№ 217
гр. Бургас , 19.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Детелина К. Димова Въззивно гражданско
дело № 20212100500768 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, Район Люлин, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт ет. 2, представлявано от Изпълнителния директор
Димитър Бориславов Бончев, чрез юрисконсулт Георги Георгиев против Решение № 260104
от 20.01.2021 г. по гр.д. № 4419/2020 г. по описа на Районен съд Бургас, В ЧАСТТА, в която
съдът е отхвърлил предявените от въззивното дружество против Е.Й.М., ЕГН **********
установителни и осъдителни искове относно следните претендирани вземания, произтичащи
от договор за потребителски кредит №PLUS -16325068/31.08.2018 год., сключен между
длъжника и „БНП Париба пърсънъл файненс” С.А. - клон България, които по силата на
договор за цесия са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, и за
които по ч.гр.д. № 2615/2020 год. на БРС е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, а именно: вземането за договорна лихва в размер на 2778.75
лв. за периода от 05.11.2018 г. до 15.02.2020 г. и за мораторна лихва в размер на 756.67 лв.
за периода от 06.11.2018 г. до 01.06.2020 г.
С въззивната жалба първоинстанционното решение се оспорва като неправилно и
1
незаконосъобразно. Възразява се срещу извода на първоинстанционния съд за
недействителност на договора за потребителски кредит, от който произтичат
претендираните вземания. В тази връзка се заявява, че в договора са посочени годишния
лихвен процент и годишния процент на разходите /ГПР/, с което изцяло били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 и чл. 19 от ЗПК. Приложимият към кредитното
правоотношение ГПР е определен изцяло в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, предвиждаща, че същият не може да бъде в размер по – висок от петкратния размер на
законната лихва за просрочени задължения, определена с постановление на МС на
Република България. В случая посочения в договора ГПР е в размер на 33,02 %, при
допустим според закона максимален размер от 50 %. Годишната лихва по договора била в
размер на 26,72 %, като по отношение на същата в законодателството липсват норми, които
да ограничават нейния максимален размер. Жалбоподателят посочва, че доколкото се касае
до потребителски договор, свободата на договаряне търпи ограничение от специалната
защита, предвидена в ЗЗП и ЗПК, както и от „добрите нрави“. В случая обаче нито
годишния процент на разходите, нито договорната лихва, която представлява елемент от
формулата за образуване на ГПР не надвишавали максимално допустимия размер от 50 %. В
договора се съдържали всички изискуеми реквизити с подробна информация за размера на
дължимите суми, като от значение за потребителя било да знае общия размер на дължимата
от него сума, а не начина, по който същата се формира. От погасителния план към договора
бил виден размера на вноските, техния брой, периодичността на плащанията, падежите на
всяка вноска и оставащата част от главницата след погасяване на всяка вноска. При тези
данни, въззивникът счита, че в съдържанието на договора е поместена цялата информация,
която е предвидена в разпоредбата на чл. 11, ал.1 и чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Моли за отмяна на
обжалваното решение и претендира разноски за въззивното производство. Не се правят
доказателствени искания.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответника Е.М., чрез назначения от съда по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител- адв. Светла Стоянова. В срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК от името на въззиваемата страна е депозиран писмен отговор, в който се изразява
становище за правилност и законосъобразност на постановеното решение и се прави искане
то да бъде оставено в сила.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
В съдебно заседание въззивникът - ищец "Агенция за събиране на вземания" не
изпраща представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба и претендира да
му бъдат присъдени всички сторени в хода на производството разноски.
В съдебно заседание въззиваемия се представлява от назначения от съда особен
представител адв. Светла Стоянова, която заявява, че оспорва въззивната жалба и намира, че
2
решението на БРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са: да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси - ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
Въз основа на извършена самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и като обсъди съображенията на страните, Бургаският окръжен съд съд прие
за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд - Бургас е бил сезиран с предявени от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД установителни искове с правна квалификация по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1, против Е.Й.М.. При условията на
евентуалност са предявени осъдителни искове, с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 за същите вземания, като се иска същите да бъдат разгледани при
условия, че установителните искове бъдат отхвърлени.
В исковата молба са изложени твърдения за възникнало на 31.08.2018 г.
