№ 963
гр. Варна, 24.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20243100501529 по описа за 2024 година
намира следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба на адв. И., като
процесуален представител на „***„ АД против Решение № 1507 от 30.04.2024
година, постановено по гр.дело № 10942/2023 година по описа на ВРС, с което
съдът е отхвърлил предявените искове по реда на чл.415, ал.1, т.3 ГПК за
вземане по чл.79, ал.1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД от “***” АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, против Д. Р. А., родена на *** година в ***, с
паспорт тип Р, код RUS, №***, издаден на 15.04.2017г. от ФМС 77606 с искане
да бъде осъдена ответницата да заплати на ищцовото дружество сумите от
636.31 лева - главница за незаплатена електрическа енергия и мрежови услуги
съгласно фактури №**********/14.03.2023г. и фактура
№**********/14.03.2023г. за обект на потребление, находящ се в ***, с
абонатен номер *** и обект, находящ се в ***, с абонатен номер ***, с
клиентски номер ***, както и сумата от 44.49 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от датата следваща падежа на всяка една
от фактурите до 01.09.2023г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
задължението, както и в частта, с която е осъдено дружеството“***” АД,
вписано в ТР при АВп, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
да заплати на Д. Р. А., родена на ***г. в ***, с паспорт тип Р, код RUS, №***,
издаден на 15.04.2017г. от ФМС 77606 разноски по настоящото производство
в размер на 400 лева, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
1
Според жалбата решението се явява неправилно и необосновано. Сочи
се още, че е произнесено в несъответствие със събраните доказателства, както
и че са налице основания за неговата отмяна. Също според жалбата
дружеството не разполага с възможност да установява, кои и от кога е
собственик на обекта на потребление; сочи се още, че корекцията е
законосъобразно извършена и има своята законова регламентация. В
заключение се настоява съдът да отмени атакувания съдебен акт и да уважи
исковата претенция по чл.422 от ГПК.
В отговор на възивната жалба, адв. С., които представлява въззиваемата
А. намира жалбата за неоснователна и моли същата да се остави без уважение,
като сочи и нарочни аргументи за това. Предявява заявена от него „Насрещна
жалба“, която по същество съдържа аргументи в подкрепа на постановеното
решение. Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени
искания.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция за и двете страни,
редовно призовани, не се явяват, нито се представляват.
Адв.И., като представител на въззивното дружество и адв.С., като
представител на въззиваемата А., са депозирали писмени становища в
подкрепа на своите процесуални позиции.
След като се запозна с материалите по делото и със застъпените от
страните становища, ВОС намери за установено следното:
По делото са представени писмени документи - Заявление от 06.03.2023
г. за продажба на електрическа енергия, н.а. за покупко продажба на недвижим
имот № 191, том II, рег.№ 5739, дело № 349 от 2022 г. договор за доставка на
електрическа енергия от доставчик от последна инстанция от 06.02.2023
година, и от тях става ясно, че на 30.12.2022г. въззиваемата Д. Р. А. е закупила
апартамент, находящи се в гр. *** от „***“ ЕООД.
Също е видно, че на 06.03.2023г. от пълномощника на Д. Р. А. е
депозирано Заявление за продажба на електрическа енергия от „***“ АД при
ОУ, за обект на потребление, находящ се в *** за битови нужди, като към
същото е представен Нотариален акт за покупко- продажба от 2022г.
На 06.02.2023г. между „***“ АД и ответницата е сключен договор за
доставка на електрическа енергия от доставчик от последна инстанция, по
силата, на който ищецът се е задължил да доставя електрическа енергия като
доставчик от последна инстанция до обекти на клиента посочени в
Приложение № 1, с уникален идентификационен номер *** и с абонатен №
***.
От констативен протокол № 2012427/02.06.2020г., констативен протокол
№ 2012426/02.06.2020 г. се установява, че на 02.06.2020г. са демонтирани СТИ
на обект на потребление, находящ се в ***, като са монтирани нови с нулеви
показания.
От фактура № **********/14.03.2023 г., приложение А към фактура №
**********/14.03.2023 г., фактура № **********/14.03.2023 г., извлечение за
фактури и плащания за период към дата 25.07.2023 г., справка за
2
потреблението през последните 12/24/36 м. към дата 26.07.2023г., извлечение
от сметка към 12.05.2023 г. се установява, че двете фактури са издадени на
„***“ ЕООД.
Видно от приложение А към фактура № **********/14.03.2023 г. се
установява, че тази фактура е издадена за обект на потребление *** за
електрическа енергия за м.02.2023г. Фактурата е издадена за сума в размер на
706,08 лева, като в нея е начислена електроенергия, акциз, мрежови услуги,
компенсация по одобрена от МС „Програма за компенсиране разходите на
небитови крайни клиенти за електрическа енергия.“ Начислената
електроенергия е за небитови клиенти. Фактура № **********/14.03.2023 г. е
издадена за междинно плащане за м.03.2023г. за сума в размер на 421.86 лева.
Задълженията по процесните фактури са частично погасени със задължения
по други фактури, които са сторнирани чрез направено прихващане от ищеца.
Т.е. счетоводно счетоводството дружеството – ищец отчита сума в размер на
626.22лева по фактура № **********/14.03.2023 г. и в размер на 10,09 лева по
фактура № **********/14.03.2023г.
При тези данни ВРС е приел, че претенцията се явява недоказана,
предвид обстоятелството, че сумата е била начислена като за „небитов
клиент“.
Виждането на въззивния съд е следното:
Решението се явява правилно, а жалбата против него неоснователна.
Съображенията са следните:
Съобразно установените процесуални правила в тежест на въззивното
дружество е да докаже, че в качеството си на доставчик на електроенергия е
доставил посоченото количество електроенергия и че тя не е била заплатена.
В случая не се касае за корекция, а за реален отчет, като че всяка една от
страните следва да установи правопроизводящите факти и да ги докаже.
Задължение на дружеството – ищец е било да установи, че е налице
облигационна връзка между страните, че ел. енергията е действително
консумирана и че не е била заплатена.
От материалите по делото става ясно /вж.л.17/, че на 06.03.2023 година
въззиваемата е подала заявление за продажба на ел.енергия, като физическо
лице, т.е. битов клиент за ап.9 на процесния адрес. Битов клиент, съгласно § 1
т.2 а от ЗЕ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени, битови нужди. Следователно
правоотношението по продажба на енергия за битови нужди е регламентирано
от законодателя в специалния ЗЕ, като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи
условия, предложени от електропреносното предприятие и одобрени от
Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на
ел.енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения
на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и §1 ДР), които
3
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
В конкретния случай не е ясно по каква причина електроснабдителното
дружество не е съобразило това обстоятелство, още повече, че неправилно е
съставило процесните фактури на името на „***“ ЕООД и нещо повече – е
съставило процесните фактури, визирайки небитов клиент, включвайки
компоненти като Акциз, Компенсация, по одобрена от МС „Програма за
компенсиране разходите на небитови клиенти“ и т.н. По делото недвусмислено
е било установено, и това не се оспорва от страните, че въззиваемата е станала
битов клиент от 06.03.2023 година, на базата да подаденото от нея и прието от
въззивното дружество, заявление. Следователно при съставянето на
процесните фактури горните обстоятелства е било редно да бъдат отчетени,
без да става необходимо на битов клиент да се вменяват задължения на
небитов такъв, по причина, че методиката на изчисления е различна. Предвид
горното, ВОС приема, че решението на първата съдебна инстанция се явява
правилно и с тези мотиви е редно да бъде потвърдено.
По направеното възражение за прекомерност:
В молбата си до съда, процесуалния представител на въззивното
дружество е направил възражение за прекомерност на адв.хонорар на
въззиваемата. Видно е от материалите по делото / вж.л.22/ , че е уговорена и
внесена сумата от 1 600 лева.
Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни
действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията,
независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано
с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
4
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, както и предвидените в посочената
наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.
101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78,
ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на
положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и
броя на исковете, въззивния съд намира, че следва в полза на въззиваемата да
5
се присъдят разноски в размер на 500 /петстотин / лева.
Водим от горното, съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1507 от 30.04.2024 година, по гр.д. №
10942/2023 година, по описа на ВРС, петдесет и първи състав.
ОСЪЖДА “***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***
да заплати в полза на Д. Р. А., родена на ***г. в ***, с паспорт тип Р, код RUS,
№***, издаден на 15.04.2017г. от ФМС 77606 разноски по настоящото
производство в размер на 500 /петстотин/ лева, представляващи съдебно
деловодни разноски пред ВОС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6