№ 254
гр. Варна, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20243001000250 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 2287/29.01.2024г. на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО
ДРУЖЕСТВО „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД- гр. София, подадена
чрез адв. Н. Л., и въззивна жалба вх. № 3786/13.02.2024г. на Е. М. И.,
представлявана от адвокатите Н. Д. и Ж. Т., срещу решение № 6/04.01.2024г.,
постановено по т.д. № 307/2022г. по описа на Варненския окръжен съд, с което
застрахователното дружество е осъдено да заплати на въззивницата сумата
25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпило ПТП на
25.05.2021г., причинено от С. Д. Г. при управление на МПС– л. а. „Дачия
Дъстър“ с рег. № Х ХХХХ ХХ, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.11.2021г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 432,
ал. 1 от КЗ, и е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди за горницата над 25 000лв до пълния му размер от
40 000лв., като неоснователен.
1
С въззивна жалба № 2287/29.01.2024г., подадена от застрахователното
дружество- ответник в първоинстанционното производство, се обжалва
първоинстанционното решение в осъдителната му част за присъждане на
сумата 15 000 лв., представляваща горницата над 10 000 лв. до присъдените
25 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Релевирани са оплаквания за неправилно прилоЖ.е на материалния закон– чл.
52 ЗЗД, допуснато при определяне по справедливост размера на
обезщетението за неимуществени вреди, което според застрахователя е
завишено за сумата над 10 000 лв., (предвид извънсъдебното плащане на
сумата 10 000 лв. за обезщетение) и не е съобразено с критериите,
произтичащи от закона и допълнени чрез практика на ВКС. Твърди се и
неправилност на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на
правопогасяващото възраЖ.е на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се
поддържа становище за принос на ищцата за настъпване на ПТП и
вредоносния резултат поради предприето от нея внезапно пресичане на
пешеходна пътека. Искането към въззивния съд е за отмяна на решението в
обжалваната осъдителна част и отхвърляне на иска за разликата над 10 000лв.,
ведно с акцесорната претенция за законна лихва.
В жалба вх. № 3786/13.02.2024г. на въззивника- ищец Е. М. И. се
релевират оплаквания срещу правилността на атакувания съдебен акт в
отхвърлителната му част за присъждане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди за горницата над 25 000лв до пълния предявен размер
от 40 000лв. Според страната определеният размер на обезщетението от
25 000 лв. е в разрез с принципа на справедливост и е занижено с оглед
установените релевантни, обективно съществуващи факти относно вида и
интензитета на претърпените от пострадалото лице болки и страдания, в
причинна връзка със застрахователното събитие. Страната моли за отмяна на
решението в обжалваната отхвърлителна част и уважаване на иска за
обезщетяване на неимуществени вреди изцяло в предявения размер от 40 000
лв.
Представителите на страните представят писмени отговори, в които е
изразено становище за неоснователност на жалбата на насрещната страна, с
подробно излоЖ. доводи и съобраЖ.я.
В срока е постъпил и отговор от адв. В. В. от АК- Варна в качеството
2
му на процесален представител на С. Д. Г. от гр. Варна, конституиран в
качеството му на трето лице- помагач на страната на ответното
застрахователно дружество. В отговора са релевирани съобраЖ.я и доводи за
неоснователност на жалбата на пострадалото лице.
Жалбите са подадени в срок, от легитимирани лица, чрез надлежно
упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването и са процесуално
допустими.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с осъдителни искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 ЗЗД, предявени от Е. М. И. от гр. Варна
срещу ЗАД „ДаллБогг: Жиевот и Здраве“ АД- гр. София, за присъждане на
сумата 40 000лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на настъпило ПТП
на 25.05.2021г., виновно причинено от С. Д. Г. при управление на МПС – л. а.
Дачия Дъстър с рег. № Х ХХХХ ХХ, ведно със законната лихва, считано от
01.11.21г. до окончателното погасяване на задълЖ.ето.
Решението на ОС– гр. Варна, с което осъдителния иск за обезщетяване
на имуществени вреди е уважен частично, до размер на сумата 25 000 лв.,
ведно с акцесорната претенция за законна лихва, е валидно по критериите,
възприемани в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по тълк. д. №
1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и
съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е допустимо в обжалваните
части, тъй като са налице всички предвидени от закона предпоставки и
липсват процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на
правото на иск. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и
отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Не се спори
между страните и се установява от представените писмени доказателства, че
на 01.11.2021г. от името на ищцата, чрез пълномощник, е предявена пред
застрахователя извънсъдебна претенция за изплащане на застрахователно
обезщетение. По образуваната по тази претенция щета е определено
обезщетение в размер на 10 000 лв., което е изплатено чрез превод по банкова
сметка на ищцата на 04.02.2022г.
3
Фактът на извънсъдебно плащане на сумата от 10 000 лв. е въведен в
процеса още с исковата молба, а претендираната за присъждане искова сума от
40 000 лв. е формирана след приспадане на доброволно платеното от
застрахователя от размера на обезщетението за неимуществени вреди, което
според страната следва да бъде 50 000 лв. В тази връзка следва да се
акцентира върху неистинността на твърдението в жалбата на пострадалото
лице, че в обжалваното решение съдът е определил сумата от 25 000 лв. като
справедлива такава за обезщетяване на търпените от Е. М. болки и страдания.
Определеното от първоинстанционния съд обезщетение, по правилото на чл.
52 ЗЗД, е 35 000 лв., като от този размер е приспадната извънсъдебно
заплатената сума от 10 000 лв.
Предвид указанията по прилоЖ.е на процесуалния закон по т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1
ГПК, извън задълЖ.ето за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
В конкретния казус, наличието на валидно застрахователно
правоотношение се признава, а релевантните въпроси във връзка с процесния
деликт относно извършване на деянието, неговата противоправност и
виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил, са разрешени
със задължителна за гражданския съд сила. По силата на споразумение,
одобрено от наказателния съд с протоколно определение от 06.07.2023г по
НОХД № 1757/2023г. по описа на ВРС, е прието за установено, че С. Д. Г.,
конституиран в настоящия процес в качеството на трето лице– помагач на
страната на застрахователното дружество, е осъществил престъпление по чл.
343, ал.3, б.А вр. ал.1,б.б вр. чл. 342, ал.1 НК, за това, че на 25.05.2021 в гр.
Варна, на ул. „Кирил и Методий“, при управление на МПС- л. а. „Дачия
Дъстър“ с рег. № ХХХХХХХХ, като не спрял, за да пропусне преминаващата
по пешеходна пътека Е. М. И., нарушил правилата за двиЖ.е – чл. 119, ал. 1
ЗДвП и по непредпазливост причинил на същата средна телесна повреда,
изразяваща се в трайно затрудняване двиЖ.ето на десния горен крайник за
период не по-малък от 3 месеца, обусловено от счупване на израстъка на
дясната лакътна кост, като деянието е извършено на пешеходна пътека и
4
деецът е избягал от местопроизшествието
Тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за
присъждане на сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на
уведомяването на застрахователното дружество, е формирана сила на
пресъдено нещо относно основанието на иска, индивидуализирано
посредством правопораждащите факти, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му. Така, отчитайки обективните и
субективни предели на формираната сила на пресъдено нещо на решението на
ВОС, както и извършеното извънсъдебно плащане на обезщетение следва да
се приеме, че по делото са установени предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Първият спорен въпрос, за разрешаване на които е сезиран въззивният
съд, е свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди,
подлежащо на определяне по правилото на чл. 52 ЗЗД.
Съставът на ВнАпС намира, че възприетата от окръжния съд
фактическа обстановка относно получените от ищцата физически увреждания
и психотравма, вида и интензитета на претърпените болки, страдания и други
негативни преживявания, е резултат от правилна съвкупната преценка на
събраните в хода на производството доказателства, обсъдени по съответните
правила на ГПК.
Безспорно е установено от представената по делото медицинска
документация, от одобреното от наказателния съд споразумение с протоколно
определение от 06.07.2023г по НОХД № 1757/2023г. по описа на ВРС, както и
от заключението на съдебно– медицинска експертиза, че в резултат на ПТП
ищцата е получила счупване на израстъка на дясната лакътна кост, обусловил
трайно затруднение на двиЖ.ята на десния горен крайник за повече от 30 дни,
и контузия на главата, ляв глезен и подколенник, и лява половина на таза с
ожулване, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за
живота. Проведено е оперативно лечение на счупената кост като костните
фрагменти са съединени с метал. Пострадалата е носила гипсова
имобилизация 30 дни, а след свалянето й е проведена рехабилитация.
Обичайният период на възстановяване е около три месеца, като към момента
при ищцата той е приключил. Останалото ограничаване на разгъването в
ставата може да се дължи на съществуващи артрозни промени, като то не се
5
отразява на работоспособността на крайника. Премахване на метала, с който
са съединени костните фрагменти, не е непременно наложително. Вещото
лице сочи, че в първите дни счупването предизвиква много силни болки,
които намаляват към 10-я ден, и се появяват отново такива със среден
интензитет след свалянето на имобилизацията и започването на
рехабилитация. Поради вътреставния характер на счупването е възможно при
по-големи натоварвания и рязка промяна на времето ищцата да изпитва болки
и засилване на артрозните промени в ставата. Според експерта
дегенеративните промени в дясна лакътна става не са повлияли негативно
възстановителния процес.
Съгласно приложено към исковата молба Експертно решение № 3105
от 08.09.2008г. на ТЕЛК за общи болести при МБАЛ „Света Марина “ ЕАД-
гр. Варна, ищцата е претърпяла фрактура на десен хумерус и лакетна става с
контрактура в радиокарпална и раменна става, със съпътстващи гонартроза и
спондилоартроза, за което комисията е определила 76 % нетрудоспособност за
срок от три години. Обективно към онзи момент ищцата е била в
невъзможност за пронация и супинация при флексия и екстензия на дясната
лакетна става, с тежък функционален дефицит на мускулатурата на цялата
дясна ръка. По повод на тези предишни увреждания на ищцата с давност от
2008г., на вещото лице е възложено да даде отговор относно наличието на
причинна връзка между тях и състоянието след новонастъпилата травми през
м. 05.2021г. Становището на експерта е, че предходното счупване на долния
край на дясната раменна кост на ищцата няма отношение към получените от
нея травматични увреждания в резултат на процесното ПТП.
Въззивният състав не намери основание да направи други, различни
изводи от ВОС, въз основа на извършената самостоятелна преценка по чл. 202
ГПК на назначената съдебно– психиатрична експертиза, тъй като тя е
възложена на вещо лице, разполагащо с необходимите специалност и
квалификация за изпълнение на задачите и чиято компетентност не е
оспорена. Въз основа на заключението се установява, че пътно- транспортното
произшествие е предизвикало у пострадалото лице интензивна емоционална
реакция, като след дехоспитализацията са персистирали симптоми,
характерни за остра стресова реакция (нарушения на съня, повишена
тревожност и депресивни симптоми). Изводът на експерта е, че към момента
6
на прегледа са налице данни за актуална психотравма, свързана със симптоми
на повишена тревожност и плачливост при въвеждане на темата за случилото
се, страх и повишена бдителност при придвижване и пресичане, затруднен
контрол върху емоционалните преживявания, чувство за непълноценност,
които симптоми не покриват критериите за посттравматично стресово
разстройство. Предвид емоционалното състояние на ищцата вещото лице
препоръчва консулт с психиатър.
За установяване характера и интензитета на претърпените от ищцата
болки, страдания и други негативни преживявания в резултат на получените
телесни увреждания и стресова реакция в резултат на ПТП, пред
първоинстанционния съд са ангажирани и гласни доказателства, като е
разпитана свидетелката Валентина В.а- снаха на ищцата. Поради близката
връзка по сватовство (от I- ва степен) между пострадалата и свидетелката
следва да се отчете евентуалната заинтересованост на последната от изхода на
спора, свързана с необходимост от преценка на показанията по правилата на
чл. 172 ГПК. При тази преценка въззивният съдебен състав не намери
основание да откаже кредитиране на тази част от показанията, които са
базирани на преки и непосредствени впечатления, тъй като не се констатира
никакво вътрешно противоречие, липса на логика или несъответствие между
обстоятелствата, за които се свидетелства, и останалите събрани
доказателства, в това число предлоЖ.те от експертите изводи, за които се
изискват специални знания в мотивационната част на експертизите относно
характерните за травматичните увреждания и получената психотравма
физически, емоционални и психически страдания на пострадалия индивид.
Въз основа на преценката на събраните гласни доказателства следва да
се приеме за установено, че преди инцидента ищцата е била напълно
самостоятелна и в ежедневието си не е имала нужда от помощта на своите
близките. По време на хоспитализацията й в МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД
близките на ищцата не били допускани, но състоянието й след изписването от
болницата изисквало помощ за някой хигиенни и други нужди, тъй като
дясната й ръка (водеща при нея) била в гипс. Този период на необходимост от
по- интензивни грижи продължил не по- малко от месец; след премахването на
гипса ищцата започнала да ходи на физиотерапия и рехабилитация.
Свидетелката съобщава и за промяна в психо- емоционалното състояние на
пострадалата – след произшествието била психически нестабилна, уплашена,
7
в периода на рехабилитация отслабнала, към момента тя все още изпитвала
страх от двиЖ.е по улицата, свързано с необходимост от пресичане на пътното
платно, а по отношение на физическите травми- дясната й ръка не можела да
се опъва изцяло, но това не й създавало пречка за ежедневните й дейности.
Надлежно установените релевантни факти и обстоятелства за
определяне размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС
№ 4/1968г. по прилоЖ.ето на чл. 52 ЗЗД, в това число възрастта на
пострадалата към релевантния момент- 70 години, нейният социален статус,
начинът по който са получени и вида на уврежданията от процесното ПТП,
проведеното лечение, което е приключило в обичайния срок, установеното
чрез ползване на специални знания на експерт отраЖ.ето на претърпяната
психическа травма на психо- емоционалното й състояние, което не покриват
критериите за посттравматично стресово разстройство, обосновават извод за
физически болки и страдания със значителен интензитет за период не по-
малък от три месеца и съществени негативни психо- емоционални
преживявания, които все още не са отшумели напълно.
През годината на ПТП- 2021г., съгласно официалните данни на НСИ,
средностатистическите показатели за едно лице са за общ годишен доход от
7 705 лв., т. е. около пет работоспособни лица биха получили общо средно
трудово възнаграждение в общия размер на определеното на ищцата
обезщетение, ако са работили през цялата 2021г. От 07.12.2018г. и към датата
на застрахователното събитие лимитът на отговорността на застрахователите
за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или
смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от броя на пострадалите лица–
чл. 492 КЗ.
Процесуалните представители на ищцата осъществяват безплатно
процесуално представителство, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, която означава че се осигурява безплатна адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднено лице, което е пенсионер.
Посочените в предходните два абзаца обстоятелства са показателни за
помощните критерии за справедливост на дадения етап на социално –
икономическото развитие в страната и социалния статус на пострадалото
лице, относими към спорния въпрос за размера на обезщетението, тъй като
справедливостта не допуска застрахователното плащане да се превръща от
8
средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано
обогатяване и промяна в социалното полоЖ.е и стандарта на живот на
получателя на обезщетението - ППВС № 4/68 г.
Първоинстанционният съд е възприел правилно и обсъдил подробно
всички релевантни факти, които са в причинна връзка с процесното
застрахователното събитие. Определеното обезщетение в размер на 35 000 лв.
е съобразено с всички установени факти и обстоятелства, релевантни за
определяне размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС
№ 4/1968г. по прилоЖ.ето на чл. 52 ЗЗД, в това число с обществения критерий
за справедливост на дадения етап на социално – икономическото развитие в
страната, с лимитите на застрахователни обезщетения, както и обичайната
съдебна практика при определяне на обезщетения при деликти от първата
половина на 2021г. с подобен характер и интензитет на вредите.
Вторият спорен въпрос, за произнасянето по който е сезиран
въззивният съд, е наличието или не на съпричиняване на вредите по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалото лице.
Застрахователят ЗАД „ДаллБогг: Жиевот и Здраве“ АД е релевирал
своевременно, пред първата инстанция, с отговора на исковата молба,
защитно възраЖ.е за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата
с твърденията, че тя е предприела пресичане на неразрешено за целта място,
както и че при и по време на предприетото пресичане не е съобразила
разстоянието до приближаващото към нея МПС и неговата скорост на двиЖ.е,
а в евентуалност – че е навлязла внезапно на пътното платно- нарушения на
чл. 113, ал. 1 и чл. 114, т. 1 от Закона за двиЖ.е по пътищата.
Съставът на въззивния съд споделя крайните изводи на
първоинстанционния съд за неоснователност на възраЖ.ето на застрахователя
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, но следва да
изложи допълнителни мотиви, извлечени от приложимостта на чл. 119, ал. 5
от ЗДвП, а именно:
При настъпване на ПТП пострадалата Е. М. И. е била на платното
върху обозначената пешеходна пътека, като това е установено със
задължителна за гражданския съд сила с одобреното споразумение от
наказателния съд, с протоколно определение от 06.07.2023г по НОХД №
1757/2023г. по описа на ВРС. С това споразумение е прието, че водачът на
9
застрахования автомобил е осъществил престъпление по чл. 343, ал.3, б.А вр.
ал.1,б.б вр. чл. 342, ал.1 НК, за това, че на 25.05.2021 в гр. Варна, на ул.
„Кирил и Методий“, при управление на МПС- л. а. „Дачия Дъстър“ с рег. № Х
ХХХХ ХХ, като не спрял, за да пропусне преминаващата по пешеходна
пътека Е. М. И., нарушил правилата за двиЖ.е – чл. 119, ал. 1 ЗДвП.
След приемане на ТР № 2/22.12.2016г. по тълк. д. № 2/16 г. на ОСНК
на ВКС, е въведена нова ал. 5 на чл. 119 ЗДвП (обн. ДВ бр. 9/2017г., в сила от
26.01.2017г.), съгласно която при пътнотранспортно произшествие с
пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато
водачът е превишил разрешената максимална скорост за двиЖ.е или е
нарушил друго правило от Закона за двиЖ.е по пътищата, имащо отношение
към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване
на съответното произшествие. Т. е. нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП изключва
основателността на възраЖ.е за принос на пострадалия пешеходец за
произшествието и за последвалия от него вредоносен резултат в посочените в
нея хипотези на противоправно поведение на водача, намиращо се в причинна
връзка с настъпилото ПТП на пешеходна пътека.
В конкретния казус, установеното от наказателния съд нарушение на
правилата за двиЖ.е по пътищата от страна на водача, имащи отношение към
произшествието, настъпило на обозначена пешеходна пътека налагат извод, че
е изключена възможността за намаляването на обезщетението за вреди от
процесния деликт, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради съпричиняващо
поведение на пострадалата. Осъществяването на всички, кумулативно
предвидени предпоставки от специалната норма на чл. 119, ал. 5 от
ЗДвП прави безпредметно обсъждането дали в случая пострадалата ищца е
извършила нарушения на правилата на чл. 113 и ч. 114 ЗДвП /в този смисъл
решение № 50136 от 06.03.2023г., постановено по търг. дело № 1706/2021 г., на
I т. о., ТК на ВКС, решение № 50080 аот 01.02.2024г., постановено по търг.
дело № 1675/2022 г., на II т. о., ТК на ВКС/. Въпреки това съдът намира за
необходимо да посочи, че събраните доказателства без съмнение обосновават
извод за липса на основание за отчитане на съпричиняващо поведение на
пострадалата, в какъвто смисъл са излоЖ. подробни мотиви от
първоинстанционния съд, тъй като ПТП е настъпило в момент, когато тя е
завършвала пресичането си във втората половина от пътното платно, след
осевата линия, в нейната посока на двиЖ.е.
10
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по
предмета на спора пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение
следва да се потвърди в обжалваните части.
Ищцата не дължи репариране на разноски на ответното дружество за
държавна такса, тъй като тя е платена по изцяло неоснователната жалба на
въззивника- ответник, а от заплатеното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. дължи и следва да бъде осъдена да
заплати сумата 180 лв.- част от възнаграждението съобразно съотношението
на материалните интереси по двете неоснователни жалби.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, по силата на който при осъществена безплатна
правна помощ в някоя от хипотезите по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, адвокатското
възнаграждение се присъжда на процесуалния представител, съгласил се да
поеме безплатна защита, на адв. Н. Д. следва да се присъди сумата 144 лв. за
осъщественото представителство на ищцата Е. М. за въззивна инстанция
съобразно материалния интерес по неоснователната жалба на
застрахователното дружество. Адвокатското възнаграждение за
осъществената безплатна плавна помощ се определя в размера, който е платен
на упълномощения адвокат на насрещната страна – 300 лв., но с добавено
ДДС от 60 лв. Така определения размер отговаря на вида на спора, интереса,
вида и количеството на извършената работа и, преди всичко, на фактическата
и правна сложност на делото във въззивната инстанция.