облигационно правоотношение между "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и Е.Й.М. по
силата на сключен договор за потребителски кредит PLUS -16325068, в изпълнение на който
кредиторът предоставил на ответника заем в размер на 4500 лв., която сума следвало да
бъде върната, ведно с дължимата договорна лихва на 48 бр. равни месечни погасителни
вноски, всяка от които в размер на 179,21 лв. С подписване на договора за кредит, страните
постигнали съгласие да бъде сключена и застраховка на плащанията срещу премия в общ
размер на 1209.60 лева, платима на равен брой вноски, съответстващ на броя погасителни
вноски по кредита, като всяка една вноска по премията следвало да бъде изплащана
директно на застрахователния агент „Директ Сървис“ ЕАД. По силата на договора,
длъжникът поел задължение да заплаща договорна лихва върху главницата в размер на
26,72 %, а годишният процент на разходите бил уговорен в размер на 33,02 %. Общата
стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 8602,08 лв. В исковата
молба са изложени твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по
договора за кредит на основание чл. 5 от същия, а именно поради неплащане на две или
повече месечни вноски. Твърди се, че уведомлението за предсрочна изискуемост било
връчено на длъжника на 15.02.2020 г. чрез ЧСИ Таня Маждарова, рег. № 803, на която
кредиторът бил възложил правомощията по чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ. Предвид това наред с
главницата, ищецът претендира договорна лихва в размер на 2778,75 лева, начислена за
периода от 05.11.2018 г. до 15.02.2020 г., както и обезщетение за забава в размер на 756.67
лева, начислено за периода от 06.11.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК.
3
На следващо място се излагат твърдения относно прехвърляне на вземанията по
посочения договор за кредит по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания на основание чл. 99 от ЗЗД, сключен на 27.07.2017 г. между „БНБ Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и ищцовото дружество „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, както и подписано към договора Приложение № 1 от дата 08.04.2019 г. По
силата на договора за цесия „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството си на
цесионер се е задължила от името на цедента да изпраща уведомления за извършената цесия
до длъжниците. По реда на чл.99, ал.3 от ГПК до длъжника били изпратени две
уведомителни писма на посочения по договора за кредит адрес, които се върнали в цялост. С
оглед на това ищцовото дружество е представило към исковата молба препис от
уведомителното писмо за извършената цесия, с цел същото да бъде връчено на особения
представител, ведно с исковата молба и приложенията към нея с цел надлежно съобщаване
на цесията.
Ищецът заявява, че по повод подадено заявление по чл.410 от ГПК, БРС е издал
заповед за изпълнение за горепосочените суми, което обуславя правния му интерес от
предявяване на иск по чл.422 от ГПК. Претендира се установяването по отношение на
ответника, че дължи на ищцовото дружество сума в общ размер на 8121,14 лв., от които
главница в размер на 4585, 72 лв., договорна лихва в размер на 2778,75 лв., законна лихва за
забава в размер на 756,67 лв. и законна лихва за забава върху главницата от датата на
входиране на заявлението в районния съд до окончателното изплащане на задължението.
При условията на евентуалност, в случай, че установителните искове бъдат отхвърлени, се
иска ответникът да бъде осъден да заплати процесните суми. В подкрепа на заявените
твърдения, ищцовата страна е ангажирала писмени доказателства, както и съдебно-
счетоводна експертиза.
В срока по чл.131 от ГПК ответната страна, чрез назначения от съда особен
представител, заявява бланкетно възражение за неоснователност на предявяваните искове
като оспорва автентичността на положения подпис от длъжника под договора за кредит и в
тази връзка прави искане за назначаване на съдебно-графологическа експертиза по делото.
Моли за отхвърляне на исковете.
Въз основа на изявленията на страните и събраните по делото писмени
доказателства, районния съд е приел за установено наличието на валидно облигационно
правоотношение между "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и ответника, по силата на
което на последния е била отпусната сумата от 4 500 лв., която той се задължил да върне,
ведно с възнаградителна лихва /ГЛП от 26, 72 %/, на 48 месечни вноски от по 179,21 лева
всяка една от тях, както и да заплати сумата от 157.50 лв. - такса ангажимент и сумата от
1209,60 лева, застрахователна премия по застраховка ‚Защита на плащанията“ , или общо
8602,,08 лв.. Приел е, че заемателят е получил процесната сума, като този факт бил
удостоверен с полагането на подпис под договора, и в частност под клаузите от раздел
4
„Удостоверенявания“. Приел е, че по силата на сключения между „БНБ Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България“ и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, договор за цесия,
на ищцовото дружество е било прехвърлено вземането по договора за кредит, сключен с
ответника Е.Й.М.. Приел е и наличието на правен интерес у ищцовото дружество, предвид
издадената в негова полза заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2615/2020г. на БРС.
Въз основа на установената фактическа обстановка, районният съд е обосновал
правния извод, че процесния договор е такъв за потребителски кредит, с оглед на което
приложимата правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит. С оглед на
това съдът е извършил служебна проверка относно действителността на процесния договор,
в резултат на която е констатирал, че същият е сключен в нарушение на императивните
изисквания на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК , поради което и на основание чл.
22 от същия закон е приел, че договорът е недействителен и ответникът следва да бъде
осъден да върне само чистата стойност на кредита, изразяваща се в претендираната
главница.
За да достигне до този извод, първоинстанционният съд е приел, че макар в
договора да е посочена общата стойност на плащанията, в същия не били посочени по ясен
и разбираем начин общите разходи за потребителя, в това число определената добавка –
печалба на кредитора, пряко свързан с кредита. Оскъдната информация в графата
„параметри и условия“, в които фигурирала и информацията относно общата стойност на
плащанията, поставяла потребителя в невъзможност да разбере начина, по който са
формирани разходите и тяхната величина. С оглед констатираната недействителност на
договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК, като дължима съдът е приел само
главницата. При определяне размера на дължимата главница, съдът на основание чл. 235 от
ГПК е зачел връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост ведно с исковата
молба и е намерил за изцяло основателен иска за присъждане на сумата от 4500 лева –
стойността на заетата сума.
Спорните по делото въпроси касаят действителността на договора за кредит, с оглед
съответствието му с императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит.
Въззивният съд намира, че доколкото нормите на Закона за потребителския кредит
са повелителни, то по отношение на същите приложение намират дадените разрешения в т.1
и т.3 от ТР № 1/2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, според които при проверка
правилността на първоинстанционното решение, въззивната инстанция може служебно да се
произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са
налице за това правни или фактически обстоятелства.
С оглед на тези правомощия на въззивната инстанция, настоящия състав извърши
самостоятелна преценка за действителността на договора за кредит, с оглед изискванията на
ЗПК относно изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и т.12 ЗПК.
5
В резултат на извършената проверка, съдът намира, че при сключване на процесния
договор за кредит изискванията на Закона за потребителския кредит не са нарушени, а
първоинстанционното решение е постановено в противоречие с материалния закон.
По отношение изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Настоящият състав споделя констатацията на районния съд, че в процесния договор
ГПР е посочен само като цифрово изражение, както и че от съдържащата се в договора
информация не може да се установи начина, по който са формирани отделните разходи по
кредита, които следва да намерят отражение в стойността на ГПР. Въззивният съд обаче не
споделя тезата на районния съд, че липсата на посочване на отделните разходи, отразяващи
се на стойността на приложимия ГПР, в това число и непосочването на определената
добавка – печалба на кредитора има за последица недействителност на договора на осн.
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК.
В Решението по дело C 42/15, Съдът на ЕС приема, че посочването на годишния
процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение в контекста на
Директива 87/102, по - конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение (пар.67). За неизпълнението на изискване, имащо съществено
значение в контекста на Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски. Приема се, че
такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като
годишния процент на разходите по член 10, параграф 2, буква ж) от Директивата (пар.70 от
Решението). Доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да
попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му
на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на чл.23 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити (пар.71 от Решението). Все пак прилагането в
съответствие с тази правна уредба, не би могло да се смята за пропорционално, когато
липсващите данни по чл.10, параграф 2 от директивата са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар.71 от
решението).
С оглед изложеното и в светлината на извършеното тълкуване на чл. 23 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити от Съда на ЕС, настоящия състав намира, че
непосочването на отделните разходи, въз основа на които е изчислен приложимия към
договора ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение 1, не е от такова
естество, че да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Доколкото размерът на ГПР е посочен по ясен и недвусмислен начин в
процентна величина /33.02 %/, както са посочени и общият размер на кредита и общата
6
стойност на плащанията, то липсата на конкретни данни (съобразно Приложение № 1) не би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В договора за
кредит се съдържа ясна информация относно общата стойност на плащанията /в случая в
размер на 8602.08 лева/, като това в голяма степен обезпечава правото на информираност на
потребителя относно финансовата тежест, която поема сключвайки договора за кредит.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове
наличието на основание кредитодателят да бъде санкциониран със загубване правото на
лихви и разноски по кредита. Следователно процесния договор за потребителски кредит,
сключен на 31.08.2018 г. между "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и ответника Е.Й.М.,
е действителен и обвързва страните.
