Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 06.12.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 08.11.2017г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 553
по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс.
Образувано е по въззивна жалба от И.С.С. срещу решение № 103/21.07.2017 г., постановено по
гражданско дело № 658 по описа за 2016 година на РС - гр. П., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
главен иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и евентуален такъв по чл. 59 от ЗЗД срещу „МБАЛ
– П.“ АД за заплащане на сумата 10000 лв. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Твърди, че ПРС бил допуснал процесуално нарушение, довело до
ограничаване на правото му на защита и нарушаване на принципите на
равнопоставеност и състезателност в процеса. Изтъква, че бил оспорил всички
представени от ответника документи и поискал, последният да бъде задължен да
представи оригиналите им. Въпреки това, те били представени едва преди
последното съдебно заседание, т.е., според жалбоподателя, след преклузивния срок за това, поради което е следвало да бъдат
изключени от доказателствения материал. Твърди, че заключението по допуснатата
преди представянето им експертиза било изготвено въз основа на оспорени копия,
поради което е недостоверно и негодно като доказателствено средство. Счита, че
районният съд недопустимо е ценил свидетелски показания за доказване на договор
на стойност над 5000 лв. Отделно от това, оспорва тяхната достоверност. Твърди,
че не е действал като представител на ЕТ „С.“, поради което внесената от него
парична сума при ответника не погасява задължения на едноличния търговец, а е внесена
от името на ищеца като физическо лице, който я е предал на ответника без
основание. Изтъква служебната зависимост на свидетелката от ответника, откъдето
прави извод за пристрастност и необективност на показанията й, както и за това,
че те не доказват валидно правно основание за получаването на процесната сума.
Намира за необективно и заключението по допуснатата съдебно- счетоводна
експертиза, тъй като при изготвянето му не била взета предвид квитанцията към
приходния касов ордер (ПКО). Навежда довод за неправилно осчетоводяване на
финансовата операция при ответника. Открива противоречие между задълженията на
ЕТ „С.“ по данни на ответника, и констатациите по същия въпрос по гр.д. №
668/2012г. на РС- П.. Подчертава, че представените от ответника документи (вкл.
процесният ПКО) са частни свидетелстващи документи, които не носят подписа на
жалбоподателя и поради това нямат материална доказателствена сила срещу него и
не го обвързват. Обръща внимание на разликата между съдържанието на ПКО и
квитанцията към него, като в последната липсвало отбелязването „ЕТ „С.““. Изразява
предположение, че тази част от текста е добавена впоследствие, което говори за
манипулация – вероятно за целите на делото. Оспорва извода на ПРС за наличие на
хипотеза по чл. 73 от ЗЗД. Счита, че не е имал правен интерес от заплащане на
дълга на третото лице ЕТ „С.“ към ответника. Оспорва разпределението на доказателствената
тежест по иска с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД. Намира, че, противно на
указанията на съда, не е следвало да доказва липсата на основание за имущественото
разместване. Достатъчно било, че доказал предаването на процесната сума на
ответника, а последният е следвало да докаже наличие на основание да я задържи.
Позовава се на мотивите към Решение № 239/14.01.2013г. по гр.д. № 658/2016г., в
което е прието, че е невъзможно да се извърши прихващане между задълженията на
ЕТ „С.“ и внесената сума с процесния ПКО, тъй като липсвала насрещност
на вземанията. Намеква за пристрастност на съдебния състав. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
споделя извода на районния съд, че с плащането на процесната сума ищецът бил
погасил чужд дълг – този на третото лице ЕТ „С. – К. С.“. Счита за доказано по
делото, че между него и едноличния търговец е съществувало наемно
правоотношение, по което, към момента на заплащане на процесната сума,
последният е имал непогасени задължения по шест фактури, поради което тя била
внесена за погасяването им. Обръща внимание на факта, че ищецът И.С. и К. С. са
съпрузи. Прави изводи от процесуалните действия на С. в хода на гр.д. № 668/2012г.
на РС- П.. Поддържа, че погасеното задължение не е със строго личен характер,
поради което няма пречка да бъде изпълнено от трето лице, както и че
извършената престация не е без основание. Счита, че ищецът е знаел, че погасява
чужд дълг и е желаел именно този резултат. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да
остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски.
Впоследствие, жалбоподателят е подал писмено становище по
отговора, с което оспорва последния. Поддържа вече направеното от него
оспорване на свидетелските показания, както и твърдението си за липса на правен
интерес от погасяване на чужд дълг. Възпроизвежда част от съображенията си от
въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се представлява от адв. А., която
поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като отмени първоинстанционното
решение и постанови ново такова, с което уважава предявените искове. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата страна се представлява от адв. Е., която
оспорва жалбата, поддържа отговора и моли съда да остави в сила
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно по съображенията
изложени в отговора. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана
коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да
се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.
По съществото на правния спор, настоящият съдебен състав намира
следното:
Неоснователно жалбоподателят твърди, че с писменото си становище пред ПРС
бил оспорил представените от ответника с отговора документи. Видно от начина на
формулиране на становището (л. 40 от първоинстанционното дело), с него С.
единствено е поискал от съда да задължи ответника да представи оригиналите на
документите, приложени като копия към отговора, като е настоял за изключването
им от доказателствата по делото, ако това не бъде направено. Това изявление,
обаче, не съставлява оспорване.
В случая оригиналите са били
представени, поради което няма основание за изключване на съответните документи
като доказателства по делото. Неоснователно жалбоподателят счита, че възможността
за представянето им е била преклудирана, тъй като
процесуалният закон не предвижда краен срок за това процесуално действие. Такъв
би могъл да бъде определен от съда по реда на чл. 158 от ГПК, но по настоящото
дело това не е направено. Поради това няма основание за прилагане на
неблагоприятните последици по чл. 183 от ГПК, за които претендира
жалбоподателят.
Наистина, в
становището си той е развил правилни съображения относно характера на тези
документи, доказателствената им сила, авторството на подписите под тях и
разпределението на доказателствената тежест при оспорване на истинността им, но
тези съображения имат принципен характер и не може да се тълкуват като заявено
оспорване. Затова и първоинстанционният съд правилно не ги е възприел като
такова. Отделно от това, истинността на документите е
родово понятие и включва автентичност
(авторство на изявлението) и вярност (съответствие на удостовереното в
документа с действителността), поради което оспорващият трябва изрично да заяви,
какво точно на кой конкретен документ оспорва. В случая такова изявление няма,
а изречението „ответникът до момента не ангажира никакви доказателства за
установяване истинността на документите, поради което същите като оспорени не
следва да се кредитират като доказателства“ не представлява ясно и конкретно оспорване.
Ако наистина ищецът е смятал, че е оспорил документите, той е имал възможност
да обърне внимание на съда, че е пропуснал да открие производство по
оспорването, и по този начин да разсее евентуално възникналото недоразумение
(както е постъпил напр. в заседанието на 03.05.2017г. във връзка с искането си
за представяне на оригиналите). Такова изявление, обаче, не се открива по
делото.
С оглед
гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е оспорил
представените от ответника документи, и, съответно, ПРС не е допуснал
процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото на защита на
жалбоподателя и нарушаване на принципите на равнопоставеност и състезателност в
процеса, ценейки тези документи като доказателства по делото.
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят претендира, че
заключението по ССЕ било изготвено въз основа на оспорени копия от документи,
поради което било недостоверно и негодно като доказателствено средство. На
първо място, както се обоснова по- горе, документите не са били оспорени, т.е.
твърдението му не съответства на действителното фактическо положение. На второ
място, няма пречка, вещото лице да работи по копия, ако те са достатъчни за
даване на отговор на поставените задачи. В случая вещото лице не е заявило, че
се нуждае от оригиналите на представените от ответника документи, нито че
тяхното по- късно представяне обуславя изводи, които са различни от вече
направените въз основа на наличните копия. Въпреки това, в открито съдебно
заседание на 03.05.2017г. районният съд е отложил изслушването на вещото лице
именно с цел представяне на оригиналите на документите, задължил е ответника да
ги представи и е предоставил възможност на ищеца да изрази становище по тях (л.
64-65 от първоинстанционното дело). Независимо от предоставената възможност, С.
не е изразил становище по представените оригинали. Възраженията му срещу
заключението по ССЕ не са били свързани с тях, а и той изрично е заявил, че не
желае изготвяне нито на допълнителна, нито на нова експертиза въз основа на
оригиналите (л. 81 от първоинстанционното дело). Поради това доводите му в тази
насока са неоснователни, още повече че не се констатира разлика между
оригиналите и копията.
Неоснователно жалбоподателят счита
за необективно заключението по ССЕ поради това, че вещото лице не било взело
предвид квитанцията към приходния касов ордер (ПКО). Видно от поставените от
ответника и допуснати от съда задачи (л. 15, 16 и 44 от първоинстанционното
дело), те касаят установяване на задължение по конкретни фактури към определена дата, но не включват изричен
въпрос за изследване на квитанцията и съпоставянето й с ПКО. Същото е
отбелязано и от самото вещо лице в открито съдебно заседание на 27.06.2017г.
(л. 80 от първоинстанционното дело). Ако жалбоподателят е считал, че този
въпрос има значение за изхода на делото, той е имал възможност да го постави за
разглеждане чрез формулиране на изрична задача към експертизата, но не го е
направил. Поради това съдът не намира основание да сподели изводите му, които
той прави от обективно верния факт, че вещото лице не е извършило съпоставка
между квитанцията и ПКО. Отделно от това, в открито съдебно заседание в.л. Л.е
заявила, че е видяла копието от квитанцията по делото и е изследвала ордера,
т.е. самата квитанция е била взета предвид при изготвяне на заключението,
въпреки че не е извършена претендираната (но непоискана) от жалбоподателя
съпоставка.
Неоснователно жалбоподателят навежда довод за неправилно осчетоводяване при
ответника на финансовата операция по внасяне на процесната сума. На първо
място, твърдението за неправилност не може да бъде проверено, тъй като в негова
подкрепа не са ангажирани доказателства (напр. допълнителен въпрос към
експертизата). На второ място, дори да е вярно, то е ирелевантно за изхода на
настоящия правен спор, тъй като отнасянето на сумата по определени счетоводни
сметки не рефлектира върху спорния по делото въпрос за волята на вносителя и за
целта, с която я е внесъл. Дори осчетоводяването да е в нарушение на ЗСч и
другите относими нормативни документи, то може да
обоснове административно- наказателна отговорност за предприятието, но не и основателност
на исковата претенция, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя.
Неоснователно жалбоподателят счита, че има противоречие между посочените
от експертизата по настоящото дело задължения на ЕТ „С.“ въз основа на данни от
ответника, и констатациите на съда по същия въпрос по гр.д. № 668/2012г. на РС-
П.. Двете дела имат различен предмет и касаят различни периоди от наемните
отношения между ЕТ „С. – К. С.“ и „МБАЛ П.“ АД, поради което изводите на съда
относно един от тези периоди не може да се ползват като аргумент във връзка с
друг период.
Цитираното гр.д. № 668/2012г. на РС- П. не може да се ползва и в
посочения от жалбоподателя смисъл, че по него съдът бил отказал да извърши
прихващане на задължения на ЕТ „С. – К. С.“ с процесната
сума, като по този начин се бил произнесъл за липсата на връзка между тях.
Видно от мотивите на решението по това дело, съдът не е обсъждал редица
документи (вкл. и този ПКО) поради това, че въобще не е имало искане за
прихващане с отразените в тях вземания, но не е формирал извод, че искането е
неоснователно по същество, нито че прихващане не може да се извърши поради
различие на страните и поради липса на насрещност на
вземанията (противно на твърденията на жалбоподателя).
Във връзка с горното, не съответства на действителното фактическо
положение и доводът на жалбоподателя, че по това предходно дело „МБАЛ П.“ АД е
твърдяла, че сумата по процесния ПКО е внесена от И.С. и не се отнася към
задълженията на едноличния търговец. Видно от изявленията на процесуалния
представител на болницата в открито съдебно заседание от 19.12.2012г. по гр.д.
№ 668/2012г. на РС- П. (л. 87 от делото), действителното му становище по
отношение на тази сума е било, че тя е за предходен период, но не и че не касае
вземания на едноличния търговец (противно на твърдяното от жалбоподателя).
По принцип правилни и в съответствие със съдебната практика (напр.
Решение № 21 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1456/2011 г., IV г. о., ГК,
Определение № 571 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1912/2016 г., IV г. о.,
ГК) са съображенията на жалбоподателя относно разпределението на
доказателствената тежест по исковете с правна квалификация чл. 55, ал. 1 и чл.
59 от ЗЗД. Неоснователен, обаче, е доводът, че първоинстанционният съд не се е
съобразил с нея и че е възложил в тежест на ищеца да доказва липсата на
основание за имущественото разместване. Както правилно е изложено в мотивите на
стр. 7 от първоинстанционното решение, „….ответникът
следва да докаже, че престацията е получена на годно основание“. (За пълнота на
изложението следва да се отбележи, че съществува и становище, според което в
тежест на ищеца е да обори твърдяното от ответника основание за получаване на
престацията – Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2014г., стр. 399 – поради което този въпрос е
дискусионен.) С оглед гореизложеното, съдът намира, че не е налице така
твърденият порок на обжалвания съдебен акт. Отделен е въпросът, дали такова
годно основание е доказано по делото. В такъв смисъл са и основните възражения
на жалбоподателя, който оспорва събраните писмени и гласни доказателства по
този въпрос.
Във връзка с това, съдът не споделя довода, че ПРС недопустимо е ценил
свидетелски показания за доказване на договор на стойност над 5000 лв. Тъй като
предмет на настоящото дело е сума, претендирана по реда на неоснователното
обогатяване (т.е. извъндоговорен източник на облигационни отношения), за него забраната
по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК е неотносима. В
случай, че доводът се отнася към доказването на изтъкнатото от ответника
основание за престацията, той отново е неоснователен, тъй като това основание е
наемният договор между „МБАЛ П.“ АД и ЕТ „С. – К. С.“. Съществуването му не се
оспорва от страните, а конкретните породени от него задължения, които са били
погасени с внасянето на процесната сума, са доказани с писмени доказателства –
представените от ответника шест фактури. Последните са двустранно подписани и
тяхната автентичност не е оспорена, поради което съставляват извънсъдебно
признание и годно доказателство за тези задължения. Така, свидетелските
показания са ангажирани за доказване не на основанието за плащане, а на
намерението на солвенса да погаси чуждо задължение.
За доказване на това обстоятелство процесуалният закон не съдържа специални ограничения
по отношение на допустимите доказателствени средства
(арг. от Решение № 472 от 14.11.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 693/2012 г., IV г. о., ГК), а, както се обоснова по- горе, събраните по
делото доказателства не попадат в обхвата на общите ограничения по смисъла на
чл. 164, ал. 1 от ГПК.
Наистина, жалбоподателят оспорва достоверността на показанията, с оглед служебната
зависимост на свидетелката от ответника, но съдът намира оспорването за
неоснователно, тъй като тези показания не противоречат на други сигурни
доказателства по делото. Нещо повече – те съответстват на извънпроцесуалното
поведение на самия жалбоподател, който е приел квитанцията, съдържаща
отбелязване, че сумата е внесена „по фактури“, въпреки че е знаел (както самият
той сочи в исковата молба), че ответникът не му е издавал никакви фактури –
нито за процесната или друга сума, нито преди заплащането й, нито след това.
Независимо от това, той съзнателно и целенасочено е внесъл сумата в брой в
счетоводството на ответника, което изключва възможността за извинителна грешка
от негова страна, касаеща напр. лицето, което е считал за свой кредитор,
неговата банкова сметка, ***дически факт за
операцията. В хода на производството С. не е изтъкнал нито една причина за това
свое поведение, която впоследствие се е оказала неоснователна и която би го обосновала.
Точно обратното – действията му по внасяне на сумата и получаване без
възражения на квитанцията със съответното отбелязване, свидетелстват за
неговото убеждение, че съществува годно основание за извършеното плащане. В
този смисъл, действията му съответстват на свидетелските показания и затова
съдът ги кредитира.
В заключение по този въпрос съдът отбелязва, че, ако се приемат доводите
на жалбоподателя, това би застрашило правната сигурност и обезсмислило
нормативно предвидената възможност за изпълнение на задължение от страна на
трето лице, тъй като това лице винаги би могло да оспори субективното си
намерение да погаси чуждо задължение и да се позове на липса на основание за
действията си, без да посочва, защо ги е извършило въпреки осъзнаването на тази
липса.
Неоснователно жалбоподателят се позовава на непълното съвпадение между
отбелязванията в процесния ПКО и квитанцията към него. На първо място, в нея
изрично е посочено, че се издава към ордер със същия номер. Също така съвпадат
името на вносителя, сумата и датата. Поради това съдът не намира основание да
се усъмни, че тя евентуално касае друг ордер и друго правоотношение. Във връзка
с това следва да се подчертае, че жалбоподателят не е релевирал
довод за относимост на ордера и/или квитанцията към
друго правоотношение между него и ответника, а единствено се позовава на
неотразяване в квитанцията на част от посоченото в ордера основание за внасяне
на сумата. Този факт, обаче, сам по себе си, не опорочава обсъжданите
документи, а и самият жалбоподател не прави никакви конкретни изводи от него,
освен че „допълнителният текст в ПКО вероятно е добавен по- късно и е индикация
за това, че този документ може би е манипулиран вероятно за целите на делото“.
Тези твърдения, обаче, са формулирани изцяло в условно наклонение, а и в тяхна
подкрепа не са ангажирани никакви доказателства, поради което настоящият
съдебен състав не ги споделя.
Неоснователно жалбоподателят изтъква, че не е нито законен представител,
нито пълномощник на ЕТ „С.“, откъдето прави извод, че не било възможно, внесената
от него парична сума при ответника да погасява задължения на този едноличен
търговец. Съгласно правната теория (Калайджиев А. „Облигационно право. Обща
част.“, изд. „Сиби“, 2013г., шесто преработено и
допълнено издание, стр. 242, и Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд.
„Сиби“, 2014г., стр. 98), за изпълнение на едно
облигационно задължение от трето лице не е необходимо, последното да действа
като представител на длъжника. Възможно и допустимо е, то да изпълни от свое
име. Поради това изтъкнатият от жалбоподателя факт (макар и обективно верен) не
обосновава извода, който той прави въз основа на него.
Неоснователно жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния съд за
наличие на правен интерес от изпълнението на чужд дълг. Съгласно чл. 73 от ЗЗД
и цитираната по- горе правна теория, съществуването на такъв интерес не е
предпоставка за валидно изпълнение на чуждо задължение, тъй като законът не
съдържа такова изискване. Правният интерес е от значение единствено за
възможността на третото лице да се суброгира в
правата на удовлетворения кредитор (чл. 74 от ЗЗД), който въпрос, обаче, е
ирелевантен за изхода на настоящия правен спор. Поради това съдът не обсъжда изложените
във връзка с него доводи във въззивната жалба.
По тези съображения съдът намира, че по делото е доказано
наличието на годно правно основание за извършване на процесната
престация от страна на ищеца. Следователно, не е
налице хипотеза нито по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, нито по чл. 59 от ЗЗД. Жалбата е неоснователна,
а обжалваното решение следва да бъде потвърдено във всичките му части.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
направените от последния разноски пред въззивната инстанция, каквито се
установяват в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно договора
за правна защита и съдействие на л. 32 от делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 103/21.07.2017 г., постановено по
гражданско дело № 658 по описа за 2016 година на РС - гр. П..
ОСЪЖДА И.С.С. с ЕГН **********
и адрес ***, да заплати на „Многопрофилна
болница за активно лечение – П.“ АД с ЕИК **** и адрес гр. П., ул. „Г. Б.“ № 24, сумата
400 лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.