Определение по дело №114/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, вез предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба на А.Н. Б. от БАК, в качеството й на П. П. на ищците по Г.д. № 355/2010 г. по описа на РС Р. против Решение № 1341/28.02.2011 г., постановено по Г.д. № 355/2010 г. по описа на същия съд.

С жалбата се навеждат подробни доводи за постановяване на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон и се иска отмяната му.

В отговора по въззивната жалба дружеството въззиваем чрез процесуалния си П. оспорва наведените доводи в нея и поддържа обоснованост на атакувания съдебен акт.

Направените пред настоящата инстанция доказателствени искания от страна на въззивниците не са уважени, поради настъпила преклузия.

Страните поддържат изразените по-горе становища и в съдебно заседание.

Б. окръжен съд в решаващия състав, след като се запозна с първоинстанционното дело и прецени събраните пред нея доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е бил спорен фактът, установен и от приобщените писмени доказателства /удостоверение за наследници № 880 от 22. 06. 2009 год. на Община – Р./, че въззивниците са законни наследници на С. И.Д., б.ж. на Г. Р., починал на 21. 07. 2008 год.

Не е бил спорен и фактът, че приживе последният е бил в трудово правоотношение с дружеството въззиваем, факт, установен и от приобщения трудов договор № 61 от 12. 06. 2006 година.

Видно от последния работодателят-дружеството въззиваем е възложило, а работникът съответно е приел да изпълнява в цитираното дружество на строителните обекти в страната на длъжността „дограмаджия” със срок на изпитване, при пълно работно време конкретно регламентираните трудови функции с основно трудово възнаграждение в размер на 260 лв.

Няма спор и по факта, че след изтичане на срока за изпитване срочното трудово правоотношение се е превърнало в безсрочно, като на 28.02.2007 г. страните по него са сключили нов трудов договор - № 1485, за неопределено време.

От анализа на останалите приобщени по делото писмени и гласни доказателства безспорно се установява, че на 21.07.2008 г. около 14.45 ч. е настъпила трудовата злополука с наследодателя на въззивниците, на строителния обект ”С. Д. П.”, находящ се в м. „С. И.”, землище на Г. Б.

За същата е изготвен и протокол № 08/ 2008 г. от 29. 07. 2008 год. за резултатите от извършеното разследване на злополуката.

Съдържанието на последния не се е оспорило от страните по делото.

В протокола е отразено, че за заеманата приживе от С. И. Д. длъжност, работодателя е разработил и връчил на пострадалия длъжностна характеристика.

Освен това по отношение на работника са били проведени изискващите се от нормативните документи инструктажи, включително „периодичен” и „ежедневен”. Отразено е също, че работодателят е направил и застраховка за риск „Трудова злополука”.

Установило се е, че в деня на злополуката от страна на пострадалото лице е била извършвана обичайна, всекидневна работа по длъжностна характеристика, състояща се в направа на дъсчена обшивка на стреха на покрива на четири етажна сграда.

След ползване на обедната почивка с продължителност от 1 час, пострадалият е започнал работа към 13. 00 часа.

Същият е бил с работно облекло, но не е ползвал предпазен колан. Намирал се е на най-горната площадка на строително фасадно скеле /тръбна конструкция/ на височина над нивото на земята около 15 метра.

Според отразеното в протокола скелето не е било достатъчно надеждно обезопасено с колективни средства за защита, като е нямало бордова лента за краката и средно перило за ръцете.

Работата на пострадалия се е състояла във вземане на дъска от друг работник намиращ се в сградата и разкрояващ ги на точен размер – дължина /средно около/ 50 см., като заковавал дъските от долната страна на стрехата.

Именно по време на извършване на тази работа С. Д. паднал от височината от около 15 м..

След инцидента същият незабавно е бил откаран във „Ф...”, Г. Р., където по-късно в 17.00 ч. починал.

Според отразеното в медицинската документация състоянието, довело непосредствено до смъртта е „Отток на мозъка. Черепно мозъчна, гръдна и коремна травма.”

Издаден е бил и акт за смърт № 135 от 22. 07. 2009 год. по описа на Общинска администрация – Р..

От данните по приобщеното към доказателствата НОХД № 77 по описа на Окръжен съд Б. се установява, че от пострадалия Сл. Д., който е бил закаран в състояние на кома в „Ф...”, Г. Р., е била взета кръвна проба на 21. 07. 2009 год. в 16. 15 часа.

Същата е била предмет на лабораторно изследване по назначената съдебно-медицинска експертиза, като според изготвения протокол за химическа експертиза вещото лице е дало заключение, че в кръвта, иззета от С. Д., се доказва етилов алкохол в количество 1. 40 промила.

Независимо от това изследване по досъдебното производство под № 175 от 21. 07. 2009 год. по описа на РУ „Полиция”, Г. Б. е назначена съдебно-медицинска експертиза на труп - починалото лице, в рамките на която е извършен оглед и аутопсия на трупа.

Според заключението на същата при аутопсията е взета кръв от дълбоките вени на горни крайници, предмет на лабораторно изследване по назначената съдебно-медицинска експертиза.

Видно от протокола за химическа експертиза, извършена по така взетата кръвна проба, вещото лице е дало заключение, че в кръвта иззета от трупа на С. Д., се доказва наличие на етилов алкохол с концентрация 2. 34 промила.

В хода на производството пред районния съд е била допусната и изслушана съдебно-медицинска експертиза.

Експертът по нея е заявил, че пострадалото лице при трудовата злополука С. Д. е бил алкохолно повлиян от употребения непосредствено преди злополуката алкохол, който е бил във фаза на резорбция.

Според вещото лице при установените стойности на концентрация на алкохол в кръвта в С. Д. между 1. 4 промила и 2. 34 промила със сигурност са били намалени вниманието, съобразителността, съсредоточеността и координацията.

При тази концентрация на алкохол има и подценяване на опасностите, вземат се прибързани решения, особено при неочаквани препятствия и ситуации.

Експертът сочи, че високата температура е допълнителен фактор, който може да допринесе за по-бързата и по–силна проява на клинични признаци на алкохолно опиянение.

Заявил е още, че при употреба на алкохол по време на работа от една страна се надценяват възможностите, повишава се самочувствието, а от друга намаляват значително реалните възможности за адекватно реакция и преценка, както и професионалните умения.

Когато професията се изпълнява на места с по-голям риск, както е в конкретния случай, според експертът опасността от злополука се увеличава значително.

Същият е обяснил разликата в показанията на двете кръвни проби, иззети от пострадалия с това, че по време на падането до настъпването на смъртта, пострадалото лице е било в алкохолно опиянение, а алкохола в организма му във фаза на резорбция.

Друга възможна причина за този факт според експертът е вероятността при второто вземане на кръвна проба – от трупа, при самото вземане да е попаднал част от стомашно съдържим алкохол, който да увеличи значително концентрацията.

По отношение на факта на употреба на алкохол по време на обедната почивка от страна на пострадалия пред районния съд са били разпитани свидетелите А. К. и А. К. – колеги на починалия С. Д..

И двамата в показанията си, плод на личните им възприятия, са заявили безпротиворечиво, че непосредствено преди злополуката, около обяд – 13. 00 – 13. 30 часа, са видели С. Д., заедно с група работници, да излизат от дървена барака, преустроена в питейно заведение и находяща се в близост до процесния строителен обект.

С. Д. бил във видимо пияно състояние.

Настоящата инстанция кредитира показанията на тези свидетели, доколкото същите изцяло се подкрепят от заключението на съдебно-медицинска експертиза.

Според приобщеното като писмено доказателство Разпореждане № 059 от 12. 08. 2008 год. по описа на РУ „Социално осигуряване”, Г. Б. процесният инцидент е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Отразено е в същото, че злополуката е станала през време и във връзка с извършваната работа.

По делото липсват данни цитираното разпореждане да е било обжалвано.

В хода на производството пред районния съд досежно характера и интензитета на преживениет от въззивниците болки и страдания, в резултат на загубата на своя съпруг и баща, е била разпитана и свидетелката С. К., приятелка на въззивника Й. Д..

Същата е заявила, че от 2004 год. живее в дома на С. Д. и семейството му и описва приживе последния като добър и грижовен съпруг и баща, полагал приживе грижи за цялото семейство, чиято смърт се е отразила негативно върху здравословното състояние на неговата съпруга и е повлияла върху поведението на всички членове на неговото семейство, които все още, въпреки отдалечеността от инцидента, изпитват болка от неговата липса.

Настоящата инстанция намира, че следва да прецени показанията на тази свидетелката в светлината на чл.172 ГПК, поради близките й отношения със страна по делото – въззивникът Й. Д., с който от години живее на съпружески начала /по собствените й показания/ и следва да ги кредитира единствено в частта, в която се подкрепят от останалите приобщени по делото доказателства, а именно – съдебно-психологична експертиза, дала оценка на психологичното състояние на всеки един от въззиваемите.

Същата в частта, касаеща въззивникът П. Д. сочи, че при него няма увреждане на психичния интегритет в следствие на смъртта на С. Д..

Според експертът внезапната смърт на бащата е предизвикала по отношение на същия нормалната за подобни житейски ситуации психична травма, но за изминалия период същата е отшумяла поради неналичието на загуба на идентичността и невъзможност за личностно-професионална реализация.

По отношение на въззивницата Ф. Д. вещото лице е дало заключение, че и при нея няма увреждане на психичния интегритет, в следствие на смъртта на съпруга й.

Според експертът последната не само, че не пада духом, но и чрез водещата си мотивация по ценности, разкрива явна насоченост към потребност от самоактуализация, към търсене на уважение и признание от останалите.

Идентично е заключението на вещото лице и по отношение на неналичието на загуба на идентичността, като според експертът при Ф. Д. доказателство за отсъствието на сериозния причинител на болки и страдания е и отсъствието на изразен невротизъм, характеризиращ нормални стойности за ситуативна и личностна тревожност, както и отсъствие на емоционална нестабилност.

По отношение на въззивницата Д. Д. вещото лице е посочило, че при нея няма увреждане на психичния интегритет в следствие смъртта на баща й. Същата, чрез водещата си мотивация по ценности, разкрива явна насоченост към потребност от самоактуализация и сигурност. Позовавайки се на данните за психичното развитие и личностните особености на Д. Д., както и поради отсъствие на медицинска документация, според експертът да се говори към настоящият момент за степен на изразеност на остатъчни следи от преживени болки и страдания.

По отношение въззивникът Й. Д. вещото лице е дало заключение, че и при него няма увреждане на психичния интегритет, в следствие на смъртта на баща му.

Отбелязало е, че въпреки, че е емоционално по-лабилна личност, при последният отсъства изразен невротизъм, независимо от високите стойности за ситуативна и личностна тревожност.

Експертът е категоричен и по отношение на четиримата въззивници, че не може да се говори към настоящият момент за степен на изразеност на остатъчни следи от преживени болки и страдания, като същевременно отсъства и посттравматичен синдром.

Настоящата инстанция кредитира установеното от експертизата, доколкото по делото не се установиха други данни, които да опровергават заключението й.

Установява се от друга страна от приобщено към доказателственият материал уведомително писмо с изх. № 013 от 23. 02. 2009 год. по описа на ЗАД „А...”, че във връзка с процесната трудова злополука, причинила смъртта на С. Д. е потвърдено изплатеното обезщетение на 02.10.2008 год. в размер на 50 400. 00 лева, разпределени по равни дялове между четиримата негови наследници, съгласно удостоверение за наследници № 1480 от 24. 07. 2008 год.

При установеното пред него от фактическа страна районният съд приел от правна, че субективно и обективно съединените искове, с които е бил сезиран, са процесуално допустими,с оглед надлежната процесуална легитимация на страните по спора и наличие на правен интерес от търсената по реда на чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 84, ал. 1 от ЗЗД от наследниците на пострадалото лице, търсещи обезвреда на претърпените неимуществени /морални/ вреди от процесното увреждане.

