Р Е Ш Е Н И
Е
гр.
София, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
младши
съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Вероника
Д., като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр. дело № 11142 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 61595/11.03.2019
г., постановено по гр.д. № 21549/2017г. по описа на СРС, 90-ти състав е
отхвърлен предявеният от А.Г.Р., ЕГН ********** против М.А.Д., ЕГН **********
осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 850 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от последния неимуществени вреди изразяващи се в опозоряването на
доброто ѝ име, унижение, дискредитация на личността ѝ, негативни,
емоционални преживявания и влошаване на психическото здраве, вследствие
публично разпространени клеветническите изявления, чрез жалба от 23.08.2012г.
до КЗД въз основа на която е била образувана преписка №216/2012г., Становище от
30.03.2012г. до РИО-София, Възражение с
вх.№103/12.09.2012г. на 30-то СОУ, устни
изявления пред колегите ѝ в 30-то СОУ и чрез споделяне с журналист от
електронното издание OFFNEWS, въз основа на което е публикувана статия в същото
издание от 06.07.2012г., а именно: че ищцата Р. извършва незаконни действия в
качеството ѝ на директор на 30-то СОУ-„незаконно следене и записване с
охранителни камери без обективна нужда и укриване на записите“; „тормоз чрез заповеди, системен, постоянен,
силен психически тормоз“; „дискриминация“;
„издаване на заповед за непрекъснат престой, без право на тоалетна, без
право на междинни и обедни почивки“;
„умишлено препятстване работата на проверяващите органи за установяване
на истината“; „психически натиск за извършване на документна измама с цел
материално облагодетелстване“, както и квалифицирайки работата и личността ѝ
с изразите „диктаторски режим на управление“, „управленски произвол“,
„маниакално властолюбие“, „злоупотреба с власт“, „системен психически натиск за
извършване на документна измама“, „конфликт на интереси“, „самоуправство“,
„гавра и цинично отношение към пенсионерите“, „от години извършва документална
и финансова измама“, „каквото и да напиша за управлението на Р. ще бъде бледо отражение
на действителността“, „от години не идва на работа в края на седмицата-петък“,
„садизъм към здравето на учителите“ и, че е осъществявала психически тормоз
спрямо ответника, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано
от 30.03.2014 г. до окончателното ѝ изплащане.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.Г.Р., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза
на М.А.Д., ЕГН ********** сумата от 1500,
представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК от името на А.Г.Р., ЕГН **********, чрез адвокат Х.Т. е
депозирана въззивна жалба с вх. № 5073132/24.04.2019 г. срещу
първоинстанционното решение, с която последното се обжалва в цялост. Поддържа
се, че в конкретния случай е налице злоупотреба с гарантираното от
Конституцията на Република България право на жалба и изразяване на мнение,
доколкото същите са упражнени не в името на обществото, а с цел да бъде
увредена честта и достойнството на въззивницата А.Р.. Излагат се твърдения, че
използваните от ответницата спрямо ищцата изрази, пряко нарушават общоприетите
норми на гражданско поведение и прерастват в обидна по съдържание
противоличностна йампания. Поддържа се, че написаните от ответницата и
разпространени до различни институции писма и становища, съдържат обиди и
клеветнически твърдения спрямо ищцата, които дават основание поведението на
ответницата да бъде квалифицирано като противоправно. Сочи се, че от събраните
по делото писмени и гласни доказателства се налага категоричен извод, че
действията на ответницата не са били насочени към защита на нейни права и
упражняване на граждански контрол върху дейността на ответницата, а са целели
да бъде опетнено името на ищцата.
Моли се за
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за уважаване в цялост на
предявения иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК от името на въззиваемата страна М.А.Д., чрез адв. К.Г., е депозиран отговор на въззивната жалба,
в който жалбата на ищеца се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че ответницата не е извършила
злоупотреба с право, чрез подаване на писмени оплаквания, тъй като с тях не е
целяла умисъл за оклеветяване, набеждаване, обиждане, накърняване на честта,
достойнството и правата на ищцата А.Р.. Сочи се, че дори оплакванията на
ответницата да са оставена без уважение от съответните държавни органи, само по
себе си това обстоятелство не е основание впоследствие да бъде ангажирана
деликтната отговорност на ответницата, за това че е упражнила конституционно
гарантираното ѝ право да подаде жалба или оплакване. Поддържа се, че
недобросъвестност /злоупотреба с права/ е налице само тогава, когато правото на
жалба се упражнява умишлено в противоречие със законовото му защитно
предназначение.
Моли се
обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, а депозираната срещу
него въззивна жалба – оставена без уважение. Претендират се разноски,
включително и адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ
в производството пред СГС на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. вр. чл. 38, ал.
1, т. 3, пр. 2 ЗАдв., доколкото на въззиваемата е предоставена безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и за
нарушения на императивните материално правни норми.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Решението е
валидно и допустимо постановено, при съобразяване с установената по делото
фактическа обстановка. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
По съществото на
спора и във връзка с поддържаните във въззивната жалба съображения, настоящият
състав намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД: "Всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Във всички случаи на непозволено увреждане вината
се предполага до доказване на противното". За да бъде уважен искът с
правно основание чл. 45 ЗЗД следва по безспорен начин да бъдат установени
всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане: 1/ деяние
/действие/, а именно, че ответникът е извършил процесното деяние като е
направил сочените изявления с посоченото съдържание; 2/ вредата, а именно, че
ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди през исковия период в
претендирания размер; 3/ противоправността на деянието, а именно, че с него се
засяга честта, достойнството и доброто име на ищеца и 4/ причинната връзка
между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. В
тежест на ищеца е да установи тези предпоставки, като вината се предполага.
Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да
обори при условията на обратно доказване /пълно и главно/ презумпцията по чл.
45, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ответника при доказване на сочените от ищеца
обстоятелства е да докаже, че публикуваната информация отговаря на истината.
Ищцата
претендира неимуществени вреди изразяващи се в опозоряването на доброто ѝ
име, унижение, дискредитация на личността ѝ, негативни, емоционални
преживявания и влошаване на психическото здраве, вследствие публично
разпространени клеветническите изявления, чрез жалба от 23.08.2012г. до КЗД въз
основа на която е била образувана преписка №216/2012г., Становище от
30.03.2012г. до РИОСВ-София, Възражение
с вх.№103/12.09.2012г. на 30-то СОУ,
устни изявления пред колегите ѝ в 30-то СОУ и чрез споделяне с
журналист от електронното издание OFFNEWS, въз основа на което е публикувана
статия в същото издание от 06.07.2012г.
В правната норма
на чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на гражданите на
свободно мнение и неговото разпространение чрез слово - писмено или устно, като
конституционният законодател е ограничил упражняването на това конституционно
право, като то не може да се използва за накърняване на правата и доброто име
на другиго. Същевременно достойнството и честта на личността са основни
неотменими и неограничими лични субективни права на всеки един човек - арг. чл.
32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което, когато те се
накърняват при упражняването на правото на изразяване на мнение, това поведение
осъществява признаците на гражданския деликт.
Разпоредбата на
чл. 10, т. 1 ЕКЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения,
включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните
власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти, нито
да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на
фактите и възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните
предели, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат
засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат да
използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят
обиди и да клеветят. Престъпленията "обида" и "клевета"
защитават честта и достойнството на лицата (също основно право, предвидено в
чл. 32, ал. 1 от Конституцията) и предвиждат забрана за използване на
унизителни думи и изрази (чл. 146, ал. 1 НК), или за изнасяне на невярна
информация (чл. 147, ал. 1, предл. първо НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК),
които биха могли да накърнят чуждото достойнство, както и забрана за изнасяне
на твърдения, че едно лице е извършило престъпление, освен ако това не е вярно
(чл. 147, ал. 1, предл. второ НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК). Ако не са
налице такива обстоятелства, то липсва и противоправно поведение при употребата
на слово в устна или писмена форма. Когато при упражняването на това право се
накърнява достойнството или честта на другиго, лицето, което е нанесло обида
или е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
Следователно
изводът на съда, дали е налице противоправно поведение при употреба или
разпространение на слово следва да се основава на преценка за баланса между
посочените по-горе две основни права (на защита на доброто име и на свободното
изразяване на мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по
правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 - 89 от
решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у
Франция (жалба 40454/07).
Свободата на
словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното
демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в
"основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия
прогрес и реализацията на всеки отделен човек" - делото Lingens v.
Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са
променливи, но и идеи, които "обиждат, шокират и притесняват". Това
са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма
демократично общество - така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72
§ 49.
Съгласно
Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Съда в Страсбург,
ограничението в свободата на словото е допустимо, ако едновременно съществуват
следните три условия: ако такова ограничение е предвидено в закона - от гледна
точка на обидата и клеветата българският наказателен кодекс съдържа подобно
ограничение в текстовете на чл. 146 и чл. 147 от НК ; ако това ограничение
преследва легитимни цели и ако това ограничение е , необходимо в едно
демократично общество". Съгласно чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита
правата на човека ограничението на свободата на словото винаги трябва да
преследва поне една от следните легитимни цели - интереса на националната и
обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици
или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на
другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането
на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е
изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се
защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства
или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество.
В разглеждания
случай ищцата на първо място се позовава на увреждащо противоправно поведение
на ответницата, изразяващо се в подаване на жалба от 23.08.2012г. до Комисия за
защита от дискриминация въз основа на която е била образувана преписка
№216/2012г. /приета като доказателство по делото/, Становище от 30.03.2012г. до
РИО-София.
Подаването на
сигнали и жалби е право на всеки български гражданин, което е регламентирано в
чл. 45 от Конституцията на Република България. Настоящият съдебен състав счита,
че упражняването на правото на жалба с описание на обективно възприети действия
на другиго със субективната увереност, че те са неправомерни и действително
извършени /т.е. добросъвестно упражняване на правото на жалба/, не представлява
противоправно действие. Дори описаните в жалбата обстоятелства да са неверни,
не може да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране
на отговорността на жалбоподателя.
Подаването на
жалба би било противоправно поведение само при злоупотреба с право. Злоупотреба
с право е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат
проверени и да се вземат необходимите мерки, а когато гражданинът знае, че
обстоятелствата са неверни, но въпреки това подава жалбата, за да навреди
другиму, или да накърни друг обществен интерес. Отговорността за вреди от
злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в
недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказателствената
тежест е за пострадалия /ищеца/ - В този смисъл Решение № 758 от 11.02.2011
год. на ВКС по гр.дело № 1243/2009 год., IV г. о., ГК, постановено по реда на
чл. 290 ГПК.
В разглеждания
случай действието на ответницата по подаването на жалба до Комисия за защита от
дискриминация и Становище до РИО-София /обстоятелство, което е несъмнено
установено по делото/, не е противоправно, а е в защита на предполагаеми права,
които същата е считала за накърнени. При преценката на доказателствата по
делото СГС приема, че процесните жалба и становище са подадени от ответницата
със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е
дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност
твърдяното субективно право, евентуална негова грешка при преценка на правото
дали е извинителна или неизвинителна.
Данни за
твърдяната от ищцата недобросъвестност на ответницата, а именно, че тя се е
възползвала от предоставената правна възможност да подаде жалба с единствената
цел да бъде
увредена честта и достойнството на въззивницата А.Р., не са ангажирани по
делото. Подобна информация не се съдържа и в показанията на разпитаните в
първоинстанционното производство свидетели.
На следващо
място ищцата се позовава на увреждащо противоправно поведение, осъществено от
ответницата, изразяващо се публично разпространени клеветническите твърдения в
устни изявления, направени пред колегите ѝ в 30-то СОУ. В тази връзка
следва да бъде посочено, че от събраните по делото доказателства не се установи
ответницата да е разпространявала клеветнически твърдения за ищцата сред
колегите си в 30-то СОУ. Като е приел същото, първоинстанционният съд е
действал правилно. Тук следва да се посочи, че по делото не са събрани
доказателства в противния смисъл, а дори напротив. В показанията си, дадени
пред първоинстанционния съд, свидетелят Х.изрично заявява, че не знае за
случаи, при които ответницата да е разгласявала позорящи обстоятелства за
ищцата А.Р., сред колектива на училището. Свидетелят заявява още, че действително
когато били провеждани учителски съвети ответницата Д. е изразявала несъгласие
с изявленията на ищцата Р., но по никакъв начин от тези изявления, както на
свидетелят Х., така и от тези свидетелите Д. и Илиева, не може да се направи
единствен обоснован извод, че ответницата Д. е разпространявала клеветнически
твърдения относно ищцата, пред колегите си от 30-то СОУ. От събраните по делото
доказателства се налага извод, че по скоро между ищцата Р. и ответницата Д. е
имало разногласия и разминавания относно методите, подхода и начина на работа в
училището, но не и че ответницата действително е разпространявала клеветнически
твърдения за ищцата, сред колектива на училището, както се твърди от
последната.
На следващо
място ищцата се позовава на увреждащо противоправно поведение, осъществено от
ответницата, изразяващо се публично разпространени клеветническите твърдения чрез
споделяне с журналист от електронното издание OFFNEWS, въз основа на което е
публикувана статия в същото издание от 06.07.2012 г. /приета като доказателство
по делото/. В тази връзка с определение, постановено в проведено на 15.11.2018
г. открито съдебно заседание по делото, първоинстанционният съд на основание
чл. 192 ГПК е задължил OFFNEWS да представи заверени
копия от предпечатни материали по публикуваната статия. От името на OFF Media е депозиран отговор, в който е
посочено, че статията е публикувана преди повече от 6 години, поради което дори
да е имало подготвителни материали, репортерски бележки и аудио запис от
разговори с източници, то същите са унищожени, като е посочено и че медията на
съхранява аудио запис, свързан процесната статия. Следва да бъде посочено, че
копие от статията е прието като доказателство по делото. Видно от съдържанието
на същата ответницата М.Д. се споменава само във връзка с подадени от нейно име
жалби и сигнали до различни инстанции. В статията не се съдържат обидни
квалификация или клеветнически твърдения, насочени срещу ищцата Р.. Не са
събрани и доказателства, че такива са били разпространени от ответницата чрез
изявления, направени пред репортера на медията, отразяващ случая, за който е
публикувана статията.
Предвид всичко
гореизложено и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че не е доказан
един от елементите на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, а именно противоправно
действие на ответницата, поради което само на това основание релевираната
претенция се явява неоснователна, както законосъобразно е приел и
първоинстанционния съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС –
потвърдено.
По отношение на разпределение отговорността за
разноски в производството пред СГС:
Предвид изхода
на спора право на разноски във въззивната инстанция има въззиваемата М.А.Д.. От
името на същата своевременно е направено искане за присъждане на разноски в
производството пред СГС, а именно за адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ в производството пред СГС на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв. вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв.
Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 05.07.2019 г.
сключен между М.А.Д. и адвокат К.Д.Г., за изпълнение на възложената работа
адвокатът ще осъществява безплатна правна помощ на възложителя на основание чл.
38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на близък, при постановяване
на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната
страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от
предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид
горното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3
от Закон за адвокатурата, ищцата от А.Г.Р., ЕГН **********, следва да бъде
осъдена да заплати в полза на адвокат К.Д.Г. сумата 400,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Горният размер е
определен от въззивния съд при съобразяване на фактическата и правна сложност
на делото, обстоятелството, че същото е приключило на въззивна инстанция без да
се събират нови доказателства и в едно
съдебно заседание, както и осъщественото от адвокат Г. активни процесуални
действия, изразяващи се в депозиране на отговор на въззивна жалба и участие в
проведеното по делото открито съдебно заседание.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 61595/11.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 21549/2017г. по описа на СРС, 90-ти състав.
ОСЪЖДА А.Г.Р., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** да заплати в
полза на адвокат К.Д.Г., БУЛСТАТ **********, със съдебен адрес:*** на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 от Закон за адвокатурата
сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение производството
пред СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.