Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София, 31.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II – A състав, в
публичното заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
мл.с. МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Е. Вукадинова, като
разгледа докладваното от младши съдия Богданова въззивно гр. дело № 16218 по описа за 2017 г. на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 114916
от 10.05.2019 г. по гр.д. № 27599 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, 124
с-в е отхвърлен предявения от П.В.Б. срещу М.на О.на Република България, представлявано
от министъра на отбраната, иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване на
установено, че ищцата е собственик на недвижим имот – магазинно помещение № 2 с
идентификатор 68134.4333.1296.1.152, находящо се на първи етаж във вход Б на
жилищна сграда – блок 411, строителен № Ж 1/260 в ж.к. „********, гр. София,
със застроена площ от 49, 70 кв.м. въз основа на договор за покупко-продажба,
обективиран в Нотариален акт № 113, т. II, рег. № 19324, н.д. № 238/2007 г.
на Нотариус с рег. № 111 при НК и П.В.Б. е осъдена да заплати на М.на О.разноски
по делото в размер на 2 485, 31 лв.
Срещу първоинстанционното
решение е постъпила въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство
П.В.Б., подадена чрез пълномощника ѝ адв. Р.Р. – с пълномощно от първа
инстанция, с която същото се обжалва в цялост. В жалбата се съдържат оплаквания
за неправилност на атакуваното решение. Въззивницата твърди, че
първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани доказателства по делото.
Сочи, че ответникът М.на О.е завел едва на 19.10.1993г. иска си за прогласяване
нищожност на продажбата на процесния имот срещу купувача на имота, т.е. година
и половина след като на 06.04.1992г. имотът е бил продаден от купувача на имота
на втория приобретател П.П.. Въпреки това ответникът не е конституирал в спора
втория приобретател, нито го е уведомил за съществуването на спора. Излагат се
доводи, че въпреки че исковата молба е била вписана в Служба по вписванията,
вписването не е могло да бъде известно на последващи приобретатели на процесния
имот, защото справките за тежести се извършват чрез собственика на съответния
имот, а до 18.11.2015 г. ответникът никога не е фигурирал като собственик. На
посочената дата е и издаден акта за частна държавна собственост. Според
въззивницата до постановяване на окончателното решение по гр.д. № 3415/1993 г.
по описа на СГС, II-а с-в, ответникът М.на О.на РБ не е имал претенции
към никой от последващите петима приобретатели, а видно от писмо с вх. №
13-00-166 от 04.092010 г., е считал П.В.Б. за собственик и по тази причина
ѝ е предоставил заверено копие от Протокол по чл. 40 от Наредба № 6 за
приемането на обекта, включващ и собствения ѝ имот. Твърди, че след
първата продажба на имота на 02.12.1991г. имотът е бил предмет на отчуждителни
сделки пет пъти, сделките са били вписани в Служба по вписванията. Прави
оплакване, че съдът не е обсъдил довода на ищеца за изтекла петгодишна
придобивна давност в полза на праводателя ѝ П.П.. Твърди, че решението е
постановено в нарушение на материалния закон, а именно чл. 79, ал. 2 във вр.
чл. 70 ЗС, тъй като извършените последващи пет сделки, представляват основание
годно да направи приобретателя собственик на имота. Твърди, че всички лица,
придобили имота чрез обсъжданите сделки в периода 06.04.1992 г. – 18.12.2007 г.,
са владеели имота за себе си, считайки го за свой собствен, без да е имало
каквито и да било претенции от ответника към тях, респ. без да знаят, че
праводателят им не е собственик. Сочи, че четвъртият приобретател П.е
притежавал имота за периода от 19.10.1995 г. до 05.12.2006 г., като през целия
посочен период същият е владял имота непрекъснато и необезпокоявано, т.е.
упражнявал е добросъвестно владение. Според въззивницата в периода от
01.06.1996 г. до 01.06.2001г. не е била налице законова пречка и в полза на
праводателя ѝ П.П. е изтекла петгодишната придобивна давност, т.е. същият
е придобил процесния имота в своя собственост съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Счита,
че законодателят е разграничил добросъвестното владение от недобросъвестното
владение чрез посочените в чл. 70, ал. 1 ЗС критерии, а не според предходния
собственик на вещта или според валидността на придобивната сделка. Позовава се
на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. и твърди, че се допуска
присъединяване на владението и на праводателя на праводателя, като последният
владелец на имота може да черпи права от изтеклата в полза на праводателя му
придобивна давност. Изложени са съображения за необоснованост на решението
поради несъответствие на изводите на съда със събраните по делото
доказателства. Иска се да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде
уважен предявеният иск.
В срока по
чл. 263 ГПК въззиваемата страна М.на О.на РБ, представлявано от министъра на
отбраната, е подал писмен отговор на въззивната жалба, в който са изложени
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Според въззиваемата страна
първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото.
Сочи, че вследствие на прогласената нищожност на договора за покупко-продажба с
рег.№ 23, том XXIX от
02.12.1991 г. последващите сделки за продажба са лишени от вещно-транслативен
ефект и не са довели до прехвърляне на правото на собственост. Поддържа, че
съдът правилно е приел, че ищцата не може да придобие правото на собственост
върху имота по давност. Твърди, че П.В.Б. е упражнявала фактическа власт върху
имота без да е налице правно основание, годно да я направи собственик, поради
което няма качеството на добросъвестен владелец на имота и спрямо нея действа
правилото на чл. 79, ал. 1 ЗС, съгласно което правото на собственост на
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Този десетгодишен срок е започнал да тече на 01.06.1996 г., но не е изтекъл,
тъй като от 31.05.2006 г. е въведен мораториум, който впоследствие е
продължаван до 31.12.2017 г. Поради изложеното намира първоинстанционното решение
за правилно и законосъобразно и моли да
бъде потвърдено, а жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на П.В.Б. против М.на
О.на РБ, с която е предявен положителен установителен иск за собственост с
правна квалификация чл. 124 ГПК за признаване на установено по отношение на
ответника, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ магазинно
помещение № 2 с идентификатор 68134.4333.1296.1.152, находящо се на първия етаж
във вх. „Б“ на жилищна сграда – блок 411, строителен № Ж 1/260 в ж.к. „Овча
купел“ I, гр. София,
със застроена площ от 49, 70 кв.м., което същата е закупила от Б.А.М.и С.Д.М.на
18.12.2007 г. с нотариален акт № 113, том II, рег. № 19324, нот.д. № 238/2007 г.,
съставен от нотариус К.С.и вписан в Службата по вписванията в същия ден във вх.
рег. под № 101624, акт № 200, том CCLXX. При условията на евентуалност
ищцата твърди, че по отношение на същия имот е изтекла придобива давност в
полза на праводателя на нейните праводатели П.П. П., който го е владял като
добросъвестен владелец от 19.10.1995г. до 05.12.2006 г., т.е. повече от пет
години, включително и повече от десет години, от който юридически факт ищцата извежда
правото си на собственост. Твърди, че пред 1992г. имотът е бил продаден на СД „А.П.С-ие“
от Министерство на отбраната, а след това същият имот е бил предмет на
извършени пет прехвърлителни сделки, докато го придобие тя. Нито тя, нито някой
от нейните праводатели са разбрали за постановеното на 22.08.2013г. от ВКС
окончателно решение по предявения през 1993 г. иск от Министерството срещу СД „А.П.С-ие“.
Едва през 2015г. ищцата разбира за собственическите претенции на Министерство
на отбраната, тогава успява и за пръв път да се снабди с акт за частна държавна
собственост № 09020, съставен на 18.11.2015 г. Поради изложеното моли съда да я
признае за собственик спрямо М.на О.на РБ на магазинното помещение с идентификатор
68134.4333.1296.1.152. С писмена молба е направено уточнение на исковата молба,
като е посочено, че петгодишният период за добросъвестно владение от страна на П.В.Б.
и нейните праводатели, в т.ч. на праводателя на нейните праводатели П.П. П.,
който е владял безпрепятствено и непрекъснато процесния имот, обхваща времето
от 01.06.1996 г. до 01.06.2001 г.
Ответната
страна М.на О.оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че с решение
на Изпълнителния съвет на Столичния народен съвет по Протокол № 19 от
28.12.1987г. в полза на Министерството на народната отбрана е предоставен терен
в ж.к. „Овча купел“ – 1, микрорайон 4 и 5, за комплексно изграждане на високо и
ниско строителство, включително жилищната, търговската и обществена застройка,
съгласно одобрения със заповед № РД -50-09-109/05.03.1987 г. застроителен и
регулационен план (ЗРП). С решението е отстъпено възмездно право на строеж по
действаща към момента нормативна уредба, в упражнение на което МО е изградило
жилищни блокове, сред които и този, в който се намира процесния магазин. През
1991 г. с договор за покупко-продажба, сключен между представители на МО и КФ „А.“
– С.И.П.е продаден процесният имот, находящ се в гр. София, блок 411А (********,
представляващ магазинно помещение № 2. През 1993 г. МО е подало искова молба
срещу СД“А.П.с-ие“ (бивша колеткивна фирма) и съдружниците в същата фирма за
установяване на нищожност на вписаните договор за покупко-продажба на осн. чл.
26 ЗЗД поради нарушение на чл. 9а от Указ № 463/1950 г. за създаване на жилищен
фонд. Исковата молба била вписана на 09.11.1993 г. По иска е постановено окончателно
решение № 40 от 22.08.2013 г. на ВКС, IV г.о., с което е прогласена
нищожността и на договора от 02.12.1991 г. поради противоречие със закона. След
постановяване на окончателното решение е съставен и утвърден Акт за частна
държавна собственост № 09020/18.11.2015 г. за самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.4333.1296.1.152, представляващ магазин № 2 със застроена площ от 49, 70
кв.м., находящ се в гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл. ****. Ответната страна
поддържа, че по отношение на прехвърлителните сделки на имота е налице изначална
нищожност, която не може да бъде санирана, ето защо и нито една от тях не може
да породи вещно-правен ефект, поради което ищцата също не е придобила право на
собственост върху процесния имот, напротив той е останал собствен на Държавата.
Ответната страна оспорва и твърдението за придобиването на процесния имот по
давност, като поддържа, че собствеността върху имота винаги е била на
държавата, а не на приобретателите по сделките. Позова се на чл. 86 ЗС ( в ред.
към 1990 г.), според която не може да се придобие по давност вещ държавна или
общинска собственост. Твърди, че П.В.Б. е била недобросъвествен владелец на
имота, поради което би могла да го придобие единствено въз основа на
непрекъснато владение в продължение на 10 години. Сочи, че макар този срок да е
започнал да тече на 01.06.1996 г., същият не е изтекъл, тъй като на 31.05.2006
г. е въведен мораториум, продължен с последното изменение на ЗС до 31.12.2017
г.
Страните не спорят относно фактите по делото, а по приложението на
правото и съществуването на претендираните права.
С Решение на
Изпълнителния комитет на Столичния народен съвет по протокол № 19 от 28.12.1987
г. в полза на Министерството на народната отбрана е предоставен терен в ж.к.
„Овча купел“ – 1, микрорайон 4 и 5, за комплексно изграждане на високо и ниско
строителство, включително жилищната, търговска и обществена застройка, съгласно
одобрения със заповед № РД-50-09-109/05.03.1987 г. застроителен и регулационен
план (ЗРП). В решението е посочено, че Министерството на народната отбрана
следва да внесе във фонд „Жилищно строителство“ при СНС цената на правото на
строеж, определена съгласно чл. 292 от ППЗТСУ (отм.), т.е. налице е отстъпено
възмездно право на строеж по действащата към онзи момент нормативна уредба. М.на
О.е изградило жилищни блокове върху държавна земя въз основа на отстъпеното
право на строеж в съответствие с цитираното решение, в което подробно са
описани блоковете, като между тях попада и жилищният блок, в който се намира
процесния магазин.
С договор за
покупко-продажба с per. № 19, том XXIX от 02.12.1991 г., сключен между С.К.И.-
началник на поделение 38420 и Е.В.В.- началник на отделение
„Финансово-счетоводно“ на същото поделение от една страна и КФ „А.“ – С.И.П.от
друга страна, е продаден процесният имот, находящ се в жилищна сграда - блок
411 А (********, представляващ магазинно помещение № 2 със застроена площ от
49, 70 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата
и от правото на строеж върху мястото на стойност 900 лв., при съседи, подробно
описани в договора, за продажна цена от 22 945 лв.
С нотариален
акт № 87, том XХIII, дело 4816/1992 г. от 06.04.1992 г., съставен от
нотариус И.Г., СД „А.П.С-ИЕ“, чрез представителите си С.И.П.и К.В.М., продава
на П.Т.П.– едноличен търговец, действащ под фирмата ЕТ „П.– П.П. собственото си
магазинно помещение № 2, находящо се на горепосочения адрес.
С решение от
02.12.1993 г., постановено от Софийски районен съд , II г.о., 84 с-в, бракът между П.Т.П.и Р.А.П.а
е прекратен по взаимно съгласие, а процесното магазинно помещение № 2 е
предоставено в дял и собственост на Р.А.П.а.
По силата на
договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 176 от 19.10.1995г., том LXLVI, дело №
19301/1995 г., съставен от нотариус В.М.Р.А.П.а дарява процесния имот на сина
си П.П. П..
На
05.12.2006 г. с нотариален акт № 174, том III, рег. № 6531 дело № 500/2006 г.,
съставен от нотариус М.Г., е сключен договор за покупко-продажба на същия
магазин между П.П. П.и Б.А.М..
Ищцата П.В.Б.
е придобила имота по силата на договор за покупко-продажба от 18.12.2007 г.,
обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 115, том II, рег. №
19324, дело № 238 от 2007 г., съставен от нотариус К.С., по силата на който Б.А.М.и
С.Д.са ѝ го продали срещу сумата от 29 044, 20 лв.
По делото е
приета като доказателство искова молба на Министерството на отбраната против СД
„А. – П.И СИЕ“ /в ликвидация/ и С.И.П., П.П.С., Р.В.Н., В.В.П.а, А.Д.П., Г.К.Б.,
Л.Г.Г., М.К.Б.и С.К.П., вписана в Службата по вписванията на 09.11.1993 г. в
книгите за вписване с вх. Рег. № 37337, том VII, № 247, за установяване на нищожност
на 13 броя договори за покупко-продажба (между които е и сключения договор за
магазинно помещение № 2) поради нарушение на чл. 9а от Указ № 463/1950 г. за
създаване на жилищен фонд при Министерството на народната отбрана, освен това
ищецът е поискал и предаване на собствеността и владението върху посочените
магазини. Предявените искове са с правна квалификация чл. 26 ЗЗД във вр. с чл.
108 от ЗС. Исковата молба е вписана на 09.11.1993 г. в книгите за вписване с вх.
per. № 37337, том 7, № 247.
С
окончателно решение № 40 от 22.08.2013г. на Върховен касационен съд, IV г.о. по
гр.д. № 305 по описа за 2012 г. е отменено решение № 1443/03.08.2011 г. на
Софийски апелативен съд по гр.д. № 1255/2011г. в частите по исковете за
собственост и претенциите за предаване на владението и е прогласена нищожността
на сключени договори между Министерство на народната отбрана, поделение 38420 и
СД „А. – П.И СИЕ“ за продажба по реда на чл. 9а от Указ № 463/1950 г. за
създаване на военножилищен фонд при МНО на подробно индивидуализирани недвижими
имоти, находящи се на адрес в гр. София, ж.к. „Овча купел-1“ и е признато за
установено по отношение на СД „А. – П.И СИЕ“ /в ликвидация/ и С.И.П., П.П.С., Р.В.Н.,
В.В.П.а, А.Д.П., Г.К.Б., Л.Г.Г., М.К.Б.и С.К.П., че Министерството на отбраната
е собственик на изброени обекти, сред които и процесния магазин № 2.
Приет като
доказателство по делото е и Акт № 09020 за частна държавна собственост от
18.11.2015г., утвърден от областния управител Веселин Пенев, за самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 68134.4333.1296.1.152, находящ се на посочения
адрес. Приета и е и схема №15-35301-28.01.2015 г. на самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № 68134.4333.1296.1.152, издадена от Службата по
Геодезия, картография и кадастър – гр. София, както и удостоверение, издадено
от СО – район Овча купел, отдел „Общинска собственост и жилищна политика“, от
което е видно, че за имот с идентификатор 68134.4333.1296.1.152, представляващ
търговски обект с площ от 49, 70 кв.м. по схема № 15-35301/28.01.2015 г.,
издадена от АГКК, находящ се в гр. София, ж.к. :******, обект 2 няма
реституционни претенции по ЗВСОНИ,ЗТСУ, ЗОСОИ и чл. 18 ЗППДОП, няма съставени
АДС до 01.06.1996 г. и няма АОС след 01.06.1996 г.
По делото е
прието като доказателство писмо с рег. № 13-00-166 от 14.05.2010 г., изпратено
от МО на РБ до П.В.Б.. С писмото Главния директор на Главна дирекция
„Инфраструктура на отбраната“ е изпратил до адресата „Протокол № 40 от Наредба
№ 6 за държавно приемане на обектите по капиталното строителство на
приемателната комисия за обект „Ж 1/260 – ж.к. Овча купел -1“, гр. София“ от
11.09.1991 г. Този протокол е приложен като доказателство по делото и от него е
видно, че комисия е извършила основен преглед на обекта и представените
документи и е направила редица констатации, сред които и че инвеститорът
поделение № 38420 има сключен договор от 14.06.1990 г. с фирма „А.“ за продажба
на магазинната част. С решение на комисията, съдържащо се в същия протокол, са
приети и въведени в действие обект Ж 2/260а – ж.к. „Овча купел“ – 6 секции с
общо 119 апартамента и магазинна част, вертикална планировка и паркинг.
Като
доказателство по делото е прието още писмо с рег. № 27-30-421 до „П.Б.“ ЕООД от
министъра на отбраната на Република България, с което адресатът е уведомен, че във
връзка с влязлото в сила решение на ВКС за нищожност на сключени договори за
покупко-продажба на имоти, сред които и процесния, владее имота без правно
основание и следва да го освободи в 30-дневен срок. Прието е и писмо с рег. №
21-30-421 от 21.10.2015 г. от министъра на отбраната до П.Б., с което е
уведомена за постановеното решение, както и че на основание чл. 80а ЗДС магазинът
може да бъде иззет по административен ред със заповед на министъра на
отбраната, както и писмо с рег. № 21-30-421 от 30.11.2015 г., с което П.В.Б. отново
е приканена да напусне имота.
Събрани са и
гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П.П. П., от чиито показания се
установява, че по силата на договор за дарение, сключен с майка му, е бил
собственик на процесното магазинно помещение № 2 до 2005г. Докато той се е
легитимирал като собственик, никой не е оспорвал правата му, продал имота със
съдействието на брокер, като били извършени всички необходими справки. Преди
той да стане собственик, имотът е ползван от майка му, като няма спомен някой
да е оспорвал правата ѝ.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна,
с правен интерес от обжалване на постановеното решение, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната
част. По въпросите
относно правилността въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно,
допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният
съд е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване спрямо М.на О.на РБ, че П.В.Б. е собственик на магазинно
помещение № 2 с идентификатор 68134.4333.1296.1.152, находящо се на първи етаж
във вход Б на жилищна сграда – блок 411, строителен № Ж 1/260 в ж.к. „********,
гр. София, със застроена площ от 49, 70 кв.м. Твърдението на ищцата е, че е
придобила правото на собственост въз основа на прехвърлителна сделка – договор
за покупко-продажба от 2007г., сключен с предходен собственик, а при условията
на евентуалност поддържа, че е придобила правото на собственост върху имота въз
основа на давностно владение, позовавайки се на чл. 82 ЗС и присъединявайки
владението на праводателя ѝ.
Доводите на
ищцата в настоящото въззивно производство за ненадлежно представителство на
ответника, с оглед задължението по чл. 31 ГПК за представителство на Държавата,
са изцяло неотносими, тъй като искът е насочен от нея срещу Министерството на
отбраната, в качеството на процесуален субституент на Държавата, поради което
нормата на чл.31 ГПК е неприложима.
От събраните
доказателства се установява, че ищцата е сключила договор за покупко-продажба
на процесния имот с лице, което не може да се легитимира като негов собственик.
С влязлото в сила решение на ВКС е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба
с per. № 19, том XXIX от 02.12.1991 г., сключен между С.К.И.- началник на
поделение 38420 и Е.В.В.- началник на отделение „Финансово-счетоводно“ на
същото поделение от една страна като продавач и КФ „А.“ – С.И.П.от друга страна
като купувач, с който е продаден процесният имот. Следователно тази сделка не е
породила никакви правни последици и независимо от сключването ѝ, имотът е
останал в патримониума на прехвърлителя. Ето защо и последващата сделка от
06.04.1992 г., сключена между СД „А.П.С-ИЕ и на П.Т.П.– едноличен търговец,
действащ под фирмата ЕТ „П.– П.П.“ не е породила вещно-правен ефект. В случая
ответникът по иска за нищожност се е разпоредил с имота още преди предявяването
на исковете по чл. 26 ЗЗД във вр. чл. 108 ЗС, поради това и институтът на
прехвърляне на спорното право в случая е неприложим. Правният ефект на
съдебното решение обаче се разпростира върху всички последващи приобретатели,
доколкото никой не може да прехвърли права, които няма. В практиката на ВКС
трайно се приема, че прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите
разпоредителни действия с нея, са непротивопоставими на действителния
собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това
кога е вписана исковата молба, с която действителния собственик претендира
правото си на собственост - в този
смисъл решение № 644/20.07.2009г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. №562/2008 г., решение
№ 792/29.12.2009 г. на на ВКС, I г.о. по гр.д. № 2361/2008 г. Този
извод следва от общия принцип, че никой не може да прехвърли правата, които сам
не притежава. Приема се още, че нищожната сделка не поражда правно действие и
когато едно лице не е придобило право на собственост, то не може след това да
го прехвърли (решение № 1441/14.03.2009 г. на на ВКС, II г.о. по гр.д. № 6179/2007 г.). Ето
защо и с отпадането правата на първия приобретател КФ „А.“ отпадат и правата на
последващите правоприемници, независимо от това дали те са закупили имота преди
или след предявяване на исковата молба и вписването ѝ. Всички последващи
продажби са непротивопоставими на действителния собственик. В заключение на
изложеното следва да се посочи, че претендираното от ищцата придобивно
основание по силата на правна сделка е неоснователно и не може да я легитимира
като собственик на процесното магазинно помещение.
Настоящият
състав намира и евентуално претендираното придобивно основание въз основа на
придобивна давност за неоснователно и недоказано. Правен ефект на постановеното
решение № 40 от 22.08.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№ 305/2012 г. е, че с прогласяването на
нищожността на сключената прехвърлителна сделка между военното поделение на МО
и КФ „А.“ процесният имот е бил и е останал частна държавна собственост. Поради
това произнасяне по отношение на осъществяването на придобиваното основание, съдът
следва да прецени съответната нормативна уредба и дали имот частна държавна
собственост е могъл да бъде придобит по давност в процесния период. Освен това
във връзка с постановеното решение по исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД
във вр. чл. 108 ЗС следва да се посочи, че всички последващи приобретатели на
КФ „А.“ (ЕТ „П.– П.П., Р.А.П.а, П.П. П., Б.А.М.и С.Д.и ищцата П.В.Б.) са
притежавали качеството недобросъвестен владелец, доколкото са владеели
процесния имот въз основа на основание, което не е било годно да ги направи
собственици. Това е така, тъй като всички последващи частни правоприемници на
КФ „А.“ са сключвали договор за покупко-продажба с несобственик, респективно
сделката не е породила вещно-правен ефект. Ето защо, за да се приеме, че претендираното
от ищцата придобивно основание е основателно, по делото следва да се докаже, че
тя е владяла имота непрекъснато за срок от 10 години – арг. чл. 79, ал 2 ЗС.
Настоящият
състав намира направеното оплакване от страна на въззивницата за неправилност
на извода на първоинстанционният съд, че по см. на чл. 82 ЗС може да присъедини
единствено владението на своя праводател за основателно, но това не рефлектира
върху крайния извод. Това е така, тъй като при изчисление на срока следва да се
има предвид, че съгласно чл. 86 ЗС (в ред. ДВ бр. 31 от 1990 г.) не може да се
придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменение
на закона с ДВ бр. 33/1996 г., влязло в сила от 01.06.1996 г., е предвидно, че
не могат да се придобиват по давност само имоти публична общинска собственост.
По аргумент от противното се налага изводът, че по отношение на частната
общинска собственост, считано от 01.06.1996 г. ограничението за придобиване по
давност не важи. С § 1 на ДР на ЗДС с ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006
г., е прието, че „давността да се придобие по давност държавен или общински
имот /без значение дали е публична или общинска собственост/ спира да тече до
31.11.2011 г., а с § 1, изм.ДВ, бр. 105/2006г. датата, до която нормативно е
спрян срока за придобивна давност е определена 31.12.2014 г. С последното
изменение на § 1 на ДР на ЗС с ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г.
е уредено, че давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска
собственост спира да тече до 31 декември 2017 г. С други думи, когато в периода
от 01.06.1996 г. до 31.12.2017г. имотът частна държавна или общинска
собственост бъде завладян от физическо или юридическо лице, владелецът може да
го придобие по давност/ решение № 98 от 11.05.2016 г. на ВКС, I г.о. по
гр.д. № 201 по описа за 2016 г./. Обаче в срока на владението не може да бъде
включван периода от време, в който със законова разпоредба е наложена забрана
за придобиването по давност или мораториум върху течението на срока на
придобивната давност.
По делото се
установява, че от 02.12.1991г., когато е сключен договор за продажба между
военното поделение и КФ „А.“ всички приобретатели са упражнявали фактическа
власт върху процесното магазинно помещение № 2 с намерение за своене. Това
обстоятелство не е оспорено от ответника.Независимо от това, осъществената
фактическа власт не може да се свърже с оригинерно придобиване по смисъла на
чл. 79 ЗС. Придобиването на имоти частна държавна собственост е било възможно
от 01.06.1996г., но срокът за давността е спрян на 31.05.2006г. първоначално за
седем месеца, а след това с последващи изменения на разпоредбата до 31.12.2014
г., а впоследствие до 31.12.2017 г. Последният ден на срока на десетгодишната
давност по отношение на имоти -частна държавна и общинска собственост,
започнала да тече на 01.06.1996 г., е 31.05.2006 г., когато давността е спряна
по силата на пар. 1 ЗДЗС /ДВ бр. 46/2006 г./ - в този смисъл решение №
127/25.11.2014 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 3190/2014 г., определение
№ 174/23.03.2017 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 3635/2016 г., I г.о.
Следователно пълният срок на десетгодишната давност по чл. 79 ЗС не е изтекъл
към датата на спиране на давността, а доколкото мораториумът на течението на
срока е продължен с последващи изменения на ЗС до 31.12.2017 г., не е могъл да
изтече впоследствие. По изложените съображения следва да бъдат направен извод,
че евентуалното претендирано придобивно основание, въз основа на което ищцата иска
да бъдат призната за собственик на процесния имот, не се е осъществило, тъй
като срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този
изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззиваемата страна има право
на разноски. Претендирано е присъждане на юрисконсултско възнагрждение за
процесуално представително, което настоящият състав на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определи в размер на 100 лв.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 114916/10.05.2017г.
по гр.д. № 27599 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, 124-ти състав.
ОСЪЖДА
П.В.Б., с ЕГН **********, с
адрес *** да заплати на М.на О. на Р. Б., представлявано от м. на о. на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждние.
Решението може да
се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.