По гореизложените съображения и доколкото липсват твърдения за извършено
плащане на процесните вземания, въззивният съд достигна до извода, че ответникът дължи
на ищцовото дружество претендираните въз основа на договор за потребителски кредит №
PLUS-16325068/31.08.2018г суми, и в частност вземанията за договорна лихва и за
обезщетение за забава, за които районният съд е отхвърлил исковите претенции, поради
което и именно тези две вземания са въведени като предмет на спора пред настоящата
инстанция.
Относно вземането за договорна лихва, съдът съобрази, че предмет на исковата
претенция по чл. 422 от ГПК е сумата в размер на 2778,75 лева, претендирана за период от
05.11.2018 г. до 15.02.2020 г., на която дата ищецът твърди да е настъпила предсрочната
изискуемост по кредита. По въпроса за настъпването на предсрочната изискуемост,
настоящият съд споделя извода на БРС, според който този факт се е осъществил едва с
връчването на исковата молба, тъй като по делото не са ангажирани доказателства
уведомлението за обявяване на кредита за изискуем да е било връчено на длъжника в по –
ранен момент. Това становище се споделя от съдебната практика, като така в Решение № 169
от 17.01.2017г. по т.дело № 1272/2015г. по описа на II търг. отделение на ВКС, в което съдът
е приел, че исковата молба безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора
до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис
от същата на ответната страна, се счита, че предсрочната изискуемост е обявена на
кредитополучателя.
Независимо от това, съдът при определяне на размера на възнаградителната лихва е
ограничен от посочения в исковата молба период, за който се претендира същата, а именно
от 05.11.2018 г. до 15.02.2020 г. От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че дължимата договорна лихва за посочения период възлиза на
сума в размер на 1540.11 лева. Заключението на вещото лице не е оспорено от страните,
поради което съдът го кредитира като обективно и безпристрастно изготвено и въз основа
на същото приема, че исковата претенция за възнаградителната лихва се явява доказана до
изчисления от вещото лице размер от 1540.11 лева и до този размер същата следва да бъде
7
уважена. За сумата над 1540.11 лева до пълния претендиран размер от 2778.75 лева
претенцията подлежи на отхвърляне като недоказана. Евентуалният осъдителен иск за
присъждане на договорна лихва за отхвърлената част от вземането също подлежи на
отхвърляне, доколкото периода, за който се претендира процесната сума е един и същ / от
05.11.2018 г. до 15.02.2020 г./ и дължимата за целия този период възнаградителна лихва в
пълен размер е присъдена по предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК. Не се дължат
суми за договорна лихва в по – голям размер от вече признатия за установен, нито с
осъдителния иск се претендират суми за различен период от този, предмет нас
установителния иск.
По вземането за обезщетение за забава. Предмет на исковите претенции
/установителна и осъдителна, предявена при условията на евентуалност/, е вземането за
обезщетение за забава върху неплатената главница в размер на 756,67 лева, претендирано
като дължимо за периода от 06.11.2018 г до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК в съда /т.е. до 02.06.2020 г./. С оглед направените по-горе изводи относно момента, от
който се счита, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземането за главница, а именно
от момента на връчването на исковата молба на 30.10.2020г., настоящият съд намира, че
лихва за забава се дължи само върху падежиралите вноски за главница в периода от
05.11.2018г. до 02.06.2020г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда.
В заключението на съдебно – счетоводната експертиза не е посочен размера на дължимото
обезщетение за забава, изчислено само върху падежиралите вноски за процесния период, тъй
като вещото лице е правил изчисления на дължимата лихва за забава върху целия размер на
главницата от 4500 лева /отговор по въпрос 6/. Поради това, съдът извърши собствени
изчисления по реда на чл. 162 от ГПК, съобразно посочената от вещото лице формула в
отговора на задача № 6, и на база на определения размер на дължимите месечни вноски по
главница за периода от 05.11.2018 г. до 02.06.2020 г. /изчислени въз основа на съдържащата
се в погасителния план информация за оставащия размер на главницата след всяка една от
посочените падежни дати/. В резултат на направените изчисления, съдът достигна до извод,
че дължимото обезщетение за забава върху просрочените вноски по главница с настъпил
падеж, за процесния период с начален момент 05.11.2018 г. и краен момент 02.06.2020 г. е в
размер на 106.73 лева. До този размер исковата претенция по чл. 422 от ГПК е основателна
и следва да се уважи, а за разликата над сумата от 106.73 лева до претендирания размер от
756,67 лева същата следва да се отхвърли. Не следва да се уважава и предявената в
условията на евентуалност осъдителна претенция за обсъжданото вземане за обезщетение за
забава, тъй като вземането се претендира за същия период от време, на същото основание и
при идентични обстоятелства, от които произтича спорното право, предмет на
установителния иск.
Несъвпадането на решаващите изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд налага обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и
да бъде постановено ново, с което предявените искове за приемане за установено, че
съществуват вземанията на ищеца по процесния договор за кредит за договорна лихва и за
8
обезщетение за забава да бъдат уважени частично до размерите както следва – претенцията
за договорна лихва е основателна до размер на 1540.11 лева, а претенцията за обезщетение
за забава – до размер на 106.73 лева. В останалата част , в която предявените установителни
и осъдителни искове за горницата на присъдените суми са отхвърлени, решението подлежи
на потвърждаване.
По разноските: С оглед този изход от делото, въззивното дружество има право на
разноски съобразно уважената част от процесните две вземания, предмет на въззивното
производство /48 % /, като от общия размер на сторените във въззивното производство
възлизащ на сума от 370.71 лева /от които 70,71 лева държавна такса, 150 лева депозит за
особен представител и 150 лева юрисконсултско възнаграждение, който размер съдът
намира за съответстващ на фактическата и правна сложност/, ответникът следва да заплати
на ищцовото дружество сума в размер на 177,94 лева. Ответната страна дължи и съответна
част от направените от ищцовото дружество разноски в заповедното и в исковото
производство, пред първата инстанция, които настоящият съд определя в общ размер на
435.96 лева, от която: 392.22 лева - разноски в исковото производство пред БРС и 43.74 лева
- разноски в заповедното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
С оглед на горното Бургаският окръжен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260104 от 20.01.2021 г. по гр.д. № 4419/2020 г. по описа на
Районен съд Бургас, В ЧАСТТА, в която съдът е отхвърлил предявените от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* против Е.Й.М., ЕГН **********
установителни искове относно следните претендирани вземания, произтичащи от договор
за потребителски кредит №PLUS -16325068/31.08.2018 год., сключен между длъжника
Е.Й.М., ЕГН ********** и „БНП Париба пърсънъл файненс” С.А. - клон България, които по
силата на договор за цесия са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, и за които по ч.гр.д. № 2615/2020 год. на БРС е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, а именно: за сумата от 1571.72 лева – договорна
лихва за периода от 05.11.2018 г. до 15.02.2020 г., както и за сумата от 106.73 лева –
обезщетение за забава за периода от 06.11.2018 г. до 01.06.2020 г.
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Е.Й.М., ЕГН
**********, с настоящ и постоянен адрес гр. ***, ул. *** № ** дължи на "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
9
София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис-сграда "Лабиринт", ет.2, офис 4, с ЕИК:
*********, сумите както следва: сумата от 1571.72 лева /хиляда петстотин седемдесет и
един лева и седемдесет и две стотинки/ - договорна лихва за периода 05.11.2018г. -
15.02.2020 и сумата от 106.73 лева /сто и шест лева и седемдесет и три стотинки/ -
обезщетение за забавено плащане върху изискуемите вноски по главница с настъпил падеж
за периода от 06.11.2018г. до 02.06.2020 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК, вземанията за които суми, произтичат от договор за потребителски кредит №PLUS -
16325068/31.08.2018 год., сключен между длъжника Е.Й.М. и „БНП Париба пърсънъл
файненс” С.А. - клон България, които по силата на договор за цесия са прехвърлени на
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, и за които по ч.гр.д. № 2615/2020 год. на
БРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА № 260104 от 20.01.2021 г. по гр.д. № 4419/2020 г. по описа на
Районен съд Бургас, в останалата част.
ОСЪЖДА Е.Й.М., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес гр. ***, ул. *** №
** да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис-сграда "Лабиринт",
ет.2, офис 4, с ЕИК: ********* , сума в размер на 177,94 лева - разноски във въззивното
производство, съобразно уважената част от иска, както и сума в размер на 435.96 лева, от
която: 392.22 лева - разноски в исковото производство пред БРС и 43.74 лева - разноски в
заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10