Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 04.06.2020
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на втори юни през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме
Мъгърдичян
мл.с. Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Симеонова в. гр.дело № 11136 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.04.2019
г. по гр.д. № 39945/18 г., СРС, І ГО, 51 състав е осъдил на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ 2 и С.Д.В.Р., с
адрес: гр. София, ул. „*****, да заплатят
солидарно на А.В.В., ЕГН **********, с адрес: ***
12 сумата 5800 лева - обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на обвинение в извършване на престъпление по досъдебно
производство ЗМ 380/ 2016г., по описа на СДВР, пр.пр. 12647/2015 г., по описа на СГП, ведно със законната лихва от
15.06.2018 г. до окончателното погасяване на задължението и на основание чл.10,
ал.3 ЗОДОВ сумите 10 лв. държавна такса и 464 лв. адвокатско възнаграждение,
като е отхвърлил иска за разликата
над 5800 лв. до пълния претендиран размер от
15 000 лв.
Решението
е обжалвано с три въззивни жалби:
С въззивна жалба от ищеца А.В.В., ЕГН
**********, с адрес: *** 12, чрез пълномощника по делото адвокат К.М.,*** в отхвърлителната му част, а именно в частта, в която е
отхвърлен иска за сумата над над 5800 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв. с мотиви, изложени в
жалбата, като уточнението се извършва от въззивната
инстанция. Сочи се, че присъденият размер на обезщетението не е съобразен с
принципа на спрведливостта, като съдът не е съобразил
обстоятелството, че ищецът е претърпял страдания през приблизително 906 дни на
наказателно преследване и не е съобразил претърпените неимуществени вреди,
съобразени с действащата за периода от време минимална и средна работна заплата
за страната, като е справедливо да са в размер на минимум 12 656 лв. Стъпва
на тази база и извършва изчисления за конкретния период 2015 г.-до 2017 г., за
да стигне до сочената сума от 12 656 лв. За пълнота сочи и размерите на
средната работна заплата за периода на 2016 г. Заявява, че обезщетението следва
да се определи глобално и по справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като вредата дава
своето отражение върху цялата неимуществена сетивност на ищеца. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени процесното и да
„бъде увеличен размера на определеното от първоинстанционния
съд обезщетение“, ведно със законната лихва. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна
П.на Р Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ № 2 оспорва жалбата, като неоснователна и моли да
бъде отхвърлена, ведно със законните последици.
Въззиваемата страна С.Д.В.Р., с адрес: гр. София, ул. „******, оспорва жалбата, като неоснователна и моли да
бъде отхвърлена.
Съдът, след като обсъди по
реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна,
поради следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.1
и т.3 вр. чл.4 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД за обезщетяване на
неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва от
15.06.2018
г.. до окончателното й изплащане - обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на образувано срещу него
наказателно производство, което е било прекратено с постановление на СГП,
Ищецът А.В.В. твърди, че на
23.06.2015 г. бил привлечен като обвиняем по ДП 1880/2015 г. в извършване на
престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198,
ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр.
с чл. 29, ал. 1,6. „а“ и „б“ НК. На същата дата било постановено задържането му за срок до 72
часа. На 24.06.2015 г. 5 бр. наказателни производства, водени срещу ищеца, били
обединени под номер 1880/ 2015 г., по описа на 06 РПУ, СДВР, пр.пр. 22727/ 2015 г., по описа на СРП. С постановление от 24.07.2015 г. СГП иззела досъдебно производство 1880/ 2015 г. и била образувана пр.пр. 12647/ 2015 г. Досъдебното производство било
преразпределено на СДВР под номер 380/ 2016 г. В исковата молба се твърди, че
на 02.07.2015 г. спрямо А.В.В. била взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“. На 11.02.2016
г. последната
била изменена в „парична гаранция“. С постановление от 18.12.2017
г. наказателното производство било прекратено по
отношение на ищеца. Вследствие на повдигнатото и подържано обвинение А.В.