Като ги разгледал по същество приел, че исковете са неоснователни.

За да постанови последното навел, че разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от КТ, в редакцията на текста към момента на настъпване на увреждането /изм. - ДВ, бр. 41 от 2009 г., в сила от 1.07.2009 г./ установява общите предпоставки на задължението на работодателя да обезщети работника или служителя за претърпени от него вреди поради трудова злополука и професионална болест.

Основната предпоставка, подлежаща на установяване съгласно цитирания текст, е увреждане на здравето или живота на работника или служителя, както и специфичните такива изразяващи се в причините за увреждането, които пораждат задължение за работодателя да обезщети работника или служителя, а именно – „трудова злополука” и „професионална болест”.

Посочил, че легална дефиниция на понятието „трудова злополука” се съдържа в чл. 55 от КСО, от която се извличат и съществените юридически белези на същата.

Районният съд приел, че събрания по делото доказателствен материал установява наличието на конститутивния признак, изразяващ се във внезапност при настъпване на увреждането, пряко свързан с характерът на увреждането на здравето, накърняване на телесния интегритет или функциите на човешкия организъм.

Освен това бил налице и втория признак, характеризиращ процесният инцидент като трудовата злополука, а именно - наличието на функционална връзка с изпълняваната работа.

В тази връзка, според разпореждането под № 059 от 12. 08. 2008 год. по описа на РУ „Социално осигуряване”, Г. Б. процесният инцидент е приет за „трудова злополука” по чл. 55, ал. 1 от КСО, а като мотиви в документа е посочено, че злополуката е станала „през време и във връзка с извършваната работа.”

Освен това идентично било и съдържанието на представеното заверено копие от протокол № 08/ 2008 г. от 29. 07. 2008 год. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, в който също е констатирано, че по време на извършване на посочената в акта работа, пострадалото лице С. Д. е паднал от въпросната височина.

И т.к. страните не оспорили доказателствената сила на двата документа районният съд, изхождайки от материалната и формална доказателствена сила на същите, ги кредитирал като годни доказателствени средства, установяващи спорни факти от значение за решаване на делото.

Същите, ведно с представените и обсъдени по-горе трудови договори и длъжностна характеристика, установявали наличието на валидно трудово правоотношение между пострадалия работник и дружеството-ответник.

Районният съд приел, че по отношение посочения конститутивен признак е налице и причинна връзка между увреждането и настъпилият резултат, в частност – смъртта на работника, регламентиран като самостоятелен признак – меродавен резултат, обуславящ съдържанието на трудовата злополука.

Последният факт и не се оспорвал от страните по делото.

По изложените съображения районният съд приел от правна страна, че в случая следва да бъде ангажира отговорността на работодателя за причинените неимуществени вреди на въззивниците, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

По отношение приложимата норма на чл. 200, ал. 3 от КТ, съгласно която дължимото обезщетение обхваща разликата между претърпените от увредения или неговите наследници вреди – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза и полученото от общественото осигуряване обезщетение или пенсия, районният съд приел, че в настоящия случай въззивниците - наследници на починалия работник, претендират претърпени неимуществени /морални/ вреди, изразяващи се в преживяна мъка, психическа болка и страдания.

Размерът на тези вреди, по арг. от чл.212 КТ във вр. с чл.52 ЗЗД се определя от съда по справедливост.

По отношение именно на последния районният съд съобразил приетото от трайната съдебна практика в раздел ІІ на ППВС № 4 от 1968 год., че определянето на размера в подобни случаи следва да стане след отчитане на обективно съществуващите обстоятелства, като характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, морални страдания, възрастта на увредения, включително и отношението между пострадалия и близките, които търсят обезщетение за неимуществени вреди.

Във връзка с горните елементи приел, че анализът на доказателствата установява по безспорен начин настъпилия резултат от увреждането, а именно смъртта на наследодателя на въззивниците С. Д., който, поради внезапността на настъпване на увреждането, неминуемо е указал за момента нормалната за подобни житейски ситуации психична травма на преките наследници, в лицето на съпругата и децата.

Последното се установяло от заключението на вещото лице по назначената психологична експертиза.

Районният съд съобразил, че единственият източник на данни вън от тази експертиза, сочещи за вида и характера на отношенията, приживе между пострадалия и близките, които търсят обезщетение за неимуществени вреди, са показанията на свидетелката С. К., която характеризирала приживе пострадалото лице С. Д. като добър и грижовен съпруг и баща, полагал грижи, включително и морална подкрепа на цялото семейство.

Това субективно отношение намирало своята подкрепа и в обективния факт, свързан с възрастта на пострадалото лице, който към момента на инцидента е бил на 50 годишна възраст.

Първостепенният съд приел още, че доказателства, оборващи сочените от свидетелката К., не са били ангажирани.

Единствените такива, според районният съд, поставящи под съмнение сочената от нея водеща роля на бащата и съпруг С. Д. в семейните отношения, били показанията на св. ., който твърди, че в бригадата, в която са работили бащата С. Д. и сина на последния е имало конфликт, възникнал по инициатива на сина на пострадалото лице, довел до разделянето и, въпреки нежеланието на бащата, който е държал „ .... цялата бригада да остане едно. ...”

По отношение на моралните страдания на ищците от настъпилата смърт, първостепенният съд, позовавайки се на заключението на вещото лице по назначената психологична експертиза, като компетентно и установяващо в максимално най-пълна степен спорните факти от значение за правилното решаване на делото, приел за недоказан интензитета на твърдяните от страна на ищците психически болки и страдания.

Въз основа на данните по делото направил извод, че след преживяната към момента на настъпването на внезапната смърт, нормална за подобни житейски ситуации психична травма от страна на преките наследници, в лицето на съпругата и децата, при същите било налице отсъствие на емоционална нестабилност.

Основавайки се на заключението на експерта, че и по отношение на четиримата въззивници към настоящия момент не може да се говори към за степен на изразеност на остатъчни следи от преживени болки и страдания, като същевременно отсъства и посттравматичен синдром, районният съд приел, че притенциите на същите за неимеществени вреди, претърпени в резултат на преживяната мъка, психическа болка и страдания, налични според тях и към настоящият момент в непроменен интензитет, са неоснователни по размер.

Съвкупната преценка на горепосочените факти, отнесени към средното ниво на икономическо благосъстояние на правните субекти в страната към момента на настъпване на увреждането налага извод, че за обезщетяване на установените вреди ще е справедливо въззивниците да получат около 450 месечни минимални работни заплати за страната.

В тази връзка отчел, че с ПМС № 1 от 11. 01. 2008 год. за определяне на нов размер на минималната работна заплата за страната, последната към м. юли 2008 год. е фиксирана в размер на 220. 00 лева.

Ето защо районният съд приел, че следва да фиксира обезщетението в общ размер на 100 000 лв., като справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на направеното от дружеството въззиваем възражение за намаляване на отговорността на работодателя на основание чл. 201, ал. 2 от КТ, поради допусната от страна на работникът С. Д. груба небрежност при изпълнение на служебните му задължения, районният съд приел същото за основателно.

За да постанови горното навел доводи, че разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ регламентира компенсация на обективно насрещно съпричиняване.

За конкретния казус приел за безспорно установени допуснатите от страна на дружеството-работодател, чрез съответните служители, осъществяващи ръководни и контролни функции, нарушения на нормативните актове, като причини имащи отношение за възникване на злополуката.

Последните били посочени и в протокол № 08/ 2008 г. от 29. 07. 2008 год. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, в който при анализа на причините за възникване на злополуката, като причини, които биха имали отношение за възникване на същата са посочени „ ...... допускане и работа на пострадалия на височина, на платформа на строително фасадно скеле, недостатъчно обезопасено с колективни средства за защита, без бордова дъска за краката и средно перило за ръцете или с алтернативни средства и без ползване на предпазен колан”, вкл. са посочени изрично както допуснатите нарушения на нормативните актове, така и лицата, които са ги допуснали.

Вън от горното с определението № 49/26.02.2009 г., постановено по НОХД № * по описа на Окръжен съд Б. влязло в сила, е била ангажирана наказателната отговорност на прекия технически ръководител – „технически сътрудник по изработката” в дружеството – ответник, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, с което е нарушил нормите и правилата по охрана на безопасността на труда при въпросния инцидент.

Освен посочените факти, районният съд съобразил, че в случая следва да се вземе предвид и правно-релевантната за допустимостта на компенсацията по специалния режим форма на вина - „груба небрежност”, като подчертано субективно отношение на пострадалия, довело до осъществяването на същата, проявена от страна на работника С. Д. при изпълнение на възложената му в деня на злополуката дейност.

Пояснил, че при груба небрежност действа този, който е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване.

В казуса събраните по делото доказателства установили според районния съд по категоричен начин проявена от страна на пострадалото лице самонадеяност при осъществяване на възложената му дейност.

Този факт е бил установен както от компетентните контролни органи /протокол № 08/ 2008 г. от 29. 07. 2008 год. за резултатите от извършеното разследване на злополуката/, според които от страна на работодателя е изготвена оценка на риска за работното място на обекта и спрямо пострадалото лице са били проведени изискващите е по нормативни документи инструктажи, включително „периодичен” и „ежедневен”, като в деня на злополуката е извършвана обичайна, всекидневна по длъжностна характеристика /разработена и връчена на пострадалия/ работа, състояща се в направа на дъсчена обшивка на стреха на покрива на четириетажна жилищна сграда.

Гореустановените факти сочели на извод, че пострадалото лице, което е било със сравнително голям професионален опит по отношение заемана длъжност, е бил запознат и е осъзнавал конкретните особености и рискове на самия строителен обект, т.е. същият е могъл да формира правилна субективна представа за елементите от обективната действителност. Последното се е изразявало в поставяне /заковаване/ на дървена обшивка от долната страна на стреха, което е осъществявано от най-горната площадка /от талпи/ на строително фасадно скеле /тръбна конструкция/ на височина над нивото на земята над 15. 00 метра.

Въпреки изброените особености и рискове на строителния обект, пострадалото лице с поведението си, изразяващо се в употреба на алкохол в рамките на работното време, се е поставило само в процесното състояние, допускайки груба небрежност в действията си, при което е нарушил правилата за безопасност на труда.

Като доказателство за посоченото субективно отношение на пострадалия, довело до осъществяването на груба небрежност в неговите действия, според районния съд следвало да се приеме заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза, вкл. и данните от съдържанието на приобщените писмени доказателства - изготвеният протокол за химическа експертиза, /приложена на л. 46 от ДП/, според които в кръвта, иззета от С. Д. на 21. 07. 2009 год. в 16. 15 часа, се доказвало наличието на етилов алкохол в количество 1. 40 промила.

Районният съд е съобразил и данните от протокола за химическа експертиза, /приложена на л. 29 от делото/, според който в кръвта, иззета от трупа на С. Д. / при аутопсията е взета кръв от дълбоките вени на горни крайници/, се е доказало наличие на етилов алкохол с концентрация 2. 34 промила.

Отчел е и мнението на експерта по назначена съдебно-медицинска експертиза, подробно обсъдена по-горе, във връзка със събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите А. К. и А. К./, установяващи факта на видимото пияно състояние на пострадалото лице преди злополуката /към 13.00 ч. същия ден/.

Тези факти според районния съд обуславяли по категоричен начин наличието на състояние на груба небрежност в действията на пострадалото лице, като причина за настъпване на инцидента, в частност неговото падане от въпросната височина, която по правилата на чл. 201, ал. 2 от КТ води до намаляване на отговорността на работодателя.

Наличието на горния факт, като предпоставка за компенсация, преценен във връзка безспорно установените нарушения на правилата за трудова безопасност, като съотношение на насрещни приноси, съответно на пострадалото лице и работодателя, според районния съд било преценено като 50 % съпричиняване от страна на работника.

Поради този извод и дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, според този съд, възлизало на 12 500 лв. за всеки от правоимащите, или общо в размер на 50 000 лв.

Районният съд приел, че от това обезщетение следва да се приспадне по аргумента на чл. 200, ал. 4 от КТ сумата, която пострадалите са получили по договор за застраховка „злополука”, сключен в негова полза от работодателя, видно от приложеното към делото заверено копие от застрахователна полица № * от 29. 03. 2008 год. по описа на ЗПАД ”, Г. С и приложеният към него и съставляващ неразделна част Добавък № 1 от 24. 04. 2008 год.

В т.см. няма спор по делото, а този факт се установи и от обсъдените по-горе писмени доказателства, че на наследниците на пострадалото лице - въззивници, са изплатени по равно обезщетения общо в размер на 50 400 лева.

Районният съд навел доводи, че приложимостта на цитираната норма е обусловена от факта, че застрахователното обезщетение е във връзка със сключен между въззиваемото дружество, като работодател и посоченото застрахователно дружество договор, имащ за цел да обезщети причинени на работника вреди в резултат от трудова злополука.

По тези съображения приемайки, че справедливия по смисъла на чл. 52 от ЗЗД размер на дължимите се в конкретния казус неимуществени вреди е в общ размер на 100 000 лв., както и че е налице 50 % съпричиняване от страна на работника при отчитане на обективното съотношение в насрещните приноси, и след приспадане по аргумента на чл. 200, ал. 4 от КТ сумата, която въззивниците са получили по договор за застраховка „злополука”, сключен в полза на пострадалото лице от работодателя, районният съд извел краен извод, че въззивниците са получили от застрахователя повече от това което реално се дължи, поради което исковата им претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Поради неоснователността на главните претенции по чл.200 КТ, като такива и акцесорните са били отхвърлени и тези по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 84, ал. 1 от ЗЗД.

При гореустановеното въззивната инстанция намира следното:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – всеки един от въззивниците - ищци първоинстанционното производство, е останал недоволен от атакуваното решение.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу негоса неоснователни по следнитесъображенията:

Районният съд е обсъдил всяко едно от приобщените пред него доказателства /писмени и гласни, вкл. допуснатите експертизи/, като след анализа им е установил точно релевантните за предмета на спора факти.

Въззивната инстанция намира като единствен П. пропуск фактът, че показанията на свидетелката К не са били преценени в светлината на чл.172 ГПК и на същите са били изцяло кредитирани от районния съд.

Вън от горното и за прецизност следва да се отбележи, че теорията и практиката са приели, че фактите по делото не могат да се установяват с показанията само на един свидетел.

Ето защо дори да се кредитират напълно, не може да се приеме, че показанията на свидетелката Крънчева установяват безсъмнено релеватните за предмета на спора факти досежно причинените на въззивниците неимуществени вреди от смъртта на праводателя им – претърпени мъка, психическа болка и страдания от загубата на близък човек.

С това уточнение въззивната инстанция приема, че горните факти, досежно характера, времетраенето и интензитета на тези неимуществени вреди, следва да се преценяват и да се приемат за установени единствено и само от допуснатата и изслушана от районния съд съдебно-психологична експертиза, като в частта, в която показанията на К не й противоречат, нейните показания следва да се приемат за обективни и да се кредитират.

Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи още, че при преценка на приобщените по делото доказателства не споделя изводът на районната такава, досежно наличието на данни за влошени семейни отношения между починалия наследодател на въззивниците и сина му въззивника Й. Д., доколкото показанията на свидетеля К не установяват такъв факт.

Вън от горното въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви на районния съд, както досежно безспорната установеност на релевантните за предмета на спора факти, така и досежно правните изводи, направени въз основа на тези факти, при преценка основателността на заявените искови претенции.

Тази мотиви са достатъчно подробни и изчерпателни, поради което и поради пълното им споделяне от настоящата инстанция, същата препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

Въззивната инстанция се счита за длъжна още веднъж да отбележи, във връзка с наведеното като оплаквания във въззивната жалба, при разглеждане на делото районната инстанция не е допуснала нарушение на съдопроизводствените правила нито при събирането, нито при анализа на доказателствата по делото /в т.см. и мотивите в определението от 12.05.2011 г. по настоящето дело/.

Ако са налице процесуални пропуски, то последните се дължат единствено на процесуалното бездействие на въззиниците който, въпреки указанията, дадени им от съда, не са установили при условието на пълно и главно доказване фактите, обуславящи значителни по интензитен неимуществени вреди /морални болки и страдания/ - /в т.см. доклада по делото, инкорпориран в определение № 1780/27.04.2010 г./.

Именно те не са ангажирали в дадения им от съда срок допуснатите до събиране гласни доказателства за установяване на горните факти, нито конкретно са възразили срещу заключението на съдебно-психологичната експертиза, като заявят какви са нейните пропуски и дали се дължат на некомпетентност на вещото лице, респ. – на необоснованост на заключението или последното не е достатъчно пълно и ясни.

На самостоятелно основание въззивната инстанция счита, че атакувания съдебен акт не противоречи на материалния закон, който е приложен точно, вкл. и в съотвествие на трайно установената съдебна практика по идентични казуси.

В случая няма спор по фактите, че злополуката с наследодателя на въззивниците е била „трудова”, поради което и е ангажирана имуществената отговорност на работодателя за причинените вреди на пострадалите от тази злополука, които са в причинна връзка с нея.

Правопораждащият последната юридически факт е именно факта на трудова злополука, а отговорността е обективна и безвиновна по своя характер и не зависи от това, дали орган на работодателя или друг работник имат вина за настъпване на вредите.

За това и дружеството въззивник безспорно следва да понесе последиците от тази безвиновна отговорност, като обезщети имуществено пострадалите от деянието – наследниците на починалия С Д., в лицето на неговите родители, за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в болките и страданието от загубата им.

Последните обаче се преценяват винаги конкретно, с оглед данните за личността на пострадалия, отношенията, които приживе е имал с претендиращите обезщетение и дрягите обстоятелства, взети предвид от районния съд /време, място, начин на настъпване на вредоносното събитие, вкл. средното ниво на икономическото благосъстояние на правни субекти в страната към момента на настъпване на вредоносното събитие/.

В т.см. и с оглед установените по делото факти районният съд правилно в конкретния казус е определел и общия размер на обезщетенито за причинени на въззивниците неимуществени вреди.

Анализът на всички приобщени по делото доказателства от друга страна обосновава и категоричния извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия при настъпването на злополуката – неговото пияно състояние /с оглед обективно отчетената концентрация на алкохол в кръвта му от двете независиим експертизи, вкл. свидетелските показания, обсъдени по-горе/.

Това поведение на пострадалия е допринесло съществено за настъпването на вредоносния резултат и за това правилно районният съд го е квалифицирал като груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ.

Ето защо и правилно и съобразно цитираната нормата отговорността на работодателя е намалена от районния съд, т.к. поведението на пострадалия преди злополуката е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат и е допринесло за него с 50 на сто, респ. - заявените претенции като размер на въззивниците-ищци в производството правилно са редуцирани от първоспетенния съд с този процент, след като е бил определен и размера на действително претърпените от тях неимуществени вреди.

С оглед горното и при установеновения факт на заплащане в полза на въззивниците на обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на смъртта на праводателя им от застрахователя, с който дружството въззиваем е имало сключен договор за застраховка с покрит риск „трудова злополука”, то правилно и заявените от тях както главна, така и акцесорна претенци следва да се отхвърлят.

По изложените съображения атакуваното решение на районния съд, като краен резултат, следва да се потвърди.

Мотивиран от горното и на основание чл.272 ГПК, Окръжен съд Г.Б.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1341/28.02.2011 г., постановено по Г.д. № 355/2010 г. по описа на РС Р..

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: