№ 1065
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100512473 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20179069 от 31.08.2021 г., постановено по гр. д. № 40278/2020 г. по
описа на СРС, I ГО, 118 състав е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че С.О.,
ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. ******* дължи на ЗК Л.И. АД, ЕИК *******, с адрес
гр.София, бул. Симеоновско шосе, № 67А, на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД
вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 343.18 лв., представляваща регресно вземане за
изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка "Каско на МПС" в
размер на 333,18 лева и разноски за определянето му в размер на 10 лева по щета № 0000-
1261-17-254978 за вреди на МПС е рег. № ******* от застрахователно събитие - ПТП,
настъпило на 24.11.2017г. в гр.София, на ул. "Филип Кутев" при преминаване през
необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно и законна лихва от 04.06.2020 г.
до изплащане на вземането, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 15.06.2020г. по ч.гр.д. № 22195/2020 г. на СРС, 118 състав и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.О. е осъдена да заплати на ЗК Л.И. АД сумата от 365 лв. -
разноски за исковото производство и 75 лева - разноски за заповедното производство по
ч.гр.д. № 22195/2020 г. на CРС, 118 с-в.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от С.О., чрез
процесуалния представител юрск. П.Т., в която същото се обжалва изцяло като неправилно
и незаконосъобразно, противоречащо на материалния закон и постановено при съществени
нарушения на процесуалните правила и процесуални норми. В жалбата се навеждат доводи,
че първоинстанционният съд е направил погрешни правни изводи, както по отношение на
съществуването, така и относно действието на застрахователния договор по отношение на
1
третото лице - С.О.. Излагат се съображения, че съгласно Кодексът на застраховането,
застрахователният договор е формален и се сключва в писмена форма, като същата е както
условие за действителност, така и за доказване на застрахователното правоотношение. В
тази връзка се излага, че в съдебния процес, застрахователното правоотношение следва да
бъде доказано само чрез съответната застрахователна полица (писмен застрахователен
договор). Поддържат се доводи, че възникването и съществуването на твърдяното от ищеца
застрахователно правоотношение между ищцовото дружество и собственика на процесния
автомобил не може да бъде обявено от съда за ненуждаещо се от доказване обстоятелство по
реда на чл. 153 ГПК, поради това, че наличието на това застрахователно правоотношение
зависи от валидността на застрахователната полица. Сочи се, че в хода на
първоинстанционното производство, от страна на съдебния състав е била точно и ясно
разпределена доказателствената тежест, съгласно която, в доказателствена тежест на ищеца
е да докаже съществуването на сключен договор за имуществено застраховане. В жалбата се
поддържа, че с оглед на направените оспорвания от ответната страна, както и предвид
обстоятелството, че представената с исковата молба застрахователна полица е без положени
подписи от страна на застрахован и на застраховащ, като същата е разпечатка от
компютърна система, от страна на С.О. е изискан оригинала на застрахователната полица.
Излагат се доводи, че съгласно чл. 344, ал. 1, изр. 1 КЗ, застрахователният договор се
сключва в писмена форма като застрахователна полица или друг писмен акт, като
реквизитите на същия са посочени в чл. 345, ал. 1 КЗ. Сочи се, че съгласно нормата на чл.
345, ал. 1, т. 11 КЗ, застрахователният договор трябва да съдържа подписите на страните, от
което следва извод, че липсата на подпис на някоя от страните в застрахователната полица
води до неспазване на писмената форма, която е задължителна за застрахователния договор.
Сочи се, че застрахователният договор е формален, като липсата на подписи върху
застрахователната полица означава липса на сключена валидна застрахователна полица по
смисъла на чл. 344 КЗ. В тази връзка, жалбоподателят поддържа, че в конкретния случай не
може да се приеме, че представената полица /извадка от електронната система на
застрахователя/ макар и да носи част от реквизитите по чл. 345 КЗ, обективира действителен
застрахователен договор, предвид липсата на подписи на лицата посочени като застраховащ
и застрахован. В жалбата се излага, че наличието на застрахователно отношение е било
мотивирано от съда с документите по заведената щета в дружеството и изплащане на
застрахователно обезщетение, но посочените документи са частни такива и тяхното наличие
не обуславя пълно и главно доказване наличието на валидно застрахователно
правоотношение. Поддържа се, че цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика
е неотносима към процесния случай, тъй като касае възражение за недействителност на
застрахователния договор от страна на търговеца застраховател по договора, който до
момента на предявяване на претенция от застрахования, е приемал плащанията по договора
от последния и не е възразявал, че помежду им не съществува договорно правоотношение.