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, страдания, притеснение
и загуба на съня. В квартала му се разчуло за обвинението, поради което хората
започнали да странят от него. А.В. бил задържан от органите на МВР на работното
му място пред колегите му, което го злепоставило и травмирало. Неоснователното
обвинение рефлектирало негативно върху авторитета и чувството за лично
достойнство на ищеца, който се чувствал обиден и огорчен. Твърди се, че тъй
като повдигането на обвинение, привличането в качеството на обвиняем и
вземането на мярка за неотклонение са извършени от разследващи полицаи при 06
РПУ, което е структурно звено към С.Д.В.Р., последната следва да отговаря за
причинените вреди на ищеца солидарно с Прокуратура на Р.Б.. С оглед на тези
обстоятелства А.В. моли да бъде постановено решение, с което ответниците П.на Р.Б. и С.Д.В.Р. да бъдат осъдени да му
заплатят солидарно сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба.
Ответникът П.на Р Б. в депозирания писмен отговор е оспорил исковете
по основание и размер.
Ответникът С.Д.В.Р. в депозирания писмен отговор също е оспорил исковете по основание и размер.
Съдът констатира следното:
По делото са приложени материалите по воденото срещу А.В. досъдебно производство ЗМ 380/ 2016 г.,
по описа на СДВР, пр.пр. 12647/ 2015 г., по описа на
СГП. От тях е ведно, че за първи път
А.В. е взел участие по досъдебно производство 1880/ 2015 г., по описа на 06
РУ-СДВР, като разпознавано лице при
извършване на разпознаване от Ц.Н.и от К. Ц.на 23.06.2015 г. На същата дата е постановена заповед на инспектор в
06 РУ-СДВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗДВР за задържане на А.В. за срок до 72
часа в помещение за временно задържане в 06 РУ-СДВР с цел проверка за
съпричастност към престъпление по чл. 198 НК по ЗМ 1914/ 2015 г., ЗМ 1615/ 2015
г. и ЗМ 1956/ 2015 г. На 23.06.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем в
извършване на престъпление по чл. 198,
ал. 1 НК и е разпитан в качеството му на такъв. Също на 23.06.2015г. е
постановено от младши прокурор при СРП задържането под стража на А.В. за срок
от 72 часа на основание чл. 64, ал. 2, вр. с чл. 63,
ал. 1 и чл. 199 НПК, като постановлението е връчено на ищеца и на защитника му.
СРС подробно е изожил фактическата обстановка,
към която настоящата инстанция препраща, като се отбелязват само най-значимите
обстоятелства по делото.
На 25.03.2016 г. А.В. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно
производство 1880/ 2015 г., по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр.
12647/ 2015 г., по описа на СГП, в извършване на престъпление по чл. 199, ал.
1, т. 4, вр. с чл. 198, ал. 1, вр.
с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1,6. „а” и б. „б” НК за пет деяния, извършени в периода от 09.06.2015 г. до
20.06.2015 г. Постановлението за привличане на обвиняем е предявено на А.В. на
07.04.2016 г., като на същата дата е проведен разпит на ищеца и му е предявено
разследването.
С постановление от 20.12.2017 г. е прекратено досъдебно производство ЗМК
380/ 2016 г., по описа на СДВР, пр.пр. 12647/ 2015
г., по описа на СГП, срещу А.В., тъй като е било констатирано, че въз основа на
събраните доказателства не може да бъде направен еднозначен извод, че именно А.В.
е извършили съответните престъпления, като със същото постановление е спряно
досъдебно производство ЗМК 380/ 2016 г., по описа на СДВР, пр.пр. 12647/ 2015 г., по описа на СГП.
По делото е приложено копие от справка за съдимост на А.В., издадена от СРС
на 13.08.2018 г., от която се установява, че по НЧХД 9540/2000 г., по описа на СРС, е одобрено споразумение между
СРП и А.В. за прекратяване на воденото срещу последния наказателно
производство, като е прието, че А.В. е виновен
в извършване на престъпление по чл. 197, т. 3, вр. с
чл.195, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл.
26, ал. 1, вр. с чл. 2, ал. 2, вр.
с чл. 54 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година,
като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на същото е отложено при
изпитателен срок от 3 години. Видно от справката за съдимост по НОХД 8125/ 2003 г., по описа на СРС, е
ободрено споразумение, е което А.В. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 55, ал. 1 НК, като е осъден на лишаване от
свобода за срок от 3 месеца. С присъда по НОХД
4464/ 2004 г., по описа на Апелативен съд - София, А.В. е признат за виновен в престъпление по чл. 199, ал.
1, т. 4, вр. с чл. 198, ал. 1, вр.
с чл. 29, ал. 1,6. „б” и чл.
54 НК и осъден на лишаване от свобода за срок от 5 години. По НОХД 13515/2008 г. е одобрено
споразумение, с което А.В. се е признал за виновен в извършване на престъпление
по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр.1, т. 7, вр.
с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 28, ал. 1, вр. е чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок
от 3 месеца. От справката за съдимост се установява, че А.В. е осъден по НОХД 946/ 2016 г., по описа на Апелативен съд-София, за
престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198,
ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” НК, като му е
наложено наказание лишаване от свобода
за срок от 5 години. С присъда по НОХД
1222/ 2014 г., по описа на СГС, влязла в сила на 13.07.2018 г., А.В. е
признат за виновен в извършване на
престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1,6. „б” НК, като му е наложено наказание лишаване
от свобода за срок от 5 години. По НОХД
7343/ 2002 г., по описа на СРС, е постановена присъда, с която А.В. е
признат за виновен в престъпление по
чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1, вр. с чл.
28, ал. 1 НК, като е осъден на лишаване от свобода. От копие от справка от 14.08.2018 г., издадена от
Национални следствена служба, от която се установява, че към посочената дата са
налице данни за 7 неприключили
наказателни производства по отношение на А.В.. От копие от писмо от СДВР от
14.08.2018 г. е видно, че срещу А.В. са водени множество преписки за извършени престъпления, включително в рамките
на периода, в които е било висящо настоящото наказателно производство. По
делото е била разпитана като свидетелка
Веселка Серафимова Василева, майка на ищеца А.В.. Същата заявява, че той бил
задържан на работното му място, нещо, на което
свидетелката не била пряк очевидец, но била осведомена за това, както от
ищеца, така и от началника му. Според свидетелката, задържането било невероятен
шок за сина й. По това време той бил на метадонова
програма и всякакви стресови ситуации го извеждали от равновесие. Чувствал се
зле и бил притеснен, не можел да спи. Наказателното производство му причинило
морални неудобства и на цялото му семейство в отношенията им с близки и
роднини. Когато бил освободен след задържането му за 72 часа, отишъл на работа,
но го накарали да подаде молба за напускане. Свидетелката сочи, че към момента,
когато срещу А.В. е водено процесното наказателно
производство, срещу него било водено и друго производство, но не се притеснявал
толкова за него. Ищецът се чувствал виновен и поради факта, че авторитетът на
майка му се сринал поради водената срещу него наказателна преписка.
По направените оспорвания във въззивната
жалба, СГС приема следното:
Отговорността за дейността на правозащитните
органи е регламентирана в
чл.2 ЗОДОВ. Според чл.2, ал.1, т.3, пр.2 ЗОДОВ държавата отговаря
за вредите, причинени на граждани
от органите на дознанието, следствието, П.и съда от обвинение
в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано
или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето
или че извършеното
деяние не е престъпление. Предпоставките, за да възникне отговорността съгласно цитираната разпоредба, са наличие на
обвинение в престъпление и наказателно производство, което да е прекратено поради това, че деянието
не е извършено от лицето. В конкретния казус е установено, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършено
от него престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, впоследствие по чл. 198, ал. 1, вр.
с чл. 26, ал. 1 НК, а след това по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр.
с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1,6. „а” и б. „б” НК, както и че с
постановление от 20.12.2017 г.
воденото срещу него наказателно производство е било прекратено поради това, че
от събраните доказателства не може да бъде направен еднозначен извод, че А.В. е
извършител на съответните деяния, като тези обстоятелства се установяват и от
материалите по приложеното към настоящото дело досъдебно производство ЗМ 380/
2016 г., по описа на СДВР, пр.пр. 12647/ 2015 г., по
описа на СГП. Налице е
постановление за прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца, което
е влязло в сила, като самият факт на влязло в сила постановление за
прекратяване на наказателното производство е достатъчно основание да бъде
прието, че повдигнатото обвинение срещу него е незаконно.
