РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на тридесет и първи май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я П. ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11964/2018 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №398908 от 02.05.2018 г., постановено по гр.д. № 11558/2015 г., по
описа на СРС, 63 с-в, е признато за установено по отношение на С.С.С., че дължи
на „М.“ ООД, въз основа на Споразумение от 24.03.2011 г. с нотариална заверка
на подписите, сума в размер на размер на 11 100,20 лв., ведно със законна
лихва, дължима за периода от 31.05.2014 г. до изплащане на вземането, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29238/2014
г. на СРС.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника С.С.С., чрез
адв. П. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуалния нарушения и необоснованост. Поддържа,
че има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР към ЗЗП, поради
което СРС неправилно не е разгледал заявените с отговора на исковата молба
възражения за недължимост на част от посочените в процесното споразумение суми.
Сочи, че тези задължения са част от общо задължение по договор за финансов
лизинг, което е формирано въз основа на нищожни клаузи поради неравноправния им
характер. Нищожна била уговорката по т. 1.5. от споразумението за заплащане на
сумата от 6873,22 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на договора за
лизинг на основание чл. XIV, т. 14.3. от Общите условия към договора за лизинг,
тъй като същото е във вреда на потребителя, при положение, че вещта е върната
на лизингодателя и е почти нова с пробег от 13 570 км. и с оглед естеството и
предназначението на самата вещ. Счита, че налагането на потребителя да заплати
визираното обезщетение, се явява неравноправно условие по смисъла на чл. 143,
ал. 1, т. 5 от ЗЗП, поради това че задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение, като в конкретния
случай, наред с обезщетението, се дължи и неустойка, предвидена в т. 4 от
процесното Споразумение. Сочи, че тези клаузи са уговорени единствено в
хипотезата на настъпване на предсрочна изискуемост на сумите, дължими съгласно
договора за лизинг и съгласно Споразумението, без да са уговорени насрещни
права за лизингополучателя или задължения за лизингодателя, което също
обосновавало техния неравноправен характер. Така уговорените неустойки били и
прекомерни по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Сочи,
че са неправилни изводите на СРС за прилагането на общата погасителна давност,
а не на кратката тригодишна давност. Поддържа, че необосновано съдът е
разглеждал задължението по споразумението като едно общо от 9850,20 лв., тъй
като същото е формирано от няколко компонента, представляващи вземания по
договор за финансов лизинг и имащи характера на периодични плащания и
неустойки, които се погасяват с тригодишна давност. Изтъква, че падежът на
първата, определена в погасителния план към Споразумението, вноска в размер на
410.40 лв. е настъпил на 25.04.2011 г. и доколкото тя не е била заплатена, то по
силата на т. 4 от споразумението предсрочната изискуемост по отношение на
всички вноски е настъпила на 26.04.2011 г. Тъй като погасителните вноски
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, то до
датата на подаване на Заявлението по чл. 417 от ГПК - 31.05.2014 г. е изтекла
кратката тригодишна давност, поради което претендираните вземания са били
изцяло погасени по давност. По изложените съображения моли обжалваното решение
да бъде отменено, а предявения иск да се отхвърли.
Въззиваемата
страна – ищецът - „М.“ ООД, чрез адв. Т. Ж., с надлежно учредена представителна
власт по делото, оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено като правилно. Поддържа, че претенцията произтича от
подписаното между страните споразумение от 24.03.2011 г., а не от самия договор
за лизинг, поради което неприложимо е позоваването на въззивника на разпоредбите
на Закона за защита на потребителя. Счита, че договорът не е за оперативен, а
за финансов лизинг, който съдържа характеристиката на финансово кредитна
услуга, поради което се прилага общата петгодишна погасителна давност.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
По
делото страните не спорят, че са били обвързани от валидно сключен Договор №
2008-07-0414/09.07.2008 г. за финансов лизинг на автомобил марка „Сузуки”, модел
„Гранд Витара”, при цена 29 627,59 евро, платима
на части за срок от 71 месеца, съобразно погасителен план. Не спорят още, че
автомобилът е бил предаден за ползване на лизингополучателя-ответник, както и
че с протокол от 24.03.2011 г. лизинговият автомобил е бил върна на ищцовото
дружество, в връзка с което са подписали Споразумение от 24.03.2011 г. с
нотариална заверка на подписите, в което са постигнали съгласие какви са по вид
и размер задълженията на лизингополучателя по Договор № 2008-07-0414/09.07.2008 г. за финансов лизинг към този момент. В същото ответникът С.С.
е признал, че дължи на „М.“ ООД общо 9850,20 лв., от които лизингови вноски за три
месеца (от м. януари до м. март 2011 г.) в размер на 1668,60 лв.; данък
превозно средство за 2011 г. за три месеца в размер на 100 лв.; трета и
четвърта вноска по застраховка „Автокаско“ с 2% застрахователен данък в размер
на 988,16 лв.; четвърта вноска самоучастие в размер на 220,22 лв.; обезщетение
за прекратяване на договора на основание чл. XIV, т. 14.3. от Общите условия
към договора за лизинг в размер на 6873,22 лв.
В
споразумението страните са постигнали съгласие общото задължение в размер на
сумата от 9850,20
лв. да бъде разсрочено за 24 месеца, платими на месечни вноски на 25-то число,
с падеж на първа вноска 25.04.2011 г. и последна вноска на 25.03.2013 г. В т. 3
е уговорено, че със споразумението се прекратява Договор № 2008-07-0414/09.07.2008
г. за финансов лизинг. Според т. 4 е предвидено, че при забава на плащането или
при непълно плащане, на която и да е вноска по разсроченото задължение, всички
вноски по споразумението стават предсрочно изискуеми, като С.С. дължи и
неустойка, в размер на 1250 лв.
Тълкуването
на клаузите от процесното споразумение и основанието въз основа на което е сключено, обосновава извод, че
същото има характера на извънсъдебно признание на ответника за дължимите към
ищеца задължения, произтичащи от сключения между страните договор за финансов
лизинг на лек автомобил. Споразумението обаче няма характера на новация, тъй
като липсва намерение и съгласие старите задължения по договора за лизинг да
бъдат погасени и заместени с ново задължение. Не е налице и съдебна спогодба по
чл. 365 ЗЗД, тъй като съдържанието на споразумението не сочи на постигнати
между страните взаимни отстъпки, а единствено се признава дължимостта на изискуеми
вземания на лизингодателя от лизингополучателя. Процесното споразумение има
единствено установително действие по отношение размера и основанието на
посочените в него задължения на ответника в т. 1, които са преструктурирани
чрез разсрочването им, без да променят характера на задълженията като такива,
произтичащи от Договор № 2008-07-0414/09.07.2008 г. за финансов лизинг, поради
което ответникът има право да се ползва от засилената защита на Закон за защита
на потребителя, доколкото същият притежава качеството потребител по смисъла на §13,
т. 1 от ДР на ЗЗП.
Тъй
като подписаното споразумение обективира неизгодни за ответника факти –
признание на описаните по основание и размер задължения, то и в доказателствена
тежест на въззивника е било да установи твърденията си за нищожност на клаузата
на чл. XIV, т. 14.3. от Общите условия към договора за лизинг, въз основа на която
в т. 1.5 от споразумението страните са се съгласили, че ответникът дължи
обезщетение за прекратяване на договора за лизинг, в размер на 6873,22 лв.
Доказателства в тази насока не са ангажирани от ответника, включително по
делото липсват приложени общи условия, от които да е видно съдържанието на
процесната клауза. При това положение и като се съобрази, че общият размер на
лизинговата цена е 29 627,59 евро, според настоящият състав не може да се
приеме, че обезщетение за прекратяване на договор за лизинг в размер на 6873,22
лв. е необосновано високо, респективно уговорката е неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП. Следва да се отбележи, че уреденото в споразумението обезщетение
за прекратяване на договора има за цел да защити ищеца – лизингодател от неблагоприятната
промяна в имуществената му сфера, която би могла да настъпи вследствие на това,
че договорът за лизинг е прекратен, а лизингованата вещ – лек автомобил е
загубила част от стойността си за периода на ползването (09.07.2008 г. –
24.03.2011 г.), и която стойност поначало лизингодателят е имал обосновано
очакване, че ще може да компенсира чрез заплащане на лизинговите вноски при
надлежно изпълнение на договора.
Тъй
като по делото не се установява, а и ответникът дори не твърди да е заплатил някоя
от договорените със споразумението погасителни вноски, то наред с разсрочено
задължение от 9850,20 лв. е дължима и предвидената неустойка по т. 4 от споразумението,
тъй като същата обезпечава точното изпълнение на задължението по споразумението.
Размерът ѝ от 1250,00 лв., съпоставен с неизпълнението на общия дълг от
9850,20 лв., настоящият състав намира, че не е прекомерен и не води до
нищожност поради противоречие на добрите нрави. В случая неустойката е в
резултат от свободно договаряне между страните и по повод разсрочването на
установените задължения, произтичащи от договора за лизинг и доколкото същата
не се кумулира с други обезщетения или лихви по повод на разсрочените вземания,
същата не излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция.
Следва
да се отбележи, че съдържащата се в клаузата на т. 4 от споразумението уговорка
за настъпването на автоматична предсрочна изискуемост на остатъка от разсроченото
задължение в случай на забава или непълно плащане, не е произвела правно
действие. В практиката на ВКС константно е застъпено принципното разбиране, че предсрочната изискуемост на вземането на кредитора
представлява негово преобразуващо /потестативно/ право за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление и същото следва да
достигне до насрещната страна, пораждайки действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона (в този смисъл Решение № 200 от 18.01.2019 г. по т.д. №
665/2018 г., I т.о. на ВКС и Решение № 3 от 17.04.2019
г. по т. д. № 1831/2017 г., ІІ т. о. на ВКС). Ето защо и оплакванията на
въззивника за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 25.04.2011 г.
поради неплащането на първата погасителна вноска, е неоснователно, тъй като не
се установява кредиторът да е направил подобно изявление, а и самият той в
исковата молба не се позовава на предсрочна изискуемост, доколкото към момента
на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (31.05.2014 г.), всички вноски по
споразумението са били с настъпил падеж.
С
оглед гореизложените съждения относно правната природа на процесното
споразумение и обстоятелството, че с него само се признават възникнали
задължения по договор за лизинг, а не съставлява нов юридически факт, въз
основа на който се е породило задължението от общо 9850,20 лв., то и съдът
намира за основателно оплакването на въззивника, че констатираните със
споразумението задължения по т. 1.1 до т. 1.4 имат характер на периодични вземания
по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и се погасяват с изтичането на тригодишната
давност, доколкото правопораждащия юридически факт е неизпълнения на задължения
по Договор № 2008-07-0414/09.07.2008 г. за финансов лизинг,
които имат периодичен характер, предвид характера им и по смисъла на Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. от 18.05.2012 г., постановено по т.д. № 3/2011 г на ОСГТК на ВКС. По
аргумент от чл. 111, б. „б“ ЗЗД със същата давност се погасява и уговореното в
т. 1.5 обезщетение за прекратяване на договора за лизинг от 6873,22 лв.
Неоснователни
са доводите на въззиваемия, че финансовият лизинг има характеристиката на
финансово кредитна услуга и поради това се погасява с общата давност по чл. 110 ЗЗД. Независимо от спецификата на договора за финансов лизинг, с който на
практика се осъществява и инвестиционно кредитиране на лизингополучателя, основното
задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски има характер на
периодично плащане (в този смисъл и Решение № 65 ОТ 23.05.2017 Г. по т. д. №
904/2016 г., ІІ т. о. на ВКС).
С
подписване на споразумението, имащо характера на извънсъдебно признание на
дълга, погасителната давност за установените вземания е прекъсната на основание
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, като нова погасителна давност е започнала да тече от
датата на падежа на първата вноска от погасителния план – 25.04.2011 г.
Процесните вземания, както бе изложено по-горе, се погасяват с тригодишната
давност по чл. 111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД. Ето защо и всички вноски с настъпил
падеж за период, по-голям от три години назад, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК (31.05.2014 г.), следва да се считат за погасени по
давност, т.е. вноските с падеж 25.04.2011 г. и 25.05.2011 г., всяка в размер на
410,40 лв. или общо 820,80 лв., поради което и за тези суми искът е
неоснователен, поради погясяването му по давност.
Доколкото
крайните правни изводи на настоящия състав не съвпадат изцяло с тези на СРС,
обжалваното решение следва да бъде отменено над сумата от 10 279,40 лв. до
присъдените 11 100,20 лв., в която и за тази разлика от 820,80 лв., представляваща
първа и втора вноска от погасителния план по споразумението, ищцовата претенция
следва да бъде отхвърлена като погасена по давност. В останалата обжалвана
част, включително и в частта с уважената претенция за неустойка по т. 4 от
споразумението, в размер на 1250 лв., решението следва да бъде потвърдено като
правилно. Решението подлежи и на частична отмяна по отношение на присъдените в
полза на ищеца съдебни разноски, както следва: за разликата над 102,15 лв. до
присъдените 100,31 лв. - разноски за
исковото производство и за разликата над 1197,91 лв. до присъдените 1293,56 лв.
– разноски за заповедното производство.
С
оглед частичната основателност на въззивната жалба, на С.С.С. следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение пред СРС в размер на 79,12 лв.,
както и разноски пред СГС в общ размер на 80,30 лв., от които държавна такса за
подаване на въззивната жалба в размер на 16,42 лв. и адвокатско възнаграждение
в размер на 63,90 лв., което с оглед възражението на въззиваемия за прекомерност
е намалено до законоустановения минимален размер, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ).
На
въззиваемата страна - „М.“ ООД също следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 800,11 лв., което с оглед възражението на
ответника за прекомерност е намалено до законоустановения минимален размер в НМРАВ.
Видно от представения договор за правна помощ от 01.08.2018 г. страните са
договорили заплащането на адвокатски хонорар от 1026,75 лв. без включен ДДС. Доколкото
в представеното платежно са посочени като основания плащанията по два договора
за правна помощ, не може да се направи извод за заплатено от въззиваемия ДДС,
поради което съдът намира за неоснователно искането му за присъждане на платен
ДДС върху претендираното адвокатско възнаграждение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и
до 20 000 лв. - за търговски дела. В тази връзка следва да се отбележи, че обхватът
на понятието "търговско дело" е по-широк от това на "търговска
сделка", но също и от "търговски спор", дефиниран в чл. 365, т.
1 - 5 ГПК, тъй като търговско е всяко дело, което има за предмет спорове с
участието на търговци, свързани изцяло или отчасти с регулирани от обективното
търговско право отношения. Предвид изводите на въззивната инстанция, че
претенцията на ищеца е във връзка с договор за лизинг - абсолютна търговска
сделка по смисъла на чл. 1, т. 15 ТЗ, съдът намира, че се касае за търговско
дело /В този смисъл е и Определение № 139 от 8.05.2015 г. на ВКС по т. д. №
2665/2014 г., I т. о., ТК/, поради което с оглед цената на иска настоящото
решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ частично решение №398908 от 02.05.2018
г., постановено по гр.д. № 11558/2015 г., по описа на СРС, 63 с-в, в частта, с която
е признато за установено по отношение на „М.“ ООД, ЕИК *******, че има парични вземания към С.С.С.,
произтичащи от Споразумение от 24.03.2011 г. с нотариална заверка на подписите
– за
разликата над 10 279,40 лв. до присъдените
11 100,20 лв., както и в частта с присъдените в полза на дружеството разноски,
както следва: за разликата над 102,15 лв. до присъдените 100,31 лв. - разноски за исковото производство и за разликата
над 1197,91 лв. до присъдените 1293,56 лв. – разноски за заповедното производство,
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„М.“ ООД с ЕИК ******* срещу С.С.С. с ЕГН ********** искове за установяване по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца
сумата от общо 820,80 лв., представляваща две вноски с падеж 25.04.2011 г. и
25.05.23011 г., дължими по сключено между страните Споразумение от 24.03.2011
г. с нотариална заверка на подписите на страните, като погасена по давност, за
което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 29238/2014
г. на СРС, 63 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в
останалата обжалвана част, в която е установено, че „М.“ ООД, ЕИК ******* има парично вземане от С.С.С. за
сумата от общо 10 279,40 лв., ведно със законната лихва, дължима за периода от
31.05.2014 г. до изплащане на вземането, дължимо по сключено между страните Споразумение
от 24.03.2011 г. с нотариална заверка на подписите, включващо общо сумата от
9029,40 лв., представляващи разсрочени вземания по Договор №
2008-07-0414/09.07.2008 г. за финансов лизинг, обективирани в т. 1 от споразумението
и сумата от 1250 лв., представляваща дължима неустойка по т. 4 от Споразумение
от 24.03.2011 г. с нотариална заверка на подписите.
ОСЪЖДА
С.С.С. с ЕГН **********,***,
чрез адв. П. П., да заплати на „М.“ ООД с ЕИК *******, със съдебен адрес ***,
чрез адв. Т. Ж., разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред
СГС в размер на 800,11 лв.
ОСЪЖДА „М.“ ООД с ЕИК
*******, със съдебен адрес ***, чрез адв. Т. Ж., да заплати на С.С.С. с ЕГН **********,***,
чрез адв. П. П., разноски за производството пред СРС в размер на 79,12 лв., и разноски за въззивното
производство - 80,30 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: