Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ E състав
в публично съдебно заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров въззивно гражданско дело № 10790 по описа за 2019 г.
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 112364 от 12.05.2019 г., постановено по гр. д. №
60479/2016 г. по описа на СРС, 118 състав, е признато за установено по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че „К.7.“ ЕООД дължи на „С.и.“ ЕАД, на основание
чл. 59 ЗЗД, сумата от 3513 лв., представляваща обезщетение за ползване без
основание на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
68134.4360.654 по КККР на Столична община, район „Люлин“, одобрена със Заповед
№ РД-18-14/06.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, за периода 29.08.2014 г. -
29.05.2015 г., ведно със законната лихва от 29.05.2015 г. до окончателното
погасяване на дълга, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2015 г. по ч.гр.д. №30365/2015 г. по описа
на СРС, 118 състав, като е отхвърлен предявения установителен иск по отношение
на акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 114,29
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 02.02.2015 г.
до 28.05.2015 г. като неоснователен. Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца съразмерно на
уважената част от иска сумата от 566,78 лв., представляваща разноски в исковото
производство и сумата от 115,87 лв. - разноски в заповедното производство по
ч.гр.д.№ 30365/2015г. на СРС, 118 състав, а ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част от
иска сумата от 51,66 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.
Решението в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане в размер на
сумата 114,29 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода
от 02.02.2015 г. до 28.05.2015 г, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу решението в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е бил
уважен, ведно със законната лихва, е подадена въззивна жалба от ответника „К.7.“ ЕООД, чрез пълномощника
си - адв. Ц. И. с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Счита, че съдът неправилно е приел, че процесният имот не е съсобствен между
страните. Изтъква, че въпреки кадастрално заснети като два отделни имота, налице
е общ съсобствен урегулиран поземлен имот - УПИ VI-638, възникнал по силата на
дворищната регулация, която е приложена към настоящия момент и е настъпил
нейният вещноправен ефект.
Оспорва формирания от СРС извод, че ответното дружество е
ползвало процесния имот, тъй като не е взето предвид възражението, че през
процесния период дейността на „К.7.“ ЕООД официално е била замразена и
дружеството не е упражнявало никаква дейност, за което надлежно е уведомило НАП.
Поддържа, че необосновано са били кредитирани показанията на ищцовите свидетели,
без да е отчетен фактът, че тези свидетели са служители на „Софийски имоти“ АД
и че показанията им буквално преповтарят съдържанието на съставените от същите
служители констативни протоколи. Последните са оспорени от ответника като
частни диспозитивни документи, за които липсва достоверна дата и са едностранно
съставени от ищцовото дружество, без участието на представител на ответника.
Изтъква, че не били съобразени и показанията на свидетеля П., че не е искал и
не му се е налагало да влиза в имота като представител на „Софийски имоти“ АД,
което изявление е в пълно противоречие с твърдението на ищцовото дружество, че
е било лишено от достъп до имота. Същевременно пък не били отчетени показанията
на свидетеляЛ., който има преки и непосредствени впечатления за процесния
период върху действията в имота на ищеца. В жалбата са изложени и оплаквания
относно размера на присъденото обезщетение, който е прекомерен и недоказан,
определен единствено на базата на допускания и условности от страна на вещото
лице и без реални данни и документи за периода. Моли въззивната инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, а предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендира сторените в производството разноски.
Въззиваемият ищец „С.и.“ ЕАД оспорва въззивната жалба по
подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло
потвърдено като правилно. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът
намира следното:
Страните не са оспорили онези факти, от които извеждат
правото си на собственост по отношение на нанесените понастоящем в
кадастралната карта два поземлени имота, представляващи: част от УПИ VI-638, в
кв.4, по плана на гр. София, местността „Люлин-Център“, с площ от 313 кв.м.,
идентична с поземлен имот с площ от 308 кв.м., с идентификатор 68134.4360.654,
придобита от ищеца и закупеният от ответника УПИ с площ от 400 кв.м. по
документи за собственост, а по скица - 350 кв.м., съставляващ имот с пл.№ 638, с
идентификатор 68134.4360.240, за който имот заедно с имота на ищеца е отреден в
съсобственост общ парцел VI-638, в кв.4, по плана на гр. София, местността
„Люлин-Център“, с площ на целия парцел - 670 кв.м.
Поддържаните в хода на съдебното производство доводи на
въззивника за съществуваща съсобственост между него и ищеца в УПИ VI-638,
възникнала по силата на дворищната регулация, която се твърди да е приложена
към настоящия момент и да е настъпил нейния вещноправен ефект, остават
недоказани. Напротив, от заключението на вещото лице по изслушана пред СРС и
неоспорена от страните СТЕ, което настоящият състав на съда намира за
компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие се установява, че
дворищната регулация за УПИ VI-638 не е приложена, поради което отчуждителното
действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, се
прекратява без да е необходимо провеждане на административни процедури по §8,
ал. 1 от ПРЗУТ (арг. от чл. §6, ал. 2, вр. с §8, ал. 1 от ПРЗУТ и ТР №
3/28.03.2011 г., по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС). Предвид това
създадената по силата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност на
кадастралната карта не е оборено, поради което нанасянето в нея на имотите на
ищеца и ответника като два самостоятелни обекта следва да бъде зачетено от
съда, приемайки, че страните не са съсобственици на процесния УПИ VI-638.
Неоснователни са оплакванията на въззивника, че по делото е
останало недоказано фактическото използване от негова страна на собствения на
ищица имот. Показанията на свидетеля П., който неколкократно е посещавал имота,
не следва да бъдат игнорирани единствено поради обстоятелството, че е служител
на „С.и.“ ЕАД. Напротив, упражнявайки суверенно си право на преценка и в
съответствие с разпоредбата на чл. 172 ГПК настоящият състав на съда намира
същите за обективни, последователни и кореспондиращи на другите събрани по
делото доказателства. Свидетелят изнася свои преки впечатления и то при
конкретни лични посещения на имота, целящи да установят неговото състояние и
дали е възможно използването му. Заявеното от него, че е посещавал
неколкократно имота, както и че при първото му посещение от края на м. август
2014 г. управителят на „К.7.“ ЕООД не е знаел, че част от имота принадлежи на
ищеца, кореспондира с изявлението на ответника до ищеца, обективирана в нотариална
покана 27.01.2016 г., с което ответникът признава, че едва при първото
посещение на ищцовите служители е разбрал за претенциите им по отношение на
имота. Следва да се отбележи, че показанията на свидетеля П., че и при трите му
посещения в собствения на Софийски имоти недвижим имот е имало паркирани
бусове, кореспондира с показанията на свидетеля на ответника -Л., който сочи,
че „К.7.“ ЕООД е развивало транспортна дейност именно с такива превозни
средства - бусове. От друга страна, показанията на свидетеляЛ. са
неконкретизирани по отношение на спорния по делото период 29.08.2014 г. -
29.05.2015 г., същите са общи и не съдържат конкретика за процесния период. От
тях се установява, че често е посещавал имота („почти през ден“) през 2012 г. –
2014 г., когато е отремонтирал автомобила си, което е извън процесния период. От
друга страна, свидетелят сочи, че имотът се охранява по възлагане на ответното
дружество и отчитайки, че между двата имота няма фактически изградена ограда,
житейски неправдободни са показанията на същия свидетел, че други лица са
паркирали автомобилите си в частта, притежавана от „С.и.“ ЕАД.
Предвид изложеното настоящият състав намира за установено по
делото при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, че през процесния период ответникът е ползвал собствения
на „С.и.“ ЕАД недвижим имот, като е държал там свои превозни средства без да
има правно основание за това. За уреждането така възникналите между страните
отношения по повод ползването на имота следва да се приложат правилата за
неоснователното обогатяване, уредени в чл. 59 ЗЗД. Визираната разпоредба предвижда
възможност за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който
се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се
е обогатил, до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без
правно основание за това и фактическото препятстването на собственика да го
ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които
собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва
или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Обогатяване е налице
не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са спестени
средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е и настоящият случай.
Твърденията на ответника, че не е развивал търговска дейност, е правно ирелевантно
за иска по чл. 59 ЗЗД, щом като се установи, че въззивникът ползва имота без
правно основание, държейки там свои превозни средства. Отговорността му да
обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за
ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ответника
са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, която би
получил за спорния период. (в този смисъл и решение № 252 от 23.01.2015 г. по
гр. д. № 2858/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС). Изтъкнатото във въззивната жалба, че
достъпът на ищеца до имота не е възпрепятстван не освобождава ответника от
заплащане на обезщетение, тъй като паркирането на автомобили от страна на „К.7.“
ЕООД възпрепятства ползването на имота от ищеца и същевременно представлява
облага, реализирана от ответника.
Относно оплакванията на въззивника за размера на присъденото
обезщетение, настоящият състав намира, че СРС правилно е кредитирал
заключението на вещото лице Р.Н., в което е определена сумата от 3513,00 лв.
като среден пазарен наем на имота през процесния период. Този
извод на вещото лице не се разколебава поради обстоятелството, че заключението
не се базира на данни от реални сделки, тъй като при липсата на реални сделки
обективно вещото лице не е могло да съобрази подобен факт. При това положение
допусканията и условностите в експертизата, са единствено възможен начин за
определяне а среден пазарен наем, като същите не са произволни, а се основават
на приложени няколко сравнителни метода от вещото лице и при отчитане на
техническите характеристики на процесния имот, местоположението му, изградената
инфраструктура в района, кадастралния и регулационен статут, както и конкретно
пазара на земя в района за този период. Ето защо и няма основания експертизата
да не бъде кредитирана, а доводите в обратен смисъл, поддържани във въззивната
жалба, настоящият състав намира за неоснователни.
Поради съвпадение на крайните
изводи на СГС с тези на първата инстанция, обжалваното решение следва да бъде
изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
На основание чл. 78, ал. 8, вр. чл.
273 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемия разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер от 100 лв., предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото.
С оглед цената на иска и по
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 112364 от
12.05.2019 г., постановено по гр. д. № 60479/2016 г. по описа на СРС, 118
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане в размер на сумата 114,29 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 02.02.2015 г. до 28.05.2015 г,
не е обжалвано от ищеца е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
„К.7.“ ЕООД с ЕИК ********, със съдебен адрес ***, чрез адв. Ц. И., да заплати
на „С.и.“ ЕАД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: