Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Провадия, 02.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание, проведено на осми юли две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В., като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 1118/2019 г. по описа на РС - Провадия, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба вх. №
3396/19.09.2019 г. и молба вх. № 6296/24.10.2019 г./последната представена в
оригинал на 18.11.2019 г./, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********
против С.М.Р., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове с правна квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, чл.
430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 26.09.2008 г. бил
сключен договор за потребителски кредит между ответника и „Юробанк България”
АД, ЕИК ***** с предоставена сума от 20 000 лева със срок за издължаване
96 месеца, като сумата била предоставена в деня на подписване на договора за
кредит – 26.09.2008 г. по сметката на ответника. Уговореният падеж бил на дата
26.09.2016 г., който е настъпил. Сумата била разсрочена на 96 месечни анюитетни
вноски, всяка от които в размер на 361.23 лева или общото задължението
възлизало в размер на сумата 34 677.48 лева. Посочва, че
съществените параметри на сключения договор за кредит били, както следва: срок
– 96 месеца; погасяване – на 26 – то число от месеца, считано от 26.10.2008 г.;
ГЛП-БЛП - 11.50% към датата на подписване + надбавка 3.70 пункта; ГПР – 17.26%.
Последната падежна датата била 26.09.2016 г. След усвояване на сумата
кредитополучателят не е извършвал редовни плащания на месечните вноски, поради
което непогасеното задължение по кредита било в общ размер на 23325.02 лева. Кредитополучателят
преустановил плащанията, при което останали неплатени сумите от 19 059.58
лева – главница и 4265.44 лева – договорна лихва за периода от 26.09.2008 г. до
18.01.2018 г. Договорната/възнаградителна лихва била начислена за периода от 26.09.2008
г. до 18.01.2018 г. /датата на договора за цесия/ на основание договорения ГЛП,
предвиден в договора за кредит.
На 18.01.2016 г. бил
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на
който ищецът придобил вземанията към ответника. Последният бил уведомен за
прехвърлянето от изрично упълномощения представител на цедента - „ЕОС Матрикс”
ООД, който бил овластен да извършва уведомяване от името и за сметка на
„Юробанк България” АД.
Поради липса
на плащане, ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК, издадена по ч.г.д. № 257/2019
г. на РС – Провадия, по което е постъпило възражение. Това пораждало правен
интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Предвид изложеното моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 2000 лева – частична претенция,
представляваща част от общото задължение от 23325.02 лева по договор за
потребителски кредит № FL 464305 от 26.09.2008 г., от
които 1500 лева от общо дължима 19059.58 лева главница и 500 лева от общо
дължима 4265.44 лева договорна/възнаградителна лихва за периода от 26.09.2008
г. до 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното
изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 40
лева. Претендира разноски.
С молби и в съдебно заседание, проведено на
08.07.2021 г., уточнява, че сумата на последното плащане е през месец 02.2015
г. и е в размер на 8.00 лева. Така към месец 02.2015 г., според погасителния
план, били изплатени 5 вноски от разсроченото
общо задължение по погасителния план. Сумата от 19059.58 лв. - главница,
представлявала разликата между отпуснатия размер на кредита и погасената част
от него - само главница, представляваща главница от 91 месечни неплатени вноски
и че не била налице периодичност, доколкото се касаело за единно задължение.
Падежът на задължението - 26.09.2016 г., бил настъпил и неплатената главница се
дължала изцяло. Претендираната част от главницата - 1500 лева не била
ограничена с период, тъй като задължението било неделимо. Сумата от 4265.44
лв.- договорна/възнаградителна лихва, представлявала начисленото
възнаграждение, което кредитополучателят дължал на кредитора за времето, през
което ползва заетата сума. Уговорен бил размер на това възнаграждение, което се
изчислявало като процентна стойност от размера на кредита, като същото
възнаграждение отново било разсрочено на части и се дължало изцяло на падежа -
26.09.2016 г. Лихвените проценти и надбавки били посочени изрично в договора за
кредит. Уточнява също, че уведомлението за
извършената цесия е отправено на адресите, посочени в договора за кредит и че
ответната страна е уведомена за цесията най – късно с исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор
от ответника, с който оспорва предявения частичен иск по основание и размер.
Твърди, че са налице неравноправни клаузи в
договора за потребителски кредит, които са пряко свързани с определяне на
дължимата възнаградителна лихва и счита същите за нищожни. Счита за
неравноправна клаузата по чл. 3, ал. 1 от договора, доколкото не били
определени ясни критерии и методика за определяне на променливата част,
формираща лихвения процент. В ал. 4 на същия член било предвидено, че
ежемесечно базовият лихвен процент се преразглежда от Съвета на директорите на
банката, като са описани част от променливите, които органът следи, но не и
методиката, по която изменение на някой от показателите ще се отрази при
определяне на базовия лихвен процент. Излага също, че едностранното изменение
на лихвата по договора съгласно чл. 7, ал. 2 се отразявал в погасителния план
едностранно от банката, като промените се отразявали в него, считано от датата
на приемане на решението от компетентния орган. От представените по делото
доказателства не можело да се установи колко на брой вноски са платени, било ли
е правено подобно изменение на погасителния план по отношение на лихвения
процент, като същото би повлияло върху частта от сумата, която е дължима като
главница и съответно лихва, доколкото плащания са извършвани по погасителния
план, приложен към договора. Следвало да се установи дали към момента на
цедиране на вземането и описването му единствено с параметри относно отсъстващи
главница и лихва за заплащане е правено такова изменение в погасителния план,
доколкото на интернет страницата на кредитната институция било посочено, че по
отношение на БЛП за потребителски кредити анюитетни и револвиращи, базовият лихвен
процент от 11.08.2008 до 02.11.2008 г. е в размер на 11.50% а от 03.11.2008 г.
до 30.06.2011 г. - в размер на 12.75%, т.е. било е налице увеличение на
лихвения процент по отношение на сключения договор, съответно това увеличение
при отразяването си е довело до промяна в стойността на същия, съответно на
заплатените месечни вноски и оставащите главница и лихва. За обезпечаване на
главницата, лихвите и разноските бил подписан запис на заповед, а съгласно чл.
14, ал. 3 от договора, в същия следвало да е налично ежемесечно отразяване,
съгласно чл. 20, ал. 3 от Закона за потребителския кредит, на това каква част
от главница и лихви да платени. Ищецът твърдял, че са платени 77 вноски по
361.33 лв., т.е. 27814.71 лв. от 34 677.68 лв., уговорени първоначално, но
не е ясно защо в петитума се твърдяло, че общото неизплатено задължение е в
размер на 23 325.02 лв. - главница и лихва. Tоест не било ясно каква
част от този размер е възнаградителна лихва и каква ГПР, доколкото в
погасителния план бил посочен само размер на лихва. При главница от 20 000 лв.
е следвало да бъде заплатена сума за ГПР в размер на 3450.00 лв. и вече е била
заплатена общата сума по кредита. Остатъкът до 34 677.68 лв. счита за
недължим, както и сумата, определена съгласно неравноправната клауза за лихва.
Още по-неясно било
разпределението им при определяне на размера на частичния иск, доколкото ищецът
така и не уточнявал, за кой период се отнасят. Макар и непериодични плащания,
договорът, съгласно погасителния план, предвиждал частични плащания по смисъла
на чл. 66 от ЗЗД. От разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ било видно, че
предмет на договора може да е само предоставянето на точно определена по своя
размер парична сума. Следвало да се държи сметка, че тази сума, представляваща
крайното задължение на кредитополучателя, се формира от съвкупността от
разходите за обслужване на кредита, дължимата възнаградителна лихва и
главницата по кредита, която в случая при посочената по-горе неравноправна
клауза не можела да бъде определена. По своето правно естество паричните
престации били винаги делими, те можели да се изпълняват на части според
уговорката на страните по договора, какъвто е и случаят с договора за банков
кредит. От този извод следвало, че след като задължението е делимо, то
плащанията на кредитополучателя са частични и се насочвало към чл. 66 от ЗЗД.
По аргумент за
противното можело да се заключи, че след като задължението е делимо и има
съгласие на банката, то можело да се изпълни на части. А под частични плащания
следвало да се разбира възможността длъжникът да изпълнява разсрочено своето
задължение по начин, който няма да ощети кредитора.
От гореизложеното
следвал извод, че доколкото са налице частични плащания, с които кредиторът е
бил съгласен, то следвало и неговата частична претенция да бъде конкретизирана
по отношение на това за кои конкретно плащания се отнася.
Счита клаузите
относно описания лихвен процент за неравноправни и противоречащи на добрите
нрави и морала, доколкото в договора за кредит бил определен лихвен процент с
неясен променлив размер, а ответникът не била запозната и с начина, по който
щял да бъде определен той за в бъдеще от съвета на директорите на банката.
Позовава се на разпоредбата на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, като твърди, че в случая промяната
на Базисния лихвен процент на банката е изцяло в нейна власт. Нещо повече, в
договора за кредит изрично било посочено, че БЛП не подлежал на договаряне с
кредитополучателя. По този начин зависимостта от изпълнение на задължението се
явявало единствено БЛП на самата банка.
На второ място,
твърди, че цитираните по-горе клаузи от договора били неравноправни по смисъла
на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, а и освен това противоречали на добрите нрави и
морала, поради това били нищожни и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Неравноправността на
клаузата за едностранно преразглеждане на лихвата произтичала и от това, че
новите размери на лихви и такси влизали в сила след публикуването им на
интернет страница, което поставяло ответника в неблагоприятно положение спрямо
кредитора.
Предвид гореизложеното
моли да се отхвърли като неоснователен частичният иск, доколкото са налице
неравноправни клаузи в договора по отношение на определяне на лихвения процент,
а от исковата молба било видно, че е заплатена сума надхвърляща размера на
дължимата главница, а и поради нищожност на клаузата за договорена лихва
следвало да не се дължи заплащането ѝ.
В подаденото срещу
заповедта възражение е посочено, че вземанията не се дължат, тъй като длъжникът
не е уведомен за цесията по надлежния ред.
В съдебно заседание ищецът, чрез
процесуалния си представител, поддържа исковата молба. Моли за уважаване на
исковите претенции. Претендира разноски. Ответникът, чрез процесуалния си
представител, поддържа отговора на исковата молба. Моли исковете да бъдат
отхвърлени. В срока, предоставен от съда, представя писмена защита.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно
от приложеното ч.г.д. № 257/2019 г. на РС - Провадия, вземанията по настоящото
производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за
недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК /в редакцията преди
изменението с ДВ, бр. 100 от 2019 г./ и исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
На основание чл. 153,
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата относно сключения между „Юробанк
България” АД, като кредитор и ответника – кредитополучател договор за потребителски
кредит на 26.09.2008 г., със сочените в ИМ параметри, непогасените вземания по
който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 18.01.2016 г. и Приложение
№ 1, неразделна част от него.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
В разглеждания случай по делото
безспорно се установява наличието сключен между „Юробанк И ЕФ Джи България“
АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка” АД) и С.М.Р. договор за
потребителски кредит № FL464305/26.09.2008
г., за сумата от 20 000 лв., за текущи нужди; с годишна лихва в размер на
Базовия лихвен процент, който към момента на сключване на договора е 11.50 %
(БЛП на банката за потребителски кредити в лева) плюс договорна надбавка от 3.70
пункта; с годишен процент на разходите от 17.26 %, за срок от 96 месеца и краен
срок за погасяване на кредита – 26.09.2016 г., при двустранно подписан
погасителен план. Формалната доказателствена сила на представения договор не е
оспорена, поради което следва да се приеме, че същият е обвързващ за страните.
Фактът на усвояване на заемната сума от кредитополучателя е установен от ССЕ.
Крайният срок за погасяване на кредита е настъпил преди подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК, в
което изискуемостта е обоснована именно с настъпил падеж, поради което отправянето на покана за плащане е без правно значение.
От представения договор за
прехвърляне на вземания се установява, че процесното вземане е цедирано на
18.01.2016 г. от „Юробанк България“ АД (като правоприемник на „Юробанк И ЕФ Джи
България“ АД) на ищеца „ЕОС Матрикс" ЕООД, както и че цедентът е упълномощил
цесионера с правото да уведоми длъжника за извършената цесия. Конкретните данни
на вземането и длъжника са описани в Приложение № 1 към потвърждение за
извършената цесия, представляващо неразделна част от договора за цесия от
18.01.2016 г. В срока за отговор на исковата молба ответникът не е навел
възражения относно валидността или транслативния ефект на цесията, поради
което следва да се приеме, че ищецът се явява правоприемник на вземанията
по процесния договор за кредит.
В подаденото
възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът – сега ответник е възразил, че
вземанията не се дължат, тъй като не е уведомен за цесията по надлежния ред. В
тази връзка следва да се посочи, че по делото е представено уведомително писмо,
адресирано до ответника и неполучено от него, което е видно от приложеното
известие за доставяне, със съответното отбелязване. Същото е изпратено до
адреса за кореспонденция, посочен от ответника в договора, поради което и на
основание предвиденото в чл. 19 от договора – същото следва да се счита за
редовно връчено. Дори да не се приеме това становище, ответникът следва да се
счита за надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като е узнал за същата в
хода на процеса, с получаване на приложените към исковата молба документи, към
която е било приложено и уведомлението. Това е факт, настъпил в рамките на
производството, който е от значение за спорното право и поради това на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, следва да бъде съобразен при решаването на делото /в този смисъл е и постановеното по реда на чл.
290 ГПК решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о.,
ТК./.
По въпроса доколко
може да се счете, че получаването на препис от исковата молба, с приложенията
към нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията на длъжника, е налице
еднопосочна практика на ВКС, според която принципно правнорелевантно е
единствено уведомлението до длъжника, извършено от цедента, в какъвто смисъл е
и Тълкувателно решение № 1 от 11.11.1954 на ОСГК на ВС, но не и исковата молба
за присъждане на прехвърленото вземане. Когато обаче с исковата молба, са
представени доказателства за отправено от цедента до длъжника уведомление за
прехвърляне на вземането, то същите представляват надлежно съобщаване за
извършена цесия, като в този случай ищецът се явява само приносител на съобщението,
изходящо от цедента /в този смисъл решение от 05.03.2007 г. по т. д. № 889/2006
г. на ВКС, II т. о/. Тук е необходимо да се подчертае изрично, че макар по
делото да се установява, че уведомлението за цесията реално изхожда от
цесионера – ищец, а не от цедента, както вече посочено по – горе за
извършването на това действие, приобретателят на вземанията е бил изрично
упълномощен. Няма пречка уведомяването да се направи от новия кредитор, ако
същият е изрично овластен за това, както в случая, доколкото не се касае за
лично и незаместимо действие. Следователно, уговорената клауза за
упълномощаване на цесионера по чл. 4.3 от договора, не е нищожна и поражда
действие. Налице е и изрично потвърждаване на извършената цесия от банката.
Следва да се има предвид, че предишният кредитор има правото да упълномощи
новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
Според чл. 36 от ЗЗД, представителната власт възниква по волята на
представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е
изявил /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични ограничения
посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за
цесията. Следователно, по силата на принципа за свободата на договарянето /чл.
9 от ЗЗД/, няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор, каквито в случая
бяха приети по делото /в този смисъл е и съдебната практика, постановена по
реда на чл. 290 ГПК - решение № 137 от 2.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г., на ВКС, III г. о., както и посоченото в определение № 220 от
26.03.2015 г. по т. д. № 1883/2014 г., I т. о. на ВКС и др./ Предвид
изложеното, съдът приема, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената
цесия, като възраженията му в обратна насока, не могат да бъдат споделени, по
изложените по-горе съображения. След като длъжникът е узнал за цесията
преди да изпълни на стария кредитор, уведомлението е постигнало целения от
закона ефект, особено като се има предвид, че съобщаването на цесията няма конститутивно
действие, а само за противопоставимост. При това положение длъжникът не може да
противопоставя възраженията срещу представителната власт на автора на
уведомлението, още повече че се явява външно за мандатното правоотношение лице.
С право да оспорва валидността на волеизявлението разполага само мнимо
представляваният. По делото липсват данни да е предприето подобно
оспорване. Предвид горното възраженията на ответника за ненадлежно
уведомяване са неоснователни, още повече че длъжникът може да възразява успешно
за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до
момента на уведомлението, каквито възражения в случая не са релевирани.
Изложеното е достатъчно
да обоснове активната материална легитимация на ищеца в качеството му на
приобретател на процесните вземания по силата на договор за цесия, който е
произвел действие по отношение на длъжника с факта на връчване на уведомлението
по чл. 99 ЗЗД най – късно с исковата молба.
Във връзка с
твърденията досежно неговия размер, по делото е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно, ясно и
безпристрастно изготвено, неоспорено от страните. Вещото
лице е посочило, че за периода от 27.10.2008 г. до 02.08.2011 г. ответникът е
заплатил главница в общ размер на 953.42 лева и договорна лихва в размер на
518.72 лева. С оглед на това дължимият към датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК – 14.02.2019 г., остатък от главницата е в размер на
19 046.58 лева и от лихва - в размер на 14 158.76 лева. Вещото лице е
дало заключение, че ответникът е платил задължението си по погасителния план,
както следва: 1. по главницата – частично до девета погасителна вноска на
26.06.2009 г. и 2. по договорната лихва – частично до трета погасителна вноска
на 26.12.2008 г. Предвид уговореното от страните в чл. 3, ал. 1 от процесния
договор за потребителски кредит експертът е посочил, че общо
договорната/възнаградителна лихва по договора е 15.20% на година, а на месец –
1.2667%. При направените изчисления вещото лице е достигнало до извод, че без
да бъдат взети предвид евентуални изменения, увеличения или други такива, като
се умножи остатъкът от непогасената главница по 1.2667%, лихвата е в общ размер
на 14 677.84 лева към 26.09.2016 г., на
която датата кредитът е станал изискуем. Вещото лице е отговорило, че в рамките
на периода, в който е имало доброволно плащане по договора за кредит, не е
имало изменение и увеличение на първоначално договорения процент, като
договорната лихва през целия период на кредита е била в размер на 15.20%
годишно и 1.2667% месечно. Относно размера на дължимите главница и лихва за 5
години назад от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
14.02.2019 г., т.е. за периода от 14.02.2014 г. до 14.02.2019 г., вещото лице е
дало заключение, че за визирания период общият размер на главница е 9454.67
лева и на договорната лихва - в размер на 2104.09 лева. Претендираните от ищеца
суми - 1500 лева за главница и 500 лева за лихва, се съдържат в изчислените
суми за целия период и съответно за 5 години назад – главница и лихва,
неплатени от ответника.
Няма доказателства, че други плащания са били
извършени преди датата на договора за цесия в полза на стария кредитор, за да
се освободи от отговорност длъжникът, нито се твърди плащания да са извършени в
полза на цесионера. Що се касае до твърдяната изискуемост на вземането за
главница, то съдът намира, че същата е настъпила. Вярно е, че по делото не са
ангажирани доказателства, банката да се е възползвала от правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и да е уведомила длъжника за това. В случая обаче,
следва да бъде споделено съображението, изложено от ищеца, а именно, че за
краен срок за погасяване на вземанията, следва да се счита моментът на
прекъсване на договорната връзка. Според чл. 6
от договора, същият е със срок на действие осем години, като няма доказателства
за подновяването му или за автоматичното му продължаване за следващ период, още
повече, че към момента на прекратяването, длъжникът вече е бил в просрочие.
Оттук и доколкото ищецът вече е кредитор на вземанията спрямо ответника, чиито
падеж е настъпил с оглед изтичане срока на договора на 26.09.2016 г., то следва
и че в негова полза съществува процесното частично вземане за главница.
Относно
наличие на нищожни договорни клаузи поради неравноправност:
Кредитополучателят –
физическо лице е потребител на финансова услуга по смисъла на §13, т. 12 от ДР
на ЗЗП, тъй като договорите за кредит, в това число потребителски или кредити,
обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в договорите
подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален
фактически състав по чл. 143 от ЗЗП, каквито са направени от ответника.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като са предвидени
различни хипотези относно начина, по който се достига до този резултат – т. 10
/в редакцията към момента на сключване на договора/ определя като неравноправна
клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Съгласно чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително
изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал
възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия.
Клаузите, които дават
право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят
в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143,
т. 12 от ЗЗП /в редакцията към момента на сключване на договора/. В
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП /в редакцията си към момента на
сключване на договора/ обаче законодателят е предвидил изключение от това
правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс
или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола
на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за
приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи
от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за
изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително
да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин /в този
смисъл е решение № 77/22.04.2015 г. по г.д. № 4452/2014 г. на ВКС/.
От текста на относимата към промяната на
лихвения процент разпоредба на чл. 3, ал. 4 от договора е видно, че не се
съдържат конкретни основания или критерии, даващи право на банката едностранно
да променя БЛП, съответно липсва и конкретна методика или формула, която да
определя съотношението между настъпилите изменения и посочените пазарни лихвени
индекси. Договорните клаузи, даващи възможност на банката да извършва
едностранна промяна в условията на договора, не отговарят на изискването за
добросъвестност, тъй като не въвеждат ясни, предвидими, определени или с
възможност за точна определяемост параметри на задълженията, а са поставени в
зависимост от настъпване на бъдещи обстоятелства изцяло по волята на кредитора
без право да се договаря. Методиката на Банката за определяне на базовия лихвен
процент, както и визираните в нея компоненти за изчисляването му, са факти
извън договорното съдържание и като такива невключени в постигнатото между
страните съгласие.
С оглед на
гореизложеното настоящият състав намира, че клаузата на чл. 3, ал. 4 се явява неравноправна
по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП /т. 11 – в редакцията от изм. ДВ, бр. 100
от 2019 г./, тъй като дава възможност на ищеца
нерегламентирано да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, което води и до нейната нищожност съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Въпреки горното, съдът приема, че така
установената нищожност, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, не
обуславя извод за нищожност на целия договор /в този смисъл решение по т.д. №
1781/2019 г. на ВОС/.
Независимо от извода за
нищожност на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент, с оглед
на установените от заключението на вещото лице размери на непогасените
задължения по договора, изчислени при приложение на първоначалния лихвен
процент,
който през целия период на кредита е останал непроменен, предявените частични искове – 1500
главница и 500 лева договорна/възнаградителна лихва, се явяват основателни,
доколкото са в рамките на дължимите размери - главница 19 046.58 лева и
договорна лихва 14158.76 лева /последната към 26.09.2016 г. – датата, на която
кредитът е станал изискуем/, според погасителния план към договора, както и в
рамките на дължимите размери за 5 години назад от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 14.02.2019 г., т.е. за
периода от 14.02.2014 г. до 14.02.2019 г., в който период общият размер на
главница е 9454.67 лева и на договорната лихва - 2104.09 лева.
Предвид основателността на претенцията за
главница, съдът намира за основателно и искането за присъждане на законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
погасяване.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, разноски следва да се присъдят само
в полза на ищеца.
Направено е съответно искане за присъждане на
направените разноски в заповедното производство в размер на 40 лева за внесена
държавна такса, както и на разноските, направени в исковото производство за
внесен депозит за вещо лице и за внесена държавна такса, като са представени и
доказателства за сторени такива в размер на 200 – депозит за вещо лице и 40
лева за внесена ДТ. Разноските в размер на 40 лева за заповедното производство
и в общ размер на 240.00 лева за исковото производство, ще се поставят в тежест
на ответника. В съдебно заседание, проведено на 08.07.2021 г. съдът е указал на
ищеца да довнесе депозит за вещото лице по допуснатата и приета ССчЕ в размер
на 120 лева, предвид определеното окончателно възнаграждение на вещото лице в
размер на 320 лева, което не е сторено. Ето защо и с оглед изхода на
делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на вещо лице Е.М.
възнаграждение в размер на 120 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, в отношенията
между страните, че С.М.Р., ЕГН
**********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: *****, сумата от 1500 лева /хиляда е петстотин
лева/, предявена като частичен иск от 19 059.58 лева, представляваща главница
по договор за потребителски кредит от 26.09.2008 г., сключен между „Юробанк И ЕФ Джи България“ АД (с предишно наименование
„Българска пощенска банка” АД) и С.М.Р., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
14.02.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 500 лева
/петстотин лева/, представляваща договорна/възнаградителна лихва за периода от
26.09.2008 г. до 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за
цесия от 18.01.2016 г., сключен между „Юробанк България“ АД и „ЕОС
Матрикс” ЕООД, за които
вземания е издадена Заповед № 162/18.02.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 257/2019 г. по описа на РС - Провадия.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.М.Р., ЕГН **********, с адрес: ***
ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***** сумата от 40 лева /четиридесет лева/ - разноски за заповедното
производство за платена държавна такса, и сумата в общ размер на 240 лева /двеста
и четиридесет лева/ - разноски за исковото производство пред настоящата
инстанция, от които 200 лева – депозит за вещо лице, и 40 лева – държавна
такса.
ОСЪЖДА С.М.Р., ЕГН **********,
с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на вещо лице Е.Д.М.,
с адрес: ***, сумата от 120 лева /сто и двадесет лева/, представляваща
допълнително възнаграждение за изготвяне на допуснатата
и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред ОС – Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: