Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 20.04.2020 г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на тринадесети април през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Ивайло Димитров
м.с.Ивелина Симеонова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 1570 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.12.2020
г. по гр.д. № 74839/19 г., СРС, ІІ ГО, 53 с-в е признал за установено по отношение на „М.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.124 ал.1 ГПК, че не съществува
трудово правоотношение с М.М.Г., ЕГН **********, с адрес ***, за периода 30.09.2014 г.- 29.11.2019 г. Отхвърлил е предявените от М.М.Г., ЕГН **********, с адрес *** срещу „М.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, обективно съединени искове
с правно основание чл. чл.344 ал.1, т.1 във вр. с чл.344, ал.3 КТ за признаване
за незаконно уволнението на ищеца; иск с правно чл.344 ал.1, т.2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност; иск с
правно основание чл. 344 ал.1 т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ за обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 15 974,
40 лв. за периода от 29.11.2019 г. до 29.05.2020 г.; иск с правно
основание чл.128, т.2 КТ за сумата от 22 900 лв., дължимо
месечно възнаграждение за периода 01.12.2016 г.- 29.11.2019 г., частично от
общо претендирани 68 237, 30 лв.; иск с правно
основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 3 400 лв., частично
от общо претендираните 14 330.76 лв., представляваща законна лихва за забава
върху неплатено трудово възнаграждение за периода от 30.12.2016 г. до
20.12.2019г. Осъдил е М.М.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на ответника „М.Л.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 2 880 лв.,
явяваща се разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца М.М.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника по делото адвокат Г.И.И.
от САК, от АД „Д.и Л.“, със съдебен адрес:***, АД „Д.и Л.“ с
мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че на 30.09.2014 г. е бил съставен и
връчен на ищеца М.Г. трудов договор № 5/30.09.2014 г., сключен с „М.Л.“ ЕООД,
по силата на който е бил назначен на длъжност „изпълнителен директор“ при
8-часов работен ден, възнаграждение от 2400 лв., 0,6 % добавка за прослужено
време и 20 дни платен годишен отпуск. Сключеният трудов договор бил вписан в
трудовата книжка на 01.10.2014г. На основание чл.62, ал.3 от КТ „М.Л.“ ЕООД е подало заявление за сключен трудов
договор с изх. № 22388143378819 до ТД на НАП-гр.София. Работодателят е
начислявал и внасял осигурителни вноски върху сумата от 2400 лв., след това
върху 2600 лв. до м. август 2019 г., а за м. септември 2019 г. са внесени
осигуровки за един ден. Трудово възнаграждение не е било заплащано с изключение
на м.януари до м. април 2017 г. включително за общата сума от 10 340,20
лв., за които са били подписани ведомости. Твърди се, че М.Г. е полагал труд до
м. септември 2019 г. на работното си място в офиса на „М.Л.“ ЕООД, ***, след
което е било преустановено от работодателя използването на помещението. Сочи
се, че основните функции, изпълнявани от ищеца са включвали участие в срещи с
представители на болнични заведения с цел продажба на медицинско оборудване,
апаратура или консумативи за вече закупена апаратура от “М.Л.” ЕООД, както и
извършване на периодични проверки за наличните консумативи и установяване на
необходимостта от допълнителни доставки в изпълнение на договора между
болницата и дружеството. Ищецът е участвал в изготвянето на оферти до болнични
заведения, включително е подписвал и някои от тях, например оферта изх. №
07017/25.02.2016 г. Ищецът е подписал и писмо за издаване на пропуски за ВМА от
16.02.2017 г. съгласно ССЕ. По делото е приет като доказателство и издаденият
от дирекция „Охрана“ на ВМА пропуск №
284 на М.Г. в качеството му на служител на „М.Л.“ ЕООД за периода 2018-2020 г. Във
връзка с възложената му работа, М.Г. е изпращан от “М.Л.” ЕООД на обучения през
2017 г. и 2018 г. Ответното дружество е заплатило на два пъти сумата от по 900
лв. за обучение на М.Г. ***, съгласно платежни нареждания от 04.08.2017 г. и
20.04.2018 г. Ищецът е бил включен и в работна група за оценка на риска със
заповед от управителя на „М.Л.“ ЕООД през 2018 г. По делото са били разпитани
двама свидетели Г.Н.и Л.П.за установяване на обстоятелството на полаган труд от
ищеца. Приложено е ЕР № 3707 от 22.11.2017 г., от което се установява, че М.Г.
