РЕШЕНИЕ
№ 98
гр. Плевен, 26.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Д. Банкова
при участието на секретаря ПОЛЯ Б. ЦАНЕВА
като разгледа докладваното от Зорница Д. Д. Банкова Гражданско дело №
20214430104762 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Постъпила е ИМ от С. Р. С. против „Фератум България“ЕООД, в
която се твърди, че на 21.07.2018г. ищецът е сключил договор за
потребителски кредит № 645898 с ответника. В договора е посочено, че
сумата по отпуснатия заем е в размер на 700лева, общата сума, която
следва да върне С.С., е в размер на 735,84 лева, а срокът на кредита е
45 дни. Уговореният фиксиран лихвен процент е в размер на 5,120%/35,84лв./,
а годишният процент разходи /ГПР/ е в размер на 49.930 %.В договора е
уговорено, че кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора
обезпечение, че изпълнението на договар е обзепчено от „Фератум Банк“
Твърди се, че, С. Р. С. е погасил изцяло сумата по сключения договори,
както и следното:
I. На първо място счита, че гореописаните договори са нищожни
/недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като
противоречат на законоустановените императивни правила.
1
1. Смята, че процесните договори са нищожни на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касае сключването на договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договорите са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите
следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчиците „Фератум България“ ООД и „Фератум Банк“ ООД не са
изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на
потребителя С.С. изискуемата преддоговорна информация, не са получили
валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на
договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от
тях.
Също така смята, че всички разменени между доставчиците и
потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните
изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни
документи, които обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена
предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор
/например чрез квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат
т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от
Гражданския процесуален кодекс /ТПК/.
С оглед на горното счита, че ответното дружество е приело за сключени
процесиите договори с С.С. в нарушение на предвидените императивни
правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие.
Смята, че е нарушено изискването процесиите договори да са написани
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите.
Счита, че Договорите за потребителски кредит са нищожни на
основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
2
елемент от тяхното съдържание, а именно общият размер на кредита.
За действителността на договора е необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване
от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/
и кога следва да бъде изплатена. В случая е налице единствено формално
посочване на размера на отпуснатия заем /700.00 лева/. Също така липсва
посочване на начина, по който ще бъдат изплатена сумата, както и в какъв
срок.
Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент
от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договорите ГПР, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема
от 5,120%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на
договора не са включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждения по сключения договор за предоставяне на поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от
посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
3
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на
384 % за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази
връзка не е посочена и общата сума, дължима от ищеца.
В договора е уговорено, че кредитът се обезпечава от трето лице,
избрано от ответника при възнаграждение 300,16лв.
В изпълнение на горното в същия ден, в който С.С. е сключил договора
за потребителски кредит, той е сключил и договор за предоставяне на
поръчителство със свързаното и посочено от кредитодателя лице, като се е
задължил да заплати на последното възнаграждение в общ размер на
300,16лева. Тази сума впоследствие е изплатена,заедно с останалите дължими
суми по кредита на ответното дружество.
Смята, че в настоящия случай сключеното с „Фератум банк “
съглашение не отговаря на принципното значение и цел на договора за
поръчителство. Смисълът на последния се изразява в гарантиране на
изпълнението на задължението на длъжника към кредитора.
Предвид обстоятелството, че ищецът е сключил такъв договор за
поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което е
заплатил такси, равняващи се на близо половината от размера на отпуснатия
кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от негова страна, може
да се направи единственият обоснован извод, че сключения договор за
поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заемите, а
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
4
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл смята, че обстоятелството, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от точно определено свързано с кредитодателя
лице, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към
този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът,
както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това на длъжника се вменява задължение да сключи договор за
поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и
възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава.
Счита, че тези клаузи са изцяло неравноправни и нищожни, тъй като
същите са във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните. Клаузите не
са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
договорите за гаранция /поръчителство/ не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договорите - чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тези клаузи не са индивидуално
уговорени, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че от начина, по който са формулирани процесиите клаузи става
ясно, че се касае за едно общо „тристранно“ споразумение. Целта на
включване в правоотношенията на третото свързано с ответника лице „е
заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
5
под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице
„поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя.
От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен
и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно определено
трето свързано лице. Нещо повече, тези клаузи са уговорени още при
сключването на договора с ответното дружество, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избрани от него поръчители и са
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването на
кредита.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не е включило в ГПР разходите за
заплащане на възнаграждението по сключения с „Гарант Къмпани“ ООД
договор за предоставяне на поръчителство, изплатени от ищеца, които по
своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Получаването на сумата по кредита е
било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от страна на
кредитополучателя, за което той дължи възнаграждение в общ размер на
300,16 лева. Това обстоятелство безспорно е било известно на ответното
дружество, предвид това, че сключването на договора за поръчителство е
предвидено в самия договор за потребителски кредит.
Също така сумата в размер на 300,16 лева е част от общо дължимите
суми по кредита и макар в договора да е посочено, че тя представлява
възнаграждение за поръчителство, същата е заплатена /макар и част от нея с
оглед предсрочното погасяване на сумата по кредита/ от ищеца на
ответника/което не я е прехвърлил впоследствие на пъръчителя като част от
дължимите суми по самия кредит.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договори, надвишаващи
6
определените по ал. 4, са нищожни.
Смята, че „Форуком и компания“ ООД е нарушило императивното
правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за
поръчител от 886.50 лева в размера на ГПР. При условие, че същата беше
законосъобразно посочена в договора, действителният ГПР щеше да възлиза
на 141.56 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договорите като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните.
Счита, че с тези действия ответника е заобиколил изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредитите за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
7
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и възнаграждение за
поръчител/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договорите. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
На самостоятелно основание счита, че договорът е недействителен, тъй
като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесиите
договори общата сума, дължима по кредита е в размер на 735,84 лева, но
ищецът реално е изплатил на ответното дружество предсрочно сумата в общ
размер на 10368 лева, като в нея е включена и начислената такса за
поръчител.
Смятам, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и
по смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
8
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузите за възнаградителна лихва /ГЛП/ са нищожни поради противоречие с
добрите нрави.
Смятам определеният от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и възнаграждението за поръчител) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорките относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /рег argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК/.
Отделно от горното счита, че е налице несъответствие между посочения
в преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент и този,
посочен в процесния договор.
На самостоятелно основание счита, че Договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като
не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен планов,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
В нарушение на императивните изисквания в процесния договор липсва
каквото и да е посочване на периодичността на дължимите вноски /напр.
седмично, месечно и др./, както и датата на падежа на всяка една от тях. Също
така погрешно изчислената и посочена обща сума, дължима от потребителя
/1175.14 лева, вместо реално дължимата 2061.72 лева/, води и до погрешно
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски.
9
Ето защо смята, че клаузите не са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Във връзка с гореизложеното счита, че процесният договор следва да
бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от
ЗПК.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договорите, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихви съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за
размера на лихвения процент на ден.
С оглед на гореизложеното счита, че нищожността на процесния
Договор за потребителски кредит води до нищожност и на свързания с него
Договор за гаранция.
II. В случай че се приеме, че процесиите договори за валидни, смята,
че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради измама
или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка.;
С оглед всички изложени съображения в настоящата искова молба е
единствено изводимо, че към момента на сключване на Договор за
потребителски кредит и свързания с него Договор за предоставяне на
поръчителство, в съзнанието на доверителя ми са били наведени неверни
представи относно съществените елементи от тяхното съдържание.
Ответникът е въвел в заблуждение ищеца относно действителния размер на
отпуснатия заем, на общата сума, която следва да върне, на ГПР и на
погасителните вноски. При условие, че ищецът е бил запознат с
действителното съдържание на тези многобройни и съществени уговорки, той
със сигурност нямаше да сключи процесиите договори.
III. Смята, че процесиите договори са унищожаеми на основание чл.
10
33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно
неизгодни условия.
С.С. е бил принуден да сключи Договор за потребителски кредит и
свързания с него Договор за предоставяне на поръчителство, предвид
обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Към тези моменти той не е
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
неговото семейство основни потребности - заплащане на разходи за
комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно
тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му
воля да сключи договорите. При условие, че тези факти не били налице С.С.
нямало да сключи процесиите договори, а най-малкото със сигурност нямало
да ги сключи при тези условия.
Налице са явно неизгодни условия по процесиите договори с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойностите на насрещните
престации. Ищецът е получил сумата в размер на 700.00 лева, като
впоследствие предсрочно е върнал сумата от 1036 лева, респективно
ответното дружество реално е получило възнаграждение за предоставения
заем в размер на 336 лева или печалба за предоставената услуга в размер на
повече от 32 %. Това обстоятелство явно не съответства на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема -
12/10/2018г.
IV. Евентуално, ако се приеме, че договорите за валидни и
действителни, смята, че са нищожни отделните клаузи от процесиите
договори на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Ответното дружество е отпуснало на ищеца заем в размер на 700.00
лева, като впоследствие С.С. е погасил и превел единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 1036 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
11
Ето защо счита, че е налице правен интерес от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 336 лева -
разликата между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (1036
лева) и получената от ищеца сума (700.00 лева).
С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което:
1.Да осъди на основание чл. 23 от ЗПК ответника в, да заплати на С. Р.
С., ЕГН: **********, живущ в гр. Плевен, кв. Сторгозия, бл. 67, вх. Ж, ап. 23,
сумата в размер на 25.00 /двадесет и пет/ лева, като частичен иск от сумата в
размер на 336 лева /сто шестдесет и седем лева и осемдесет и осем стотинки/,
представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата
искова молба до окончателното й изплащане; Направените по делото съдебни
и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Посочва банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно:БАНКА: „ПИБ” АД,IВАN: ***,Титуляр: „Хай Скуул
Ентъртейнмънт“ ООД.
Направено е увелшчение на исковата претенция по чл.214 от ГПК за
сумата 581лв., от които 35,84лв. договорна лихва, 245лв. такса
преизчисляване на срока и 300,16лв. такса по договора за гаранция.
По делото е постъпил отговор от страна ответника, в която посочва, че
искът е неоснователен, като са развити подробни съображения.
По делото е постъпил отговор от страна ответника, в която посочва, че
искът е неоснователен, като са развити подробни съображения.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Правното основание на претенцията е чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Претендира се връщане на суми, дадени при начална липса на основание, а
именно на основание нищожен договор. Не е спорно по делото, че на
21.07.2018г. бил сключен договор за кредит № 645898 между страните.Видно
е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 700лв., който е
следвало да се върне в срок 04.10.2018г. Видно е, че общият размер на всички
12
плащания е бил 1281 лв., която сума е сборът от общия размер на заемната
сума и начислената договорна лихва по кредита при ГЛП 41,13%. В договора
е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49,93
%.Договора се обезпечава с поръчителството на „Фератум банк“ЕООД, като
сумата по незадължителната допълнителна услуга е 300,16лв.Уговорена е
такса 245лв. за приезчислявена на срока.
По делото е изслушано заключението-л.165 и 220, по допусната
съдебно-счетоводна експертиза по задачи, сочени от страните. От същото се
установява, че на ищецът е заплатил в полза на ответника сума в размер на
1281лв. на дати 07.09.2018г., 13.09.2018г.,13.09.2018г.,както
следва:700главница ,35,84лв. договорна лихва, 245лв.такса преизчисление на
срока и 300,16лв.такса по договор за гаранция.. Видно е също така от
експертното заключение, че в ГПР е включена договорна лихва и същият е
49,93%, а ако се включат и всички други такси- преизчисление на срока и
гаранция, ще надвиши пет пъти законната лихва.
Допусната е СТЕ, като ВЛ е посочило е размера на шрифта е 12pt.
Въз основа на събраните доказателства, съдът, приема следното:
Договорът е сключен от разстояние и съгласно ЗПФУР не се изисква
полагане на подпис на страните по договора.Договорът и приложенията към
него са написани на ясен и четим шрифт, посочен е размера на главницата,
размер на възнаградителната лихва. Посочен е размера на ГЛП и ГПР, които
са в рамките на закона. Размерът на шрифта отговаря на изискванията на
закона , което се установява от СТЕ. Възражението, че по договора липсва
погасителен план, съдът счита за неоснователно. В договора е отразено, че
срокът му е 45дни, посочена е дата на отпускане на кредита и дата на
връщане.
Съдът, счита за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11,
ал. 1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени
проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент-41, 53%. Както националният закон, така
и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл
13
е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.Не е
налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно
практиката на СЕС.
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената
услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността
на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с
обстоятелството дали е обезпечен.Съдът приема, че клаузата не противоречи
на добрите нрави, по следните съображения: Към датата на сключване на
договора е налице законово ограничение на максималния размер на
възнаградителната лихва, по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в
сила от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният процент на разходите,
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора - законовата лихва е била 10,01%/основния лихвен процент на БНБ и
10 пункта/, а петкратния размер се явява 50,05% . Както бе посочено по- горе,
ГПЛ е в 41,53%. На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и
това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите
на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични
средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават
изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави
граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да
го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът
намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна
договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за
максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид
договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция,
която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй
като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на
договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение
за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена
на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят
договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва,
която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение,
14
тъй като правната им природа е различна.
Съдът констатира, че клаузата за заплащане на такса за допълнителни
услуги – разсрочване на задължението, е нищожна, като противоречаща на
чл.10а от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита – посещение вкъщи за събиране на вноската,
безплатно внасяне на вноска, предоговаряне и разсрочване на заема, услуги са
именно такива. Те не представляват допълнителна услуга, а са такива, които
нямат пряко отношение към насрещните престации на страните. Така
уговорени, съдът приема, че не се касае за допълнителни услуги, а за
забранена такса за действия, свързани с управлението на кредита, или дори за
скрита наказателна лихва, поради което съдът приема, че сумата за
допълнителни услуги-245лв. не се дължи от ответника.
По отношение на сумата за гарант, коята, както е посочено от ВЛ не е
включена в ГПР, е явно противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
като действителният годишен процент на разходите по договора надвишава
значително законоустановения. Неспазването на това условия води до
нищожност на посочената клауза по процесния договор за заем. Ирелевантно
за спора е обстоятелството, че след получаването от ответното дружество на
възнаграждение за предоставената гаранция в размер на 300,16лв. същото е
било преведено на едно трето лице. Същественото в случая е, че основание за
извършеното плащане от ищеца е нищожна клауза от договор за заем,
регламентираща обезпечение чрез поръчителство и че плащането е
извършено именно към ответника, като отношенията на последния с
поръчителя, са без пряко правно значение за предявения иск.
По възражението на ищеца, че договорът е сключен при крайна нужда,
съдът приема, че тези твърдения не са доказани. Ищецът не е представил
доказателства в тази насока е не е въвел фактически обстоятелства, на които
се основават.
Възражението, че договорът е сключен при явно неизгодни условия,
съдът не споделя. Както ГПР, така и ГЛП са в рамките на допустимия от
закона размер. Нищожни се явяват клаузите за такса разсрочено плащане и за
гаранация, поради което съдът приема, че такива не се дължат.
При тези изводи, съдът приема, че процесният договор за заем е
15
действителен и не намира приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК.
По договора ищецът дължи връщане на главница в размер на 700-лева и
договорна лихва в размер на 35,84лева, общо 735,84лв., а за сумата 225лв. и
300,16лв. следва да се отхвърли като неоснователна претенцията.
По въпроса за разноските:
На ищеца се дължат и разноски, по компенсация- разходите на ищеца са
общо 250лв. за експертиза и д.т., а на ответника-505лв./350лв. за ВЛ, 5лв. за
удостоворание, 150лв. възнаграждение.Последният, който е бил защитаван от
юрисконсулт, съдът определя възнаграждение в размер на 150лв., с оглед
фактическа иправна сложност на делото.При това положение ответника
дължи на ищеца разноски в размер на 203,43лв.
На адв.Г. Ч., който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв. Съразмерно уважената част от иска следва да
се присъди такова в размер на 281,49лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „Фератум България“ЕООД,
със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С., ЕГН
**********, от ***, сумата от 545,16лв., представляваща недължимо платена
сума по Договор за кредит № 645898/21.07.2018г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 21.07.2021г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до пълния претендиран размер от 581лв.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „Фератум България“ЕООД, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат *** Ч., ЕГН **********, адрес: ***, като процесуален
представител на С. Р. С., ЕГН **********, сумата от 281,49лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ, дължима съразмерно уважената част от иска.
ОСЪЖДА, на основание 78, ал.3 от „Фератум България“ЕООД, със
седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С., ЕГН
16
**********, сумата от 203,43лв., представляваща деловодни разноски, по
компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
17