Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 30.05.2019 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №14212 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло решение №ІІ-123-92 от 04.07.2016г.,
постановено по гр.дело №26980/2013г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, с
което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу Д.Д.П. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.415
от ГПК във връзка с чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че
Д.Д.П. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 844.14 лв., главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.12.2009г. до м.04.2012г.;
както и сумата от 140.67 лв., обезщетение за забава за периода от 31.01.2010г.
до 25.03.2013г..
Във
въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт като постановен в противоречие на материалния закон и при допуснати
съществени процесуални нарушения при разглеждане на правния спор. Твърди се, че
неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че в хода на съдебното
производство пред първата инстанция не е доказан размера на претендираното
вземане за доставена до имота на ответника топлинна енергия за исковия период
от време. Излага се, че неправилно СРС не е кредитирал приетите по делото
заключения на съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, от които се
установява количеството на доставената в имота топлинна енергия, както и
размера на претендираните вземания. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и уважи
предявените искове. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата
страна - Д.Д.П., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез процесуален
представител адв.Ц., изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС е правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство не е доказано от жалбоподателя, ищец в
първоинстанционното производство, количеството и стойността на доставената в
имота топлинна енергия за исковия период от време, поради което исковите претенции
са изцяло неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски, направени пред
въззивната инстанция.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Д.П. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват факти и обстоятелства относими към конкретния правен спор.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №6014/2013г. по описа на СРС, ІІІ
Г.О., 113-ти състав, въззивника-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 12.04.2013г. и е постановена на 15.04.2013г. заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Д.П.. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника - Д.Д.П. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта
на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
С
оглед на така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/ и
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/, но неправилно, постановено при неправилен анализ на събраните по
делото доказателства в противоречие на материалния закон.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във
връзка с чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е
приел, че ищецът не е установил със събраните по делото доказателства
количеството и стойността на доставената в имота на ответника топлинна енергия
за исковия период от време. Посочено е още, че ищецът не е доказал, че е
изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при
спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна
енергия, както и на действащата нормативна уредба. Изложено е още от
първостепенния съд, че не се кредитират приетите по делото заключения на
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, тъй като констатациите на
вещите лица са направени на база документи, които не са приети като
доказателства по делото. Въз основа на така направените изводи, първостепенният
съд е постановил обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените
искове като неоснователни. Така обоснованият краен извод на СРС е неправилен и не кореспондира
на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав счита, че от приетите доказателства се
установява, че между страните е налице валидно облигационно договорно
правоотношение през процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия. От приетия като доказателство
по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №45, том ІХ, рег. №11179,
дело №1426/30.11.2006г. се установява по несъмен начин факта, че ответницата по
делото - Д.Д.П. е придобила
правото на собственост по дарение на процесния топлоснабден имот - апартамент №59, находящ се в гр.София, ж.к.”********. Според действалата през периода разпоредба на
чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота –
собственост или вещно право на ползване. В случая доколкото по делото са
ангажирани категорични доказателства, че ответницата по делото - Д.Д.П. е собственик на процесния топлоснабден имот,
респективно следва да се приеме, че през процесния период същата е имала
качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е
страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. В
случая не се изисква задължително договорът да е в писмена форма, касае се за
неформален договор за продажба на топлинна енергия, като съдържанието на този
договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответницата дори и без да ги е приела изрично - чл.150, ал.2, изр.2
ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.150, ал.3 ЗЕ.
Следователно, установено е принципно
съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните в процесния
период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който
ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска
по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответницата е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК.
В случая от съвкупната преценка
на представените доказателства - извлечение от сметки и заключение на СТЕ, съдът
приема, че по делото е доказан и размерът на реално потребеното от ответницата по делото - Д.Д.П. количество
топлоенергия за процесния период. Дължимият
размер за потребеното количество топлинна енергия досежно имота на ответницата за
периода м.12.2009г. - м.04.2012г. е в размер на 613.72 лв., чиято
стойност е изчислена в заключението на СТЕ на база реално потребената топлинна
енергия, в която сума не са включени предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта
топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира.
По изложените съображения съдът
приема, че за исковия период м.12.2009г. - м.04.2012г. ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в
недвижимия имот на ответницата за топла вода, като общата стойност на
фактически потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 613.72 лв..
Въззиваемата страна до приключване на устните състезания не е ангажирала
доказателства, че е заплатила стойността на доставената в имота й топлинна
енергия. Само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че в производството
пред СРС в срока по чл.131 от ГПК не е подаден писмен отговор, такъв е
депозиран след едномесечния срок, поради което наведеното в него възражение за
изтекла погасителна давност досежно част от претендираните вземания като
преклудирано не следва да се разглежда. Следователно предявеният установителен иск с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан до размер на сумата
от 613.72 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.04.2013г.
/дата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК/, до окончателното изплащане на сумата. Съдебното решение в частта, в
която е отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл.124 ал.1
от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с
чл.79, ал.1 от ЗЗД до размер на сумата от 613.72 лв. следва да се отмени като неправилно и
незаконосъобразно и да се постанови друго решение, с което в тази част иска да
се уважи. В останалата част предявеният установителен иск с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД за разликата над 613.72 лв. до пълния предявен размер от 844.14 лв. се явява неоснователен и недоказан и като такъв
подлежи на отхвърляне, предвид на което съдебният акт в тази част следва да
бъде потвърден.
По предявената претенция за лихви,
съдът намира следното:
В чл.32, ал.1 от Общите условия е
предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за
доставена топлинна енергия в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а в ал.6 на същата
разпоредба е предвидено, че при неизпълнение на задължението в срок дължат
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Следователно ответницата
като не е заплатила дължимите от нея суми за доставена топлинна енергия в
посочените в Общите условия срокове е изпаднала в забава и дължи обезщетение за
забава върху дължимите
главници за периода от 31.01.2010г. /дата, на която вземането за лихва по първата процесна
фактура за месец
декември 2009г.
е станало изискуемо/ – 25.03.2013г. /крайна дата на заявената претенция за заплащане на мораторна лихва/. Общата стойност на претендираното обезщетение за
забава върху главните вземания възлиза на 199.35 лв. /изчислена при прилагане на
разпоредбата на чл.162 от ГПК/. Следователно и с оглед
диспозитивното начало в гражданския процес предявеният установителен иск
с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с
чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан за
сумата, за която е предявен - 140.67 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 31.01.2010г. до 25.03.2013г.
и като такъв следва да бъде уважен. Съдебното решение в частта, в която е
отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1
от ЗЗД за сумата от
140.67 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода от 31.01.2010г. до
25.03.2013г., следва да се отмени като
неправилно и незаконосъобразно и да се постанови друго решение, с което така
предявеният иск да се уважи.
С оглед на изложените съображения
и поради несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение следва да бъде отменено частично
като неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, и вместо това да
бъде постановено решение, с което да бъдат уважени предявените искове до
посочените по-горе размери.
По разноските:
С оглед
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззивника-ищец. Съгласно т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Следователно в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят на основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 95.75 лв. /платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/, направени в заповедното
производство, изчислени съобразно уважената част на предявените искове, както и
сумата от 383.01 лв., направени пред СРС разноски за платена държавна такса и
депозити на вещи лица, изчислени съобразно уважената част на предявените
искове, както и сумата от 38.30 лв., направени пред СГС разноски за платена
държавна такса, изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
Отделно от тези разноски в полза на въззивника-ищец следва да се
присъди на основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 100 лв., юрисконсултско
възнаграждение за СРС и сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение за
СГС.
Право на разноски има и въззиваемата страна -
ответник съобразно отхвърлената част на предявените искове, но пред СРС няма
заявена в този смисъл претенция, поради което съдът не дължи произнасяне в този
насока. Пред СГС в съдебно заседание чрез процесуален представител е заявена
претенция за разноски, но предвид обстоятелството, че по делото не са ангажирани
доказателства за реално плащане на уговореното адвокатско възнаграждение - в
приложените договори за правна защита и съдействие от 21.05.2018г. и от 20.03.2019г. няма
отбелязване, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено, поради което претендираните
от въззиваемата страна - ответник разноски не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №ІІ-123-92 от 04.07.2016г., постановено по гр.дело №26980/2013г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, В ЧАСТТА,
в която са отхвърлени предявените от
„Т.С.” ЕАД срещу Д.Д.П. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.150 от ЗЕ във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 613.72
лв., главница, представляваща стойност на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за периода от м.12.2009г. до м.04.2012г. вкл.; както и за сумата от 140.67 лв., обезщетение за забава върху
главницата за периода от 31.01.2010г. до 25.03.2013г.,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.”ЕАД,
рег. по ф.д.№1084/1993г. по описа на
СГС, със седалище и адрес на управление:******, срещу Д.Д.П.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответницата - Д.Д.П., с ЕГН **********, дължи на ищеца - „Т.С.”
ЕАД сумата от 613.72 лв., главница, представляваща
стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент
№59, находящ се в гр.София, СО район „Искър”, ж.к.”*********, аб.№105268, за периода от м.12.2009г. до
м.04.2012г. вкл.; както и сумата от 140.67
лв., обезщетение за забава върху
главницата за периода от 31.01.2010г. до 25.03.2013г., които вземания са предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена на 15.04.2013г. по
ч.гр.дело №6014/2013г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №ІІ-123-92 от 04.07.2016г., постановено по гр.дело №26980/2013г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.Д.П., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на “Т.С.”ЕАД, рег.
по ф.д.№1084/1993г., със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 95.75 лв., направени в заповедното
производство, изчислени съобразно уважената част на предявените искове,
разноски в размер на 383.01 лв., направени пред СРС, изчислени съобразно
уважената част на предявените искове, както разноски в размер на 38.30 лв.,
направени пред СГС разноски, изчислени съобразно уважената част на предявените
искове, както и на основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение
за СРС и сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение за СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./