е бил освидетелстван с 50 % ТНР на ТЕЛК, била е
приета ССЕ, досежно начислените възнаграждения, допълнителни
възнаграждения, обезщетения за първите дни от временна неработоспособност,
отразени дни в платен годишен отпуск и отпуск по болест.
От правна страна:
М.Г. е предявил искове за отмяна на
уволнението, извършено със заповедта от 14.10.2019 г. на основание чл.344, ал.1,
т.1 КТ, за възстановяване н заеманата
длъжност на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, за заплащане обезщетение за
оставяне без работа поради уволнението-чл.344, ал.1, т.3 КТ, както и частични
искове за заплащане на неплатено трудово възнаграждение по чл.128, т.2 КТ и
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за забава.
Работодателят е предявил насрещен
иск по чл.124 от ГПК, с който е поискал съдът да признае за установено, че не съществува
трудово правоотношение с М.Г. за периода
от 30.09.2014 г. до 29.11.2019 г. СРС е
уважил насрещния иск и е отхвърлил като неоснователни исковете на ищеца, като
се счита, че съдебният акт е неправилен.
Съдът е отхвърлил възражението за изтекла погасителна давност на ответника
по насрещния иск с мотив, че установителните искове не се погасяват по давност.Твърди
се, че този извод противоречи на чл.358, ал.1, т.3 от КТ, съгласно който
исковете по всички трудови спорове, извън посочените в т.1 и т.2 от разпоредбата,
се погасяват с изтичане на 3-годишна давност. Относно началният момент, искът
по чл.74 от КТ попада в хипотезата на
чл. 358, ал.2, т. 2 от КТ и давностният срок за предявяването му тече от деня,
в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено, а това е денят, в
който страната, позоваваща се на недействителността на трудовия договор, е в
известност за съответния порок, обуславящ недействителността. В първия момент,
в който на ответника по насрещния иск е предоставена възможност за
становище-о.с.з. на 17.06.2020 г., е направено възражение за изтекла
погасителна давност и е посочено, че първият момент, от който работодателят е
бил наясно, че не е спазена писмената форма е 30.09.2014 г. - датата на
съставения трудов договор № 5, с който разполага М.Г. и датата, на която „М.Л.“
ЕООД е подало уведомлението по чл. 62, ал. 3 от КТ до НАП за сключен трудов
договор. Насрещният иск е подаден с отговора на исковата молба през 2020 г.,
повече от 5 години след подаване на уведомлението.
Ето защо моли да бъде уважено направеното от М.Г. възражение за изтекла
погасителна давност на иска по чл. 74 от КТ и същият да бъде отхвърлен като
неоснователен на това основание.
Ако спорът бъде разгледан по същество, то моли да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По делото е депозиран и приет като доказателство
писмен трудов договор № 5/30.09.2014 г., който съдържа всички реквизити на
трудовия договор - посочване на работодател и служител, длъжност, място на
работа, работно време, трудово възнаграждение, допълнително трудово възнаграждение
за прослужено време, дни платен годишен отпуск. Съгласно чл. 74, ал. 6 от КТ,
работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който
може да се отстрани, а такъв недостатък е липсата на подпис. Сочи се, че по
делото е безспорно установено, че евентуалният недостатък е допуснат от самия
работодател и той не може да се позовава на него, възразявайки
недействителността на договора на това основание, тъй като може да го отстрани
чрез подписването му.
Възражението на ответника за недействителност на трудовия договор се
опровергава от представения трудов договор № 5/30.09.2014г. между страните,
подадените от ответника-работодател до НАП уведомление за сключен трудов
договор, двете последващи уведомления, третиращи размера на договореното
трудово възнаграждение и трудовата книжка на служителя, представена в оригинал
и съдържаща се в кориците на делото, в която са вписани трудовия договор,
увеличението на възнаграждението и прекратяването. Обстоятелството, че
работодателят е провел дисциплинарно производство и е поискал обяснения от
служителя за нарушение на трудовата дисциплина за периода от 01.06.2016 г. до
30.09.2019 г. сочи, че за работодателя е възникнало трудово правоотношение,
което може да бъде прекратено и че за периода от датата на постъпване на
работа, посочена в трудов договор № 5/30.09.2014 г. - 01.10.2014 г. до
31.05.2016г. работодателят не спори, че служителят се е явявал на работа, т.е.
предоставяна е работна сила на посоченото от работодателя място на работа.
Относно изпълнението на изискването за писмена
форма като форма за действителност на трудовия договор в решение №
467/31.1.2014 г., постановено по гр. дело № 2392/13 г на ВКС, IV ГО и решение №
410/27.6.1990 г. по гр. дело № 326/90 г на ВКС, III ГО, постановено при действието
на ГПК от 1952 г., е прието, че изискването за писмена форма на трудовия
договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ две
насрещни волеизявления, така и когато е подадена писмена молба за приемане на
работа. Законът не изисква тържествена форма на трудовия договор подобно на
сключването на брак, нито пък трудовия договор е ценна книга, която
материализира произтичащи права. Работникът е добросъвестен когато е получил сведение от работодателя, че е
приет на работа. В
конкретния случай, на сведение за приемане на работа се приравнява вписването в
трудовата книжка на датата 01.10.2014 г. като дата на възникване на трудовото
правоотношение. Тази дата съвпада с датата на постъпване на работа, посочена в
трудовия договор, представен от ищеца. Трудовият
договор може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните
волеизявления могат да се материализират и поотделно. Ако насрещните изявления
се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до
знанието на другата страна - чл. 14, ал. 1 ЗЗД. След като
работодателят е върнал трудовата книжка на М.Г. с вписана дата на начало на
трудовото правоотношение, съвпадаща с тази на постъпване на работа съгласно
трудовия договор, с който разполага ищецът, то следва, че насрещното и
съвпадащо по съдържание изявление на работодателя е достигнало до ищеца и е
налице съгласие за сключване на трудов договор между страните с начало на
изпълнение 01.10.2014 г.
При тези съображения моли съдът да приема, че работодателят
не може да се позовава на порок на трудовия договор, в случая липсата на негов
подпис, който може да бъде отстранен, както и да приеме за доказано по делото,
че страните по трудовото правоотношение са обективирали в писмен вид съгласието
насрещните си изявления за сключване на трудов договор.
Ако не бъдат уважени тези доводи, то моли съдът да приеме, че ищецът М.Г. е
бил добросъвестен и последиците от обявяването на недействителността на
трудовия договор не възникват за него с обратно действие, лишавайки го от
правата, установени в КТ и моли отношенията между страните до обявяване на
недействителността да бъдат уредени като при действителен трудов договор.
От събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателствени
средства и счетоводна експертиза се установява по безспорен начин, че М.Г. е
полагал труд при работодателя и е действал добросъвестно. Добросъвестността
на ищеца се установява от следните факти: условията на трудовия договор са били
известни на служителя, тъй като трудов договор му е връчен. Той е приел да
работи при „М.Л.“ ЕООД при 8-часов работен ден, възнаграждение от 2 400 лв. и
0.6 % добавка за прослужено време, както и при 20 дни платен годишен отпуск.
Сумата от 2400 лв. е начисляваното от работодателя месечно възнаграждение, а
през 2017 г., ССЕ е установила, че на ищеца са изплатени заплати за 5 месеца,
всяко от 2600 лв., която сума съответства на вписаното от работодателя в
трудовата книжка на ищеца увеличение на трудовото му възнаграждение, считано от
01.01.2017 г. Ищецът се е явявал на работното си място в офиса на ул. „******,
където е имал определено работно помещение с бюро и принтер в същото. Полагал
труд при работодателя, посещавал е болнични заведения като е проучвал възможностите
за сключване на договори за доставка на предлаганите от “М.Л.” ЕООД медицинско
оборудване и консумативи, вкл. болница „Св. Иван Рилски“, София. Участвал е в
изпълнението на договори с дружеството за доставка на медицинска апаратура и
оборудване. Проверявал е периодично наличностите от консумативи в болниците с
оглед своевременното осигуряване на същите и недопускане недостиг. Имал издаден
пропуск в качеството си на служител на „М.Л.“ ЕООД от ВМА, каквито пропуски се
издават единствено на служителите на дружествата, с които болницата има
сключени договори за доставка. Посещавал е обучения, организирани от
Медицинския университет- София през 2017 г. и 2018 г., които са били заплатени
от ответника. Подписвал е оферта от името на „М.Л.“ ЕООД до ВМА, както и е
подписал писмото за издаване на пропуски. Участвал заедно с управителя В.Ю.в
работна група за оценка на риска от управителя на „М.Л.“ ЕООД. Предоставял на
работодателя издадените му болнични листове и те са отразени в счетоводството;
Работодателят е заплащал първите три дни от отпуска по болест на ищеца за целия
период на съществуване на трудово правоотношение. Ищецът е подавал молби за ползване на платен отпуск.