Отговорността на държавата е пряка, увреденият се обезщетява
директно от съответния правозащитен орган, към което
принадлежи съответното длъжностното лице. Тя е обективна, носи се независимо
дали вредите са причинени виновно
или не. Съгласно разпоредбата
на чл.4 от ЗОДОВ, вината на длъжностните лица-преки причинители на вреди, се
изключва изрично от фактическия състав на обективната гаранционно-обезпечителна
имуществена отговорност за вреди по този закон.
Настоящата
инстанция също намира, че е налице завършен фактически състав на отговорността
по чл.2, ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ, като по делото е било установено наличието на
вреди и причинно-следствената им връзка с незаконосъобразните действия в
наказателното производство. По делото се установява, че следствие на воденото срещу ищеца наказателно производство той е претърпяла неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, психически се чувствал зле, бил притеснен и загубил съня си. Самото
задържане за срок до 72 часа също му се отразило негативно в емоционален план. Стресът
от задържането оказал негативен резултат върху лечението и възстановяването на
ищеца, който бил на метадонова програма. А.В.
изпитвал и морални неудобства в отношенията си с близки и роднини и се чувствал
виновен за нарушения авторитет на майка му поради воденото срещу него наказателно
производство. Относно характера на претърпените
неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания съдът приема, че доказването им може да
се извърши с косвени доказателства, вида на тези
косвени доказателства не е ограничен от закона и е допустимо
това да са
свидетелски показания, което е било сторено. .
Относно оспореният размер на
обезщетението за неимуществени вреди, настоящата инстанция приема следното:
Съобразно
правилото на чл.52 от ЗЗД размерът на неимуществените вреди се определя
от съда по
справедливост. Съдът приема общия критерий за справедливост
съгласно чл.52 ЗЗД, както и указанията в т.11 от ТР 3/2004 г. Съгласно трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера,
интензитета и продължителността
на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него.
Такива, правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните
срокове за провеждането му, има ли влошаване
на здравословното състояние на ищеца и в каква степен и от какъв вид
е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му - семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
Както е
посочено в решение № 15 от 27.01.2014 г. по гр.д. № 3246/2013г., ГК, ІV ГО на
ВКС, с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, от който
произтича отговорността на държавата за
вреди като критерий за преценка
е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през
който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението
по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. От
данните по делото е видно, че наказателното производство,
водено срещу А.В. е продължило около две години и половина и е приключило в
досъдебната му фаза. Първоначално ищецът е бил обвинен в престъпление по чл.
198, ал. 1 НК за едно деяние, впоследствие за престъпление по чл.198, ал.1 вр. е чл. 26, ал. 1 НК за четири деяния, а след това за
престъпление по чл.198, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198, ал. 1, вр.
е чл. 26, ал. 1, вр. е чл. 29, ал. 1,6. „а” и б. „б” НК за пет деяния, като същите са тежки
престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за които е възможно налагане на
наказание повече от пет години лишаване от свобода. На
23.06.2015 г. ищецът е бил задържан за срок от 72 часа, а на 02.07.2015 г. спрямо него е взета мярка
за неотклонение „задържане под стража’’, която е
продължила до 11.02.2016 г. когато е изменена в парична гаранция в размер на 500 лева, като на ищеца А.В.
е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” в продължение на
около 7 месеца, в който период от
време ищецът е търпял негативни изживявания от тази мярка. Мярката парична
гаранция в размер на 500 лева е отменена на 03.04.2017г., около 1 година и два
месеца, след като е била взета, което само по себе си не се е отразило съществено
в емоционален или здравословен план на ищеца.
В рамките на наказателното производство А.В. е участвал в множество
процесуални действия, включително в множество действия по разследването - 6
участия при разпознаване на лице, 1 участие при претърсване и изземване, 3 пъти
е бил привличан като обвиняем, 3 пъти му е предявявано разследването и е бил
разпитван 4 пъти, като няма данни, че същият да е възпрепятствал по някакъв
начин тези действия и хода на наказателното производство като цялопървоначално. Настоящата инстанция съобразява, че
наказателното производство срещу ищеца е продължило в разумен срок, както и характера
на престъплението по повдигнатото обвинение и свързания с него размер на
наказанието, като взема предвид, че срещу него е било повдигнато и поддържано
обвинение за първоначално за четири деяния, после за пет деяния, като същите са тежки престъпления по смисъла на чл. 93,
т. 7 НК, за които е възможно налагане на наказание повече от пет години
лишаване от свобода. Настоящата инстанция
взема предвид основателния страх у ищеца
от налагането на наказанието, накърняването
на моралните и нравствените ценности у личността, обстоятелстото,
че А.В. е бил задържан на работното му място и след като
колегите и началникът са узнали за наказателното производство, ищецът бил
принуден да напусне работата си, притеснението, несигурността, накърняване на
честта, достойнството и социалното общуване, въобще всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, така, както е
посочено в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/23.12.1968 г. В решение № 63 от 18.03.2016 г. на ВКС по
гр.д. № 5124/2015 г., ІІІ ГО, ГК е посочено, че с незаконното повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление
се причинява вреди, които се изразяват в нравствени, емоционални и психически терзания на личността,
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Нормално е да се
приеме, че по време на
цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие
е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено
и несигурно. Ето защо настоящата инстанция взема предвид и продължителността и
интензитета на претърпените негативни преживявания. Освен това, същото това решение
№ 63 от 18.03.2016г. на ВКС по гр.д. № 5124/2015г., ІІІ ГО, ГК е във връзка с
възприетото от този решаващ състав обезщетяване за обичайни и необичайни неимуществени вреди. Посочено е, че обичайните вреди настъпват с незаконното повдигане и поддържане на обвинение
в извършване на престъпление,
като се причиняват вреди, които се изразяват в нравствени, емоционални и психически терзания на личността,
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. При твърдение за причиняване на болки
и страдания над обичайните за такъв
случай или конкретно увреждане на здравето и други
специфични увреждания, то тогава тези
болки и страдания трябва изрично да бъдат посочени
в исковата молба, за да могат
да станат част от предмета
на иска. Ответникът трябва да има възможност
да се запознае
с твърденията на ищеца за тези
вреди, за да може да
се защити. В това решение ВКС е посочил, че „за повдигнатите обвинения в тежки престъпления и за продължилото десет години наказателно преследване, при мерки за неотклонение
парични гаранции от 1 000 лв., справедливото
обезщетение, съобразено с периода на непозволеното
увреждане и с жизнения стандарт, не може
да надвишава размера на 10 000 лв. за всеки
един от тях.“ В настоящия казус не може да се приеме, че става
въпрос за за причиняване на болки
и страдания над обичайните. Нещо
повече, СГС взема предвид и обстоятелствата, че претърпените от ищеца неимуществени вреди сами по себе си не са значителни,
доколкото не са довели до увреждане на психо-физическото
състояние на ищеца, поради липсата на твърдения за търсена и ползвана
медицинска или друга специализирана помощ след прекратяване на производството
или оказано трайно увреждане. Настоящата инстанция също приема, че през процесния период срещу ищеца е било водено и друго
наказателно производство, обстоятелство, което не се оспорва, като и при съвпадането
на времевия период на двете наказателни производства не може да се приеме, че
всички претърпени от ищеца вреди са били причинени именно от воденото срещу
него производство, което е било прекратено. При определяне размера на
наказанието следва да бъде отчетно и нееднократното осъждане на А.В., както и
че срещу него са водени множество други наказателни преписки, а също и че
налаганите му наказания са били лишаване от свобода. Предвид трайната практика на ВКС,че определянето размера на обезщетението следва да
бъде с оглед конкретната личност, то и предвид наличието и на други осъждания
на ищеца, следва да се приеме, че прекратеното наказателно производство не би
дало такова отражение в съзнанието на ищеца, каквото би се осъществило по
отношение на лице, което никога не е било обект на наказателно преследване.
СГС намира, предвид
всички посочени по-горе обстоятелства, включително, че неимуществените вреди са конкретно определими
и присъденото парично обезщетение за тях следва да
съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно
по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай,
като същевременно обезщетението не следва да надвишава
този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването
на конкретно претърпените неимуществени вреди, че размерът от 3000
лв., който настоящата инстанция определя е достатъчен справедлив такъв. Въззивната инстанция не споделя посоченият от пълномощника
на въззивника „способ“ за определяне размера на
неимуществените вреди чрез сравняване на минималната и средна работни заплати
за съответния период и вземане за база именно на тези цифри. Предвид
обстоятелството, че на практика решението е обжалвано от всички страни по
делото, включително от двамата ответници, то СГС може
да се произнесе по размера на обезщетението в посока на неговото намаляване.