Излагат се съображения, че първоинстанционният съд напълно погрешно е тълкувал закона
по отношение на действието му спрямо лицето, тъй като в преобладаващата съдебна
практика се приемало, че забраната на чл. 293, ал. 3 ТЗ не се разпростира върху третите
лица, които не са страна по правоотношението. В този връзка въззивникът поддържа, че
посочената забрана се отнасяла само до страните по сделката, но не и до трети за самия
застрахователен договор лица, каквото в случая е С.О. като се позовава на съдебна практика
в този смисъл. На следващо място, в жалбата се излагат доводи, че относно механизма на
настъпване на ПТП, първоинстанционният съд в противоречие с практиката на ВКС е приел,
че представеният протокол за ПТП представлява нещо повече от свидетелстващ документ за
2
изявленията, които са направени пред длъжностното лице, съставител като се излагат
съображения в тази насока.
Въз връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да постанови решение,
с което да отмени изцяло решението на първоинстанционния съд и да постанови друго
такова, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна по делото ЗК „Л.И.“ АД е депозирала писмен отговор, чрез
процесуалния представител юрск. И.Г., в който се излага становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Навеждат се доводи, че с оглед на събрания по делото
доказателствен материал, съдът е постановил правилно решение, съобразено с
доказателствата, нормативната уредба и съдебната практика. Поддържа се, че съдебното
решение е законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния
закон, че същото е детайлно мотивирано, поради което наведените възражения от страна на
жалбоподателя са неоснователни и не следва да бъдат уважавани. Релевират се доводи за
неоснователност на възраженията на въззивника – ответник за липсата на валидно
застрахователно правоотношение по полица „Каско“ на МПС като се излагат подробни
доводи за това в отговора.
Поради изложеното се поддържа, че обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, във връзка с което се отправя искане към настоящата инстанция, същото
да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение.
Претендират се разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните
по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи следва да се добави следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен по реда на чл. 422 ГПК
установителен иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за
сумата от 343,18 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка "Каско на МПС" в размер на 333,18 лева и
3
разноски за определянето му в размер на 10 лева по щета № 0000-1261-17-254978 за вреди на
МПС с рег. № ******* от застрахователно събитие - ПТП, настъпило на 24.11.2017г. в
гр.София, поради наличие на необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно,
ведно със законна лихва от 4.6.2020 г. до изплащане на вземането, за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.06.2020г. по
ч.гр.д. № 22195/2020 г. на СРС, 118 състав.
Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по
повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД.
В случая се претендира отговорност на С.О. по чл. 49 ЗЗД с оглед изложените
твърдения, че вредите са настъпили в резултат на противоправното бездействие на
ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя, чийто собственик е той в
необходимото състояние за безопасно преминаване по него.
За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено
застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от
изпълнителя при или по повод възложена нему работа, е необходимо в обективната
действителност да бъдат осъществени кумулативно следните материални предпоставки: 1)
наличие на валидно застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по
имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото
увреждане на застрахованата вещ.
Спорен във въззивната инстанция е въпросът налице ли е валидно застрахователно
правоотношение между ищеца ЗК „Л.И.“ АД и собственика на процесния лек автомобил
марка „БМВ“, модел „320Д“, с рег. № ******* по застраховка „Каско на МПС“, по
застрахователна полица № 93001710082442 към датата на застрахователното събитие
24.11.2017 г. и съответно дали ищцовото застрахователно дружество се е суброгирало в
правата на увредения срещу ответника.
В мотивите на първоинстанционното решение, съдът е приел, че представените
документи в тази насока, а именно документите по заведената щета в ответното
застрахователно дружество /уведомление за настъпило застрахователно събитие от
25.11.2017 г., опис – заключение от 25.11.2017 г. на ЗК „Л.И.“ АД относно уврежданията на
автомобила, експертна оценка от 06.12.2017 г. във връзка със застрахователното събитие,
настъпило по отношение на процесния автомобил по застрахователна полица №
93001710082442, валидна от 25.09.2017 г. до 24.09.2018 г., сравнителна експертиза и доклад
по щета/, както и извършените плащания от ответното дружество на застрахователно
обезщетение в размер на 333,18 лв. установяват по несъмнен начин, че ищецът в качеството
на застраховател е обезщететил собственика на процесното МПС за причинените му
имуществени вреди от увреждане на застрахованото имущество, изпълнявайки по този
начин именно отговорността си на застраховател по имуществена застраховка. В тази
връзка, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че по делото е доказано наличието
4
на валидно застрахователно правоотношение, обуславящо възникването право на
застрахователно обезщетение и респективно на регресно вземане към Общината.
