№ 3972
гр. София, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100510037 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „БТВ М.Г.“ ЕАД, ищец
пред СРС, срещу решение № 10149 от 14.06.2023 г. по гр.д.№ 42075 по описа
за 2021 г. на СРС, 55 състав, в частта в която е отхвърлен като погасен по
давност, предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, иск за
сумата в размер от 13 080 лв.- главница по договор за излъчване на
телевизионно предаване от 2016 г., ведно със законната лихва от 09.03.2021 г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 01.04.2021 г. по ч.гр.д.№ 13797 по
описа за 2021 г. на СРС, 55-ти състав.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Твърди се, че СРС неправилно бил приел, че сключеният договор е за
продължително изпълнение поради което била приложима кратката
погасителна 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Сочи, че в случая
предмет на договора било създаване и използване на аудио-визуално
1
произведение /телевизионно предаване/. Продуцентът „А.Г.“ ЕООД създавала
предаването и го предоставяла за използване на медията/ищеца/. За срока на
договора продуцентът имал задължение да предостави на медията поне 53
издания на предаването. Със сключването на договора продуцентът
отстъпвал на медията неизключителните права за еднократно излъчване на
всяко издания на предаването в програмата на БТВ- чл.4, ал.1. За всяко
отделно издание на предаването медията заплащала на продуцента фиксирано
възнаграждение от 100 лв.- чл.10, ал.1 от договора. Плащането на
възнаграждението се извършвало през месеца, следващ месеца на излъчване
на предаването. При така описаните клаузи на договора се достигало до
извода, че се касае до отстъпване на права от страна на продуцента за
излъчване на предаване в програмата на медията. Принципно изпълнител по
договора бил продуцентът /ответник/. Вид допълнителна дейност по договора
било предоставянето от медията, в полза на продуцента, на телевизионно
време за излъчване на реклама. Тези отношения се регулирала от договора, но
не били негов основен предмет. За предоставеното от медията време за
реклама, продуцентът дължал възнаграждение – чл.11 от договора. Предмет
на делото били именно тези възнаграждения за допълнителни услуги по
договора. Това означавало, че СРС не бил разбрал правилно предмета на
договора, както и услугите за които се претендират от ищеца,
възнаграждения. Това било видно от мотивите на СРС. Всъщност
възнаграждението по чл.11, ал.1 от договора се дължало не за всяко едно
предаване, а за всяко издание на предаването, в чието съдържание е
включена реклама. Не всяко предаване съдържало реклама и затова
възнаграждение се дължало само когато в предаването е излъчена реклама.
Счита, че в случая съдът е разгледал основната договорена услуга. Сочи, че
падежът на задължението по чл.11, ал.1 от договора бил определен в ал.5 на
същия член, а именно: до 10-число на съответния месец, а не всеки месец. В
случая не ставало въпрос за повтарящи се през определен период от време
задължения, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали
от време. В случая периодът на действие на договора бил 12 месеца, през
който период нямало предварително определени интервали от време, в които
ищецът да предоставя услугата телевизионно време за реклама, респ. за
ответника да настъпват падежи за плащане. Вземанията на ищеца за тази
услуга не били с фиксиран период от време, доколкото не съществувала
2
сигурност дали в съответното издание на предаването ще бъде включена
реклама. Предоставянето на тази услуга нито била задължителен компонент
от договора, нито можело да бъдат фиксирани периоди от време, през които
услугата да бъде предоставяна. Позиционирането на реклама в съответното
издание на предаването зависело от волята на продуцента и възможностите
му. Позовава се на приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г.
на ВКС. В случая вземанията на ищеца не наподобявали вземания за наеми и
лихви. Ето защо не се касаело до „периодични плащания“ по смисъла на
чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което претенцията да бъде уважена като в полза на ищеца
се признае за установено вземане в размер на 13 080 лв. Претендира разноски.
Постъпил е отговор от ответника пред СРС- „А.Г.“ ЕООД. Излага се
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното от СРС, решение в обжалваната му част. Счита, че не са
допуснати сочените от въззивника нарушения при определяне предмета на
договора. Същевременно сочи, че по предмета на договора не било имало
спор между страните. В случая бил налице един комплексен договор по който
всяка една от страните се явявала и възложител и изпълнител. В чл.11, ал.1 от
договора било уговорено, че съдържанието на изданията на предаването
включва и позициониране на продукти и/или услуги на рекламодатели и за
предоставяне от Медията телевизионно време за излъчване на телевизионно
търговски съобщения на рекламодатели на ответника/продуцент/, за което се
заплащало на Медията фиксирана сума в размер на 1200 лв. без ДДС. Освен
това ответникът заплащал на Медията сума в размер на 100 лв. без ДДС за
всяко издание на предаването за извършване на контрол от технически екип
на Медията и за качествен технически контрол на изданието на предаването.
