Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 552
08.06.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на двадесет
и седми май две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №456/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба на „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, чрез пълномощника му по
делото адв. Г. К., против Решение №4695 от 09.12.2019г., постановено по
гр.д. №986/2019г. по описа на Районен
съд- Пловдив, V гр.с., с
което „Изи асет
мениджмънт“ АД е
осъдено да заплати
на Т. Н. Д. ***, ЕГН **********, сумата от
1198,44 лв., представляваща недължимо платена сума
за възнаградителна лихва
по договор за
потребителски заем №1961985/30.11.2013г. за
периода 25.01.2014г.-07.07.2014г., ведно
със законната лихва върху
нея от датата на
подаване на исковата молба-
18.01.2019г. до окончателното
й заплащане, както
и сумата от
52,94 лв.- разноски
по делото, а
на основание чл.38, ал.2
от ЗА на процесуалния
му представител адв. Д.
Б.- сумата от 375
лв.- адвокатско възнаграждение. В жалбата
се излагат доводи за
неправилност на решението, като се
иска отмяната му и
отхвърляне на исковата претенция. Твърди
се и че първоинстанционният съд неправилно е
определил дължимите от
страните разноски по делото,
поради което се иска
отмяна на обжалваното решение
и в частта му за
присъдените разноски.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната страна
по нея- Т. Н. Д., чрез пълномощника му
адв. Д. Б., с който
същата се оспорва
и се иска
оставянето й без
уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с
иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищецът Т. Н. Д.
иска постановяване на
решение, с което ответникът „Изи
асет мениджмънт“ АД да
бъде осъден да
му върне сумата от 1198,44
лв., представляваща недължимо платена сума
за възнаградителна лихва
по договор за
паричен заем №1961985/30.11.2013г. за
периода 25.01.2014г.-07.07.2014г., ведно
със законната лихва върху
нея от датата на
подаване на исковата молба-
18.01.2019г. до окончателното
й заплащане. В исковата
молба са изложени
твърдения, че сключеният между ищеца,
в качеството му на заемател,
и ответното дружество,
като заемодател, договор за
паричен заем №1961985/30.11.2013г.
е изцяло недействителен на основание
чл.22 от ЗПК поради липса на
посочена обща сума, дължима от потребителя и
начина на формирането й, което
е нарушение на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, липса на
посочване на условията
за прилагане на договорения лихвен процент, което
е нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, липса
на погасителен план и посочване в
него на последователността на разпределение
на вноските по договора между
различните суми, което е
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Предвид
горното ищецът твърди,
че съгласно разпоредбата
на чл.23 от
ЗПК не дължи
на ответното дружество възнаградителна лихва за предоставената му в заем
сума. При условията на
евентуалност се излагат
доводи, че договорената възнаградителна лихва по договора
за паричен заем е нищожна
като противоречаща на добрите
нрави, поради което
е била заплатена недължимо
от ищеца. С
обжалваното решение съдът е
приел от фактическа страна, че
между страните е
бил сключен договор
за паричен заем №1961985/30.11.2013г., по силата
на който ответникът
„Изи асет мениджмънт“
АД е предоставил на ищеца Т. Н. Д. паричен заем
в размер на 1800
лв., както и
че заплатената от
ищеца възнаградителна лихва по договора
за периода 25.01.2014г.-07.07.2014г. е
1198,44 лв. Приел
е, че доводите на
ищеца за недействителност на договора
поради противоречието му с
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК са неоснователни, тъй
като в договора
е посочена общата
сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента
на сключването му, както
и договорения между
страните фиксиран годишен
лихвен процент. Счел е
за основателни обаче доводите
на ищеца за
недействителност на договора
поради противоречието му с
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11, тъй
като в него не
било посочена последователността на
разпределение на вноските по договора между различните суми. При условията
на евентуалност е
изложил съображения и
че клаузата за
възнаградителна лихва по
договора е нищожна
поради противоречието й с добрите
нрави. Предвид горното
съдът е приел,
че ищецът е
заплатил недължимо на
ответника претендираната сума
от 1198, 44 лв.- възнаградителна лихва за
периода
25.01.2014г.-07.07.2014г.,
поради което е
уважил исковата претенция
и е осъдил ответника да
я върне на ищеца.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция
се произнесе по правния спор
между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в
т.1 на Тълкувателно
решение №1/2013г. на
ОСГТК на ВКС въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания,
т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя
и/или въззиваемата страна.
В
случая по делото
няма спор, че
между страните е бил сключен договор за паричен заем №1961985/30.11.2013г., както
и че по него
ищецът е заплатил на ответника
за периода 25.01.2014г.-07.07.2014г. възнаградителна лихва
в размер на 1198,44
лв.
Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на
чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от договора,
в него е
посочен фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 146,20%, годишен процент на разходите- 907,63%, брой
погасителни вноски- 34, размер на седмичната погасителна
вноска- 104,11 лв., дата на
плащане на всяка от
погасителните вноски, общ
размер на всички плащания- 3539,74 лв. Неоснователни
са твърденията на ищеца,
че процесният договор противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисква посочване
на годишния процент на
разходите по кредита,
както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора, което
изискване в случая, видно
от съдържанието на приложения
договор, е спазено.
Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи,
произтичащи от договора за
кредит, се съдържа
в чл.11, ал.1, т.14 от
ЗПК, като съгласно
чл.22 от ЗПК неспазването
му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда
намира, че непосочването
поотделно на отделните
елементи, включени в
годишния процент на
разходите и общата
дължима от потребителя сума, не
съставлява основание за
недействителност на договора
по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Не е
допуснато и нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
тъй като в договора
е посочен годишен фиксиран
лихвен процент по кредита,
която информация заедно
с уговорения срок на договора
съдържа и условията
за прилагането му. Неоснователни са
и твърденията на
ищеца за противоречие на договора
с изискването на
чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба договорът
за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая,
видно от договора, в него
се съдържа необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, поради
което следва да се приеме,
че погасителният план е инкорпориран
в самия договор. Доколкото
в него е уговорен
фиксиран годишен лихвен процент, като
не е предвидено
заплащане на суми, дължими
при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Предвид горното процесният договор
за потребителски кредит
не противоречи на
разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.9,10 и 11 от ЗПК,
поради което не е недействителен на така
посочените от ищеца основания. Основателна
са обаче наведените
при условията на евентуалност доводи
на ищеца за нищожност на
клаузата за възнаградителна
лихва по
чл.3, ал.1, т.6 от договора като противоречаща на добрите нрави. В чл.3, ал.1, т.6 от
процесния договор е
уговорен фиксиран годишен
лихвен процент по заема в
размер на 146,20%, като по
делото няма спор
между страните, а и
се установява от приложените писмени
доказателства, че въз основа
на посочената клауза ищецът е
заплатил на ответника за
периода
25.01.2014г.-07.07.2014г.
възнаградителна лихва в размер
на 1198,44 лв.
Към момента
на сключване на договора
в ЗПК не
са се съдържали разпоредби,
ограничаващи размера на възнаградителната лихва
и годишния процент на
разходите по кредита. Максимален размер на възнаградителната лихва
не е предвиден
и в Закона
за задълженията и договорите,
нито е бил
определен от Министерския
съвет на основание
чл. 10, ал.2 от
ЗЗД. В съдебната практика
се приема, че максималният
размер на възнаградителната лихва е
ограничен единствено от
разпоредбата на чл.9 от
ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Нормативни разпоредби,
ограничаващи максималния размер
на възнаградителната лихва
са създадени едва
със ЗИД на ЗПК,
обнародван в „Държавен
вестник“, бр.35 от 2014г.,
в сила от 23.07.2014г., когато
е създадена разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, предвиждаща, че годишният
процент на разходите не може да
бъде по- висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и
във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Предвид
горното съдът намира,
че към датата на сключване
на процесния договор
за кредит страните са
разполагали с възможността
по чл.9, ал.1 от ЗЗД свободно
да определят съдържанието
му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на
закона и на
добрите нрави. Според настоящия състав
на съда уговореният между страните размер на
възнаградителната лихва действително противоречи на
добрите нрави, тъй като значително
надхвърля нормалния и
справедлив размер на
възнаграждението на
кредитора за това, че е предоставил
за ползване свои средства на
потребителя. Същият надвишава близо 15
пъти размера на законната
лихва, предвижда
необосновано високо възнаграждение за кредитора и
създава предпоставки за
неоснователното му обогатяване, което
не съответства на принципите
на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговските
отношения. Предвид горното
доводите за нищожността
на клаузата на
чл.3, ал.1, т.6 от процесния договор
за заем са основателни. Не могат да
бъдат споделени доводите във въззивната жалба на ответника, че в
случай, че се приеме,
че уговореният размер
на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави, то
съдът следва да
намали дължимата по заема
сума за лихва до размера
на законната лихва. В практиката на Съда на Европейския
съюз по преюдициални запитвания е дадено
тълкуване на чл.
6, § 1 на Директива 93/13 на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори в
смисъл, че не е допустима правна уредба на държава - членка, която дава
възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна
клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза (решение по дело
С-618/10). При положение, че договорът не може да се изпълни след
премахването на неравноправната клауза, е допустима национална правна уредба,
която дава възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна
разпоредба от националното право (решение по дело
С-26/13). Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се
обяви за нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без
неравноправната клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с
оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13. Според настоящия състав на съда
посочената практика, която се
отнася до неравноправните
клаузи в потребителските договори,
следва да намери приложение
по аналогия и в
процесния казус, в който
в договора е налице клауза,
противоречаща на добрите нрави.
Действително разпоредбата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД
предвижда, че нищожността
на отделни части не влече
нищожност на договора,
когато те са заместени по
право от
повелителни правила на закона, но в случая
в българското законодателство към датата
на сключване на договора са
липсвали както повелителни,
така и диспозитивни разпоредби, предвиждащи
размера на възнаградителната лихва,
поради което и такива не
могат да бъдат приложени. За определяне
на този размер не може да намери приложение размера
на законната лихва
за забава при
изпълнение на парични
задължения, тъй като
същата има съвсем друг характер-
съставлява обезщетение на кредитора
за причинените му вреди
от забавено изпълнение
на парично задължение,
докато уговорената лихва
при договора за заем
представлява възнаграждение за това,
че е предоставил
определена парична сума
за ползване на длъжника.
По така изложените съображения
атакуваната клауза за
възнаградителна лихва в
процесния договор за заем
следва да се приеме за нищожна изцяло без да се
замества от друга разпоредба, като се приеме, че
лихва не е
уговорена /в този смисъл- Решение
№378 от 18.05.2006г.
на ВКС по
гр.д.№315/2005г., ІІ г.о./.
С
оглед нищожността на клаузата
за възнаградителна лихва
се налага изводът,
че ищецът е заплатил на ответното дружество
сумата от 1198,44
лв. - възнаградителна лихва за
периода
25.01.2014г.-07.07.2014г. без основание,
поради което претенцията
му за връщането й е
основателна и следва да
се уважи. Предвид
горното обжалваното решение следва да се
потвърди.
Оплакванията
във въззивната жалба по отношение на
присъдените с обжалваното решение
разноски за адвокатско
възнаграждение в полза на всяка
от страните са основателни.
Материалният интерес по
делото съобразно първоначално предявената
от ищеца искова
претенция възлиза на
1739,74 лв., от което следва,
че минимално дължимото
адвокатско възнаграждение по
делото, определено съгласно
Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в редакцията й към
датата на постановяване
на първоинстанционното
решение, е 422,14
лв. с ДДС.
Предвид горното и
съобразно частта от
исковата претенция, за която
производството по делото е
било прекратено, в полза
на процесуалният представител на ищеца
адв. Д. Б. е
следвало да бъде определено по
реда на чл.38, ал.2 от ЗА и присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на
290,79 лв. с
ДДС, а в полза
на ответното дружество-
131,34 лв. с
ДДС /в този смисъл по въпроса
за начина на
определяне на адвокатското
възнаграждение по реда
на чл.38, ал.2 от
ЗА при частично
уважаване на иска- Определение
№54 от 06.02.2019г. на ВКС
по ч.гр.д.№84/2019г., ІV
г.о.; Определение №492
от 15.11.2019г. на ВКС по ч.т.д.№138/2019г., І т.о. и др./. Предвид
горното в частта му
за присъдените в полза
на всяка от страните адвокатски
възнаграждения обжалваното решение
следва да бъде
изменено. Съгласно разпоредбата
на чл.78, ал.1 от ГПК
направените от ищеца разноски за държавна
такса и съдебно удостоверение
в общ размер от 75 лв.
е следвало да
се присъдят съразмерно на
уважената част от първоначално
заявената претенция при
отчитане на частичното прекратяване на производството, а
именно- за сумата от 51,66 лв.,
поради което в
частта му, с която
са присъдени такива
разноски за разликата над посочената
сума до 52,94
лв. обжалваното решение следва
да бъде отменено. Неоснователни
са доводите във
въззивната жалба срещу
неприсъждането на направените
от ответника пътни
разноски. Отговорността за разноски
по чл.78 от ГПК
е ограничена обективна
отговорност и включва само
заплатените от страните такси,
разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат,
а не и
други разходи /например-
за транспортни или пощенски услуги/ или
пропуснати ползи за страната
/в този смисъл-
Решение №189 от 20.06.2014г. на ВКС
по гр.д.№519382013г., ІV
г.о.; Определение №65 от 05.03.2019г. на ВКС по
ч.т.д.№195282017г., ІІ
т.о./.
Процесуалният
представител на въззиваемата страна
адв. Д. Б. е
оказал безплатна правна
помощ на същата
основание чл.38, ал.1 от
Закона за адвокатурата, предвиждаща, че
адвокатът може да оказва
безплатна правна помощ
на материално затруднени лица. С оглед
изхода на спора по
въззивната жалба на
„Изи асет мениджмънт“ АД и на основание
чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата жалбоподателят следва
да бъде осъден
да заплати на адв. Д.
Б. адвокатско възнаграждение в размер на 254,28 лв. с
ДДС, определено съгласно
действащата към датата на
постановяване на решението редакция
на Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4695 от 09.12.2019г., постановено по гр.д. №986/2019г.
по описа на Районен съд- Пловдив, V гр.с., с
което „Изи асет
мениджмънт“ АД е
осъдено да заплати
на Т. Н. Д. ***, ЕГН **********, сумата от
1198,44 лв., представляваща недължимо платена сума
за възнаградителна лихва
по договор за
потребителски заем №1961985/30.11.2013г. за
периода 25.01.2014г.-07.07.2014г., ведно
със законната лихва върху
нея от датата на
подаване на исковата молба-
18.01.2019г. до окончателното
й заплащане, както
и сумата от
51,66 лв.- разноски
по делото, а на основание
чл.38, ал.2 от ЗА на
процесуалния му представител
адв. Д. Б.- сумата от
290,79 лв.- адвокатско
възнаграждение.
ОТМЕНЯ Решение №4695 от 09.12.2019г., постановено по гр.д. №986/2019г.
по описа на Районен съд- Пловдив, V гр.с., в
частите му, с които
„Изи асет мениджмънт“
АД е осъдено
да заплати на Т. Н. Д. ***, ЕГН **********, разноски
по делото за разликата над
51,66 лв. до
52,94 лв., а
на адв. Д. Б.-
адвокатско възнаграждение за разликата
над 290,79 лв.
до 375 лв.
ОСЪЖДА Т. Н. Д. ***, ЕГН **********,
да заплати на „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, сумата
от още 21,34
лв.- разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, да заплати на
адв. Д. Г. Б.,
сумата от 254,28 лв. с ДДС- адвокатско
възнаграждение за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ
на П.М.Г..
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.