№ 10
гр. Велико Търново, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20214000500430 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирана въззивна жалба от Б. М. М. срещу Решение №
110/ 23.08.2021 г. по Гр. дело № 142/ 2021 г. по описа на ОС – Ловеч в частта, с която
съдът го е осъдил да заплати на Ц. И. С. сумата 263 270.23 лв., представляваща
обезщетение с правно основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху него от
датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното изплащане. Счита
решението за неправилно като постановено в нарушение на съществени процесуални
правила и поради необоснованост. Съдът неправилно квалифицирал иска на С. по
чл.59 ЗЗД, което не кореспондирало с твърденията й и която квалификация се
оспорвала и от самия ищец, позоваващ се за претенцията си на чл.55 ал.1 предл. първо
ЗЗД. Счита, че искът следва да се подведе под нормата на чл.30 СК, тъй като ищецът
претендирал обезщетение във връзка с придобито от него по време на брака им лично
имущество. При дадената от съда квалификация по делото не бил установен елемент от
фактическия състав на разпоредбата, а именно той да се е обогатил с предоставените от
ищеца суми, защото било доказано, че част от исковата сума представлявала
предоставен заем на трето за спора лице – „Вурман“ ЕООД. Неправилно съдът приел,
че единият от теглените от ищцата кредити е погасен частично само от нея, като
възприел за относимо към изводите си решението на ВКС по спор между страните с
правно основание чл.29 ал.3 СК. Същият кредит бил съобразен от ВКС при
1
постановяване на акта му и той не можел да бъде предмет на нов иск по чл.59 ЗЗД.
Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да отхвърли
исковата претенция. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна Ц. И. С.,
която заема становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа, че искът й
се основава на твърденията за получени от ответника – жалбоподател пред ВТАС –
парични суми без основание, за които тя доказала, че му е предоставила и че същите не
са разходвани в полза на семейството. Счита за ирелевантно за какво друго ответникът
е използвал преведените от нея суми, не твърди с тях той да е придобил вещи, права
върху вещи и вземания, включени в търговското му предприятие, и излага, че не е
заявявала претенции за част или дял от стойността на такива. Неоснователно
ответникът считал, че не се е обогатил със сумата 70 000 евро, която била предоставена
в заем на „Вурман София“ ООД, защото договорът за заем бил сключен лично между
него и дружеството и единствено негово било вземането за връщане на заетата сума.
Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като първоинстанционното решение
бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В
изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна
проверка относно валидността на обжалваното решение в обжалванaта му част и
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. По направеното от
жалбоподателя оплакване относно допустимостта на решението с оглед приетата от
съда правна квалификация на предявения иск съдът намира следното: Ищецът С. е
основала исковата си претенция за връщане на парични суми на две групи
обстоятелства: че по време на брака е изтеглила и погасила кредит, средствата от който
не са отишли за задоволяване нужди на семейството, а единствено в полза на
ответника и конкретно за придобиване от него на дружествения дял от „Вурман
София“ ЕООД, и че от личните си трудови доходи и спестявания е предоставила
парични средства на последния за задоволяване на негови лични нужди. Тези
твърдения, обсъдени със заявения петитум, обосновават два иска за неоснователно
обогатяване – по чл.59 ЗЗД за връщане на платеното по договора за кредит, с което
ищцата е обедняла, а ответникът се е обогатил, придобивайки облага и същевременно
спестявайки си дължимите разходи по погасяване на кредита, и по чл.55 ал.1 предл.
първо ЗЗД – за връщане на дадените при начална липса на основание парични
средства. Първоинстанционният съд неправилно е подвел и двете претенции под
общата разпоредба на неоснователното обогатяване – чл.59 ЗЗД, но това процесуално
нарушение не води до недопустимост на част от решението му, а само до
2
неправилност, защото независимо от квалификацията съдът е разгледал именно
предявените на плоскостта на неоснователното разместване на имуществени блага
искове с очертаните от нормите фактически състави. Съгласно Тълкувателно решение
№ 2/29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК, когато съдът не се е произнесъл
извън определения от страните предмет на делото и извън обхвата на търсената от
ищеца защита (какъвто е и настоящия случай), дадената от съда правна квалификация
на исковата претенция обуславя правилността, а не недопустимостта на решението.
