Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 723 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 222681 от 20.09.2019г.,
постановено по гр.д. № 17218/2018г. на СРС, ГО, 171 състав, са отхвърлени
предявените от "Д.– С – В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ" срещу
"С. " ЕАД установителни искове с правно основание по чл.422 ГПК, вр. чл.
327 ТЗ и чл.86 ЗЗД, за признаване на установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата от 7 685,03 евро – цена на доставени стоки по
фактури, както следва: фактура № 21400500/02.06.2014г. на стойност
2 328,97 евро; фактура № 21400591/03.07.2014г. на стойност 390,30 евро;
фактура № 21400591/03.07.2014г.
на стойност 1 395,30 евро; фактура № 21400765/02.09.2014г. на
стойност 26,90 евро; фактура
№ 21400764/02.06.2014г. на стойност 1 086,50 евро; фактура № 21400794/10.09.2014г.
на стойност 1 098,50 евро; фактура № 21400834/24.09.2014г. на
стойност 1 357,96 евро, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 12.12.2017г. до изплащане на вземането,
за които суми е издадена заповед от 18.12.2017г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 86905/2017г. по описа на СРС, 38 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Д.– С
– В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", в която са изложени оплаквания за неправилност
на постановения съдебен акт, постановен в нарушение на материалния закон и
неотговарящ на действителното фактическо положение между страните. Конкретно се
поддържа, че изцяло неправилен и противоречащ на съдебната практика е изводът
на съда, че фактът на осчетоводяване на
фактури не е достатъчен сам по себе си да обоснове извод за признание наличието
на облигационно задължение, а било необходимо и ползването на данъчен кредит,
като се сочи, че за да е налице конклудентно признание е достатъчно единствено
и само фактурите да бъдат осчетоводени. Счита, че със своите действия
ответникът е извършил извънсъдебно признание на исковите претенции за заплащане
на съответните фактури, доколкото същите са надлежно осчетоводени при него,
включени са в разходната част на счетоводните му баланси, което несъмнено е
довело до намаляване на данъчната му основа и намаляване на дължимия
корпоративен данък. Отделно от това поддържа, че след твърдяното отписване на
фактурите, ответникът не е уведомил данъчните органи, подавайки коригираща
информация с месечни справки – декларации по ЗДДС в месеца, в който е направено
отписването, нито надлежно е уведомил ищеца, за да може същият да сторнира
съответните фактури. Счита, че доколкото за ответното дружество е възникнало
данъчно събитие и процесните фактури са били надлежно осчетоводени, то
последното представлява недвусмислено признание и за получаване на стоките,
предмет на доставките. Навежда съображения, че осчетоводяването на фактурите от
страна на ответника доказва съществуването на валидно облигационно правоотношение,
като ползването на данъчен кредит по същите в случая е ирелевантно. Прави
искане за отмяна на решението и постановяване на нов съдебен акт, с който
предявените искове да се уважат изцяло. Претендира разноски по представен по
реда на чл.80 ГПК списък. Релевира възражение за прекомерност по отношение
размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна във
въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, в който същата се
оспорва като неоснователна. Поддържа се, че ищецът в производството е следвало
да установи при условията на главно и пълно доказване продажбата и доставката
на стоките в уговорения срок, количество и качество, каквито доказателства в
процеса не са ангажирани. Сочи, че осчетоводяването и включването на фактурите
в дневниците за покупко – продажби, респективно ползването на данъчен кредит,
не представляват доказателства за предаването на стоката, още повече, че за установяване
на обстоятелството, че стоката е действително доставена, ЗДДС и Правилникът за
приложение към него, подробно уреждат документите, удостоверяващи извършването
на вътреобщностна доставка, а в случая дружеството ищец не е представило
какъвто и да било транспортен документ, от който да е видно, че стоките са
изпратени и получени от ответника. В подкрепа на изложеното поддържа, че на
основание чл.190 ГПК първоинстанционният съд е задължил ищеца да представи
намиращите се у него приемо – предавателни протоколи, удостоверяващи
предаването на стоките, които указания не са били изпълнени, респективно и
правилно на основание чл.161 ГПК съдът е приел визираното обстоятелство за
недоказано. Моли съдът да остави въззивната жалба без уважение, като потвърди
първоинстанционното решение. Претендира присъждане на направите в настоящото
производство разноски, за които представя списък по реда на чл.80 ГПК.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената служебна проверка по чл.
269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо. По отношение на неговата правилност и по
направените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:
Предявени са установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 327 ТЗ и
чл.422 ГПК, вр.
чл.86 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че по делото не е установено извършването на
реална продажба на процесните посочени в исковата молба стоки, като липсват
доказателства, че процесната стока е доставена от продавача. В мотивите са
обсъдени писмените доказателствени средства и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, съобразно което издадените от ищеца фактури за
дължимата цена са отписани от ответното дружество от сметка – доставчици за
2015г. Тези обстоятелства били преценени като липса на извършена доставка от
страна на ищеца, което съвкупно с останалите събрани по делото доказателствени
материали, не установявало сключена сделка за покупко – продажба на процесните
стоки, респективно е налице и недължимост на претенцията на предявеното
договорно основание.
В конкретния случай по делото са
представени фактура № 21400500/02.06.2014г. на стойност 2 328,97 евро; фактура
№ 21400591/03.07.2014г. на стойност 390,30 евро; фактура №
21400591/06.08.2014г. на стойност 1 395,30 евро; фактура №
21400765/02.09.2014г. на стойност 26,90 евро; фактура № 21400764/02.09.2014г.
на стойност 1 086,50 евро; фактура № 21400794/10.09.2014г. на стойност 1 098,50
евро; фактура № 21400834/24.09.2014г. на стойност 1 357,96 евро.
Приложена и приета по делото е покана за
изпълнение от 21.03.2017г., получена на ответника на същата дата, с която
ищецът поканил ответника да му заплати сума в размер на 7 685,03 евро,
представляваща задължение по горепосочените фактури.
Видно от заключението на назначената и
приета по делото от първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза е, че: 1).
Общата стойност на издадените фактури е 7 685,03 евро, с левова
равностойност от 15 030,61 лева, като описаните в исковата молба фактури
не са платени от ответното дружество, 2). По счетоводни данни на ответника е
констатирано, че процесните фактури №№ 21400500/02.06.2014г.; фактура №
21400591/03.07.2014г.; фактура № 21400591/06.08.2014г.; фактура №
21400765/02.09.2014г.; фактура № 21400764/02.09.2014г.; фактура №
21400794/10.09.2014г. и фактура № 21400834/24.09.2014г. са били осчетоводени от
ответника в месеците на издаването им по сметка „Доставчици“ по партида на
ищеца. Вещото лице е констатирало, че по същите ищецът не е начислил ДДС,
доколкото са с нулева ставка на ДДС. Процесните фактури ответникът е включил в
дневниците си за покупки и продажби за ЗДДС, като същите са отразени като
вътреобщностни доставки с нулева ставка на ДДС, в резултат на което и не е
ползван данъчен кредит по тях, съгласно ЗДДС. По счетоводни данни на ответника,
процесните фактури са отписани от сметка Доставчици през 2015г., като по
обяснение на представител на ответника отписването е извършено, поради частично
недоставени стоки и доставени некачествени стоки, за които са издадени
процесните фактури.
По делото са ангажирани и гласни
доказателства посредством разпит в процесуалното качество на свидетели на Б.Д.Т.,
заемаща длъжността „Стоковед“ при „С.“ ЕАД, и И.С.Р., заемащ длъжността
„финансов експерт“ при „С.“ ЕАД. Свидетелите излагат данни относно съществуващи
трайни търговски отношения между страните по делото, обстоятелство, което не е
спорно между последните, принципно за начина на получаване на заявките и за
изпълнението им. В тази връзка, свидетелите са посочили, че с времето
доставките от ищцовото дружество са започнали да закъсняват, като забавата в
поръчките се отразило негативно на търговските отношения на „С.“ ЕАД с някои от
големите му клиенти. Изложили са, че поради забавени доставки, някои от
клиентите отказали поръчките си, респективно последните останали на склад от
2014г. Свидетел Р. е изложил, че
ответното дружество е направило опит да върне стоките на "Д.– С – В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", но
не осъществили контакт, вследствие на което към края на 2015г. решили да
„отпишат“ процесните фактури, тъй като в регистрите на дружеството от 2014г.
доставките били забавени във времето, поради което и отказани от клиентите.
Представена е по делото имейл
кореспонденция между "Д.– С – В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ" и „С.“ ЕАД, неоспорена
между страните.
Други, релевантни за спора
доказателства, не са ангажирани.
Договорът за търговска продажба по
смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му
предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно
съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е необходимо
обективиране на съгласието в писмена форма. Без значение е начинът на
договаряне, същественото е съвпадането на насрещните воли на страните за
продажба, за да се приеме, че между страните се учредява валидно облигационно
правоотношение. Само наличието на последното не е достатъчно, за да се приеме,
че е налице основание за плащане, тъй като основанието ще възникне при
изпълнението на договора - с извършване на доставката за продавача ще възникне
правото да иска престиране на цената от страна на купувача. В случаите, когато
страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура, фактурата
съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него
права и задължения, но не е условие за действителността му. Поради неформалния
характер на продажбата, преценката за сключване на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да се прави с оглед на
всички доказателства по делото, в т.ч. и на тези относно предприети от страните
действия по изпълнение на договора /получаване на стоката или плащане на
цената/, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като
признания за съществуването на облигационната връзка.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните по договор за продажба,
изпълнение на задължението на ищеца за непаричната престация – да прехвърли
собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта, както и
настъпване на изискуемостта на вземането.
Ответникът следва да ангажира
доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи
възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу изискуемостта
му.
Процесната искова претенция се основава
на твърдение за неизпълнени от ответника договорни задължения за заплащане
стойността на доставени от ищеца стоки по договори за покупко – продажба на
игли, за които суми ищецът е издал фактура № 21400500/02.06.2014г. на стойност
2 328,97 евро; фактура № 21400591/03.07.2014г. на стойност 390,30 евро; фактура
№ 21400591/06.08.2014г. на стойност 1 395,30 евро; фактура №
21400765/02.09.2014г. на стойност 26,90 евро; фактура № 21400764/02.09.2014г.
на стойност 1 086,50 евро; фактура № 21400794/10.09.2014г. на стойност 1 098,50
евро; фактура № 21400834/24.09.2014г. на стойност 1 357,96 евро.
Трайно установена е практиката на ВКС,
че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и с
осчетоводяването им от ответното дружество, включването им в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит, представляват
недвусмислено признание на задължението по тях. Съгласно непротиворечивата
практика на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008
г., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010
г. по т. д. № 593/2009 г. и др., е обосновано становище, че фактурата може да
се приеме като доказателство за сключен договор, ако отразява съществените
елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност,
начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и
място на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно – решение
№ 211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г.
по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010
г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение №
118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г.
по т. д. № 1598/2013 г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата между
страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество
–ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на
данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание
на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в
решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по
т. д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II
ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е
останала неподписана за "получател" от купувача по договора за
търговска продажба, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван
данъчен кредит. В решение № 211/2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г. на II ТО
е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми от Закона за
счетоводството реквизити във фактурата, не е основание за отричане на
продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на
продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно
предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като
вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и
купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на
данъчен кредит по нея, са обстоятелства, несъмнено релевантни за възникването
на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите
тези действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното
дружество, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на
данъчен кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с
продажбата ДДС от купувача по сметка на продавача, представляват недвусмислено
признание на задължението и доказва неговото съществуване.
По спорното между страните
обстоятелство, настоящият съдебен състав приема следното:
Съдът намира за доказано в
производството, при съобразяване ангажираните по делото писмени доказателства,
събраните свидетелски показания и приетата съдебно-счетоводна експертиза, че страните
в производството са се намирали в трайни търговски взаимоотношения, като в
изпълнение на сключени между страните договори за покупко – продажба на игли, ищецът
е доставил, а ответникът е приел описаните в процесните фактури стоки. В тази
връзка, възраженията на ответника, че доставки на част стоките не са
извършвани, както и че за друга част не е правил заявки за доставка или че
същите са били доставени със закъснение, са недоказани по делото, тъй като с осчетоводяването
от ответника на процесните фактури в месеците на издаването им по сметка
„Доставчици“ по партида на ищеца, включването им в дневниците за покупки и
продажби за ЗДДС като вътреобщностни доставки, ответникът е удостоверил, че
стоката е приета.
Осчетоводяването от ответното дружество
на фактурите, издадени от ищеца, което се установи от заключението на
изготвената ССчЕ, по своята същност представлява действие по признание,
изразено от купувача чрез конклудентни действия и на това, че в негова тежест е
възникнало задължението за заплащане на покупната цена, което включва в себе си
и признание на обстоятелството, че продавачът е доставил уговореното количество
стоки, тъй като единствено при настъпване на този факт по сделката за продажба
възниква задължението за заплащане на цена. В този смисъл е и практиката на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 23/ 07.02.2011 г. по т. д.
№ 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 336/ 10.06.2010 г. по т. д. №
90/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 708/ 02.11.2011 г. по т. д. №
82/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
Настоящият състав на съда намира за основателни
възраженията на въззивника – ищец относно наличието на признание от страна на
ответното дружество за наличието на облигационно задължение за заплащане на
цената по договор за покупко – продажба, по който ищецът е изпълнил непаричното
си задължение да прехвърли собствеността и да достави стоката. От приетата
съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена
и отговаряща в пълнота на поставените задачи, се установи, че вземанията, които
ищецът претендира, са намерили отражение в счетоводството и на двете дружества.
В този смисъл фактурите следва да се приемат като доказателство за възникнало
договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото и в
самите процесни фактури фигурират описание на стоките по вид, стойност, начин
на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Включването
им в счетоводството на ответника по съответните сметки представлява признание
на задълженията и доказва тяхното съществуване. /решение № 166/26.10.2010 г. по
т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ Т. О., решение № 96/26.11.2009 г. на ВКС, І Т.
О., решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ Т. О., решение
№ 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ Т. О., решение № 23 от
07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О/. Отделно от това, изводът
на съда за осъществена доставка на процесните стоки не се разколебава и от
депозираните в производството свидетелски показания, доколкото свидетелите
изнасят данни за забавени доставки и частично некачествени стоки, поради което
и клиенти на дружеството – ответник са отказали поръчките си, но не сочат, че е
липсвало изпълнение по конкретните заявки, във връзка с които са издадени
процесните фактури.
Възраженията на ответната страна, че
доставената стока е била некачествена и забавена, съдът намира за неоснователни.
Съгласно нормата на чл. 324 ТЗ купувачът трябва да прегледа стоката и ако същата
не отговаря на изискванията, да уведоми незабавно продавача. Ако купувачът не
направи това, стоката се смята одобрена като съответстваща на изискванията,
освен за скрити недостатъци. Предвид обстоятелството, че ответникът не е ангажирал
по делото доказателства за наличието на несъответствие между уговореното
качество на стоката и доставената такава, както и своевременно уведомяване на
ищеца за това, на основание чл. 324 ТЗ стоката се смята одобрена от купувача.
На следващо място съдът счита, че в
случая, доколкото не са спазени изискванията на чл. 116, ал. 4 ЗДДС,
а именно: изготвяне и подписване на
двустранен протокол, то не може да се приеме, че е изпълнен фактическият състав
на анулирането на фактурата (в този смисъл Определение №
488/12.06.2014 по дело № 4690/2013 на ВКС,
ТК, I т. о.). Освен това не се твърди нито в отговора на
исковата молба, нито след приемане на
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че
липсват данни за осчетоводяване на фактурите,
или че същите са неправомерно осчетоводени и впоследствие сторнирани от ответника. В Определение №
705 от 11.11.2011 г. на ВКС по т. д. №
226/2011 г., I т. о., ТК е прието, че сторнирането
на счетоводната операция след повече от
три месеца, не представлява своевременно противопоставяне след узнаването, а в
случая ответникът не е ангажирал доказателства за надлежно
противопоставяне, още повече – установи се по делото от приетото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, че процесните фактури са били
осчетоводени от ответника в месеците на издаването им по сметка „Доставчици“ по
партида на ищеца, а били „отписани“ през 2015г., последното кореспондиращо и
със свидетелските показания, депозирани от Иван Р.. Доколкото не
се твърди, нито се установява, фактурите
да са изпращани по пощата или да са връчвани по друг начин, различен от
описания от ищеца, а именно - придружаващи стоката, то следва да се приеме, че ответното
дружество е приело стоките, респективно и фактурите са представени в
счетоводството на дружеството при доставката. Не се
твърди, нито се установява ответникът да се е противопоставил веднага след
представянето на тези фактури,
както и не става ясно в какво се изразява основанието за "отписването на
осчетоводените фактури", още повече предвид
извършеното извънсъдебно признание на
факти с първоначалното им осчетоводяване. Вярно е, че извънсъдебното признание
не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в
тежест на страната, от която изхожда, е да го
опровергае, въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност.
Твърдение за наличието на такива
обстоятелства в случая липсва – защото ответникът е осчетоводил задължението по
фактурите в момент, следващ издаването и получаването на същите,
което не само изключва евентуална симулативност, но и доказва изпълнение на задълженията /получената доставка/ по процесните
договори (в тази насока Решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, I T. O.) В този смисъл, трябва да
се посочи, че сторнирането, анулирането от ответника –
отразена със знак минус в дневника за доставчици, по делото няма данни да е съставен
двустранен протокол по чл. 116, ал. 4 ЗДДС. Именно с оглед
посочената разпоредба е недопустимо едностранно страна да сторнира фактури
и това да има обратно действие по отношение на
другата страна по правоотношението. Ако доставката не е действително получена,
респ. при спор по отношение на
изпълнението, страната не е трябвало изобщо да осчетоводява фактурите, респ. ако е била налице грешка
е следвало да се изпълни процедурата по чл. 116 от ЗДДС.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен
състав приема, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната
съвкупност, се установява по несъмнен начин, че между страните по делото е
възникнало правоотношение по договор за покупко - продажба с посоченото в
исковата молба съдържание на правата и задълженията по него, както и че ищецът
е изправна страна по договора – доставил е процесната стока, а ответникът е
приел същата без възражение, поради което и дължи заплащане на уговорената цена
от 7 685,03
евро, представляваща незаплатена цена по фактура № 21400500/02.06.2014г. на стойност 2 328,97 евро;
фактура № 21400591/03.07.2014г. на стойност 390,30 евро; фактура №
21400591/06.08.2014г. на стойност 1 395,30 евро; фактура №
21400765/02.09.2014г. на стойност 26,90 евро; фактура № 21400764/02.09.2014г.
на стойност 1 086,50 евро; фактура № 21400794/10.09.2014г. на стойност 1 098,50
евро; фактура № 21400834/24.09.2014г. на стойност 1 357,96 евро, респективно
предявените искове са доказани по основание и размер.
Тъй като крайният извод на настоящата
инстанция - за основателност на предявената искова претенция по чл.422, вр. чл.327 ТЗ и чл.86 ЗЗД, не съвпада с този на първата такава, обжалваният съдебен акт
следва да бъде отменен.
При този изход на спора право на
разноски има въззивникът - ищец.
В първоинстанционното производство:
Ищецът е сторил разноски в първата
инстанция, както следва – сумата от 200 лева - депозит за ССчЕ; сумата от 300,62
лева за държавна такса; сумата от 247,26 лева – за извършен превод на документи
от преводаческа агенция, както и сумата от 1 689,67 лв. – адвокатско
възнаграждение, за който са представени по делото платежни нареждания,
респективно и посочените суми следва да му бъдат присъдени в общ размер от
2 437,55 лева (1 246,30 евро).
Освен това ищецът е сторил разноски в
заповедното производство в размер на 300,62 лева за държавна такса, които също
следва да му бъдат присъдени. Издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 ГПК не е обжалвана в частта за разноските от
заявителя – ищец, респективно и настоящата съдебна инстанция не следва да
обсъжда въпроса за претендираното и неприсъдено адвокатско възнаграждение.
Във въззивната инстанция:
Въззивникът е претендирал разноски в
размер на 300,62 лева за държавна такса и 1 472,74 лева адвокатско
възнаграждение по представено пълномощно от 21.11.2017г., ведно с платежно
нареждане за изплащане на сумата, които следва да му бъдат присъдени.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящето решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 222681
от 20.09.2019г., постановено по гр.д. № 17218/2018г. на СРС, ГО, 171 състав,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл.422 ГПК, вр. чл. 327 ТЗ
и чл.86 ЗЗД в отношенията между Д.– С – В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", Вписано в
Търговския регистър на Федерална Република Германия, чрез процесуален
представител адв.К. *** и „С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, съдебен адрес *** чрез адв.Д., че „С.“ ЕАД дължи на Д.– С – В.П.ГМБХ
& Ко.Ф.КГ" сумата в общ размер на 7 685,03 евро, представляваща
цена по договори за покупко – продажба на игли, съгласно фактура №
21400500/02.06.2014г. на стойност 2 328,97 евро; фактура №
21400591/03.07.2014г. на стойност 390,30 евро; фактура № 21400591/06.08.2014г.
на стойност 1 395,30 евро; фактура № 21400765/02.09.2014г. на стойност 26,90
евро; фактура № 21400764/02.09.2014г. на стойност 1 086,50 евро; фактура №
21400794/10.09.2014г. на стойност 1 098,50 евро; фактура №
21400834/24.09.2014г. на стойност 1 357,96 евро, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда – 12.12.2017г.
до окончатеното плащане, за които суми е издадена на 18.12.2017г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, по ч.гр.дело № 86905/2017г. по
описа на СРС, ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА „С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес *** чрез адв.Д., да Д.– С
– В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", Вписано в Търговския регистър на Федерална
Република Германия, чрез процесуален представител адв.К. ***, на основание чл.
78, ал.1 от ГПК сумата от 2 437,55 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес *** чрез адв.Д., да Д.– С
– В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", Вписано в Търговския регистър на Федерална
Република Германия, чрез процесуален представител адв.К. ***, на основание чл.
78, ал.1 от ГПК сумата от 300,62 лева, представляваща разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА „С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес *** чрез адв.Д., да Д.– С
– В.П.ГМБХ & Ко.Ф.КГ", Вписано в Търговския регистър на Федерална
Република Германия, чрез процесуален представител адв.К. ***, на основание чл.
78, ал.1 от ГПК сумата от 1 773,36 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.