Въззивната инстанция намира за правилни и напълно споделя изводите на СРС за
наличие на валидно възникнало застрахователно правоотношение между собственика на
увредения автомобил и ищеца към датата на застрахователното събитие.
Договорът за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ –
„абсолютни търговски сделки“, чиито търговски характер произтича от изричната норма на
чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от търговското качество на лицето, което я сключва и от
връзката с упражняваното от него занятие. Поради това, че е търговска сделка, по
отношение на договора за застраховка намира приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ТЗ,
според която за действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга
форма само в случаите, предвидени в закон. Такава специална правна регламентация
относно формата на застрахователния договор се съдържа в Част Четвърта на КЗ. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ застрахователният договор се сключва
писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт. В чл. 345 от КЗ е
посочено и задължителното съдържание на застрахователния договор. Анализът на
посочените разпоредби налага извод, че предвидената в закона писмена форма е условие за
действителността на този договор, а не за неговото доказване /в този смисъл решение № 50
от 25.04.2012 г. по т. д. № 95/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 29 от 07.05.2009 г. по т. д. №
535/2008 на ВКС, ІІ т. о., решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г. на ВКС, I т.о./.
По делото е представена застрахователна полица № 93001710082442, валидна от
25.09.2017 г. до 24.09.2018 г., за сключен между Б.С.П. и ЗК „Л.И.“ АД по договор за
имуществена застраховка „Каско“ на МПС на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320Д“, с
рег. № *******.
В конкретния казус, като доказателства по делото за сключването на договора за
застраховка „Каско“ са представени освен застрахователната полица, също така Сметка №
******* за платена вноска по застрахователна полица № 93001710082442 от 25.09.2017 г. в
размер на сумата от 677,41 лева, уведомление за настъпило застрахователно събитие от
25.11.2017 г., опис – заключение от 25.11.2017 г. на ЗК „Л.И.“ АД относно уврежданията на
автомобила, експертна оценка от 06.12.2017 г. във връзка със застрахователното събитие,
настъпило по отношение на процесния автомобил по застрахователна полица №
93001710082442, валидна от 25.09.2017 г. до 24.09.2018 г., сравнителна експертиза и доклад
по щета, фактура № 4560/25.11.2017 г., издадена на името на собственика на автомобила
Б.С.П..
Представено е и платежно нареждане BORD02511407 от 18.01.2018 г., видно от което
ответникът ЗК „Л.И.“ АД е изплатил по банков път на собственика на увредения автомобил
Б.С.П. сумата от 333,18 лева - застрахователно обезщетение по образуваната щета № 0000-
1261-17-254978.
Съгласно трайно установената съдебна практика (Решение № 184 от 7.04.2016 г. по т.
д. № 2744/2014 г. на ВКС, I т. о., Определение № 371 от 23.05.2012 г. по т. д. № 896/2011 г.
на ВКС, II т.о.) неспазването на законоустановената форма за действителност на търговска
сделка, за да доведе до нищожност, следва страната да оспори действителността на сделката
- чл. 293, ал. 3 ТЗ, което доближава порока до унищожаемост по ЗЗД (чл. 27 и сл.). Страната
не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението - чл. 293, ал. 3 ТЗ. Съгласно приетото от ВКС в
5
цитираната съдебна практика, когато фактите по делото недвусмислено сочат на
неоспорване от застрахователя на действителността на изявлението на застрахования в
застрахователния договор, като въпреки неточното попълване на данните за автомобила и
липсата на подпис на страните, застрахователят е приел плащането на премията,
осчетоводил е полицата и е изпратил данните от нея в Информационния център към
Гаранционния фонд, изискването за форма на застрахователния договор е преодоляно и
застрахователят не може да се позовава на нищожността на застрахователния договор
поради липсата на подпис на застрахования. Във връзка с изложеното, въззивният съд
намира, че след като процесната застраховка съставлява търговска сделка, приложими са
правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 ТЗ. Неспазването на законоустановената форма за
действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност на същата и това
е едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността
настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право, неспазването на
формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 от ТЗ
оспорване на действителността на сделката и то от страна по същата, а не от трето лице.
Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското
право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, съгласно която
страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи,
че не е оспорвала действителността на изявлението.
В конкретния случай, съществуването на застрахователно правоотношение е изрично
оспорено от ответника, поради това, че от страна на ищеца не е представен по делото
подписан от страните застрахователен договор. В тази връзка, следва да се посочи, че в
случая действително застрахователната полица, в която е обективиран договорът за
застраховка „Каско на МПС“ за процесния автомобил не е подписана от страните, но
същите са изпълнили задълженията си по договора. В тази връзка по делото няма спор, че
след настъпването на процесното ПТП застрахованият е предявил уведомление за щета, по
която е получил определеното му от застрахователя обезщетение, респ. че застрахователната
премия е била платена. Обстоятелството, че същата е платена се установява и от
представената Сметка № ******* за платена вноска по застрахователна полица №
93001710082442 от 25.09.2017 г., видно от която собственикът на автомобила е заплатил
първа вноска по застрахователната полица в размер на сумата от 677,41 лева.
Поради изложеното, въззивният съд намира, че договорът за застраховка не е
нищожен в отношенията между ищеца и собственика на застрахования автомобил, а е
породил желаните правни последици, независимо от обстоятелството, че полицата не е
подписана. Това е така, тъй като от поведението на страните, въз основа на представените
доказателства по делото, може да се направи извод, че същите не са оспорили
действителността на изявлението по сключването на застрахователния договор по смисъла
на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, поради което е санирана липсващата форма за действителност на
договора. Съгласно разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, забраната за позоваване на
нищожността на договора е по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от което
може да се заключи, че липсва оспорване е приемането на изпълнението на насрещната
страна по договора. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, обективирана
в решение № 50/25.04.2012 г. по т.д. № 95/11 г., II т.о. на ВКС, решение № 115/23.07.2013 г.
по т.д. № 348/12 г., I т.о. на ВКС, съгласно която неподписването на полицата от
застрахования е преодоляно със заплащане на застрахователната премия и приемането й от
6
застрахователя, завеждането на щета и изплащане на обезщетение. Сключването на сделката
се доказва от плащането на застрахователната премия и приемането на общите условия от
страна на застрахования.
Случаите, в които трети лица, могат да се позоват на относителна недействителност
на един договор, са изрично и изчерпателно посочени в закона – чл. 135 ЗЗД, чл. 646 и 647
ТЗ, като посочената хипотеза не е между тях. След като действието на договора е санирано с
конклудентни действия от страните по него по смисъла на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, счита се по
отношение на всички трети лица, че същият е валидно възникнал и породил желаните от
страните правни последици. Последващо позоваване на изначална висяща
недействителност, която е вече санирана, е правно ирелевантно предвид наличието на
изрично предвидената в чл. 293, ал. 3 ТЗ оборима презумция. По тези съображения се налага
извод за неоснователност на релевираното от жалбоподателя С.О. възражение, че
последиците на чл. 293, ал. 3 от ТЗ не се разпростират спрямо трети на оспореното
облигационно правоотношение лица, каквото в случая се явява ответната страна С.О..
С оглед изложеното, въззивният съд приема, че е налице валиден договор за
застраховка "Каско на МПС" по отношение на увреденото МПС със срок на валидност,
включващ датата на настъпване на застрахователното събитие, както и че същото е
настъпило в срока на действие на застрахователния договор.
Спорен по делото е въпросът налице ли са доказателства, от които да се приеме за
доказана и третата изискуема от закона кумулативна предпоставка, за да бъде уважен
предявеният иск – механизмът на ПТП, както и причинно-следствената връзка между
настъпилите вреди за автомобила и процесното ПТП.
За установяване механизма на настъпване на процесното застрахователно събитие и
причинените щети в първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателствени средства и е изслушано заключение на САТЕ.
Настоящият съдебен състав намира, че механизмът на ПТП се доказва посредством
приетото заключение на САТЕ, което възприема като достоверно, обективно и компетентно
дадено и съгласно което вредите, които е получил лекият автомобил, отговарят на
механизма на настъпване на ПТП. На следващо място, по делото е представен и Протокол за
ПТП № 1663073 от 25.11.2017 г., съставен от компетентните за това органи на МВР, в който
също са отразени обстоятелства относно механизма на ПТП и причиняване на вреди по
МПС-то, вследствие на попадане в необозначена дупка на пътното платно. Действително, в
частта относно механизма на ПТП, протоколът за ПТП не се ползва с обвързваща съда
материална доказателствена сила, но следва да бъде взето предвид, че отразените в него
факти съответстват на приетото по делото заключение на САТЕ. Наред с това, така
описаният механизъм на настъпване на ПТП се установява и от събраните гласни
доказателства, чрез разпит на свидетелката Б.С.П. – водач на процесното МПС, от чийто
показания се установява, че същата е управлявала лекия автомобил „БМВ 320 Д“, с рег. №
*******, като в района на бул. Черни връх и ул. Сребърна е преминала през дупки на
пътното платно, в резултат на което две от гумите на автомобила се спукали. Свидетелката
уточнява, че посоченото ПТП било реализирано в тъмната част на денонощието и тя в
качеството си на водач на автомобила не видяла намиращите се на неосветеното пътно
платно дупки. Според свидетелката дупките били дълбоки около една педя и с диаметър
около три педи и били разположени в дясната част на дясното пътно платно, като посочва,
че скоростта, с която е управлявала процесното МПС е била около 40-50 км/ч. Същата
7
посочва, че е сигнализирала за ПТП на телефон 112 и на застрахователните и потвърждава,
че е подписала съставения от служителите на МВР и представен по делото от ищеца
протокол за ПТП. Съдът намира, че дадените свидетелски показания следва да се кредитират
от съда като достоверни и обективно дадени, тъй като са дадени от лице, което е пряк
участник в процесното ПТП и възпроизвеждат непосредствено възприети от същата
обстоятелства, а наред с това същите се подкрепят и от останалите събрани по делото
писмени доказателства – Протокол за ПТП и САТЕ. Видно от отразеното в представения по
делото Протокол за ПТП № 1663073, съставен на 25.11.2017 г. в 01.10 часа, свидетелските
показания на свидетеля кореспондират изцяло с описаното в него, а именно, че процесното
ПТП е настъпило на 24.11.2017 г., около 23.30 часа, като процесното МПС – марка „БМВ
320 Д“, при движение по ул. Филип Кутев в гр. София в посока от бул. „Черни връх“ към ул.
„Сребърна“ е реализирало ПТП в необезопасена дупка от дясно на пътя. От посочения
протокол е видно, че са били установени щети на МПС по предна дясна и задна дясна сума и
джанта. Обстоятелствата относно настъпването на щетите и самите щети се потвърждават и
от съдържанието на уведомлението за настъпило застрахователно събитие и от опис -
заключението при огледа на автомобила на 25.11.2017 г. от представител на застрахователя.
Видно от фактура № 4560 от 25.11.2017 г., издадена от „Пътна помощ“ ЕООД именно на св.
Борислава Павлова по отношение БМВ ******* била предоставена пътна помощ по
репатриран на МПС на 25.11.2017 г. Поради изложеното, въззивният съд намира за
неоснователни възраженията на въззивника, че съдът неправилно и незаконосъобразно е
кредитирал Протокола за ПТП.
Във връзка с изложените правни изводи, настоящият състав намира, че от ищцовата
страна по делото е доказан механизмът на настъпване на процесното ПТП, както правилно е
било прието и от първоинстанционния съд.
Въззивната инстанция споделя и изводите на първоинстанционния съд за
недоказаност на релевираното от ответника С.О. възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача на увредения автомобил поради допуснати от
същия нарушения на правилата за движение, изразяващо се в несъобразяване на
поведението му на пътя с конкретната пътна обстановка съгласно изискването на чл. 20, ал.
2 от ЗДвП. В тази връзка, настоящият състав намира, че от представените доказателства по
делото не може да се направи обосновано заключение относно поведението на водача на
лекия автомобил и дали същата е управлявала процесното МПС при спазване на правилата
за движение, предвидени в ЗДвП. В тази връзка, от ответната страна, която носи
доказателствената тежест до докаже направеното възражение за съпричиняване не са
представени никакви доказателства за съпричиняване на вредите поради несъобразяване на
пътната обстановка. Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, водачите на пътни
превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.
Предвидимо е само това препятствие, което закономерно може да се очаква, но в настоящия
казус не е налице предвидимо препятствие. В дължимата грижа при управление на МПС не
се включва изискване за знание на неравностите по пътя или презюмиране за наличие на
такива. Необозначената и несигнализирана дупка не представлява предвидимо препятствие
по см. на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за водача да избира скоростта така, че
да може да спре.
8
Във връзка с изложените правни изводи, настоящата инстанция приема, че е настъпил
застрахователен риск, носен от застрахователя. Във въззивното производство не се оспорва,
че в ищцовото дружество е била образувана претенция по щета № 0000-1261-17-254978, по
която от застрахователя ЗК „Л.И.“ АД е одобрено и в изпълнение на задълженията му по
договора е изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди в размер на
333,18 лева с платежно нареждане BORD02511407 от 18.01.2018 г., поради което е налице и
основание за възникване на регресното право.
Обемът на суброгационното право включва, както правата срещу физическото лице –
пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД, срещу
лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия /в този см. ППВС № 7/4.10.1978
г./. Отговорността е по чл. 49 ЗЗД, доколкото се твърди нарушение на предписано правило
/неподдържане на пътя в изправност/ и вредата не следва от обективното качество на вещта.
В случая, не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
Закона за общинската собственост, респ. чл. 3 и чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата,
общинските пътища са публична общинска собственост. Собствеността на пътищата се
разпростира върху всички основни елементи на пътя, т. е. върху обхвата на пътя, пътните
съоръжения и пътните принадлежности.
По силата на чл. 31 от ЗП поддържането на общинските пътища е задължение на
общината, като нейно право е да реши дали да осъществява тази поддръжка чрез свои
служители или други лица, на които е възложила изпълнението й. Съгласно чл. 31 от ЗП и
чл. 3, ал. 1 ЗДвП задължение е на лицата, които стопанисват пътищата, да ги поддържат
изправни с необходимата маркировка, сигнализация, както и да организират движението
така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване, в т. ч. до извършването на
ремонтните дейности, да обозначат съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед
предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 ЗДвП. Законът определя и
изискуемият резултат - осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно,
сигурно и удобно придвижване. Затова, каквато и организация да създава общината като
собственик на пътя и лицето, на което е възложила ремонта и поддържането на общинските
пътища, ако не е постигнат този резултат, е налице бездействие, което е противоправно, и
при настъпване на вреди тя носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД.
Ответникът дължи обезщетение на собственика на увредения автомобил до размера
на действителните вреди, които са настъпили в пряка причинна връзка с ПТП, причинено от
неизправността на пътя, която от своя страна е причинена от бездействията на лицата, на
които ответникът е възложил поддържането на пътния участък. В случая вредите от ПТП се
изразяват в необходимите разходи за отстраняване на причинените щети, а именно сумата -
340,22 лева. Регресното вземане на ищеца в качеството на застраховател на увредения
автомобил се ограничава до размера на заплатеното от него застрахователно обезщетение
ведно с ликвидационните разноски съгласно чл. 410, ал .1 КЗ. Доколкото се установява, че
застрахователят - ищец е заплатил на увредения собственик на МПС сума в размер на 333.18
лева т.е. по-малка от установените действителни вреди, то възникването на регресното
вземане се явява доказано в пълния му предявен размер, включително и за ликвидационните
разноски в размер на 10 лева. Не е спорно между страните, а и по делото не са ангажирани
доказателства за извършено от ответника плащане в погашение на задължението му.
Предвид изложеното по – горе, въззивният съд намира, че по делото са налице
9
всички основания за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
С.О. по реда на чл. 49 ЗЗД, включително наличие на валидно застрахователно
правоотношение. В тази връзка, настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. чл. 49, вр. с чл. 45 и
чл. 50 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, включително и
в частта относно присъдените по делото разноски.
По разноските:
Предвид изхода на делото, въззивникът С.О. следва да заплати на въззиваемата
страна ЗК „Л.И.“ АД разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв. съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр чл. 37, ал. 1 от Закон за правната помощ, вр. чл. 25, ал.1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20179069 от 31.08.2021 г., постановено по гр. д. №
40278/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 118 състав.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, *******, представлявана от кмета Й.Ф. да
заплати на ЗК „Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „******* сумата от 100 /сто/ лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по арг. чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10