РЕШЕНИЕ
№ ...................../07.07.2022 г., гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесети
октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл.
съдия Стойчо Попов ВГД № 8091 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 51322 от 25.02.2020 г., постановено по ГД
№ 58395 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), ІIІ ГО, 81 състав, „С.Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на И.М.П.
по предявените от последния кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 245, ал. 2 от КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 224,
ал. 1 от КТ и чл. 215 от КТ следните суми: сумата в размер на 3,01 лв., представляваща
лихва за забава при изплащане на трудовото възнаграждение за месец ноември за
периода от 15.12.2017 г. до 13.04.2018 г.; сумата в размер на 9,81 лв.,
представляваща лихва забава при изплащане на трудовото възнаграждение за месец
декември за периода от 15.01.2018 г. до 13.04.2018 г.; сумата в размер на
1840,00 евро, представляваща неизплатени командировъчни за курс в чужбина с
продължителност от 34 дни на основание чл. 215 от КТ, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на завеждане на делото до окончателното
изплащане на сумата; сумата в размер на 283,33 лв., представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за 2017 г. и 2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на делото до
окончателното изплащане на сумата. С
решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от
ответника съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК за исковото производства съразмерно с
уважената част от исковете, като ответникът е осъден да заплати в полза на съда
и държавната такса и възнаграждение за вещо лице.
Решението на СРС е обжалвано изцяло от ответника „С.Т.“
ЕООД. Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.
В жалбата са изложени доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел за
безспорно, че дължимото трудово възнаграждение за месец ноември и декември не е
платено в срок. В тази връзка в жалбата е посочено, че работодателят е платил
на 13.04.2018 г., тъй като работникът се е укривал, както и че в мотивите си
СРС не е обсъдил, че ответникът чрез своя процесуален представител на два пъти
е искал спиране на производството на различни основания. Твърди се, че са
налице престъпни обстоятелства, които представляват основание за спиране на производството
по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. Сочи се, че районният съд бил заинтересован от
изхода на делото, което се потвърждавало и от това, че обжалваното решение е
постановено в срок от седем дни след последното съдебно заседание. В жалбата се
излагат съображения и че с отказа си да приеме представени от ответника
доказателства за продължителността на командироването на ищеца в чужбина първоинстанционният
съд е допуснал абсолютни процесуални нарушения. Твърди се, че ищецът реално е
бил 12 дни в командировка. Въззивникът аргументира липсата на плащане на
командировъчни и с наложено на ищеца дисциплинарно наказание поради извършени
от последния нарушения на трудовата дисциплина, вътрешните фирмени правила и
законодателството на Република България. В жалбата се съдържат още и
оплаквания, че СРС не е подложил на обстоен анализ представените от ответника
доказателства, а изложените от съда мотиви били повърхностни и неточни. Цитират
се разпоредби от ЗАП и се твърди, че ищецът е нарушил правилата за движение по ЗДвП,
което е деяние, наказуемо по НК. Твърди се, че ищецът е извършил деяния, за
които носи наказателна отговорност: причинил ПТП и е избягал, след което е изоставил
управляваната от него товарна композиция на паркинг в Германия, представил е
невярна информация за заредено гориво на 05.11.2017 г., а трудовото му правоотношение
с ответника датира от 23.11.2017 г. Жалбоподателят сочи, че първата инстанция
не е отчела и предоставените на ищеца парични средства преди заминаването му в
размер на 1138,00 лв. Цитират се задължения от длъжностната характеристика на
ищеца. Излагат се доводи, че във връзка с нарушенията, които е извършил ищецът,
ответното дружество е претърпяло вреди в размер на 2094,00 евро. Твърди се
неправомерно задържане на документи на трето лице от страна на ищеца. В жалбата
се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение и поради това, че в
ответното дружество нямало служител с малко име Таня, за която се твърди, че е
дала указания на ищеца да остави влекача на паркинг в Германия. Според
жалбоподателя, противоправното поведение на ищеца било от съществено значение
за изплащането на претендираните от последния суми за трудово възнаграждение и
командировъчни. Сочи се, че ищецът не е доказал основателността на предявените
искове. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна И.М.П., чрез адв. П.Г., с който оспорва
жалбата и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно
изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна
инстанция да отхвърли въззивната жалба, респективно да потвърди решението на
първоинстанционния съд. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата
обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК настоящият съд извършва служебна
проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение в обжалваната част,
като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е частично
основателна, респективно обжалваното решение е отчасти неправилно, по следните
съображения:
По правилността на решението в обжалваната част:
Първоинстанционният съд е сезиран с правно основание
по чл. 245, ал. 2 от КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 215 от КТ и чл. 224,
ал. 1 от КТ.
По иска с
правно основание по чл. 245, ал. 2 от КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Основателността на исковата претенция по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД се обосновава с кумулативното наличие на следните предпоставки
(юридически факти): наличие на главно задължение; ответникът да е изпаднал в
забава; периода на забавата. В тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване наличието на тези предпоставки. Ответникът разполага с
възможност да проведе насрещно доказване по тези факти.
Безспорно е, че страните са се намирали в трудово
правоотношение помежду си в периода от 23.11.2017 г. до 16.04.2018 г., което се
потвърждава и от писмените доказателства, приети по делото – трудов договор и
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. По делото не е спорно
наличието на главно задължение – трудово възнаграждение за месеците ноември и
декември 2017 г. Не се спори и относно обстоятелството, че същото е погасено на
13.04.2018 г. От приложения по делото и приет като писмено доказателство Трудов
договор № 45/23.11.2017 г., сключен между ответника като работодател и ищеца
като работник/ служител, се установява, че трудовото възнаграждение следва да
се изплати до 15-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. Т. е.
за положен през месец ноември на 2017 г. труд възнаграждението следва да бъде
изплатено до 15.12.2017 г., респ. за положен през месец декември 2017 г. труд възнаграждението
следва да бъде изплатено до 15.01.2018 г. По делото не се твърди и не се
доказва трудовото възнаграждение да е изплатено на дата различна от 13.04.2018
г. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза,
което въззивният съд цени като обективно и компетентно, изготвено с необходимите
знания и умения, се установява, че обезщетението за забава за трудовото
възнаграждение за месец ноември 2017 г. е в размер на 3,01 лв. за периода
15.12.2017 г. – 13.04.2018 г., а това за възнаграждението за месец декември
2018 г. е в размер на 9,81 лв. за периода от 15.01.2018 г. до 13.04.2018 г.
В тази връзка неоснователно е възражението на
въззивника и ответник в производството пред първата инстанция, че причината за
забавеното изпълнение е по вина на ищеца, тъй като последният се е укривал. Посоченото
обстоятелство се твърди от въззивника за първи път едва с въззивната жалба. С
оглед забраната, регламентирана с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК
ответникът е следвало да въведе тези свои възражения своевременно пред първата
инстанция.
Предвид изложеното исковата претенция по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД е изцяло основателна, респективно в тази част обжалваното решение следва
да се потвърди.
По иска с правно основание по чл. 215,
ал. 1 от КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 215, ал. 1 от КТ при
командироване по чл. 121, ал. 1 от КТ работникът или служителят има право да
получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни
пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. С Наредба за
служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), издадена на
основание чл. 215 от КТ, се уреждат условията и редът за командироване, осъществяване
и отчитане на служебните командировки и специализации в чужбина, правата и
задълженията на командироващите органи и на командированите лица. Съгласно
разпоредбата на чл. 5 от НСКСЧ командироването или изпращането на специализация
в чужбина се извършва въз основа на писмена заповед, която има нормативно
определено съдържание, в това число: 1. наименование на ведомството или
предприятието, което командирова или изпраща на специализация; 2. основание за
издаване на заповедта; 3. имената на командированото лице или на лицето, което
се изпраща на специализация, месторабота и длъжност; 4. началната дата и
продължителност на командировката или специализацията в календарни дни,
включително дните за пътуване, почивните и празничните дни; 5. държава и населено
място, в което се командирова или изпраща на специализация лицето; 6. финансови
условия на командировката или специализацията – пътни, дневни и квартирни пари,
паспортни, визови и други такси и разходи за служебен багаж и начина за тяхното
уреждане; и други.
В настоящия случай, претенцията на ищеца по чл. 215 от КТ се отнася само и единствено до дневни и квартирни пари. Вземането за
обезщетение по чл. 215 от КТ е безсрочно парично задължение, което става
изискуемо от деня на поканата (така Решение № 1083 от 26.09.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 2903/2003 г., III гр. о.; Решение № 1046 от 4.07.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 2874/2003 г., III гр. о.).
Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от КТ за
покриване разходите на командированите лица в чужбина се изплащат дневни и
квартирни пари в размери и валути съгласно приложение № 2 към НСКСЧ. Съгласно
разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от НСКСЧ на лицата, заемащи длъжности съгласно
списъка по приложение № 1 към НСКСЧ, се изплащат квартирни пари по фактически
размери. От Приложение № 1 към НСКСЧ се установява, че ищецът не попада в нито
една от посочените категории лица. Съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 1 и 2
от НСКСЧ дневните пари се отчитат съобразно фактическия престой в страните, а квартирните
пари се отчитат с документ, издаден от съответния хотел.
От приетата като писмено доказателство
Заповед № 0224/24.11.2017 г., издадена на основание НСКСЧ от управителя на
ответното дружество С.С.К., се установява, че ищецът е командирован в качеството
му на международен шофьор за периода от 25.11.2017 г. до 28.12.2017 г.,
продължителност на командироването от 34 календарни дни, за извършване на
международен транспорт на стоки и товари по маршрути от и до страни членки на
Европейския съюз. Със заповедта е определен размер на дневните пари от 35,00
евро на ден и размер на квартирните от 130,00 евро за всяка задължителна
45-часова почивка. Поставено е условие, че квартирните пари се отпускат в
случай, че не се използват посочените в заповедта почивни бази. Определените в
НСКСЧ размери на командировъчните суми са минималните. Работодателят не може да
определя по-ниски размери на командировъчните суми от нормативно установените,
тъй като това би противоречало на чл. 215 и чл. 228, ал. 2 от КТ (така Решение
№ 1088 от 23.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2922/2003 г., III гр. о.; Решение №
1047 от 23.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2875/2003 г., II г. о.). В тази връзка
определените размери на командировъчните съответстват на тези, посочени в Приложение
№ 2 към НСКСЧ. Съгласно заповедта за командироване, командированият следва в
7-дневен срок от завръщането си да представи писмен отчет за извършената работа
и разходваните средства, които са му отпуснати и изпратени допълнително по
банкова сметка. ***лни заповедта за
командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква визираното в разпоредбата
на чл. 215 от КТ задължение да му заплати пътни, дневни и квартирни пари. С
оглед презумпцията, уредена с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ, която не е
оборена в хода на производството, следва да се приеме, че ищецът е изпълнил задълженията
си по командировъчната заповед.
В тази връзка претенцията на ищеца за неплатени дневни
командировъчни пари в размер на 1190,00 евро за периода от 25.11.2017 г. до
28.12.2017 г. се явява установена както по своето основание, така и по размер.
Този извод не се променя и от изтъкнатите в жалбата доводи, че на ищеца е бил
предоставен служебен аванс в размер на 1318,00 лв. (посочено в жалбата поради
техническа грешка 1138,00 лв.), както и от твърденията, че продължителността на
командировката е била различна от тази, посочена в исковата молба. Това е така,
тъй като представеният разходен касов ордер за сумата от 1318,00 лв. не съдържа
подпис на ищеца, т. е. същият не може да се приеме за разписка, удостоверяваща реалното
получаване на тази сума от ищеца, а също така в посочения документ не е
отразено основанието за отпускане на служебния аванс. Вярно е, че носещите
личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаване на суми
от работодателя няма пречка да се приравнят по правна стойност на разписка (така
Решение № 141 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2008 г., IV г. о., ГК),
но настоящият случай не е такъв, а и посоченият документ изрично е изключен от
доказателствата по делото от първата инстанция на основание чл. 183, ал. 1 от ГПК. На следващо място, от приетите по делото доказателства не се установява
продължителност на командировката, различна от тази съгласно командировъчната
заповед. Представените по делото писмени обяснения от Н.И.– ръководител
транспорт в дружеството ответник, по същество представляват свидетелски показания
в писмена форма, а действащият процесуален закон не допуска такова
доказателствено средство. Недопустимо е свидетелски показания да се дават в
писмена форма. Това доказателствено средство се събира чрез устен разпит, извършван
непосредствено от съда с участието на страните – по арг. чл. 163, ал. 1 от ГПК,
чл. 171, ал. 1 от ГПК. Ето защо в тази част решението на първата инстанция
следва да се потвърди.
Както бе посочено съгласно разпоредбата на чл. 37, ал.
2 от НСКСЧ квартирните пари се отчитат с документ, издаден от съответния хотел.
Ищецът претендира квартирни командировъчни пари за общо 5 задължителни
45-часови почивки в общ размер на 650,00 евро. В същото време обаче по делото
не са представени доказателства съгласно изискванията на чл. 37, ал. 2 от НСКСЧ,
от които да се установява броя на задължителните 45-часови почивки, които е направил
ищеца, дали е ползвал почивни бази, различни от посочените в командировъчната
заповед, както и размера на действителните разходи, които е сторил. Установяването
на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. При това положение твърдението на ищеца
за направени разходи за нощувки е останало недоказано по делото, предвид
липсата на представени от ищеца в тази насока разходни документи. Ето защо
изводът на първата инстанция за дължимост на претендираните квартирни пари е
неправилен и решението в тази част следва да бъде отменено, а съответно исковата
претенция – отхвърлена.
По иска с правно основание по чл. 224,
ал. 1 от КТ:
Съгласно чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на
трудовото правоотношение, работникът или служителя има право на парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото за който не е
погасено по давност. Целта на обезщетението е да се компенсира работещия за
това, че реално не е ползвал полагащия му се отпуск.
Основателността на исковата претенция по чл. 224, ал.
1 от КТ е обусловена от наличието на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: наличие на валидно трудово правоотношение; ищецът да е изправна
страна – престирал е работната си сила/ реално е полагал труд в посочения
период; прекратяване на трудовото правоотношение; размерът на претенцията. Тези
предпоставки следва да се установят от ищеца при условията на пълно и главно
доказване.
Правото на работника за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ се поражда при прекратяване на трудовото правоотношение, ако работникът или
служителят не е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск. Обезщетението
по чл. 224, ал. 1 от КТ се дължи безусловно към датата на уволнението и не е в
зависимост от законосъобразното му извършване. (така Решение № 948 от
21.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3128/2008 г., III г. о., ГК; Решение № 174 от
27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 104 от
5.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 860/2011 г., III г. о.).
По делото не е спорно, че между страните е било налице
трудово правоотношение и че същото е прекратено. Тези обстоятелства се
установяват и от приложените по делото писмени доказателства – трудов договор и
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид уредената в чл. 8,
ал. 2 от КТ презумпция, която не е оборена от ответника в хода на
производството при условията на пълно обратно доказване, следва да се приеме за
установено и че ищецът е бил изправна страна по трудовото правоотношение с
ответното дружество. От заключението на назначената по делото ССЕ се
установява, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е в размер на
283,33 лв. С оглед изложеното претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ е установена
както по своето основание, така и по размер.