Неоснователно жалбоподателят счита, че иск от бившия съпруг за неоснователно
обогатяване със средства за придобиване на лично имущество е недопустим, защото
той разполага с иск по чл.30 СК за част от стойността на придобитото – в случая от
дружествения му дял, за придобиване на който твърди, че са отишли предоставените и
по кредита, и личните средства. Ищецът не е предявил иск по чл.30 СК, защото не
претендира получаване на дял от личното имущество на другия съпруг. Законът не
отрича правото му да търси връщане на предоставените на бившия съпруг средства,
използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди, ограничавайки го да
претендира единствено част от стойността на имуществото, за придобиването на което
има принос. Личният му интерес диктува вида на търсената правна защита. Двата иска
са за парично вземане, но нямат еднакъв предмет, за да се приеме, че искът по чл.59
ЗЗД е недопустим поради субсидиарния си характер – даващ защита в случай, че
обеднелият няма друг иск, с който да се защити. С иска по чл.30 СК се претендира
стойностния еквивалент на приноса на претендиращия съпруг-несобственик от
личното имущество на другия съпруг, служещо за упражняване на професията му,
докато с иска по чл.59 ЗЗД се търси връщане на това, с което с което единият съпруг се
е обогатил за сметка на другия до размера на обедняването на последния.
Съдът, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното:
Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени
документи, експертиза и свидетелски показания – по делото са безспорно установени
като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства,
изложени в исковата молба. Жалбоподателят не релевира оплаквания относно
възприетата от първоинстанцинния съд фактическа обстановка, която е следната:
Страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод с влязло в сила съдебно
решение на 22.03.2018 г. Между тях е воден спор по иск с правно основание чл.29 ал.3
СК, приключил с влязло в сила решение на ВКС, с което е прието, че приносът на
съпругата – ищцата С. – в придобиването на общото имущество значително надхвърля
приноса на съпруга – жалбоподателя и е определил по-голям дял за нея, а именно 72 %
от придобитото в режим на съпружеска имуществена общност. Не е спорно, че по
време на брака си, на 03.12.2009 г., страните са сключили договор за ипотечен кредит с
„УниКредитБулбанк“ АД, по който ищцата е кредитополучател, а жалбоподателят е
3
съдлъжник, с отпуснат кредит в размер на 195 000 лв. и посочен цел – ремонт и
обзавеждане. 193 000 лв. от отпуснатата по сметка на ищцата сума е била преведена от
нея по лична сметка на съпруга й на 17.12.2009 г. с вписано основание на превода
„захранване на сметка“. От заключението на вещото лице по приетата съдебно-
икономическа експертиза се установява, че всички погашения по кредита за периода от
усвояването му до 28.09.2014 г. в размер общо на 96 665.66 лв. за главница и лихви са
извършени от разплащателната сметка на С.. На 29.08.2014 г. е извършен превод на
сумата 106 938.84 лв., с който кредитът е окончателно погасен. Не е спорно, че
преведената сума е получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката
апартамент, придобит от страните по време на брака им, за което са налице признания
на ищеца с исковата му молба. Общо погасената по договора сума възлиза на
203 604.50 лв., като в нея е включена и заплатената в полза на банката възнаградителна
лихва в размер на 8 104.50 лв. От представените платежни документи и заключението
на вещото лице се установява, че освен горната сума С. е превела по банковa сметкa с
IBAN BG44PIRB80564**********, чийто титуляр е бившият й съпруг, общо 100 000
лв., както следва: 45 000 лв. на 08.12.2010 г., 25 000 лв. на 02.03.2011 г. и по 10 000 лв.
на 01.06.2011 г., 16.12.2011 г. и 14.07.2014 г. Като основание за всички преводи е
посочено „захранване на сметка“.
Ищцата е изложила твърдения в исковата си молба, че както сумата по усвоения
кредит, така и предоставените от нея нейни лични средства са използвани от
жалбоподателя за придобиване от него на дружествените дялове от „Вурман София“
ООД. Последният в отговора на исковата си молба признава, че по време на брака
поетапно е придобил правата на собственост върху дружествените дялове в това
дружество и понастоящем е едноличен собственик на капитала му, но спори
процесните парични суми да са използвани за закупуване на дяловете. В отговора на
исковата молба той не е изложил твърдения за какво са използвани преведените му
суми, а в съдебно заседание на 22.06.2021 г. процесуалният му представител е заявил,
че кредитът е използван за закупуване на семейното жилище в гр. София, а другите
преведени суми са относими към покупката на имот в к-с Слънчев бряг от Х. Т.. Тези
негови твърдения се опровергават от събраните доказателства, които установяват, че
апартаментът в гр. София е закупен от страните през 2000 г. без кредит за сумата
19 800 лв., т.е. много преди сключването на процесния договор за ипотечен кредит и на
много по-ниска цена от стойността на тегления кредит, а продажната цена за
закупуване на апартамент в к-с Слънчев бряг от Х. Т., договорена съгласно
представения по делото НА № 174/ 25.03.2011 г. в размер на 159 600 лв., е преведена
на продавача лично от Ц.С. с платежно нареждане от 01.04.2011 г. – равностойността й
в размер на 80 000 евро. Тази сума не е предмет на исковата претенция. Едва в
писмената си защита пред първоинстанционния съд М. излага, че част от сумата от
получения по договора от 03.12.2009 г. кредит, а именно 70 000 евро са предоставени в
4
заем на „Вурман София“ ООД по договор за заем от 12.01.2010 г. Този договор е
представен от ищеца с исковата му молба и видно от същия, страни по него са М. и
дружеството, като е договорен срок за връщане до 15 г.
По делото е представен договор за покупко-продажба от 16.09.2008 г. с
нотариална заверка на подписите на страните, сключен между Х. Т. и Б. М. М., с
предмет 50 дружествени дяла, собственост на Тинберген, от капитала на „Вурман
София“ ООД. Съгласно договора продажбата на дяловете ще извърши изцяло или на
части поне от 10 % от дяловете в рамките на всяко тримесечие до крайната дата – 72
месеца от датата на подписване на договора – чл.4.2, като е договорено, че
прехвърлянето на съответния брой дялове ще става с подписването на отделен договор
със съдържанието по Приложение № 1. В частта на договора „Определения“ е
посочено, че „обща покупно-продажна цена“ означава 545 915 евро за всички дялове,
формирана като главница и лихва така, както е описано в Приложение № 2 – план за
плащане. Видно от представеното Приложение № 2, същото представлява погасителен
план с начална дата 01.10.2008 г. и крайна дата 01.01.2015 г. и предвижда вноски за
главница от 450 000 евро и лихва 95 915 евро – общо 545 915 евро. Св. П. Дочева –
Хасбун дава показания, че е видяла този договор през лятото на 2014 г. при посещение
на двамата съпрузи в офиса, където е работила, във връзка с консултация по повод
забавяне на плащанията към продавача на някоя от вноските. Именно високата цена на
сделката й направила впечатление, тъй като фирмата не изглеждала много добре по
баланс, нямала и големи активи и попитала дали са правили разчет за възвращаемостта
на тази огромна според нея инвестиция. М. й отговорил, че няма такива разчети, но
познава фирмата много добре и по-голяма част от сумата вече била платена – една част
от него, а за другата поискал от Цветилия да изтегли кредит, защото като служител на
„Булбанк“ ползвала по-ниски лихви. М. възразява в отговора на исковата молба, че
този договор е бил анулиран от страните по него и те са уредили прехвърлянето на
дружествените дялове с други договори, вписани по партидата на дружеството в ТР.
По делото са представени четири договора за прехвърляне на дружествени дялове с
нотариална заверка на подписите на страните, сключени между Х. Т. и Б. М. М., които
по своето съдържание съответстват на Приложение № 1 към договора от 16.09.2008 г.
Сделките са както следва: на 10.09.2009 г. – за 5 дружествени дяла; на 17.03.2010 г. – за
7.5 дружествени дяла; на 23.08.2011 г. – за 12.5 дружествени дяла и на 29.07.2014 г. – за
20 дружествени дяла. Във всички договори е посочено, че всеки дял се продава за 100
лв., каквато е номиналната му стойност съгласно вписването в ТР.
Относно преведените от С. по банковa сметкa на бившия й съпруг суми е
установено, че от преведените на 08.12.2010 г. 45 000 лв. М. е изтеглил на четири пъти
през м.12. сума в общ размер 27 100 лв., а на 12.01.2011 г. е превел по банкова сметка
на Х. Т. сумата 14 798.70 лв.; от преведените на 02.03.2011 г. 25 000 лв. на същата дата
М. е превел по банкова сметка на Х. Т. сумата 19 583 лв. Същевременно от
5
представени от ищцата платежни документи се установява, че тя периодично в периода
2011 г. – 2014 г. е превеждала по сметка на Х. Т. парични суми в значителен размер:
така на 09.08.2011 г. му е превела 4 900 евро, през 2012 г. е правила преводи почти
ежемесечно, като общият размер е 22 000 евро, на 16.07.2014 г. му е превела сумата
4000 евро и няколко дни след това – на 29.07.2014 г. е датиран последният договор с
Тинберген, по силата на който М. придобива и последните дружествени дялове от
„Вурман София“ ООД.
При така изяснената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Съдът е сезиран с два обективно кумулативно съединени иска – по чл.59 ЗЗД за
връщане на платеното от С. по договор за кредит, сключен по време на брака и
използван изцяло за лични нужди на М., който се е обогатил, придобивайки облага и
същевременно спестявайки си дължимите разходи по погасяване на кредита, и по чл.55
ал.1 предл. първо ЗЗД за връщане на преведените от С. на М. парични суми,
представляващи нейно лично имущество – трудови възнаграждения и спестявания.
По иска с правно основание чл.59 ЗЗД: В настоящия казус е безспорно, че
страните, за които е приложим законовият режим на общност на имуществените
отношения, по време на брака си са изтеглили кредит от банкова институция и същият
е погасен по време на брака им. Съгласно чл.32 ал.1 СК разходите за задоволяване на
нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи, които отговарят солидарно за
задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството, т.е. на общи потребности
на членовете на семейството или оправдани лични нужди, които произтичат от
изискванията за семейна солидарност и взаимопомощ. Във вътрешните им отношения
действа оборимата презумпция на чл.127 ал.1 ЗЗД за равна задълженост на
солидарните длъжници. При оборването на презумпцията важно доказателствено
значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и
съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на
всички обстоятелства по делото. За значението на изявленията на страните при
оборването на презумпцията, както и за разпределението на доказателствената тежест
за разходване на средствата по заем за нужди на семейството, са дадени разрешения в
Решение № 211/ 23.07.2012 г. по гр.д. № 177/ 2011 г. на IV г.о. на ВКС, Решение № 232/
12.08.2014 г. по гр.д. №7488/2013 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 75/ 30.06.2020 г. по
гр.д. №3594/ 2019 г., III г. о. на ВКС. В тези решения е прието, че когато само единият
съпруг е получил сумата по отпуснат кредит, той трябва да заяви за какво точно тя е
разходвана, а в тежест на другия съпруг е да опровергае твърденията за начина на
използване на сумата, като докаже, че тя не е вложена в заявените от насрещната
страна разходи или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако получилият сумата по
кредита съпруг не заяви, за какво е разходвана същата, следва да се приеме, че тя е у
него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако получилият
сумата по кредита съпруг заяви конкретни разходи, но оспорващият съпруг не докаже,
6
че такива не са извършени или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е
семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана за заявените семейни нужди.
Отнесено към настоящия казус изложеното означава, че ответникът по делото –
жалбоподателят пред ВТАС М. като съпруг, който почти изцяло е получил сумата по
отпуснатия кредит – 193 000 лв., доколкото се доказа, че тя е била преведена от ищцата
С. по негова лична сметка и той не спори това обстоятелство, е следвало да заяви за
какво е използвана тази сума и да проведе доказване, че кредитът е използван по
начина и за целта, за която е заявил. Съответно твърденията му очертават предмета на
доказателствената тежест на ищцата – тя следва да опровергае, че кредитът е
употребен за заявените цели и е послужил за задоволяване нужди на семейството. Само
във връзка с това насрещно доказване ищцата следва да посочи за какво е разходвана
сумата и да ангажира доказателства в подкрепа на своите твърдения. С отговора на
исковата молба М. е заявил единствено, че оспорва сумата да е вложена по твърдения
от ищцата начин – за придобиване от него на дружествените дялове от „Вурман
София“ ООД. В хода на производството са наведени твърдения за придобиване чрез
сумата на недвижими имоти в режим на съпружеска имуществена общност, които
твърдения са изцяло опровергани от ангажираните от ищцата доказателства. Наведено
е и твърдения, че основната част от сумата е дадена в заем на „Вурман София“ ООД,
което обаче не може да се приеме, че е облагодетелствало семейството, а не лично М.,
защото заемът не е върнат /падежът му – 15 г. след сключване на договора – не е
настъпил включително при приключване на устните състезания пред ВТАС/, ищцата
не е страна по договора и не е материалноправно легитимирана да упражнява права по
него, в това число да претендира връщането на заетата сума. Освен това заемът е
сключен със свързано с заемодателя лице и очевидно представлява форма на лична
инвестиция на М., който понастоящем е едноличен собственик на капитала на
дружеството-заемател. Така по делото са опровергани всички твърдения на М. за
начина на разходване на получения кредит. Самите факти, установени от събраните
доказателства, не налагат извод, че сумата е използвана от него за задоволяване на
нужди на семейството. Макар като цел на отпускане на кредита в договора да е
посочено „обзавеждане и ремонт“, никоя от страните не твърди средствата да са
усвоени с тази цел. Превеждането на почти цялата сума от съпругата на съпруга и то
еднократно прави неправдоподобно използването й за посочената цел, тъй като
съпругата е можела лично да извърши разплащанията по закупуване на обзавеждане и
във връзка с ремонтни работи без да е било необходимо да прехвърля получената по
кредита сума на съпруга си, а освен това закупуването на обзавеждане и заплащане на
ремонтни дейности не предполага еднократност на плащането, а множество отделни
плащания към различни кредитори в рамките на период от време.
Видно от становищата на жалбоподателя в хода на цялото производство, ищцата
е следвало да докаже, че средствата по отпуснатия кредит са използвани от него за
7
закупуване на дружествените дялове от „Вурман София“ ООД, а тя не е сторила това,
при което исковата й претенция се явява неоснователна. Това виждане на
жалбоподателя е изцяло в противоречие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса. Следва да се посочи, че предположенията на
ищцата относно усвояването на сумата по кредита и доказателствата в подкрепа на
тези предположения имат значение само доколкото са насочени към опровергаване на
неговите твърдения за начина и целите на разходването й. В случая обаче неговите
твърдения са опровергани от други събрани по делото доказателства, при което
предположенията на ищцата са ирелевантни.
Предвид опровергаването на всички твърдения на М. за начина на разходване на
получения кредит, следва да се приеме, че сумата е налична у него или е използвана от
него за лични цели и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Макар
да не се е облагодетелствала от кредита, ищцата е удовлетворила вземането на банката-
кредитор за главница и лихви по отпуснатия кредит. Това обстоятелство се установява
от заключението на вещото лице по приетатат експертиза и от ангажираните писмени
доказателства. Основната част от кредита е погасена с нейни лични средства, каквито
са трудовите възнаграждения и спестени суми по личния й влог. Те са извън
законовите обекти на съпружеската имуществена общност и следователно не може да
се приеме, че погасяването, е било извършвано с общи семейни средства. С платената
от нея сума 163 270.23 лв. тя е обедняла, а бившият й съпруг се е обогатил,
спестявайки си дължимите разходи по погасяване на кредита. От общо погасената
сума е изключена сумата, припадаща се на ответника от продажбата на имот в режим
на съпружеска имуществена общност, използвана за погасяване на част от
задълженията, която припадаща се част е изчислена при съобразяване на влязлото в
сила решение на ВКС по чл.29 ал.3 СК – 72 % за ищцата и 28 % за ответника.