В чл.11, ал.2 и 3 от договора били уговорени и други суми, които ответникът
следвало да заплаща на Медията. В ал.5 на същия член от договора било
уговорено, че сумите за даден месец се заплащат на 10-то число на месеца, за
който се отнасят. Сочи, че твърденията на въззивника, че тези дейности са
само допълнителни и не били част от предмета на договора били неверни и
манипулативни. Никъде в договора дейностите не били разграничени на
основни и допълнителни. Сочи, че от представените по делото фактури от
31.05.2016 г. и 29.07.2016 г. се установявало, че във всяко едно издание за
3
м.05 и м.06. ответникът бил използвал услугите за продуктово
позициониране, както и за търговски съобщения. Това било имплицитно
свързано с икономическата логика на тези предавания, тъй като приходите за
продуцента били именно от рекламни съобщения и продуктово
позициониране на продукти на рекламодатели. От същите фактури било
видно, че за всяко издание от предаването са използвани услугите за реклама,
чието плащане се дължи до 10-точисло на месеца, за който се отнасят. Това
било доказателство за тяхната периодичност по арг. от чл.11, ал.5 от
договора. Затова правилно СРС бил приел, че вземането на ищеца се погасява
с кратката 3-годишна давност. Решението било съобразено с приетото в ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ВКС. В случая уговорените
престации имали един и същ пораждащ факт- договор за излъчване на
телевизионно предаване. Уговорените престации представлявали повтарящи
се еднородни задължения. Падежът настъпвал през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията били изначално
определени съгласно чл.11 от договора. Освен това в цитираното ТР било
прието, че не е необходимо интервалите да са еднакви. За неоснователен
намира довода на въззивника, че законовата разпоредба на чл.111, б.“в“ ЗЗД
се прилага само за наеми и лихви. Това стеснително тълкуване било в пълно
противоречие с приетото в съдебната практика и ТР на ВКС. Претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
От първоинстанционното решение въззивникът е получил препис на
19.06.2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 03. 07. 2023 година /по пощата/,
следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявеният
по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск по чл.79 ЗЗД е отхвърлен, то въззивната
жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
4
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
01.04. 2021 г. , издадено по ч.гр.д.№ 13797 по описа за 2021 г. на СРС, 55
състав е съобщена на длъжника 22.04.2021 г.
Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 21.05.2021 г
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя
09.06.2021 г.
Исковата молба е предявена на 09.07.2021 г./по пощата/, т.е. в срок.
Видно от петитума на исковата молба предявени са за установяване
вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по
отношение на иска по чл. 422, ал. 1 вр.чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, че страните са валидно облигационно обвързани съгласно Договор за
излъчване на телевизионно предаване в сила от 01.01.2016 г., по силата на
който продуцентът /ответникът/ възложил, а медията /ищецът/ приела да
излъчи аудио-визуално произведение - телевизионно предаване "Агрофорум",
след изработването му и предоставянето му от възложителя /продуцента/ при
условията и срещу заплащане на сумите, уговорени в договора. Установявало
се от договора, че възнаграждението на Медията е обусловено от различни
дейности, а не само от излъчване на предоставеното предаване.
Възнаграждението било определено за всяко едно издание на предаването /чл.
11, ал. 1 от договора/ в размер на 1200.00 лева без ДДС, за извършван от
технически екип на медията контрол на нивото на звука на предоставените
рекламни клипове и за качествен технически контрол на изданието на
предаването /чл. 11, ал. 4 от договора/ в размер на 100.00 лева без ДДС.
Извършване на предмета по чл. 11, ал. 1 от договора се установявало от
изслушаната и приета съдебно-компютърна експертиза. От нея било видно, че
търсеното на това основание възнаграждение се отнасяло за излъчване на
предаването през месец май 2016 г., когато било излъчвано четири пъти,
поради което възнаграждението възлизало на 5760.00 лева. От предмета на
фактурата ставало ясно, че претенцията съдържа и вземане за "търговски
5
съобщения". Останалите фактури имали за предмет "технически услуги -
технически разходи за излъчване. Досежно тези две услуги, извършването им
не се доказвало от съдебно-компютърната експертиза, тъй като такива
въпроси не били поставени от страните. Извършването им обаче съдът
приемал за доказано, позовавайки се на заключението по съдебно-
счетоводната експертиза. От него било видно, че процесните фактури са
осчетоводени от ищеца, включени били в дневниците за продажби към
подаваните справки за декларации към съответния данъчен период и същите
били дали резултат при формиране на данъчния резултат; издадените фактури
били включени в дневниците за покупки на „А.Г.“ ЕООД към подаваните
справки за декларации за съответния данъчен период и същите били дали
отражение при формиране на данъчния резултат. При това поведение на
страните, съдът е намерил, че са предоставили, респ. приели, услугите. По
изложените мотиви оставало несподелено възражението, че услугите не са
извършени.
Заключението по съдебно-счетоводната експертиза установявало, редом
с другите доказателства по делото, че стойността на извършените услуги
възлизала на в общ размер на 21051.60 лева, от които 13080 лева - обща сума
по фактури и 7 971.60 лева. обща сума неустойка за забава.
При доказаност на извършените услуги и тяхната стойност, в тежест на
ответника било да докаже погасяване на задължението. Твърдение за плащане
не било изразено от ответника, а липсата на такова се установявало от
съдебно-счетоводната експертиза.
Ответникът бил релевирал възражение за погасяване на вземането по
давност с изтичането на три години от датата на падежна на фактурите.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г.,
понятието "периодично плащане" по смисъла на чл. 111, буква "в" от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД) се характеризирало с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпвал през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията
били изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите
да са равни и плащанията да са еднакви. След като разпоредбата на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се отнасяла за изключение, то тя не следвало да се тълкува
6
разширително. Тя трябвало да се прилага само за такива периодични
плащания, които били подобни на наемите и лихвите. Последните по правило
били парични задължения. Под "плащане" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД
следвало да се разбира задължение за предаване на пари или други заместими
вещи. Характерен признак на това плащане била неговата периодичност без
оглед на това по какъв начин е определено изтичането на интервала от време,
който го правел изискуемо годишен, месечен, седмичен или дневен.
"Периодично" било това плащане, което не било еднократно и не се
изчерпвало с едно единствено предаване на пари или заместими вещи.
Задължението било за трайно изпълнение, защото длъжникът трябвало да
престира повече от един път в течение на определен срок. Неговото
задължение било за повтарящо се изпълнение. Тези множество престации се
обединявали от това, че имали един и същ правопораждащ факт и падежът
им настъпвал периодично. Еднаквостта или различието на размера на
задължението за плащане нямали отношение към характеристиката му като
периодично, а единствено било необходимо той да е предварително
определен или определяем. Изискуемостта, забавата и давността за всяка
престация настъпвали поотделно, тъй като се касаело за самостоятелни
задължения, имащи единен правопораждащ факт. Последният можел да бъде
различен юридически факт /прост или сложен в зависимост от структурата
си/ с гражданскоправно действие. Отличителната разлика на периодичните
плащания бил предварително определеният и известен на страните момент, в
който повтарящото се задължение за плащане трябвало да бъде изпълнено.
Повтарящите се задължения за плащане обаче били периодични само тогава,
когато падежът бил предварително определен, а не и в случаите когото те
случайно се оказвали изискуеми през определени периоди.
В решение № 147/31.10.2019 г. по т. д. № 50178/2018 г. на I г. о. и
решение № 113/23.06.2016 г. по т. д. № 1922/2015 г. на II т. о. на ВКС било
прието, че характерът на задължението, което поема изпълнителят по договор
за предоставяне на услуга, обуславя и характера на задължението на
възложителя. Когато първото било за трайно периодично изпълнение, то
плащането на възнаграждение също било с трайно изпълнение. Следователно,
в казуалната практика, доразвиваща ТР № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г.
на ОСГТК на ВКС, било акцентирано, че, за да се приеме едно плащане за
периодично, то трябва да е дължимо за изпълнението на насрещна престация
7
с трайно изпълнение - продължително /през определен срок от време да се
дължи едно и също действие или бездействие/ или периодично /през
определени периоди от време да се дължат еднакви по предмет престации/.
Само при осъществяването на тези факти била приложима разпоредбата на
чл. 111, б. "в" ЗЗД. Когато липсвал един от кумулативно изискуемите
признаци, не можело да бъде определено едно вземане/плащане като
периодично.
Договорът за предоставяне на определен вид услуги, какъвто бил
настоящия, можел да бъде определен като такъв за продължително или
периодично изпълнение само ако изпълнителят бил поел задължението да
извършва една и съща по вид дейност през целия срок на договора. В
продължение, вземането за възнаграждение по договор за предоставяне на
услуга, към който били приложими правилата за изработката, представлявал
периодично плащане, когато имал за предмет трайно предоставяне на
услугите в течение на срока на действието и възнаграждението било дължимо
през определени или определяеми в договора периоди.
Изложените принципни разбирания давали основание да се приеме, че
процесния договор е такъв за продължително изпълнение, поради което към
възнаграждението на изпълнителя била приложима кратката 3-годишна
давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД. Безспорно задълженията на ответника имали
единен правопораждащ факт - договор за излъчване на телевизионно
предаване в сила от 01.01.2016 г. От уговорките, постигнати в договора,
ставало ясно, че същият е за период до 31.12.2016 г., в рамките на който
ищецът бил приел да извърши една и съща по вид дейност - да излъчи
предадени от ответника 53 издания на предаването "Агрофорум" в посочен в
договора ден и час - всяка събота от 06:30часа до 07:00 часа. Прието било да
се осъществява за всяко издание на предаването контрол на нивото на звука
на предоставените рекламни клипове и за качествен технически контрол на
издаването /виж чл. 11, ал. 4 от договора/, както и да се излъчват търговски
съобщения до 6 минути в рекламен блок на едно издание /чл. 11, ал. 2 и, ал. 3
от договора/. Начинът на уговаряне на престациите обуславял наличие на
повтарящи се еднородни задължения през определени периоди от време.
На това задължение съответствало правото на медията да получи
договореното възнаграждение. Падежът на задължението в случая бил
8
определен от страните - чл. 11, ал. 5 от договора, т.е. падежът настъпвал през
предварително определен период от време и размерите на плащанията били
изначално определени. Плащане се дължало, според договора до 10-то число
на месеца, за който се отнасят. По делото се претендирали възнаграждения за
м.май и м.юли 2016 г. като във фактурата бил посочен падежа - 31.05.2016 г. и
29.07.2016 г. Считано от тези дати до датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК в съда - 09.03.2021 г., бил изтекъл предвидения в закона 3-
годишен давностен срок за търсене на вземането. Ето защо предявените
искове следвало да бъдат отхвърлени като погасени по давност. Като
акцесорна на тях следвало да се отхвърли и претенцията за законна лихва.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема
следното:
Съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се
погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.
Съгласно давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо.
С оглед наведените с въззивната жалба доводи, спорно по делото е с
какъв срок се погасяват вземанията на ищеца, предявени за установяване по
реда на чл.422, ал.1 ГПК, обективирани в представените по делото фактури,
съответно с № № ********** от 10.05.2016 г., ********** от 10.07.2016 г. и
********** от 10.07.2016 г. на обща стойност от 13 080 лв. за излъчване на
търговски съобщения, продуктово позиционирани и технически услуги.
В задължителното за прилагане Тълкувателно решение № 3/18.05.2012
г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, е определено понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и то се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
Съгласно разясненията дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ
18.05.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2011 Г., ОСГТК НА ВКС, периодично е това плащане,
което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари
или заместими вещи. Задължението е за трайно изпълнение, защото
9
длъжникът трябва да престира повече от един път в течение на определен
срок. Неговото задължение е за повтарящо се изпълнение. Тези множество
престации се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ факт и
падежът им настъпва периодично. Еднаквостта или различието на размера на
задължението за плащане нямат отношение към характеристиката му като
периодично, а единствено е необходимо той да е предварително определен
или определяем. Изискуемостта, забавата и давността за всяка престация
настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи
единен правопораждащ факт. Последният може да бъде различен юридически
факт /прост или сложен в зависимост от структурата си/ с гражданскоправно
действие. Отличителната разлика на периодичните плащания е предварително
определеният и известен на страните момент, в който повтарящото се
задължение за плащане трябва да бъде изпълнено. Повтарящите се
задължения за плащане обаче са периодични само тогава, когато падежът е
предварително определен, а не и в случаите когото те случайно са се оказали
изискуеми през определени периоди.
Действително, както се сочи от страна на въззиваемия, в случая
страните са обвързани от един комплексен договор по който всяка една от
страните се явява и възложител, и изпълнител- от една страна се касае до
създаване и използване на аудио-визуално произведение – телевизионно
предаване с наименование „Агрофорум“, което Продуцентът /ответника/
създава и го предоставя за използване на Медията /ищец/ при условията и
срещу заплащане на сумите, уговорени в договора. А от друга /чл.11, ал.1/ за
излъчване на продуктово позициониране и/или услуги на рекламодатели и за
предоставеното от Медията телевизионно време за излъчване на
телевизионни търговски съобщения на рекламодатели на Продуцента в
размер на до 6 минути общо по време на рекламен блок на дадено издание на
предаването, срещу което Продуцентът заплаща на Медията фиксирана сума
в размер на 1 200 лв. без ДДС. В чл.11, ал.2 и 3 от договора са уговорени и
други суми, които ответникът следва да заплаща на Медията. Съгласно ал.4
на същия чл.11 от договора, Продуцентът заплаща на Медията сума в размер
на 100 лв., без ДДС, за всяко издание на предаването. Действително, никъде в
договора дейностите не са разграничени на основни и допълнителни; касае се
до единство на права и задължения за всяка една от страните по договора.
Съгласно ал.5 от чл.11 на договора, дължимите от Продуцента на
10
Медията суми за даден месец от действието на договора се заплащат до 10-то
число на месеца, за който се отнасят, по банков път, по посочената там
банкова сметка.
От представените по делото фактури от 31.05.2016 г. и 29.07.2016 г. се
установява, че във всяко едно издание за м.05 и м.06. ответникът е използвал
услугите за продуктово позициониране, както и за търговски съобщения.
Последното се установява и от изложеното в двете експертизи- съдебно-
техническа и съдебно-счетоводна, както и от отразеното в обстоятелствената
част на исковата молба, където ищецът сочи, че първата фактура от
10.05.2016 г. касае излъчените в четирите съботи на м.05.2016 г.
телевизионни търговски съобщения и продуктово позициониране „за всички
четири издания на месеца“; втората фактура от 10.07.2016 г. за излъчените в
петте съботи на месец юли 2016 г. „за всички пет издания“. В този смисъл са
и разясненията дадени в т.12 от заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК. Наред с това самият ищец сочи В производството
пред СРС/, че предаването „Агрофорум“ е рекламно, т.е. със самото му
излъчване са излъчени и рекламите, включени в него.
Видно от уговорената характерна престация за заплащане на
възнаграждение, процесният договор е с продължително и периодично
изпълнение- уговорените престации имат един и същ пораждащ факт-
договор за излъчване на телевизионно предаване, дължимите суми са
определени, падежът също е предварително определен и известен.
Установява се, че страните са договорили, че вноските са платими до 10- то
число на месеца, следващ този, за който се отнасят.
С оглед изложеното следва да се приеме, че в случая се касае до
множество престации с един правопораждащ факт, а падежът на всяко от тях
е предварително определен.
При това положение правилен се явява извода на СРС, че предявеното
за установяване вземане в общ размер от 13 080 лв. се погасява по давност
при изтичането на 3-годишния давностен срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД:
Съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който
вземането стане изискуемо. Сумите за м.05.2016 г. са платими до 10.06.2016
г., тези за м.07.2016 г.- до 10.08.2016 г.
11
Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, в случая заявлението е подадено на 09.03.2021 г.
Налага се извод, че в обжалваната му част първоинстанционното
решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение се явява правилно и в
частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на
1892,64 лв. с ДДС за процесуално представителство поради което му се
присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10149 от 14.06.2023 г. по гр.д.№ 42075
по описа за 2021 г. на СРС, 55 състав, в частта в която е отхвърлен като
погасен по давност, предявеният от „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Административна сграда на
НДК“, пл.*******, със съдебен адрес: гр.София, пл. „*******- адв.С. Т., по
реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, срещу „А.Г.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София,ул.“*******, съдебен
адрес: гр.София, бул.******* – адв. И. Б., иск за сумата в размер от 13 080
лв.- главница по договор за излъчване на телевизионно предаване от 2016 г.,
ведно със законната лихва от 09.03.2021 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 01.04.2021 г. по ч.гр.д.№ 13797 по описа за 2021 г. на СРС, 55-
ти състав, както и в частта за разноските.
12
ОСЪЖДА „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Административна сграда на НДК“, пл.*******,
със съдебен адрес: гр.София, пл. „*******- адв.С. Т., да заплати на „А.Г.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София,ул.“*******, съдебен адрес: гр.София, бул.******* – адв. И. Б.,
сумата в размер на 1892,64 лв. с ДДС – разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13