Моли да бъдат разгледани по същество първоначалните искове, съдът да приеме, че ищецът има правата по действителен
трудов договор, като уважи първоначалните искове, предявени от М.Г..
Относно с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Твърди се неспазване на предварителната закрила по чл. 333, ал. I, т. 2 и
т. 3 от КТ. За М.Г. тя е възникнала в следствие на освидетелстване от ТЕЛК при
„V. МБАЛ София“ с ЕР № 3707 от 22.11.2017 г., издадено за срок от 3 години и
валидно до 01.11.2020 г. съгласно това ЕР на ТЕЛК, ищецът страда от захарен
диабет- заболяване, включено в списъка по Наредба № 5/1987 г. и обективно
състояние, обосноваващо предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ,
изразяваща се в задължение на работодателя да поиска предварително разрешение на
Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК. Това не
е сторено по делото.
Нарушен е и чл.193 от КТ. Работодателят е изискал обяснения от служителя по
повод започналото дисциплинарно производство. Дадените обяснения не са
кредитирани с мотив, че не били верни твърденията, че служителят се е явявал в
офиса на работодателя на бул. „Васил Левски“ № 113 и че е изпълнявал
добросъвестно задълженията си с аргумент, че към обясненията не били
представени доказателства. В заповедта работодателят е изброил примерни писмени
доказателства за явяването на служителя на работа - имейл, писмена
кореспонденция с клиенти и/или управителя на работодателя или каквото и да е
друго доказателство за каквато и да е извършена от него работа. Всички тези
документи обаче са доказателства за изпълнение на трудовите задължения, а не за
явяването на служителя на работа.
Работодателят е нарушил чл. 193 от КТ, тъй като е поискал обяснения за
нарушение на едно трудово задължение, а не ги е кредитирал с мотив, че
служителят не е доказал изпълнението на друго трудово задължение.
Сочи се още, че заповедта за уволнение не е мотивирана. На ищеца е наложено
дисциплинарно наказание уволнение за това, че не се е явявал на работа в
периода от 01.06.2016 г. до 14.10.2019 г. Работодателят не е посочил в какво се
състои неявяването на работа от страна на служителя, предвид това, че се касае
за период от време над три години. Формулировката „неявяване на работа“ е
използвана бланкетно, като нарушението на трудовата дисциплина не е описано по
разбираем начин.
Не е допуснато нарушение на чл. 126, т. 1 от КТ. В посочения период от
01.06.2016 г. до 14.10.2019 г. на служителя са начислявани и са внасяни
осигуровки, платено е възнаграждение за четири месеца през 2017 г., служителят
е изпращан на обучения през 2017 и 2018 г., през 2018 г. е включен в работна
група по оценка на риска. Всички тези обстоятелства, по аргумент за по-малкото
основание, водят до извод, че в този период служителят е полагал труд при
работодателя.
Уважаването на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ води след себе си и уважаването
на акцесорния иск по чл.344, ял.1 т.2 КТ, както и на иска по чл.344, ал.1, т.3
вр. чл.225, ал.1 КТ, който е доказан по основание и размер от 15 974,40
лв. за периода от 29.11.2019 г. до
29.05.2020 г. Твърди, че се явява основателен и иска по чл.128, т.2 КТ и иска
по чл.86 ЗЗД.
Прави се извод, че обжалваното решение е постановено в нарушение на
материалния закон, допуснати съществени
процесуални нарушения неправилно и е необосновано.
Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното и да бъде
постановено друго такова, с което да бъде отхвърлен като неоснователен
насрещният иск, предявен от ответника за установяване недействителност на
трудовия договор, да бъдат уважени първоначалните искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1,2,3 от КТ,
чл.128, т.2 от КТ и чл.86 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски на ищеца за
двете съдебни инстанции. Прави доказателствено искане да бъде допуснат до
разпит свидетел при довеждане, който да установи обстоятелствата къде, кога и
как ищецът е осъществявал трудовите си задължения по трудовия договор с „М.Л.“
ЕООД.
Въззиваемото
дружество „М.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя В.Я.Ю., чрез
пълномощника по делото адвокат Е.Д. оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за
въззивното производство.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна,
поради следното:
Предявени са първоначално обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал.1, т. 1, т.2 и чл. 344,
ал.1, т. 3 от КТ във вр. с чл. 225, ал.1 от КТ, чл.344, ал.1, т.4, чл.128, т.2 и чл.86 ЗЗД.
Ищецът М.М.Г., ЕГН **********,
чрез пълномогщника по делото адвокат Г.И. от САК е предявил горепосочените
искове, а именно: иск с правно основание чл.344,
ал.1 т.1 във вр. с чл.344, ал.3 от КТ за признаване за незаконно уволнението на
ищеца ; иск с правно чл.344, ал.1 т.2 за възстановяване на ищеца на заеманата
от него преди уволнението длъжност; иск с правно основание чл. 344, ал.1 т.3
във вр. с чл.225, ал.1 КТ за обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение в размер на 15 974, 40 лв., ведно със законна лихва за
забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; иск с
правно основание чл.128, т.2 КТ за сумата от 22 900 лв., дължимо месечно възнаграждение за периода 01.12.2016г.-
29.11.2019 г., частично от общо претендирани
68 237, 30 лв., ведно със законна лихва от датата на подаването на
исковата молба до окончателното плащане; иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД
за сумата от 3 400 лв., частично от общо претендираните 14 330.76 лв.,
представляваща законна лихва за забава върху неплатено трудово възнаграждение
за периода 30.12.2016 г. до 20.12.2019 г.
Ищецът твърди че между него и
ответника е съществувало валидно индивидуално трудово правоотношение в периода
30.09.2014 г,- 29.11.2019 г. Трудовият му договор бил прекратен незаконосъобразно със Заповед №
ОА07043/14.Ю.2019 г., поради нарушаване на изискванията за предварителната закрила, е която се ползват
трудоустроените работници и служители по чл.333, ал.1 т.3 от КТ. Твърди се, че
заповедта е незаконосъобразна, тъй като са нарушени изискванията на чл.193 от КТ, че е немотивирана. След като уволнението на ищеца е незаконосъобразно, той
трябва да бъде възстановен на работа. За периода 01.06.2016 г.- 14.10.2019г. на ищеца не е било изплащано трудово възнаграждение. Поради незаконното прекратяване
на трудовия договор на 29.11.2019 г., ищецът останал без работа в период от 6
месеца, което обуславя основателността на претенцията по 225, ал.1 от КТ за
заплащане на обезщетение в размер на 15,974.40 лв. за периода от 29.11.2019 г-
29.05.2020 г. Ответникът дължи й законна лихва за забава, на основание чл. 86 ЗЗД, върху неизплатените трудови възнаграждения на ищеца за периода
30.12.2016-20.12.2019 г., като искът е предявен като частичен за сумата от 3
400 лв.
Ответното дружество „М.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от управителя В.Я.Ю., чрез пълномощника по
делото адвокат Е.Д. е подало писмен отговор, в
който е оспорило предявените искове като неоснователни. Твърди се, че между него и ищеца не е възникнало валидно трудово правоотношение, тъй като
трудовият договор на ищеца е недействителен, поради липсата на подпис и на двете страни. Липсата на валидно
трудово правоотношение между страните по спора обуславя и неоснователността на
предявените от ищеца искове. Предявило е насрещен отрицателен
установителен иск срещу ищеца М.М.Г., ЕГН **********, с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК за установяване, че по отношение на ответника не е налице възникнало
трудово правоотношение с ищеца за периода от 30.09.2014г.- 29.11.2019 г.
Съдът констатира
следното от фактическа страна:
В подкрепа на твърдението, че между ищеца и ответника е възникнало трудово
правоотношение, ищецът е представил следните доказателства: трудов договор № 5/ 30.09.2014 г., който не е подписан от нито една от страните по
делото, уведомление
изх. № 22388143378819 до Териториална дирекция на НАП- гр. София за сключения
трудов договор, извадка от трудовата книжка на ищеца, Експертно решение № 3707 от 22.11.2017 г. на
ТЕЛК при „V. МБАЛ София“, с която ищецът е бил освидетелстван с 50 % намалена
работоспособност, с водеща диагноза „неисулиновозависим захарен диабет“. Относно
обстоятелството, че решението на ТЕЛК е представено на ответника, настоящата
инстанция също приема, че това не е доказано по делото. Разпитаният свидетел установява, че никога не
е получавал решение на ТЕЛК, което да представи на компетентните органи
съгласно законовите задължения. По делото са били разпитани двама души свидетели, които да установят кога,
къде и как е полагал труд ищецът. Свидетелят
Г.П.Н., занимаващ се е производство на медицинско облекло, който познава
ищеца от 2013 г., сочи, че ищецът се е занимавал с медицинско оборудване и
апаратура, като заедно с него са посещавали няколко пъти болници Последната среща
в болничното заведение на която са били заедно, се е състояла през 2106 г. при изпълнителния директор
на болница „Св. Иван Рилски“. Свидетелят Л.Т.П.,
който работил във Военномедицинска академия, на длъжност- началник сектор „
Военна фармация“ установява, че във връзка с изпълнение на сключения договор на
болницата с „М.Л.“ ЕООД е правил периодични срещи за проверка на наличните
консумативи за апаратурата, която е закупила болницата от ответното
дружеството. По делото е била приета ССЕ,
според която ответникът е заплатил на ищеца възнаграждение, за което са
съставени и подписани ведомости за месеци януари, февруари, март и април 2017 г.,
като общата стойност на
възнаграждението по тези ведомости е 10 340.20 лв. За периода 01,12.2016г.-
29.11.2019 г. са били начислени, но неплатени следните суми съгласно разчетно-
платежната ведомост на РЗ:74 943,64-трудово възнаграждение; 730.15лв-
допълнително възнаграждение за прослужено време; 248,18 лв. обезщетение за
първите три дни от временната неработоспособност ; 5 315.34 лв. платен годишен
отпуск; 1537.24 лв,- обезщетение за 13 дни неизползван платен годишен отпуск за
2019 г., като общата стойност на
начислените в счетоводството на работодателя задължения към ищеца възлиза на 81
237.30 лв. Вещото лице уточнява, че след приспадане на сумата от 13 000 лв., представляваща трудово възнаграждение, за която са
подписани ведомости, начислените но неплатени възнаграждения и обезщетения
възлизат на разликата между 81 237,30 и 13 000 лв., като нетната
стойност е 53 075,10 лв., а брутната стойност е 68 237.30 лв. За периода 01.12.2016г,- 29.11.2019 г,
начислените дни в платен годишен отпуск на М.Г. в
счетоводството на ответника са както следва: за месец август 2015 е начислен
ползван платен годишен отпуск от 20 работни дни от 03.08.2015 г.- 28.08.2015
г.; за месец юли 2018 г.- 20 работни дни за 2363.64 лв. ; за месец август 2018
г,- 21 работни дни за 2 373.92 лв.; за месец септември 2018 г,- 4 работни дни
за 577.78 лв. В счетоводството на ответното дружество са начислени болнични дни за ищеца, както следва-за
месец юни 2017 г. са начислени 5 дни в болнични, от които 3 дни са за сметка на
работодател равни на 248,18 лв.; за месец юли 2017 г. 21 работни дни за сметка
на НОИ; за месец август 2017- 22 работни дни за сметка на НОИ; 2 бр. болнични
листа за периода 26.06.2017 г. до 31.07.2017 г. и от 01.01.2017 г до 30.08.2017 г. ; за месец юни 2016 г. са начислени 19
работни дни в болнични, от които 3 дни за сметка на работодател равни на 496.36
лв.; за месец юли 2016 г,- 21 работни дни за сметка на НОИ; за месец август
2016 г.- 20 работни дни за сметка на НОИ.Вещото лице е установило, че в
счетоводството на ответника се съхраняват документи, подписвани от ищеца- оферта изх. № 07017/25.02.2016 г. и писмо за издаване на пропуски за ВМА от 16.02.2017 г. Приложени са платежни нареждания от 20.04.2018 г. и 04.08.2017 г., от които се установява, че ответното
дружество е заплатило два пъти сумата от 900 лв. за обучение на М.Г. и писмо за
издаване на пропуска за ВМА от 16.02. 2017 г. Приет е пропуск
№ 284, издаден от дирекция Охрана на ВМА, от който се установява, че М.Г. е
получил пропуска като служител на „М.Л.“ ЕООД за
периода 2018-2020 г. На 15.03.2019 г. работодателят е подал уведомление в НАП за допълнително
споразумение за преназначаване на ищеца на длъжност-
технически сътрудник. Работодателят е изплащал осигуровки на
ищеца за периода 30.09.2014 г.- 29.11.2019 г.
От правна страна:
На основание чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на районният съд е валидно и допустимо, а по същество правилно и
законосъобразно.
Първият въпрос на който следва да бъде отговорено е, дали между страните е
възникнало валидно индивидуално трудово
правоотношение. Наличието на трудов договор между страните по делото
трябва да се докаже от ищеца чрез пълно и главно доказване. Трудовият договор
представлява правопораждащ за индивидуалното трудово правоотношение юридически
факт, без наличието на който то не може да възникне. Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от КТ, а и трайната съдебна практика
приема, че за съществуването на трудово правоотношение е необходимо да е
сключен трудов договор в писмена форма, която е за действителност. Както е
посочено в решение № 173 от 29.12.2017 г. по гр.д. № 6309/2015 г., Г.К., I ГО на ВКС, изискването за писмена форма на трудовия договор е въведено
като условие за съществуването на договора. Ако съществуването на трудов
договор не е установено с писмени доказателства, съдържащи посочените
съществени параметри на трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв
договор. Липсата на подпис, като съществен елемент от съдържанието на договора
води до липса на такъв.
Липсата на трудов договор не може да бъде заместена и от други писмени
документи, които косвено сочат за наличие на възникнало трудово правоотношение.
Нито вписване в трудова книжка, нито издадено уведомление по чл. 62, ал. 3 от КТ до НАП, могат да заместят
писмения трудов договор. Както
е посочено в решение 237 от 14.01.2020г. по гр.д. № 695/19 г. на III ГО на ВКС, съществуването
на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски
показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и
съществуването му, а изпълнението или неизпълнението на задълженията на
работодателя по чл.62,
ал.3-ал.7 и чл.63 КТ нямат отношение към сключването или валидността на трудовия договор.
В разглеждания случай безспорно е установено, че приложеният трудов договор
№ 5/30.09.2014 г. не е подписан и от двете страни, нито от служителя, нито от
работодателя, поради което представлява само проект на такъв. Поради това
следва да се приеме, че през процесния период страните не са били обвързани от
сключен в изискуемата от закона - чл. 62, ал. 1 КТ форма за валидност трудов договор.
В конкретния казус, работодателят твърди, че между страните липсва валидно
възникнало ТПО, поради липсата на подпис
на трудовия договор.
Както е посочено по-горе в изложението, в решение 237 от 14.01.2020г. по гр.д. № 695/19 г. на III ГО на ВКС се установява, че ако ищецът е бил добросъвестен по смисъла на
чл.75, ал.1 от КТ, то последиците от обявяване на недействителността на
трудовия договор не възникват за него с обратно действие, лишавайки го от правата, установени от КТ. Добросъвестността по смисъла на цитираната разпоредба
е различна от добросъвестността по чл.8 КТ и се изразява в незнание от страна на работника или
служителя на опорочаващите правоотношението факти. Прието е, че уредбата на недействителността на трудовия
договор се различава от общата уредба на нищожността в ЗЗД, като отклоненията се изразяват
в следното: 1) никой не може да се позове на недействителността на трудовия
договор преди тя да бъде прогласена или обявена от съда; и 2) ако при
сключването на договора работникът е действал добросъвестно, недействителността
не е изначална, а занапред. Обявяване недействителността на трудовия договор
може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес
по трудов спор (вж. –решение № 176/15.03.2010 г. по
гр.д. № 3022/2008 г., III г. о.).
Разяснено е, че работникът е добросъвестен, ако е подал молба или заявление
за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на
работа (без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал
оригинал). Достигането на приемането у предложителя може да се доказва с всички
доказателствени средства. Работникът е добросъвестен също, ако е подал подписан екземпляр от договор и е получил
сведение от работодателя, че е приет на работа (без да е видял подписа на
работодателя върху договора или да е държал подписания оригинал). Ако
работодателят не представи или заяви, че не е подписал договор или не го пази,
работникът може да докаже както подаването на подписания договор, така и
съдържанието на договора и приемането му на работа с всички доказателствени
средства, включително и чрез изпълняването на трудовата функция (доказването не
е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се
предполага).Ако работникът е бил добросъвестен (твърди, че е подал молба или
заявление, или е подписал договор), дори изискването за форма на трудовия
договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както при
действителен трудов договор, доколкото е доказано (по несъмнен начин)
количеството на положения труд, в т.ч. при липса на достатъчно данни за размера
на уговореното трудово възнаграждение, той се определя от съда при условията на
чл.162 ГПК и като се
съобразят всички други установени обстоятелства по делото.
