№ 155
гр. С., 03.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20232200500195 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №241/24.03.2023г. по гр.д.
№5245/2022г. на С.ски районен съд, с което е признато за установено, на основание
чл.124, ал.1 от ГПК по предявения от О. С. против Н. Т. Д. отрицателен установителен
иск, че Н. Т. Д. не е собственик на 600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор №*** по
КККР на гр. С., находящ се в с. Ч., общ. С., площ 717 кв.м., трайно предназначение на
територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих /съгл.
пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ/, категория на земята: 0, предишен идентификатор: няма, номер
по предходен план 79, при съседи: ***. С Решението са присъдени разноски на
ищцовата страна.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
Н. Т. Д. чрез пълномощник адв. М. С. и с нея се обжалва първоинстанционното
решение изцяло.
С Решение №334/25.04.2023г. по гр.д. №5245/2022г. на С.ски районен съд е
допълнено Решение №241/24.03.2023г. по гр.д.№5245/2022г. на С.ски районен съд,
като е отменен на основание чл.537, ал.2 от ГПК констативен нотариален акт №***г.
на нотариус Е. Ш., рег. №* и район на действие СлРС за собственост върху недвижим
1
имот, придобит на основание нотариален акт от 1994г., Заповед **г., отказ от
наследство и наследяване по закон, с който Р.С.К. и С.С.К. са признати за собственици
при равни квоти на 600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор №*** по КККР на гр. С., с
адрес на имота: гр. С., м. „Ч.“, с площ на целия имот 717кв.м., трайно предназначение
на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих
/съгл. пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ/, категория на земята: 0, предишен идентификатор: няма,
номер по предходен план 79, при съседи: ***, ведно с направените подобрения и
трайни насаждения в имота.
Против това решение е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство Н. Т. Д. чрез адв. М. С. и с него се обжалва
допълнителното решение изцяло.
В първоначалната въззивна жалба въззивникът Н. Д. чрез пълномощника си адв.
С. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и
незаконосъобразно. Посочва, че съдът неправилно възприел фактическата обстановка и
превратно тълкувал констатациите на вещото лице. Посочва, че за спорната земеделска
земя няма одобрен план по реда на чл.28, ал.9 от ППЗСПЗЗ, съдържащ границите на
имотите, предоставени на ползвателите. Не е предоставена информация какви
записвания има на разписния лист за имота. О. С. следвало да установи, че е
собственик на имота и на какво основание. Счита, че заповед №656/12.05.2008г. е
законосъобразна, произвела е действие, тъй като е станала замяна на земеделски земи.
Съдът не конкретизирал по кой точно текст на ЗСПЗЗ или ППЗСПЗЗ имота попада в
територията за управление и разпореждане под режима на пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Имота дори и да попада в земите по пар. 4 от ЗСПЗЗ, заповедта на Кмета била
законосъобразна. Ставало дума за един цял имот от 1200кв.м., разделен бил на два
нови имота, имащ своя площ и граници. Посочва, че след като имал право да
придобива 1200 кв.м., не било изчерпано правото му да придобива права върху
образуваните два отделни имота. Посочва, че на база анализа на събраните по делото
писмени доказателства, се стигало до извода, че за двата ПИ – 78 и 79 е придобито
правото на собственост в резултат на замяната с 1200 кв.м., за всеки от двата имота по
600кв.м., което било допустимо за земите по пар.4 от ЗСПЗЗЗ. Наследниците на Д.К. не
са изкупили ПИ 431.79, тъй като не са имали правото да извършат това и на са
упражнявали владение върху имота. Въпросната земя не била предмет на
земеразделителния план и не била включена в обхвата на допълнителния план за
земите по пар. 4 от ЗСПЗЗ, което не давало основание на О. С. да счита имота за свой
собствен. Въззивникът посочва, че съдът не се мотивирал при отхвърлянето на
възражението му за придобиване на 600/717 ид.ч. от имот №79 по давност, считано от
12.05.2008г. до завеждане на исковата молба, както и преди това от 1996г. Със
Заповедта от 12.05.2008г. счита, че имота е загубил статута на общинска частна
собственост и с влизането й в сила е настъпил транслативния ефект за абсолютното
2
вещно право на собственост и по давност върху терена от 600/717 кв.м. в полза на
С.И.К., а след смъртта му и за неговите наследници. С оглед изложеното, моли съда да
отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение.
С въззивната жалба против допълнителното решение от 25.04.2023г.,
въззивникът Н. Д. чрез адв. С. обжалва същото като неправилно и незаконосъобразно.
С тази жалба на първо място въвежда твърдения за нищожност и на двете решения по
делото, като се позовава на обстоятелството, че той, като ответник е придобил имота в
режим на СИО със съпругата си С.А. Д.а, с която имал сключен граждански брак от
01.09.2001г. О. С. е имала възможност да установи това обстоятелство преди
завеждане на исковата молба. На следващо място излага отново същите съображения
за неправилност и незаконосъобразност, развити в първоначалната въззивна жалба
против постановеното по делото Решение №241/24.03.2023г. По отношение на
произнасянето по чл.537, ал.2 от ГПК посочва, че съдът се е произнесъл в повече,
отколкото е поискано в исковата молба. Моли въззивния съд да прогласи нищожността
на първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд, респ. да го отмени като неправилно и незаконосъобразно.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на първоначалната и на
допълнителната въззивни жалби от насрещната страна – ищеца в
първоинстанционното производство О. С. чрез пълномощник адв. Ю. К., отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на първоначалната въззивна жалба, подаден от О. С. чрез
пълномощника адв. Ю. К., се оспорва жалбата като неоснователна. Въззиваемата
страна намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно,
законосъобразно и обосновано и моли въззивният съд да го потвърди. Съдът
анализирал подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства. Посочва,
че предмет на доказване по предявения отрицателен установителен иск е правото на
собственост на ответника, а не на ищеца. Районният съд ясно е посочил
доказателственото задължение на ответника. За твърдяната от въззивника замяна на
земеделски земи липсвали доказателства по делото. Заповедта, която районният съд
приел за нищожна, се позовавала на текстове, които са свързани с правото на
изкупуване на земеделски имоти от страна на ползвателите по пар. 4 и пар. 4А и сл. от
ЗСПЗЗ и не сочи никакви актове по замяна. Но дори и да не била нищожна, тя не е
последвана от оценяване и изкупуване на спорния имот. Плановете, на които
въззивникът се позовавал, нямали законово вещноправно действие. Въззиваемата
страна счита, че твърдението за придобиване на имота по давност останало недоказано
и неоснователно. Самата заповед от 2008г. сочела, че наследодателят на праводателите
на въззивника нямал анимус към него момент за своене на имота. Не било доказано и
владение като упражняване на фактическа власт.
3
С отговора на въззивна жалба против допълнителното решение, въззиваемата
страна чрез пълномощника адв. К. посочва, че въззивникът излага всъщност
оплаквания срещу първоинстанционното решение, а не срещу допълнителното такова,
което било недопустимо, поради изтичане на срока за това. Съдът не следвало да
разглежда нововъведените основания и оплаквания. Относно придобиването на имота
в режим на СИО посочва, че противоречивата практика е преодоляна с ТР №3/2016г.
на ОСГК на ВКС, приемащо, че съпрузите са необходими факултативни другари в
процеса, т.е. не е задължително конституирането на двамата съпрузи. Допълнителното
решение е за частична отмяна на нотариален акт и то има действие спрямо всички.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С Определението по чл.267 от ГПК въззивният съд е приел като доказателство по
делото представения с въззивната жалба против допълнителното решение на СлРС
препис от удостоверението за сключен граждански брак на въззивниците – ответници в
първоинстанционното производство, с оглед наведените твърдения за нищожност на
решението.
В с.з., въззивникът Н. Т. Д., редовно призован, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. М. С., който поддържа подадените
въззивни жалби на изложените в тях подробни основания и моли за уважаването им.
Не претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната страна. Посочва, че О.
С. разполага с достатъчен брой юрисконсулти, като липсва необходимост от адвокат.
Счита, че евентуално следва да се присъди възнаграждение в размерите за
юрисконсултско възнаграждение.
В с.з. въззиваемата страна О. С., редовно призована, не се представлява. По
делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие
адв. Ю. К., която оспорва въззивната и допълнителната въззивна жалби като
неоснователни. Поддържа изложеното в отговора на жалбите. Моли съда да потвърди
обжалваните решения. Претендира присъждане на направените по делото пред
въззивната инстанция разноски по представения списък.
Въззивният съд намира въззивните жалби против първоначалното и
допълнителното съдебно решение на С.ски районен съд за допустими, отговарящи на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Същите са подадени в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни и допустими.
Във връзка с възраженията за нищожност на двете решения по
първоинстанционното производство, поради неучастие на единия от съпрузите,
4
придобили процесния имот в режим на СИО, следва да се посочи, че същите са
неоснователни. С ТР №3/2016 от 29.06.2017г. по т.д.№3/2016г. ОСГК на ВКС приема,
че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти,
придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но
не са задължителни другари. Прието е, че при необходимото другарство на съпрузите
по искове за собственост законът не предвижда изрично тяхната съвместна
процесуална легитимация - липсва процесуалноправна норма, която да изисква
задължителното им участие по тези искове, а естеството на спора също не налага
задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по
дела за собственост.
Поради това, неучастието на съпругата на ответника в производството по
предявения ОУС за собственост не води до нищожност на постановения съдебен акт,
нито до неговата недопустимост. Съдът не е длъжен служебно да конституира
неучаствалия съпруг, респ. да дава указания на ищеца за насочване на претенцията и
спрямо него. Обжалваните решения са валидни и допустими.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваните решения са правилни и законосъобразни.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от О. С. против Н. Т. Д.
отрицателен установителен иск за установяване, че ответникът не е собственик на
600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. С., с адрес: гр. С., м. „Ч.“,
целият с площ от 717кв.м., намиращ правното си основание в чл.124, ал.1 от ГПК,
ведно с искане за отмяна на нотариалния акт, с който ответника е закупил процесните
600/717 ид.ч. от имота, с правно основание чл.537, ал.2 от ГПК.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстваща на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна
възможност за защита в производството.
Въззивният състав споделя и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са
обосновани и почиват на приложимите към спора материалноправни норми, поради
което препраща към тях и няма да ги преповтаря в тази пълнота.
5
Искът е допустим, поради наличие на правен интерес у ищцовата страна – О. С.
от успешното му провеждане, произтичащ от разпоредбата на чл.19 от ЗСПЗЗ.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба относно процедурата по
доказването, следва да се отбележи, че предмет на предявения ОУИ е правото на
собственост на ответника върху процесния имот и то подлежи на установяване, като
доказателствената тежест е на ответника и той следва да заяви всички свои основания
за придобиването му. Ищцовата страна доказва възраженията си, отричащи правото на
собственост на ответника.
Първото наведено от ответника придобивно основание е деривативната сделка
по покупко-продажба, по силата на която е закупил въпросния имот – 600/717 ид.ч. от
ПИ с идентификатор №*** от наследниците на С.И.К., придобил го по реда на пар. 4а
от ПЗР на ЗСПЗЗ.
По делото е установено, че наследодателят на праводателите на ответника –
С.И.К. е имал предоставено право на ползване на земи по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като
за него се е породило правото да придобие правото на собственост по реда и условията
на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, вр. с пар. 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. От събраните по делото
писмени доказателства, в т.ч. и от заключението на назначената и изслушана от
първоинстанционния съд СТЕ, се установява, че на С.К. са предоставени земи за
земеделско ползване по 21 и 76 ПМС, от 1.200 дка с Решение №23 на ИК на ОбНС по
протокол №2/31.01.1984г., т.17.
Установено е, че в предоставената му за ползване земя С.К. е построил сграда.
Така за него се е породило правото да придобие правото на собственост, но само до
600 кв.м., съгласно императивната разпоредба на чпар.4з, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Безспорно, въз основа на подадена молба от 29.06.1992г. процедурата по пар.4а от ПЗР
на ЗСПЗЗ е изпълнена и С.К. е придобил право на собственост върху 600кв.м,. в м. Ч.,
общ. С., като се е снабдил и с констативен нотариален акт №155, том VI, дело
№3586/11.11.1994г. на нотариус при СлРС. Именно въз основа на него и наследниците
на С.К. са продали на ответника Н. Т. Д. 600/1103 ид.ч. от ПИ с идентификатор №***, с
адрес: гр. С., м. Ч., с площ целия имот от 1103кв.м. с договор за покупко-продажба,
оформен в нотариален акт *, том *, рег. *** на нотариус Е. Ш., рег. №*, район на
действие СлРС.
От заключението на СТЕ, кредитирано и от настоящата инстанция, като
обосновано, дадено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност съдът
няма основания да се съмнява, се установява, че земята предоставена за ползване на
С.К. с Решение №23 на ИК на ОбНС по протокол №2/31.01.1984г., т.17 съответства на
ПИ с идентификатор №*** по КККР на гр. С., м. „Ч.“, площ 1103 кв.м. /в имота има
застроени сгради/.
Следователно, по този начин е реализирано правото С.И.К. по пар.4а, вр. с пар.
6
4з, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване право на собственост върху предоставената за
ползване земя до 600кв.м. Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на пар. 4д
от ПЗР на ЗСПЗЗ, гражданите, на които е било предоставено право на ползване върху
два или повече имота, могат да придобият право на собственост при условията на пар.
4а и 4б само върху един от тях. Наследодателят на праводателите на ответника се е
възползвал от законовите възможности и е придобил имот от 600 кв.м. – 600/1103 ид.ч.
от ПИ с идентификатор №***, с адрес: гр. С., м. Ч., с площ целия имот от 1103кв.м.
Право на придобиване на друг поземлен имот С.К., в качеството си на ползвател по
смисъла на пар.4а ПЗРЗСПЗЗ, не е имал.
В тази връзка следва да се посочи, че възраженията на въззивника във
въззивната жалба, че наследодателят на праводателите е имал право да придобие
собственост върху 1200кв.м., респ. върху двата имота, образувани от разделянето на
целия имот с площ от 1200кв.м., са изцяло неоснователни и не намират опора в закона.
Както бе посочено, ползвателят може да се ползва от законовата възможност за
трансформация на правото на ползване в право на собственост само един земеделски
имот и то до 600 кв.м. в случаите по пар.4а, ал.1 от ПЗРЗСПЗЗ, какъвто е настоящия.
Както е посочил и първоинстанционния съд твърдението за замяна на земи е
недоказано, но в случая е и ирелевантно. Ирелевантно е и обстоятелството, дали има
съставен и влязъл в сила Помощен план, съгл. пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ.
По отношение на процесния ПИ с идентификатор №*** /номер по предходен
план 79, в имота няма застрояване/ по КККР на гр. С. с площ от 717 кв.м. не е признато
право за придобиване на собственост на С.К. и същият не му бил предоставен за
ползване със Решение №23 на ИК на ОбНС по протокол №2/31.01.1984г. Напротив,
този имот с посоченото решение т.18 е бил предоставен за ползване на Д.И.К., заедно
с ПИ с идентификатор №67338.431.80, гр. С., м. Ч. с площ от 894 кв.м. /арг.
заключението на СТЕ/.
В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият състав споделя напълно
извода на СлРС относно нищожността на Заповед №РД-15-656/12.05.2008г. на Кмета
на О. С., на която се позовава ответника – въззивник и която е послужила като
основание за снабдяване на наследниците на С.И.К. с констативен нотариален акт *,
том *, рег. №*** на нотариус Е. Ш., рег. №*, район на действие СлРС.
Съгласно разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК гражданският съд се произнася
инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това, дали те
подлежат на съдебен контрол. В случая, въззивният състав намира, че въпросната
заповед е нищожна, поради противоречие с материалния закон, а именно с
императивните разпоредби на пар. 4д и пар. 4з, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Както бе
посочено, лицата по пар.4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ имат право да придобият
собственост до 600кв.м., а ако им е било предоставено право върху два или повече
7
имота, могат да придобият право на собственост само върху един от тях по избор.
Правото на собственост по пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ С.И.К. е придобил още през 1994г.,
като се е снабдил и с констативен акт за собственост и то е за 600/1103 ид.ч. от ПИ с
идентификатор №***, с адрес: гр. С., м. Ч., с площ целия имот от 1103кв.м. Така той не
е имал право да закупи втори имот, а именно имот №431.79, посочен във въпросната
заповед, още по-малко и поради това, че този имот не е бил предоставен на него за
ползване по силата на акт по пар. 63 ПЗР на ППЗСПЗЗЗ, вр. с пар. 4а и пар. 4б от ПЗР
на ЗСПЗЗ.
Следва да се отбележи и че въпросната заповед сама по себе си не учредява
право на собственост на адресата, тя е само една част от сложната процедура, която
следва да се развие, за да се стигне до придобиване право на собственост за ползвателя.
Тази процедура, подробно описана в пар.63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, не е развита, няма
ангажирани доказателства за това. Не е последвала оценка на земята, утвърждаването й
с нарочна заповед на кмета, подлежаща на обжалване и заплащането й по специалната
сметка по пар.4ж ПЗРЗСПЗЗ. Следователно, дори и да не е нищожна на посоченото
основание – противоречие с материалния закон, то въпросната заповед не е учредила
право на собственост на посоченото в нея лице – С.И.К., противно на становището на
въззивника. Тази заповед няма транслативен ефект.
Следващото основание, заявено от ответника, е за придобиване правото на
собственост на неговите праводатели, респ. на техния наследодател С.И.К. по силата
на давностно владение, начиная от 1996г., респ. от 12.05.2008г.
С изменението на ЗВСОНИ, ДВ бр.107/1997г.е създадена нова разпоредба – ал.2
на чл.5 от закона, съгласно която изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ или по
ЗАВОИ, не се зачита и започна да тече нова давност от деня на влизането на тази
разпоредба в сила. Разпоредбата е влязла в сила на 22.11.1997г. С цитираната
разпоредба са въведени две правила: изтеклата давност преди влизане в сила на
разпоредбата не се зачита и че от влизане в сила на нормата започва да тече нова
давност. Така е въведена самостоятелна и специална хипотеза на прекъсване на
давността. Нормата има ретроакативно действие, тъй като заличава с обратна сила
изтеклата вече давност, но настъпването на юридическия факт, с който се прекъсва
давността не изключва фактическото господство върху вещта, нито пък намерението
на владелеца да я свои по-нататък. Придобивната давност, която започва да тече след
прекъсване на давността е идентична по вид на давността, текла до прекъсването й.
За да настъпи придобивния ефект на оригинерния способ, на който се позовава
ответника спрямо своите праводатели и техния наследодател С.И.К., следва да са
налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от
Закона за собствеността, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с
8
непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно
владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента:
владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа
признаците, установени в чл. 68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко
основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа
власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е.
упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да
въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е
намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да
отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно
и явно.
В случая твърдението е за недобросъвестно давностно владение, т.е. 10-годишна
придобивна давност.
От събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод,
че С.И.К. въобще е упражнявал фактическа власт върху имот №***, номер по стар
план 79, за така посочения правно релевантен период след 22.11.1997г. На първо
място, както бе посочено, видно от заключението на СТЕ процесния имот е бил
предоставен с нарочно решение за ползване на Д.К., а не на С.К.. На С.К. бил
предоставен за ползване имот №78. Това обстоятелство се подкрепя от свидетелските
показания на свид. В.К. и свид. П.Г., които съдът кредитира изцяло, като
непротиворечиви, взаимнодопълващи се и дадени от незаинтересовани от изхода на
спора лица. От тях се установява, че имот №79 бил предоставен за ползване на Д.К.,
като той първоначално гледал овошки в имота, а след като изсъхнали дърветата,
неговият син – свид. В.К. ги изсякъл и поставил пчелни кошери. Показанията на свид.
С.К., свид. Г.К. и свид. С. Д.а не установяват по категоричен начин осъществяване на
фактическа власт на С.К. върху имот №79, като свид. Д.а няма никакви впечатления за
релевантния период, а другите двама свидетели описват състоянието на имота, но не
свидетелстват за това кой и как го е обработвал, използвал. Освен това и тримата
свидетели на ответника са заинтересовани от изхода на спора /първият е праводателят
на ответника и неговата съпруга, а свид. Д.а е съпруга на ответника Н. Д./.
На следващо място следва да се отбележи /въпреки, че още първата
предпоставка не е установена/, че не е установен и субективния признак на владението
– държане на имота от С.К. като свой. Твърдението в тази насока е че от датата на
Заповед №РД-15-656 - 12.05.2008г. С.К. е започнал да владее имота с намерение за
придобиването му. На първо място и за този период важи посоченото по-горе, че по
делото не е установено по пътя на пълното, пряко доказване, че С.К. е упражнявал
фактическата власт върху имота. Самата заповед /нищожна по изложените по-горе
основания/ няма транслативен ефект. Напротив, тя само признава право за
9
придобиване на собственост на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, т.е. като отчита
факта, че лицето е ползвател на имота въз основа на актовете по пар. 63 от ПЗР на
ППЗСПЗЗ и поставя началото на процедурата по придобиване правото на собственост,
която обаче така и не се е развила след издаването на заповедта. Това означава, че
С.И.К. се е възприемал като носител на предоставено му право на ползване върху
имота, което от своя страна оборва презумпцията по чл. 69 от ЗС, т.е. липсва и анимуса
на оригинерното придобивно основание.
Ето защо, при тези данни съдът приема, че наследодателят на праводателите на
ответника не е осъществявал в продължение на повече от 10 години постоянно,
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено владение, с намерение да държи процесния
имот като свой собствен. Поради това и възражението за придобиването му по давност
остана недоказано.
При така изложените съображения следва да се приеме, че ответникът не е
придобил права върху имота въз основа на заявеното от него деривативно основание
покупко-продажба. Наследодателят на праводателите му не е имал право на
собственост върху процесния имот – 600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор №*** в м.
„Ч.“, общ. С., нито самите праводатели, поради което и ответникът не е придобил това
право, с оглед деривативния характер на договора за покупко-продажба. Никой не
може да прехвърли повече права, отколкото притежава.
С оглед изложеното предявеният отрицателен установителен иск се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Тъй като правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат изцяло, то
първоинстанционното съдебно решение следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно.
По отношение на искането по чл.537, ал.2 от ГПК:
На първо място следва да се отбележи, че заявеното искане по чл.537, ал.2 от
ГПК в исковата молба е за отмяна на нотариалния акт, удостоверяващ договора за
покупко-продажба, сключен между ответника Н. Д. и продавачите Р.С.К. и С.С.К. в
частта относно процесния имот 600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор №*** с адрес: гр.
С., м. „Ч.“ – нотариален акт *, том *, рег. *** на нотариус Е. Ш., рег. №*, район на
действие СлРС. Това искане е неоснователно, тъй като се касае за нотариален акт,
удостоверяващ правна сделка.
На това основание отмяната на този акт по реда на чл.537, ал.2 от ГПК е
недопустимо. Трети лица, които претендират в исков процес самостоятелни права
върху предмета на сделката, се ползуват от защита срещу легитимиращото действие на
нотариалния акт чрез вписването на исковата молба, както и на постановеното в
исковото производство съдебно решение. В тази насока е постановено задължителното
за съдилищата Тълкувателно решение № 3/2012 г. от 29.11.2012 г. по т.д. №3/2012г. на
10
ОСГК.
В случая обаче районният съд не е разгледал и не се е произнесъл по искането за
отмяна на нотариалния акт, удостоверяващ правната сделка. Поради това и въззивната
инстанция няма да се произнася по него.
С постановеното допълнително решение от 25.04.2023г. по гр.д. №5245/2022г.
първоинстанционният съд е отменил на основание чл.537, ал.2 от ГПК констативният
нотариален акт *, том *, рег. №*** на нотариус Е. Ш., рег. №*, район на действие
СлРС, което процедиране е правилно и законосъобразно, с оглед изхода на спора по
предявения ОУИ за собственост и правните изводи на съда относно правото на
собственост на праводателите на ответника.
Съгласно посоченото тълкувателно решение, на отмяна по реда на чл.537, ал.2
ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на
собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се
прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Лице, което
претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по
исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт
право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно
решение, което със сила на присъдено нещо признава правата на третото лице по
отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият
нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на
констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от
постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице.
Както бе посочено, отмяната на констативния нотариален акт в случая е
последица от отричане правото на собственост на праводателите на ответника върху
процесните 600/717 ид.ч. от ПИ с идентификатор №***, с адрес: гр. С., м. „Ч.“. Тъй
като СлРС е пропуснал да се произнесе в диспозитива на постановеното решение по
отношение на отмяната, която е последица от уважаването на иска по чл.124, ал.1 от
ГПК, правилно и законосъобразно е постановил допълнителното Решение
№334/25.04.2023г. по гр.д. №5245/2022г. по описа на съда, което следва да се
потвърди.
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил
на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцовата страна О. С. направените по делото пред
първата инстанция разноски.
По отношение на разноските, направени във въззивното производство:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват
разноски /а и той няма заявена такава претенция/, като той следва да понесе своите,
така, както ги е направил и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея
11
разноски в доказания размер от 600лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът
намира направеното възражение за прекомерност за неоснователно, с оглед вида на
иска, фактическа и правна сложност на спора. Освен това, факта, че въззиваемата
Община разполага с юрисконсулти на щат, не препятства правото й да упълномощи
адвокат за процесуален представител по спора пред съда. Тя разполага свободно с това
право на избор на пълномощник. Няма законно основание на адвокат, упражнил
правна защита и съдействие а страна, да се определи от съда възнаграждение по
правилата за юрисконсулт по НЗПП, а не по Наредба №1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №241/24.03.2023г.,
постановено по гр.д.№5245/2022г. по описа на С.ски районен съд и Решение
№334/25.04.2023г. по гр.д. №5245/2022г. по описа на С.ски районен съд.
ОСЪЖДА Н. Т. Д. с ЕГН ********** от с. Ч., общ. С., ул. *** да заплати на О.
С., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. *** сумата от 600 лева,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБългария
в едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните, при условията на чл.
280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12