За пълнота във връзка с оплакванията в жалбата
настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Основание за спиране на производството е не простото
констатиране на данни за престъпление във връзка с делото, а такова
престъпление, чието установяване по наказателен ред с влязла в сила присъда, е
решаващо за начина, по който ще се произнесе гражданския съд, когато влязлата в
сила присъда би била обуславяща за гражданското дело относно извършването на
деянието, неговата противоправност и вината на дееца, т. е. когато присъдата
установява фактите, за които по силата на чл. 300 от ГПК произнасянето от наказателния
съд обвързва гражданския. За да е налице основание за спиране на гражданското
дело по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, респ. по чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК
(отм.), трябва да е налице тъждество между деянието, предмет на наказателното
производство като престъпление, и деянието, което е предмет на доказване в
гражданския процес, като обуславящ юридически факт. Сочените от жалбоподателя
нарушения не са част от предмета на доказване по настоящото делос, респ. не са
факти с обуславящо значение за изхода на настоящото дело.
Несъстоятелни са и доводите в жалбата, че постановяването
на първоинстанционното решение в едноседмичен срок обуславя заинтересованост на
съда. На следващо място, налагането на дисциплинарно наказание на ищеца не е
основание за освобождаване на ответното дружество от изпълнение на задължението
му за заплащане на командировъчните пари. Обстоятелството дали работодателят е
претърпял имуществени вреди от противоправно поведение на ищеца би имало
значение за изхода на делото, ако същият бе въвел своевременно възражение за
прихващане или предявил насрещен иск в производството пред първата инстанция.
Като не е сторил това, установяването на тези имуществени вреди е останало
извън предмета на доказване по делото.
Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено
за разликата над сумата от 1190,00 евро до размера на сумата от 1840,00 евро,
представляваща обезщетение при командировка – дневни и квартирни пари. При това
положение първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в
която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 538,88 лв. до размера на сумата от 800,00 лв.,
както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати в полза на Софийски
районен съд разликата над сумата от 400,08 лв. до размера на сумата от 593,95
лв. В останалата част обжалваното решение следва да се потвърди.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора право на разноски във
въззивното производство имат и двете страни.
Въззивникът и ответник в първоинстанционното
производство не претендира разноски, сторени във въззивното производство, с
оглед на което такива не следва да му бъдат присъждани.
Процесуалният представител на въззиваемата страна
претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. При
оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди
положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята
правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 от ГПК (така
Определение № 7 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 339/2021 г., I т. о., ТК). Ето
защо на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата
за минималните адвокатски възнаграждения въззивният съд определя възнаграждение
на адв. П.Г. в размер на 413,65 лв. за оказаната от нея безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ищеца във въззивното производство. Посочената сума следва
да бъде присъдена в пълен размер, съобразно цитираната съдебна практика, а не
да бъде намалявана съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 51322 от 25.02.2020 г., постановено по
ГД № 58395 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, ІIІ ГО, 81 състав, в частта, с която „С.Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „******, ет. партер, е осъдено да заплати на И.М.П., ЕГН **********, с адрес: *** разликата над сумата в размер на
1190,00 евро до размера на сумата от 1840,00 евро, представляваща неизплатени
командировъчни за курс в чужбина с продължителност от 34 дни на основание чл.
215 от КТ, в частта, с която на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК „С.Т.“
ЕООД, ЕИК ****** е
осъдено да заплати на И.М.П., ЕГН ********** разликата над 538,88 лв. до размера на сумата от 800,00 лв. – сторени от ищеца разноски в
производството пред първата инстанция, както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „С.Т.“ ЕООД, ЕИК ****** е осъдено
да заплати в полза на Софийски районен съд разликата над сумата от 400,08 лв.
до размера на сумата от 593,95 лв. – представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.М.П., ЕГН ********** срещу „С.Т.“ ЕООД, ЕИК ****** иск с правно основание по чл. 215 от КТ за разликата над сумата в размер
на 1190,00 евро до размера на сумата от 1840,00 евро, представляваща
неизплатени командировъчни за курс в чужбина с продължителност от 34 дни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 51322 от 25.02.2020 г., постановено по
ГД № 58395 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, ІIІ ГО, 81 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.Т.“ ЕООД, ЕИК ****** да
заплати на адв. П.Т.Г.,***
на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата от 413,65 лв. за оказаната от нея безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищеца във въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.