Р Е Ш
Е Н И Е
№……………../07.03.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четвърти февруари през 2022 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 12692 по
описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение от 02.04.2020 г. по гр.д.№ 2913/2019 г. на СРС, 170 състав, е признато за
установено по предявения иск с правно основание чл. 422 ЕПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че „Ч.Е.Б.“ АД дължи на С.К.И., сумата от 1435,91 лева, представляваща
недължимо платена сума по фактура № **********/31.047.2018 г. и приложение към
нея за коригирана цена за потребена електроенергия за периода от 29.04.2018 г.
- 27.07.2018 г., за имот в гр. София, ул. „*****, ведно със законната лихва от
датата на датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 01.11.2018 г. до
окончателното плащане. С решението се е произнесъл
съдът и относно разноските, като е
осъдил ответника да плати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
57,44 лева, представляваща направени по делото разноски за държавна такса в
исковото и заповедното производство, и съответно е осъдил ответника на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, да
заплати на адв. К.И.Б. сума в размер на 360,00 лева за осъществено процесуално
представителство в исковото производство, и на адв. В.В.Т.от САК, сума в размер
на 300,00 лева за осъществено процесуално представителство в заповедното
производство по гр.д. № 70293/2018 г. по описа на СРС.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника - „Ч.Р.Б.“
АД.
С определение от 09.09.2020 г. постановено по
чл.248 от ГПК по същото дело, е оставена без уважение молбата на „Ч.Е.Б.“ АД за изменение на решението в частта за разноските.
Решението по същество е обжалвано от ответника „Ч.Е.Б.“ АД чрез
упълномощен юрисконсулт, като неправилно поради нарушения на материалния и
процесуалния закон. Оспорва извода на решаващия съд, че ответникът не е имал
право да извърши корекция на задължението на ищцата поради липсата на предвиден
ред в Общите условия на дружеството за уведомяване на абоната съгласно
изискването на чл.98а, ал.2, т.6 от ЗЕ. В тази връзка излага съображения, че
разпоредбите на чл.18, чл.18 и чл.49, ал.2 от ПИКЕЕ били достатъчни да обосноват нормативната
възможност за това, в който смисъл имало редица постановени решения на
съдилища, като твърди, че поради необсъждане на чл.49 от ОУ решението е с липса
на мотиви. Наред с това твърди, че изпращане на писмото до абоната за
корекцията е достатъчно, след като абонатът сам се отказал да получи пощенската пратка.Моли
решението да се отмени и да се отхвърли иска изцяло. Претендират се и разноските
за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна – ищец в производството С.К.И. оспорва
жалбата с писмен отговор чрез пълномощник, с доводите, че решението не страда
от сочените в жалбата пороци. Възразява ищецът да е определил в общите си
условия, след отмяната на ч.47 от ПИКЕЕ,
станало преди датата на въпросната проверка, ред за уведомяване на
потребителите на ел. енергия за правото едностранно да коригира сметка съгласно
изискването на чл.98а, ал.2, т.6 от ЗЕ. Оспорва клиентът да е бил уведомен за
проверката, както и за корекцията. Оспорва и ищецът да е в облигационно
отношение с ответното дружество. Наред с това твърди незаконосъобразност на разпоредбите
на ПИКЕЕ за т.нар. корекционна процедура при неизмерена, неточно/неправилно
измерена ел. енергия, поради липса на законова делегация в полза на КЕВР да ги
одобри. Моли решението да се потвърди, претендира разноски.
От страна на ответника „Ч.Е.Б.“ АД чрез пълномощник е
подадена и частна жалба срещу
определението по чл.248 от ГПК. Намира определението с което молбата на
дружеството за изменение на решението в
частта за разноските не е уважена, за неправилно, по мотиви на злоупотреба от
страна на упълномощените адвокати, липсата на основание за оказаната безплатна
защита на ищеца по чл.38, т.2 от ЗАдв. Моли определението да се отмени , като в
полза на адвокатите не се присъжда адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. Претендира разноски по частната
жалба.
Противната страна по частната жалба-ищецът С.К.И. оспорва
жалбата с писмен отговор чрез пълномощник, моли жалбата относно определението
по чл.248 от ГПК да се остави без уважение.
Страните не са
направили искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявената с исковата молба претенция. В случая в обжалваното
решение изложените мотиви са ясни, от тях се извлича волята на съда, същите са и
съответни на постановения диспозитив, при което не се констатира липса на
мотиви. Необсъждане на всички доводи и възражения на страните може да доведе до
необоснованост на решението, но не и до неговата нищожност поради липса на
мотиви.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, въз основа на които е приел, че иска е изцяло
основателен, по съображения, че
събраните по делото доказателства, макар и да сочат ищцата да е
потребител на електроенергия на адреса адрес гр. София, кв.„Драгалевци“, ул. „*****партида
клиентски № 30039425150, че въз основа та проверка удостоверена с констативен
протокол № 1020724 от 27.07.2018 г. за проверка на неточно измерване и /или
неотчитане на електрическа енергия, за установена липса на пломбата на щита на
таблото и промяна в схемата на свързване на ел.измервателната система, което според заключението на приетата по
делото СТЕ води до неотчитане на потребената ел.енергия през присъединението.на
ел.енергия, издаване от ответника на фактура № **********/31.07.2018 г. за
начислена и дължима от ищеца на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и чл. 51 от
ПИКЕЕ сума в размер на 1435,91 лева за периода от 29.04.2018 г. - 27.07.2018
г., за горепосочения имот и установеното плащане на сумата от ищцата видно от разписка
№ 02000774972773/12.08.2018 г. за сумата от 1435,91 лева., ответникът не е
доказал пълно и главно, че са били налице установените в общите условия и ПИКЕЕ
предпоставки, обуславящи възникването на субективното преобразуващо право за
извършване на едностранна корекция на сметката на потребителя-ищец от страна на
ответника. По правните изводи е приел, че ответникът като крайният снабдител има законово основание да коригира
сметката на клиент при доказано неточно отчитане на потребената електрическа
енергия, ако е изпълнил задължението си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 и чл. 83, ал.
1, т. 6 ЗЕ, т. е. само при предвиждане в общите условия на договорите на ред за
уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметка и при наличие на
одобрени правила за измерване на количеството електрическа енергия /ПИКЕЕ/,
регламентиращи принципите на измерване, начините и местата за измерване,
условията и реда за тяхното обслужване, включително за установяване случаите на
неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия и за
извършване на сметките за предоставената електрическа енергия. Счел е, че тези предпоставки на ЗЕ не са били
налице поради липсата на второто изискване, доколкото снабдителят не е изпълнил
задължението си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ да издаде и публикува нови ОУ или да
измени действащите до този момент така, че съдържанието им да отговаря на
изискванията в цитираната законова разпоредба. Счетено е още, че с разпоредбите
на чл. 17, ал. 2 и 18 от тези ОУ е установено само задължение на продавача за
уведомяване на потребителя за корекцията на сметки при неизмерване или при
неправилно/неточно измерване на електрическа енергия, но не е регламентиран
редът за това, и по тези съображение е счетено, че за ищеца не е възникнало
задължение да заплаща на крайния снабдител цената на неизмерената електрическа
енергия, определена след извършена корекция на сметката за минал период, което
прави предявеният положителен установителен иск по чл. 422 ЕПК, вр. Чл. 55, ал.
1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1435,91 лева изцяло основателен.
Предвид оплакванията с жалбата и отговора по нея,
въззивният съд намира, че спорни и пред въззивния съд са тези факти, които се
отнасят до наличието/липсата на облита-ционно отношение между страните, до
наличието/липсата на основание за едностранно извършване на корекция на
потребената ел.енергия за исковия период, посочена в процесната фактура, също и
правилността на направената корекция, и
въззивният съд следва да се произнесе по направените от страните доводи и възражения, дори и с
обжалваното решение това да не е сторено, ако тези доводи и възражения са били
заявени с исковата молба и отговора по нея, респ. се поддържат и с въззивната
жалба и отговора по нея.
Първо, по делото не
са събрани доказателства, от които по категоричен начин да се установи, че
ищецът е собственик/вещен ползвател на описания в издадената от ответника
фактура, имот. Още с исковата молба ищецът е оспорил качеството си на
потребител на ел. енергия за периода, за който е начислена от ответника
корекцията. Не е било спорно между
страните, че ищецът е краен клиент на ел.енергия като собственик на имот, за
който има открита партида при ответника. Издаваните фактури от ответника на
името на ищеца не представляват такова доказателство. Ето защо не се установява
ищецът да има качеството потребител на ел.енергия по смисъла на ЗЕ, респ. да е
обвързан и по арг. от чл. 283 ТЗ от клаузите на Общи условия на договорите за продажба на електрическа
енергия на „Ч.Е.Б.” АД, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ - 059/07.11.2007 г. по
арг. от чл. 298 ТЗ.
Второ, с чл. 98а, ал. 2, т. 6 и по чл. 83, ал. 1,
т. 6 ЗЕ, законодателят е вменил изрично в задължение
на електроразпределителното
дружество: 1/ да
създаде правила за измерване на количеството електрическа енергия със съответно
на новата законова уредба, въведена със ЗИДЗЕ /ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ съдържание /в случая такива са създадени - цитираните по-горе
ПИКЕЕ, и 2/ да създаде общи условия на договорите с крайния потребител на ел.
енергия, предвиждащи ред за уведомяване на клиента при наличие на основание за
корекция/. Следователно правото за извършване на корекция на сметка възниква за доставчика на
електрическа енергия при кумулативното наличие на посочените две предпоставки. В този смисъл е формирана и
съдебна практика /напр. решение № 111/17.07.2015 г. по т.д. № 1650/2014 г„ ВКС,
I ТО, решение № 173 от 16.12.2015 г. по т.д. № 3262/2014 г„ ВКС, II ТО и
решение № 203/15.01.2016 г. по т.д. № 2605/2014 г., I ТО/ . В разглеждания случай обаче, ответното
дружество, чиято е доказателствената тежест за установяване елементите на
фактическия състав на претендираното потестативно право да извърши едностранно
корекция на сметката на ищеца като битов клиент на електрическа енергия, не
ангажира доказателства в посочения по-горе смисъл. Такива са били оплакванията на
ищеца както с исковата молба, така и с отговора
на въззивната жалба, при което въззивният съд следва да прецени дали такъв ред
има предвиден. Ответната страна нито е релевирала
твърдения, нито е ангажирала
доказателства за изменението на действащите общи
условия или за влизането в сила на нови общи условия, които да предвиждат ред
за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметки /като в тази
връзка следва да бъдат съобразени и мерките за защита на потребителите,
предвидени в Директива 2009/72/ЕС относно общите правила за вътрешния пазар на
електрическа енергия, изцяло транспонирана със ЗЕ/, следователно и при прилагане неблагоприятните последици от
непровеждане на дължимото в процеса доказване следва извод, че фактическият
състав, пораждащ правото на крайния снабдител да коригира сметката на клиент
при доказано неточно отчитане на потребената ел. енергия не е изпълнен, тъй
като снабдителят не е изпълнил задължението си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ да
издаде и публикува нови Общи условия или да измени действащите до този момент
така, че съдържанието им да отговаря на изискванията в цитираната законова
разпоредба, тъй като в заварените общи условия липсва уреден ред за уведомяване
на клиента при наличие на основание за корекция. Представените по делото Общи
условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД,
одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ-059/07.11.2007
г., изм. С Решение №
ОУ-03 от 26.04.2010 г., не
съдържат клауза, която да урежда реда за уведомяване на клиента при наличие на
основание за извършването на корекция на сметка. Клаузите на чл. 17, ал. 2 и
чл. 18 ОУ не отговаря на законовото изискване на чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ, тъй
като в тях е предвидено единствено задължение на продавача на електрическа енергия
да уведоми клиента за вече извършената корекция на сметка, но в нея не е
разписан редът, по който следва да стане това. Клаузата на чл.49 от общите условия също няма значение
на определяне на ред за уведомяване на клиентите, тъй като определя само кои са
адресите за кореспонденция между страните.
За пълнота на изложението следва
да се посочи, че неоснователни се явяват и другите доводи на въззивника-ответник
за наличие на основание за направи процесната корекция, макар съдът вече да
прие, че искът е основателен поради липсата на ред за уведомяване на клиента.
Разпоредбата на чл.48, ал.2 ПИКЕЕ
е препращаща поради което няма самостоятелно правно действие, и предвижда, че
корекция може да се извърши, но само въз основа на констативен протокол за
установяване на намесата в измервателната система, който отговаря на
изискванията на чл.47 ПИКЕЕ. Нормата на чл.47 от ПИККЕ е отменена с решението на ВАС от 06.02.2017 г.
и е несъществуваща към датата на констативния протокол от 02.02.2018 г.
Отменената норма на чл.47 ПИКЕЕ не може да бъде заместена от разпоредби на ОУ,
тъй като чл.83, ал.2,изр.2 ЗЕ не предвижда такава възможност. Не следва
различен извод от правилата на чл.183 ЗЗД и чл.200 ЗЗД доколкото се касае до
продажба на ел.енергия, и доколкото настоящия въззивен състав приема, че те
биха се прилагали, но след отмяната и на чл.48-чл.51 ПИКЕЕ, а те са отменени с
решение на ВАС по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС, ІV отд., в сила от 23.11.2018
г. А в случая констатнивният протокол е съставен на 27.07.2018 г.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че в случая не се установи да е изпълнен фактическият състав,
пораждащ правото на крайния снабдител на електрическа енергия да коригира
сметката на клиента при доказано неточно отчитане на потребената енергия, тъй
като не се доказа той да е изпълнил задължението, предвидено в чл. 98а, ал. 2,
т. 6 ЗЕ да приеме нови общи условия, в чието съдържание да е предвиден ред за
уведомяване на клиента при наличие на основание за корекция, доколкото в
заварените общи условия такъв няма уреден. Това означава, че в тежест на ищеца
не е възникнало задължение да заплаща на крайния снабдител цената на
неизмерената електрическа енергия, определена след извършена корекция на
сметката за минал период, което прави предявеният отрицателен установителен иск
изцяло основателен само на това основание. Този извод
не се променя от решение № 124/18.06.2019 г. по гр.д.№ 2991/2018 г. на ГК, ІІІ
г.о. на ВКС, доколкото с последното сочи на противоречива
практика на ВКС по въпроса спрямо
посоченото в по-горе цитираните други решения на ВКС, което противоречие може да
се преодолее само от ВКС с тълкувателно решение, но до
тогава настоящият състав споделя изложените по-горе доводи за липсата на предвиден ред за
уведомяване на клиента при наличие на основание за корекция, доколкото в
заварените общи условия такъв няма уреден .
По изложените съображения се налага приемането на
извод, че в тежест на ищеца не е възникнало
задължение да заплаща на крайния снабдител-ответника, цената на неизмерената електрическа енергия, определена след извършена
корекция на сметката за минал период, и платеното от ищеца на ответника по корекционната
процедура се явява пратено без основание, и подлежи на връщане от ответника. поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на ответника срещу определеинето по
чл.248 от ГПК:
За да остави без уважение молбата на ответника за
изменение решението в частта за разноските, първоинстанционният съд е приел първо, че не следва да се доказва дали едно лице е попада в обхвата на чл.
38, ал. 2 ЗА, т.е. дали е материално затруднено лице, и второ, че присъдените
от съда адвокатски възнаграждения на адвоката на ищеца в заповедното и исковото
производство са минималните такива и не следва да се намаляват.
Преценка на въззивния съд за правилността на обжалваното
определение не е ограничена от изложеното оплакване в частната жалба, а
въззивният съд трябва самостоятелно служебно да провери всички правно
релевантни факти, и доказателствата по делото, за да осигури правилното
прилагането на процесуалния закон, и да реши процесуалния въпрос в случая,
съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. пот.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Доколкото производството по чл. 422 от ГПК е продължение
на заповедното производство, то дължимостта на разноските е в зависимост от
уважаването или не на иска, в който смисъл е и решението по т. 10.в, от ТР №
4/2013 г. ОСГТК на ВКС, а именно че присъдените със заповедта за изпълнение
разноски за заповедното производство не се включват в предмета на
установителния иск по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а представляват
законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска,
предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели
отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. В случая
искът по чл.422 от ГПК е уважен, при което ответникът в производството дължи на
ищеца сторените разноски за държавна такса в заповедното производство и в
първоинстанционното исково производство, по отношение на които разноски
ответникът не е поискал изменение с молбата си по чл.248 от ГПК. Предмет на спора
е дължимостта на разноските за адв. възнаграждение в заповедното и исковото
производство, в които заявителят-ищец е представляван от упълномощен адвокат,
като адвокатската защита е оказвана на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв- на
ищеца-заявител като материално затруднено лице. За да упражни правото си на
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв, е достатьчно
адвокатът да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да се посочи, че такава се предоставя безплатно на някое от
основанията по чл.38, ал.1 ЗАдв, като наличието на посоченото основание не се нуждае
от доказване. Съгласно установената практика, съдът не може да проверява дали
действително лицето, комуто е оказана безплатна правна помощ, е било материално
затруднено (определение № 258 от 08.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1275/2020 г., ІV
г. о. на ВКС, определение № 27 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 4735/2019 г., ІІ г.
о. на ВКС, определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр. д. № 2266/2016 г., І г.о.
на ВКС, определение № 319/09.07.2019 г. по ч.гр. д. № 2186/2019 г., ІV г.о. на
ВКС и др.). След като е налице основанието по чл.78, ал.1 от ГПК , то ответникът
дължи да заплати на адвоката възнаграждение в размер, определен от съда според
НМРАВ. Ответникът, спрямо когото е постановено неблагоприятно за него решение,
понася разноските на противната страна за адвокат, без значение дали ищецът е
платил на адвоката възнаграждение, или на самия адковат се дължи такова
съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв в определен от съда размер.
Неправилно обаче, първоинстанционният съд е определи
дължимото възнаграждение на адвоката на ищеца в размер на 300 лв. за
адв.Тодоров в заповедното производство и 360 лв. за адв.Б. в
първоинстанционното исково производство, като не е уважил възражението на
ответника по отношение и на размера на това възнаграждение, направено и в хода
на първоинстнационното производство. Както вече беше посочено, производството по
чл. 422 от ГПК е продължение на заповедното производство, и в исковото
производство по чл.422 от ГПК съдът определя отговорността на страните за
разноски. Според чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски за едни
адвокат, според чл.1 и чл.12 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК, заявителят-ищец внася дължимата държвана такса общо 4 %
върху материалния интерес, на два пъти- 2% в заповедното производство, и
останалите 2% довнася при предявяване на иска по чл.422 от ГПК. От анализа на
горните разпоредби на ГПК и Тарифата, следва извод, че в полза на ищеца
разноските, направени от него за адвокат, респ. възнаграждението на
упълномощения от него адвокат по реда на чл.38, ал.1 от ГПК, следва да се
определи за цялото производство върху материалния интерес, а не за всяка от
двете фази на общото производство- т.е. не поотделно за заповедното
производство и за първоинстанционното производство. Обратното би означавало
върху ответника да тежи отговорност за разноски за адвокат като за две отделни
съдебни производства, т.е. две възнаграждения,
каквато въззивният състав намира да не
е волята на законодателя в случаите, когато спорът не приключва с
влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а прераства в
исково производство по чл.422 от ГПК. Ето защо в полза на на упълномощения от ищеца негов адвокат по чл.38,
ал.1, т.2 от Задв, възниква вземане за едно адв. възнаграждение, само в
еднократен размер върху материалния интерес,
определен от съда според НМРАМ, както изисква чл.78, ал.1 от ГПК,
независимо дали заявителят-ищец е бил представляван от един и същи адвокат или
от повече от 1 адвокат в заповедното и в исковото производства. Следователно
при материален интерес от 1435,91 лв., дължимото адв. възнаграждение по чл.7,
ал.2, т.2 от НМРАВ е 330,52 лв., което се дължи не за всяка фаза поотделно- за
заповедното и за исковото първоинстанционно производство, а еднократно за
цялото съдебно производство до приключване на първоинстанционното разглеждане
на иска по чл.422 от ГПК. Доколкото защитата е осъществявана от двама отделни
адвокати, и при липсата на уговорено друго, това възнаграждение се поделя между
тях поравно, или по 165,26 лв. Няма твърдения нито данни някой от двамата
адвокати да е регистриран по ЗДДС, при
което съдът не може да начислява ДДС върху възнаграждението. Ето защо
обжалваното определение следва да се отмени, като въззивният съд измени
решението в частта за разноските в полза на адв.Тодоров и адв.Б., като определи
на всеки един от тях дължимо адв. възнаграждение от по 165,26 лв., вместо 300
лв. на първия и 360 лв. на втория. Разноски в полза на нито една от страните в това производство по чл.248, ал.3 от ГПК, не
се дължат, доколкото в спора относно разноските не се допуска кумулиране на
нови разноски.
По разноските за въззивната инстанция: Направените от
въззивника-ответник разноски са в негова тежест. По вече изложените по-горе в настоящето
решение мотиви, в полза на упълномощеното за въззивната инстанция АС“Б.Л.“ се
дължи от ответника възнаграждение за оказана безплатна правна защита в размер
на 330,52 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 02.04.2020 г. по гр.д.№ 2913/2019 г. на СРС, 170 състав, с които е признато за установено по предявения
иск с правно основание чл. 422 пгПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че „Ч.Е.Б.“ АД
дължи на С.К.И., сумата от 1435,91 лева, и е осъдено „Ч.Е.Б.“ АД да заплати
на С.К.И. на осн. чл.78, ал.1 от ГПК
разноски за държвана такса 57,44 лева.
ОТМЕНЯ определение
по чл.248 от ГПК от 09.09.2020 г. по гр.д.№ 2913/2019 г. на СРС, 170 състав, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ решение 02.04.2020 г. по гр.д.№ 2913/2019 г. на СРС, 170 състав, в частта
за разноските които е осъдено „Ч.Е.Б.“
АД да заплати на осн. чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв в полза на адв.К.Б.
и адв.В.Т., като НАМАЛЯВА размера на сумата в полза на адв.К.И.Б. от 360 лв. на
165,26 лв. и НАМАЛЯВА размера на сумата в полза на адв.В.В.Т.от 300 лв. на
165,26 лв.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.З от ГПК, „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК: *****, да заплати на АС“Б.Л.“ с
Булстат *****, на основание чл.38, ал.2,
вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв сумата 330,52 лв. възнаграждение за осъществена
безплатна адвокатска защита във въззивното производтво.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника - „Ч.Р.Б.“
АД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.2, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.