Р Е Ш Е Н И Е
№ 28/19.03.2019 г.
гр.Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми
февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Ю.К.
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело №
51 по описа за 2019 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Т.П.Ш., ЕГН **********, чрез адв. Т. против решение №
1644/11.10.2018г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2334/2017г. в частта, в
която е отхвърлен предявения от него против Д.П.П., ЕГН ********** иск по
чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземане спрямо ответника за сумата
от 28 197 евро, дължимо по договор за заем от 31.08.2007г., обезпечено с
договорна ипотека, поради погасяването му по давност до размер на сумата от
18 550 евро, за което вземане е издадена Заповед по чл.417 ГПК.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част,
постановено при допуснати процесуални нарушения и в противоречие с материалния
закон. Оспорват се изводите на съда за недоказаност на твърдението на
въззивника за извънсъдебно признание на задължението, считайки, че в доклада по
чл.146 ГПК не е разпределена доказателствената тежест и не са му дадени
указания относно установяване на спорния факт за признание на дълга. В същото
време в мотивите си съдът е приел, че не са събирани доказателства, че
признанието на дълга като действие на длъжника е било изрично и е достигнало до
кредитора. Твърди, че между страните е била постигната изрична уговорка за
погасяване на дълга на части, предвид финансовата затрудненост на ответника,
което съставлява и признание, а извършваните частични плащания подкрепят това.
Иска се от настоящата инстанция да отмени така обжалваното решение и постанови
друго, с което вземането му по договора за заем от 31.08.2007г. да бъде
признато в размер на сумата от 18 550 евро.
В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен
отговор от насрещната страна – въззиваемия Д.П.П., в който се изразява
становище за неоснователност на жалбата. По същество, чрез процесуални
представители, се пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно, ведно с присъждане на разноски за настоящото
производство.
При извършената проверка по валидността на
обжалваното решение, съобразно чл.269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до
неговата нищожност или недопустимост.
Предявени са искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД .
Изложените в исковата молба фактически
основания са, че по силата на договори за заем от 03.08.2004г. и 31.08.2007г.
въззивникът Т.Ш. е предоставил на въззиваемия Д.П. суми в размер на 21 803
евро по първия договор и 28 197 евро по втория, които суми последният се е
задължил да върне на равни месечни вноски, в 1-годишен срок, считано от
сключване на съответния договор за заем. Същите са били обезпечени с договорна
ипотека. Сочи се, че в уговорения срок и към настоящия момент задължението за
връщане на заетите суми не е изпълнено, независимо от извършваните частични
плащания, за които се твърди, че са покривали само дължимите лихви за забава. С
оглед на това, по ч.гр.д. № 11447/2017г. и ч.гр.д. № 11447/2017г. на ВРС в
полза на въззивника са били издадени заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК досежно главниците, като в срока по чл.414 ГПК длъжникът е депозирал
възражения. С последното се обосновава и правния си интерес от предявяване на
исковете за признаване съществуването на тези вземания.
В срока по чл.131 ГПК исковите претенции са
оспорени с възражения за тяхната неоснователност. Твърди се, че задълженията са
погасявани чрез периодични плащания, извършени в периода 2004г. – м.юли 2017г.,
чрез банкови преводи или на ръка и ако е останала някаква непогасена част, то
за тази част вземанията са погасени по давност.
Към настоящия момент, в частта, в която
исковата претенция досежно договора за заем от 03.08.2004г. е отхвърлена, както
и в отхвърлителната част по договора за заем от 31.08.2007г. за горницата над
18 550 евро до претендираните 28 197 евро, първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, като взе предвид предметните предели
на въззивното производство, становищата на страните, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
В полза на въззивника са издадени
заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, съгласно които въззиваемият
Д.П. е осъден да му заплати сумата от 21 803 евро, представляваща вземане
по договор за заем от 03.08.2004г., обезпечен с договорна ипотека по нот.акт №
176/204г. на нотариус с рег. № 213, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на заявлението – 08.08.2017г. и 2 023 лева съдебни
разноски /ч.гр.д. № 11447/2017г. на ВРС/ и сумата от 28 197 евро, дължими
по договор за заем от 31.08.2007г., обезпечен с договорна ипотека по нот.акт №
145/2007г. на нотариус с рег. № 213, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на заявлението – 08.08.2017г. и 2 463 лева съдебни
разноски /ч.гр.д. № 11448/2017г. на ВРС/. В срока по чл.414 ГПК длъжникът е
депозирал възражения и срещу двете заповеди за изпълнение.
Липсва спор, че между страните е бил сключен
договор за заем от 31.08.2008г., обективиран в нот.акт за учредяване на
договорна ипотека № 145/2007г., по силата на който въззивникът е предоставил на
въззиваемия сумата от 28 197 евро, а последният се е задължил да му върне
същата в 1-годишен срок, чрез равни месечни вноски. Не е спорно също така, че
към датата на сключване на този договор, между страните е съществувал договора
за заем от 03.08.2004г. за сумата от 21 803 евро, задължението по който не
е било погасено.
Установено е от събраните по делото
доказателства и това, че заемателят е извършвал, чрез парични преводи,
периодични плащания за погасяване на задълженията му и по двата договора, без
изрично волеизявление към кой от тях се отнасят. Съгласно заключенията по
проведените пред първоинстанционния съд ССЕ общия размер на изплатените суми за
периода 31.03.2005г. – 27.07.2017г. е 31 444,50 евро.
Към настоящия момент в частта, в която е
прието, че с тази сума е извършено цялостно погасяване на задълженията по договора
за заем от 03.08.2004г. /главница и лихви за забава/, както и на част от
главницата по втория договор до размер на сумата от 9 648 евро, поради
което за тези суми исковите претенции са отхвърлени като погасени чрез плащане
на дълга, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в
сила. Поради това, че тези въпроси са разрешени с влязлото в сила решение съдът
не формира изводи относно съотнасянето на общо заплатената сума от
31 444.50 лева към начина и поредността на погасяване на задълженията,
предмет на двата договора за заем.
Спорът пред въззивната инстанция се свежда до
това дали вземането за остатъка от 18 550 евро по главницата от договора
за заем от 31.08.2007г. е погасено по давност, в частност налице ли е признание
по см. на чл.116 б.“а“ ЗЗД, което е прекъснало давностния срок и съставляват ли
частичните плащания признание за целия дълг по см. на цитираната разпоредба.
Задължението по този договор за заем е
станало изискуемо на 31.08.2008г., когато е изтекъл едногодишния срок за връщане
на заетата сума. От този момент е започнала да тече и погасителната давност,
като същата следва да изтече на 31.08.2013г., освен ако не се били налице
изчерпателно посочените в закона основания за нейното спиране или прекъсване.
Безспорно е, че признанието на дълга
съставлява фактическо основание за прекъсване на давностния срок, съгласно
разпоредбата на чл.116 б.“а“ ЗЗД. Съдебната практика е константна, че за да е
налице признание е необходимо същото да изхожда от длъжника и да касае
признание за съществуването на задължението във вида му към момента на
признанието, а не фактите, от които то произтича, да е адресирано до кредитора
или негов представител и да е направено в рамките на давностния срок.
Признанието може да бъде направено и чрез конклудентни действия, стига същите
по несъмнен начин да манифестират волята на длъжника да потвърди съществуването
на конкретния дълг към кредитора.
Изхождайки от това, че признанието следва да
обективира признание за съществуване на дълга към момента на признанието,
съдебната практика е безпротиворечива и по спорния за настоящия процес въпрос,
а именно, че извършеното частично плащане не е равнозначно на признание за
цялото задължение /в т.см. Решение № 26/24.07.2018г. по т.д. № 1853/2017г., І
т.о. на ВКС; Решение № 161/03.02.2016г. по т.д. № 1934/2014г. , І т.о. на ВКС;
Решение № 255 по т.д. № 145/2012г., І т.о. на ВКС и др./.
В случая въззиваемият е правил частични
плащания с различни по размер суми, след изтичане срока на двата договора и без
да са налице волеизявления за пълния размер на дълга, още повече, че към датата
на плащанията страните са били обвързани и от друг договор за заем,
задължението по който също не е било изпълнено. По тази причина и тези му
действия не съставляват признание за целия дълг по см. на чл.116 б.а“ ЗЗД.
Не се установи такова и от събраните в
настоящата инстанция гласни доказателства. Действително разпитаната св.Е.Х.
сочи за проведена среща между страните през лятото на 2015г., на която
въззиваемият е обещал да се издължи изцяло, т.е. признал е, че към 2015г. все
още има непогасени задължения към въззивника и известен период след това е
продължил с частичните плащания. Това признание обаче е след изтичане на
давностния срок /31.08.2013г./, поради което и няма правните последици на прекъсване
на давността.
Неоснователни са и доводите на въззивника, че
с извършените след тази среща плащания е налице новиране на задължението.
Липсват съществените елементи на института на новацията по чл.107 ЗЗД, а именно
– заместване на съществуващо задължение с ново. Постигнатата договорка за
издължаване в срок съобразно възможностите на заемателя не внася нов елемент в
правоотношението между тях, което да сочи на възникване на ново задължение, а
може да се разглежда единствено като съглашение за разсрочване на съществуващия
дълг, спрямо който обаче вече са настъпили последиците на погасителната
давност.
Гореизложеното обуславя и крайния извод на
съда, че вземането за неизплатената част от главницата по договора за заем от
31.08.2007г. в размер на 18 550 евро е погасено по давност, поради което и
претенцията за установяване дължимостта на тази сума е неоснователна.
Поради съвпадането на изводите на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, постановеното от него решение в
обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ГПК въззивникът следва да
заплати на въззиваемия разноски за въззивното производство – заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 390 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1644/11.10.2018г. на ОС –
Варна, постановено по гр.д. № 2334/2017г. в частта, в която е отхвърлен
предявения от Т.П.Ш., ЕГН ********** против Д.П.П., ЕГН ********** иск по
чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземане спрямо ответника за сумата
от 28 197 евро, дължимо по договор за заем от 31.08.2007г., обезпечено с
договорна ипотека, поради погасяването му по давност до размер на сумата от
18 550 евро, за което вземане е издадена Заповед по чл.417 ГПК.
В частта, в която исковата претенция досежно
договора за заем от 03.08.2004г. е отхвърлена, както и в отхвърлителната част
по договора за заем от 31.08.2007г. за разликата над 18 550 евро до
претендираните 28 197 евро, първоинстанционното решение не е обжалвано и е
влязло в сила.
ОСЪЖДА Т.П.Ш., ЕГН **********, с адрес *** ДА
ЗАПЛАТИ на Д.П.П., ЕГН ********** сумата от 390 /триста и деветдесет/ лева,
представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на
чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховен касационен съд, в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.