В конкретния казус липсват каквито и да било доказателства, че ищецът е
предприел действия по сключване на трудов договор, подавал е документи за
кандидатстване, молба за постъпване на работа, както и каквато и да било
кореспонденция между ищеца и ответника по повод сключването на трудовия
договор. Настоящата инстанция също приема, че ищецът е бил наясно с характера
на действителното договорно
правоотношение и с опорочаващите трудовото правоотношение факти, поради което не може
да приеме, че той е добросъвестен. Той е
изпълнявал работа на основата на устни уговорки. Самото полагане на труд е с непостоянен и спорадичен
характер, не се установява работата да е полагана в продължение на 8 часов
труд. От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели,
включително и разпитаният свидетел пред въззивната инстанция, не се установява
по несъмнен начин полагане на труд от страна на ищеца по трудово правоотношение. Установяват се инцидентни
срещи в офиса, който е собственост на неговата дъщеря. Ето защо, ищецът е имал
достъп до него, поради което е можел да посещава офиса, когато прецени. Освен това, по делото е безспорно
установено, чрез приетата ССЕ, че за
целия петгодишен период, за който се твърди, че е налице ТПО, ищецът е подписал
само два документа, като единият е бил Приемо-предавателен протокол от 21.11.2019 г. за предаване
на неправомерно задържани документи на
дружеството на ответника, т.е. общо един подписан документ за
периода на претендираното правоотношение. От друга страна, ищецът твърди, че е
заемал длъжност „изпълнителен директор“, която длъжност изисква почти цялата
входяща и изходяща кореспонденция да се подписва от него. По делото липсват
данни да е имало друга писмена кореспонденция между страните преди сключването
на т.н. трудов договор. Обстоятелството, че в периода 30.09.2014 г.-
29.11.2019. са внасяни осигуровки и са начислявани данъци от счетоводството на
ответника не доказва наличието на
трудово правоотношение.
Изводът е, че доказателствата на които базира твърдението си ищецът
съдържат само косвени индиции, че е съществувало някакво правоотношение между
страните, но не се доказа по несъмнен начин наличието на трудов договор сключен
между страните. Волята на страните не е била за учредяване на ТПО и такова не е
възникнало.
От това следва, че през исковия период между страните не е съществувало
трудово договорно правоотношение, пораждащо права и задължения за всяка от тях,
свързани с неговото съществуване и прекратяване.
Относно предявеният по делото от страна на ответника насрещен насрещен
отрицателен установителен иск и неговата допустимост, то настоящата инстанция
приема, че същият е допустим. Работодателят е направил възражение за
недействителност на ТПО, което може да се
предяви в самостоятелен исков процес чрез отрицателен установителен иск.
Установяването може да се иска и в образуван процес чрез инцидентен
установителен иск, насрещен отрицателен установителен иск или чрез възражение.
В случая възражението на ответната страна за недействителност на трудовия
договор е въведено чрез процесуалния способ на насрещен отрицателен
установителен иск. Насрещният отрицателен установителен иск е допустим, тъй
като за ищеца по него работодателят „М.Л.“ ЕООД е налице правен интерес. Той произтича от отрицателния
факт, че „М.Л.“ ЕООД не е подписвал трудов договор с ответника, ищец по
първоначалния иск. Наличието на подписан между страните трудов договор обуславя
целия изход от първоначалния иск. Що се отнася до възражението за давност на ответника,
то същото е неоснователно, тъй като установителните искове не се погасяват по
давност.
Предвид гореизложеното, предявеният от ответника насрещен отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 КТ за установяване, че по
отношение на ответника не е налице
възникнало ТПО с ищеца за периода
30.09.2014 г.-29.11.2019 г., се явява основателен.
Неоснователна се явява претенцията на ищеца по първоначалния иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, като и тази по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 вр. с
чл.225, ал.1 КТ, явяващи се акцесорни спрямо главния иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ.
В конкретния казус,
крайните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр. 1,
пр.І ГПК следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора
и предявената претенция, въззивникът/ищец следва да заплати на въззиваемото
дружество/ответник, направените от него разноски за въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Съдът намира, че направеното
възражение за прекомерност се явява
неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото и броя на разгледаните
искове, при изчислението на които се получава сума по-голяма от претендираната.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.12.2020 г. по гр.дело
№ 74839/19г. на СРС, ІІ ГО, 53 състав.
ОСЪЖДА М.М.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника по делото адвокат Г.И.И.
от САК, от АД „Д.и Л.“, със съдебен адрес:***, АД „Д.и Л.“ да заплати на „М.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от управителя В.Я.Ю., чрез пълномощника по делото адвокат Е.Д. направените от него
разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от връчването преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.