№ 856
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
в присъствието на прокурора Ив. Тр. Ц.
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100507875 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.02.2021 г. по гр.дело № 16958/18 г., СРС, I ГО, 30 с-в е
признал за установено, че Б. ИВ. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. **** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „**** сума в общ размер на 2036,17 лв., от които
1744,37 лв. - главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия за периода м.01.2013г.- м.04.2015г. и 250,54 лв. - законна лихва за
забава от 01.03.2013г. до 01.02.2016г., както и сума за дялово разпределение в
размер на 41,26 лв., от които 34,20 лв. - главница и 7,06 лв. лихва, ведно със
законната лихва от 08.02.2016г. - датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумите. Осъдил е Б. ИВ. К., ЕГН ********** да заплати на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, сторените от ищеца разноски, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК, в общ размер на 181, 44 лв.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Б. ИВ. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. **** за сумата над 250,68 лв. до
1
присъдената сума от 2036,17 лв., като счита решението в тази част за
недопустимо. Твърди се, че след подаване на възражение по чл.414 ГПК от
ответника и завеждане на иск по реда на чл.422 ГПК от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в
депозираният отговор по чл.131 ГПК, ответникът е оттегли възражението си,
освен за сумата от 250,68 лв., представляваща цена на топлоенерегия за
сградната инсталация за периода м.11.2014 г.-м.04.2015 г. включително, която
счита за недължима, ведно със законната лихва върху нея в размер на 27,20
лв. В останалата част е направено от него признание на иска, като съдът не е
взел предвид направеното оттегляне на възражението за част от
претендираните от „Т.С.“ ЕАД суми и е признал за установено, че
жалбоподателят дължи на „Т.С.“ ЕАД пълния размер на претендираната от
дружеството сума. Счита, че съдът е следвало да прекрати производството по
отношение на сумите, за които е оттеглено подаденото възражение по чл.410
от ГПК и е трябвало да разгледа спора за останалата част от претендираните
от дружеството суми, посочени в Заповедта по чл.410 от ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да обезсили
първоинстанционното решение като недопустимо в частта над 250,68 лв. до
присъдените 2036,17 лв. и прекрати производството в тази част. Претендира
присъждане на разноски за настоящата инстанция..
Въззиваемото дружество „Т.С." ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.“****, оспорва въззивната жалба.
Третото лице помагач не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
2
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
Предмет на въззивната жалба е претенцията на въззивника/ответниик за
обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо в частта над
250,68 лв. до присъдените 2036,17 лв. и прекратяване на производството в
тази част с оглед извършено от него частично оттегляне на подаденото
възражение по чл.410 от ГПК за следните суми: 1493, 69 лв.-главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода
м.01.2013г. -м.04.2015г.; 223, 34 лв. — законна лихва за забава от 01.03.201
Зг. - до 01.02.2016г.; 41, 26 лв. - сума за дялово разпределение, от които: 34,
20 лв. - главница и 7, 06 лв. - лихви.
Съдът е посочил, че в частта на извършеното частично оттегляне,
следва да се произнесе с решение при признание на иска. В решението си той
е уважил изцяло претенциите, включително и в частта на извършеното
частично оттегляне на възражението.
Настоящият въззивен състав в съответствие с приетото в т. 10 а от
Тълкувателно решение (ТР) № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК приема, че възражението по чл.414 от ГПК е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск по реда на чл.415, ал.1, респ. чл.422 от ГПК,
за която съдът следи служебно през целия период на висящността на спора,
до приключване на делото във всички инстанции. Това възражение е
оттегляемо съгласно чл.416 от ГПК, като за настъпването на правните
последици е без правно значение кога е предприето оттегляне на
възражението по чл.414, ал.1 от ГПК и доведено ли е до знанието на
заявителя (в този смисъл е и постоянната съдебна практика обективирана в
Опр. № 520/20.09.2011 г. по ч. гр. д. № 468/2011 г. на ВКС, IV ГО; Опр. № 72
от 28.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 910/2012 г., II ТО, ТК; Опр. № 52 от
21.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 967/2012 г., II ТО, ТК; Опр. № 733 от
21.09.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 587/2010 г. II ТО, ТК; Опр. № 184 от
28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3284/2013 г. II ТО, ТК и др.). Аргумент за този
извод е и приетото в мотивите на т. 10а от цитираното ТР, че при предявен
установителен иск по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК оттеглянето на
възражението следва да се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ
иска, който прилага последиците по чл.416 от ГПК, т. е. възражението е
3
оттегляемо и след предявяване на иска по реда на чл.422 от ГПК, респ. чл.415,
ал.1 от ГПК и по арг. от чл.416 от ГПК е допустимо да се извърши до влизане
в сила на съдебното решение за установяване на вземането.
Ето защо и предвид извършеното оттегляне, само спрямо главно и
акцесорно вземания във връзка с предоставена топлинна енергия за главница,
законна лихва и сума за дялово разпределине, включваща главница и лихви,
исковото производство за установяване на тяхната дължимост е недопустимо,
което означава, че обжалваното решение, следва да бъде обезсилено в частта,
с която са уважени исковете по реда на чл.415 от ГПК до размера на сумите
съгласно оттеглената част от възражението, както и да се прекрати
производството по делото в тази част.
Независимо, че след оттегляне на възражението от ответника е
отпаднала специалната процесуална предпоставка за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск, респ. отпаднал е и правния
интерес за ищеца по отношение за сумите за които е оттеглено възражението,
след като искът е предявен в изпълнение на дадените указания по чл.415 от
ГПК(поради постъпилото в срок същинско възражение от ответника -
длъжник), то не е налице хипотезата на чл.415,ал.2 от ГПК и заповедта за
изпълнение не подлежи на обезсилване, в който смисъл е и приетото в т. 13 на
цитираното ТР - при прекратяване на производство по установителния иск,
когато съдът прецени, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, последната
не се обезсилва.
По отношение на останалото вземане във връзка със сумата за сградна
инсталация от 250,68 лв., ведно със законната лихва върху нея в размер на
27,20 лв., възражението не е оттеглено, поради което исковото производство
за установяване на дължимостта му е водено при наличен правен интерес и е
допустимо. В тази част обаче, решението е влязло в сила, като необжалвано.
Първоинстанционното решение на основание чл.270, ал.3, изр. 1 ГПК,
следва да се обезсили в частта, с която са уважени исковете за сумата над 250,
68 лв. до присъдената сума от общо 2036,17 лв., а в останалата част следва да
се потвърди.
Относно разноските:
За първата инстанция такива не се следват за ответника, който е дал
4
повод за завеждане на заповедното и исковото производство, независимо от
извършеното частично оттегляне в хода на съдебното производство.
На ищеца присъдените разноски в първата инстанция се следват.
На въззивника не се дължат разноски и във въззивното производство
поради следните причини: Въззивникът/ответник не следва да се ползва от
нормата на чл.78, ал.4 ГПК, независимо, че делото се прекратява частично,
тъй като това прекратяване не е поради процесуално действие на
ищеца–въззиваема страна (напр. поради оттегляне/отказ от иска), а
единствено поради оттегляне на възражението пред първоинстанционния съд,
за което съгласие на заявителя/ищец не се изисква. В този смисъл настоящият
съдебен състав приема, че ответникът е дал повод за завеждане и на
въззивното производство, поради което предвиденото в чл.78, ал.2 от ГПК
изключение от общото правило за възлагане на разноските също не намира
приложение, тъй като изходът от спора се дължи изцяло на поведението на
жалбоподателя.
На следващо място съдът приема, че след като оттеглянето на
възражението от длъжника има за правна последица влизане в сила на
заповедта за изпълнение (арг. от чл.416 от ГПК), то следва, че оттеглянето на
възражението има идентични правни последици с уважаването на иска, в
който случай намира приложение чл.78, ал.1 от ГПК, поради което и по тази
причина на въззивника не се дължат разноски за въззивното производство.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА съдебно решение от 17.02.20221 г., постановено по гр.д.
№ 16958/2018 г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 30 състав, в
частта, с която е установено, че Б. ИВ. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. **** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „**** сума над 250,68 лв., представляваща цена на
ТЕ, отдадена за сградна инсталация за периода м.11.2014 г.-м. 04.2015 г. вкл.
до присъдената сума от общо 2036,17 лв., ведно със законната лихва върху
сумата от 250,68 лв. в размер на 27,20 лв., като разликата над 250, 68 лв. до
общо 2036,17 лв., включва 1493,69 лв. главница, представляваща стойност на
5
незаплатена ТЕ за периода м.01.2013 г.-м.04.2015 г., 223, 34 лв. законна лихва
за забава от 01.03.2013 г. до 01.02.2016 г., 41,26 лв. сума за дялово
разпределение, от които 34,20 лв. главница и 7,06 лв. лихва, ведно със
законната лихва от 08.02.2016г. - датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумите, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 22.07.2016 г. по ч.гр.д. № 6694/2016
г. на Софийски районен съд, І ГО, 30-ти състав, като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Т.С.” ЕАД- „Н.и.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6