Част от преписката, по която е образувано настоящото производство, е
въззивна частна жалба вх. № 8767/04.04.2024г. на адв. Н. Д. от ВАК срещу
определение № 339/08.03.2024г., постановено по т. д. № 307/2022 год. по
описа на ОС– Варна, на основание чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата
на частния жалбоподател за изменение на решение № 6/04.01.2024г. по т. д. №
307/2022г. на ВОС в частта за разноските, с която на адвоката е присъдена
сумата 1 298 лв., на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗАдв. Жалбоподателят
твърди, че предвид приложимата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът
на възнаграждението, което следва да му се присъди за осъщественото
безплатно процесуално представителство на ищцата Е. М. И. възлиза на
сумата 1 875 лв., и, с оглед присъдения с решението размер от 1 298лв., се иска
11
присъждане на още 577 лв.
Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл. 278 във вр. чл.
248, ал. 3 ГПК. Същата е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима и
отговаряща на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 във вр. чл. 275,
ал. 2 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК процесуалният представител на „ЗАД „
ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД-гр. София, е подал писмен отговор на частната
жалба, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата Посочено
е, че окръжният съд коректно е определил приложимата редакция на Наредба
№ 1/2004 г. за МРАВ, а освен това, съобразно даденото тълкуване в решение
на Съда на ЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, българският съд не е
обвързан от предвидените в Наредбата размери на възнагражденията. Моли за
отхвърляне на частната жалба като неоснователна.
Съставът на въззивния съд намира частната жалба за неоснователна по
следните съобраЖ.я:
Към датата на упълномощаването на адвокатите Н. Д. и Ж. Т., от
пострадалата Е. М. И., за осъществяване на правна защита и съдействие във
връзка с процесното ПТП, въз основа на което те са изготвили и подали искова
молба, минималният размер на адвокатското възнаграждение по делото е
подлежал на определяне по правилата на Наредба за МРАВ, в редакцията й
преди измененията, влезли в сила от 08.11.2022г., и възлиза на сумата,
определена от окръжния съд в решението по същество.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на разноски за
адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа
за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на
адвокати, в която те членуват задължително по закон. СЕС е приел в
решението, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
Национална уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за
12
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното
запитване (задължително за всички съдилища- чл. 633 ГПК) означава, че при
преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в
прилоЖ.е на разпоредбата на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от
посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското
възнаграждение. Посочените в Наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно
определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и,
преди всичко, фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са
мотиви на ВКС в определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г.
на I- во т. о.
При съобразяване на посочените по-горе критерии за конкретния казус,
в това число: видът на спора, материалния интерес, видът и количеството на
извършената работа, съпоставено с уговореното възнаграждение за конкретни
процесуални действия и размерът на възнаграждението съобразно Наредба
№1/20024г. за МРАВ при пълно процесуално представителство, и преди
всичко, съобразно фактическата и правна сложност на делото, съдебният
състав не намира основание за увеличаване на адвокатското възнаграждение
на частния жалбоподател над присъдения от първоинстанционния съд размер.
Следователно, обжалваното определение № 1419/06.10.2022г., с което е
отказано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските,
на основание чл. 248 ГПК, е правилно и подлежи на потвърждаване.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, ІІІ -ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6/04.01.2024г., постановено по т.д. №
307/2022г. по описа на Варненския окръжен съд, в обжалваната част.
13
ПОТВЪРЖДАВА определение № 339/08.03.2024г., постановено по т.
д. № 307/2022 год. по описа на ОС– Варна, на основание чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА Е. М. И., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Кирил и
Методий“ № 40, ет. 11, ап. 53, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Изгрев, ж.к.
Дианабад, бул. „Г. М. Д.“ № 1, сумата 180 лв. (сто и осемдесет лева),
представлявана направени съдебно – деловодни разноски за въззивна
инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО
„ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Изгрев, ж.к. Дианабад, бул. „Г. М. Д.“ № 1, да
заплати на адв. Н. Н. Д. от Шуменска адвокатска колегия, със служебен адрес:
гр. София, пл. „Позитано“ № 2, сумата 144 лв. /сто четиридесет и четири
лева/, представляваща част от адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с
ал. 1 от ЗАдв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14