:
Съгласно Определение № 215 от
13.03.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 2585/2017 г. всички частни документи се ползват с обвързваща съда
формална доказателствена сила относно авторството, щом са подписани, а в
хипотезите на чл. 181 ГПК имат и достоверна дата за трети лица.
Свидетелстващите документи (частни и официални) разполагат и с материална
доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие единствено при
официалните свидетелстващи документи. При оспорване истинността на документа се
цели отпадане на обвързващата му доказателствена сила, следователно само тогава
се открива производство по чл. 193 ГПК. Прието е, че частните свидетелстващи
документи са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния
закон/, стига да няма забрана според действащия по време и мястото на
съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които
свидетелстват, че съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички
обстоятелства по делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща
съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях
факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153, 154
и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК. Според върховните съдии "Трето
лице" по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които
то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им
предшества датата на документа. Следователно, касае се до тези неучаствали в
съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха
могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в
документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи.
В конркетния случай договорът за
управление е частен диспозитивен документ. Работниците и служителите не могат
да черпят права от този договор, доколкото не са страни по него, а и самият
договор не урежда техни права или задължения. Служителите също не могат да
черпят права от работодателя или негов представител, подписал документа. Договорът
за управление е мандатен договор, който обвързва само и единствено подписалите
го лица и не създава сам по себе си субективни права или юридически задължения
за лица, които не са страни по него, още по-малко прехвърля такива. Ирелевантно
е, че сключвайки договор за управление, за работодателя възниква потестативното
право да уволни служител от ръководството на предприятието в 9 месечен срок от
датата на договора. Това се отразява индиректно в правната сфера на служителя,
която последица, следва да се подчертае, е законова, а не произтича директно от
договора. В този случай служителят на ръководна длъжност не е трето лице по
смисъла на чл.181 от ГПК, спрямо който да е изискването за достоверност на
датите на оспорени от него договори за управление и спрямо които те да са
непротивопоставими.
В Решение № 235 от 4.06.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 176/2010 г., II г. о., ГК отново ВКС посочва, че "Трето
лице" по смисъла на чл. 145, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 181, ал. 1 ГПК е това, което черпи права
от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат
само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа.
Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица,
които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от
неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и
спрямо тях посочената в документа дата важи. В случая не е налице хипотезата на
недобросъвестно използване на даден документ за прехвърляне на едно право, чрез
неговото антидатиране, така че да може да бъде противопоставен на лице,
придобило по-рано същото право, каквато е предпоставката, за да приеме едно
лице за „трето лице“ по смисъла на чл.181 от ГПК. В допълнение следва да се
отбележи и че не се оспорват подписите под документа, в този смисъл тяхната автентичност
не е била поставена под въпрос, за да се развие процедура по оспорване
истинността на документ. Неправилно въззивникът посочва, че тежестта да докаже
достоверността на датата на договорите е на работодателя. В случая се прилагат
общите правила на гражданския процес, където тежестта е върху ищеца съгласно
правилата на чл.153-155 от ГПК, тъй като не се оборва формалната
доказателствена сила на частния документ. От доказателствата по делото е видно,
че новите управители, с които е сключен договор за управление, са вписани в ТР
на 17.5.2016г., което е в синхрон с обстоятелството, че договорите за
управление са сключени именно на посочената в тях дата. Правилно СРС е приел,
че и от свидетелските показания се установява, че в този период са предприети и
други уволнения на същото основание.
Съдът намира и възражението, че
трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя извън
законоустановения 9 месечен срок за неоснователно, доколкото съдът изложи
съображения, според които следва да се приеме, че датата на сключване на
договорите за управление е именно посочената в тях – 5.5.2016г. Именно от тази
дата, съгласно посоченото в мотивите на СРС, така и в трайната съдебна практика
се приема, че започва да тече и предвиденият деветмесечен срок за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение със служител на ръководна длъжност.
Видно от заповедта за уволнение, трудовото правоотношение е прекратено на
13.10.2016г. – около 5 месеца след подписване на договорите за управление.
Следователно уволнението е законосъобразно, а възражението на въззивника в тази
насока е неоснователно.
Поради тези правни съображения настоящата съдебна инстанция приема, че работодателят е уволнил законосъобразно ищеца на основание чл. 328, ал. 2 КТ, вследствие на което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен. Тъй като исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са обусловени и от изхода на правния спор по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, при отхвърляне на този конститутивен иск, следва да бъде отхвърлен и конститутивния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и осъдителният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за причинени вреди от оставането на ищеца без работа вследствие на уволнението.
С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на делото въззиваемата
страна има право на разноски. Претендират се 4200 лева адвокатско
възнаграждение, за което са представени доказателства. Направено е от
въззивника и възражение за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК. Съдът,
съобрази задължителната практика на ВКС, обективирана в Определение № 821 от
23.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5438/2015 г., IV г. о., ГК, според която минималното
адвокатско възнаграждение по трудови спорове е уредено в чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1 от 2004 г. Съгласно тази уредба (ред.. ДВ, бр. 28 от 2014 г.)
минималното възнаграждение за защита по иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ, както и по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, но само
когато са предявени самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна
заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ.
Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 3, пр. III-то от Наредбата, минималното
възнаграждение за други неоценяеми искове с предмет трудов спор е в размер на
200 лева, а за трудови дела с определен интерес - съобразно ал. 2 на чл. 7 от
Наредбата. От текста на Наредбата следва, че когато исковете по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 КТ (за отмяна на уволнение и възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност) са предявени при условията на обективно съединяване,
минималното адвокатско възнаграждение по делото е в размер общо на една
минимална работна заплата, а възнаграждението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетение по чл. 255, ал. 1 КТ се определя по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно или при условията на
обективно съединяване с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. В този
смисъл за исковете по чл.344 т.1 и т.2 се дължи
510 лева съгласно ПМС 316/2017 за определяне на МРЗ или 612 лв. с ДДС.
По иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ, с цена на иска 37 828.80лв., минималното
адвокатско възнаграждение е в размер на 1997.83 лв. Общото минимално възнаграждение
е в размер на 2609,83 лв.
В
мотивната част на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК на ВКС е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се
свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и
фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова
искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на
спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги
обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което
е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната
практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска
степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Доколкото по делото е проведено
само едно заседание, в което не са разпитвани свидетели, не са приемани и
назначавани експертизи, съдът намира, че делото не е с изключителна фактическа
и правна сложност. Доколкото обаче във въззивната жалба са направени множество
възражения във връзка с атакуваното решение на СРС, по които в отговора на
въззивната жалба са изложени подробни съображения, като е проучена и
приложената от въззивника практика, а представител на ответника се е явил в
откритото съдебно заседание и е взел подробно становище по направените от въззивника
доказателствени искания, то съдът намира, че дължимото адвокатско
възнаграждение не следва да е в поискания размер, но не следва и да е минималното. Съдът определи 3000 лева дължими
разноски за процесуално представителство пред въззивния съд.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №309094 от 09.01.2018г., постановено по гр. дело №66832/2016г. по описа на СРС, ГО, 77 състав в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т.1, т.2 и т.З във вр. с чл. 225 от КТ.
В останалата част, относно иска по чл.215 от КТ, решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА С.И.П. с ЕГН ********** *** да
заплати на основание чл. 78 ГПК на „В.Г.“ ЕООД, с ЕИК********, седалище и адрес
на управление *** разноски за адвокатско възнаграждение пред Софийски градски
съд в размер на 3 000 лв.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.