По изложените съображения правилно и законосъобразно е постановеното от
ОС – Ловеч решение в частта, с която М. е осъден да заплати на С. сумата 163 270.23
лв., от която 155 165.73 лв. представлява внесената от нея сума за погасяване на
главница и 8 104.50 лв. – внесена от нея сума за погасяване на лихва по договор за
ипотечен кредит от 03.12.2009 г. с „УниКредитБулбанк“ АД. Решението в тази му част
следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД: По този иск в
тежест на ищеца е да докаже преминаването на едно имуществено благо от неговия
патримониум в този на ответника, а в тежест на последния е да докаже, че има
конкретно основание, на което е получил благото, и съответно има право да задържи
полученото. По делото е безспорно установено разместване на имуществени блага от
патримониума на ищеца в патримониума на ответника, което разместване е лишено от
основание, т.е. не е налице годен юридически факт или валидно облигационно
8
правоотношение, което да оправдае разместването. В хода на производството
ответникът не е доказал наличието на основание за получаване от него на преведените
му от ищеца суми в общ размер на 100 000 лв. Твърденията му, че сумите са вложени
за придобиване на имущества в режим на съпружеска имуществена общност са изцяло
опровергани от събраните доказателства, като поначало тази негова защитна теза е
нелогична, защото няма причина съпругата му да превежда суми за придобиване на
общи имущества на него вместо директно на съответния кредитор. Именно по този
начин тя е процедирала при заплащане на договорената цена на продавача Х. Т. за
закупения апартамент в к-с Слънчев бряг. Не се доказа, а и не се твърди, че исковите
суми или част от тях са използвани за задоволяване на нуждите на семейството, като се
установи, че част от сумите са превеждани на трето лице, с което М. е имал бизнес
отношения във връзка със закупуването на дружествени дялове от „Вурман София“
ООД. След като М. е получил нещо без да има основание за това, липсва и основание
за задържане на полученото, при което възниква едностранно правоотношение,
насочено към възстановяване на неоснователното разместване на блага. Претенцията
на С. за връщане на даденото е основателна и искът й следва да бъде уважен.
Първоинстанционният съд е присъдил сумата на основание чл.59 ЗЗД, която
квалификация е неправилна и това налага решението в частта, с която М. е осъден да
заплати на С. сумата над 163 270.23 лв. до 263 270.23 лв. – 100 000 лв., представляваща
обезщетение с правно основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва до
окончателното изплащане, да бъде отменено. М. следва да бъде осъден на основание
чл.55 ал.1 предл.първо ЗЗД да върне сумата, която той е получил неоснователно, ведно
със законната лихва върху нея от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до
окончателното изплащане.
По разноските: При този изход на спора, независимо от отмяната на решението
в една част, предвид крайния резултат – уважаването на исковата претенция на ищцата
и отхвърлянето на въззивната жалба по същество, на ответника по жалбата следва да се
присъдят направените от него разноски за въззивното производство. Те възлизат на
сумата 8 500 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита е
отразено, че е изплатено в брой.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 110/ 23.08.2021 г. по Гр. дело № 142/ 2021 г. по описа на
ОС – Ловеч в частта, с която Б. М. М. е осъден да заплати на Ц. И. С. сумата над
163 270.23 лв. до 263 270.23 лв., представляваща обезщетение с правно основание
чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху него от датата на исковата молба –
22.03.2021 г. до окончателното изплащане, вместо което ПОСТАНОВИ:
9
ОСЪЖДА Б. М. М. с ЕГН ********** от гр. Троян, ********, да върне на Ц.
И. С. с ЕГН ********** от гр. София, ********, на основание чл.55 ал.1 предл. първо
ЗЗД сумата 100 000 /сто хиляди/ лв., представляваща сбор от внесените от нея по
неговa банковa сметка с IBAN BG44PIRB80564********** суми както следва: 45 000
лв. на 08.12.2010 г., 25 000 лв. на 02.03.2011 г. и по 10 000 лв. на 01.06.2011 г.,
16.12.2011 г. и 14.07.2014 г., които той е получил без основание, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 110/ 23.08.2021 г. по Гр. дело № 142/ 2021 г. по
описа на ОС – Ловеч в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Б. М. М. с ЕГН ********** от гр. Троян, ********, да заплати на Ц.
И. С. с ЕГН ********** от гр. София, ********, сумата 8 500 лв. – направени по
въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10