По делото е постъпила въззивна жалба
от С.Д.В.Р., с адрес: гр. София, ул. „*****, представлявана от
директора Г.Х., чрез пълномощника по делото юрисконсулт И.К.с мотиви, изложени
в нея. Твърди се, че Дирекцията не следва да носи отговорност в процесиня случай, тъй като
прокурорът ръководи разследването в наказателното производство и е длъжен да
осъществява надзор за законосъобразното му провеждане. Съгласно т.10 от ТР 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, когато незаконното
действие или акт на администрацията се осъществява по нареждане на органите на
следствието или прокуратурата, административният орган не отговаря, тъй като
изпълнява разпорежданията на прокурора. Според чл.52, ал.3 НПК разследващите
органи действат под ръководството и надзора на прокуратурата. Прокурорът ръководи
разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и
своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор. В мотивите на тълкувателно
решение 5 от 15.06.2015 г. на ВКС пък се сочи, че за вредите от неоснователно
обвинение, по което подсъдимият впоследствие е оправдан, процесуално
легитимирана да представлява държавата е П.на РБ., защото именно тя е
поддържала неоснователно обвинението. Освен това се твърди, че по делото не са
били доказани претърпените от ищеца неимуществени вреди, съгласно кумулативното
наличие на предпоставките - настъпили вреди, пряка и непосредствена причинна
връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Неправилно, решаващият
съд е обосновал решението си чрез кредитиране на свидетелските показания на
свидетеля Василева, майка на ищеца, като не е обсъдена възможната
заинтересованост по чл.172 ГПК. Необсъдено е и заявеното възражение по чл.5 от ЗОДОВ, както и отграничаването
на вредите от процесното обвинение от другите седем
наказателни производства, по които е участвал ищецът към същия момент. Моли
съда да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения
иск, а при условията на евентуалност, присъденият размер на обезщетението да
бъде намален. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна П.на Р Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ № 2 не оспорва жалбата.
Въззиваемата страна
А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** 12, чрез пълномощника по
делото адвокат К.М.,*** оспорва същата като неоснователна.
Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество частично
основателна.
Настоящата инстанция също намира за неоснователен доводът
на ответника СДВР, че не следва да носи отговорност, тъй
като прокурорът ръководи разследването в наказателното производство и е длъжен
да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане. Материалноправно легитимиран по иска за обезщетяване на
вредите е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е
в трудови или служебни правоотношения - т. 6 от Тълкувателно решение 3/2004 г.
на ОСГК на ВКС, а в случая освен П.на Р.Б. това е и СДВР, която е юридическо
лице съгласно чл. 14, ал. 2 ЗМВР, вр. с чл. 11, ал. 2
ППЗМВР. Обстоятелството, че прокурорът ръководи разследването не води до извод
за липса на самостоятелност в действията на разследващите орани. Те, макар и
действащи под надзора и ръководството на прокуратурата, са независими и вземат
решенията си по вътрешно убеждение, съобразявайки се със закона. Органите по
разследването извършват действията по разследването, необходими за разкриване
на обективната истина. Съгласно чл. 53 ЗЗД, приложим на основание nap. 1 от ЗР на ЗОДОВ, след като вредите са причинени от неколцина, те отговарят
солидарно за тях. По иска на пострадалия без значение е конкретният принос на
всеки от извършителите. Отговорността по ЗОДОВ е с оглед крайния резултат от
наказателното производство, поради което при оправдателна присъда или при
прекратяване на наказателното производство на някое от основанията по чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ всички действия, включително и тези, извършени от органите по
разследването, следва да се квалифицират като незаконни. Това са изложените
мотиви от СРС, които настоящата инстанция напълно споделя и към които препраща.
При тези данни ответникът СДВР следва да
бъде осъден солидарно с П.на Р.Б. да заплатят на ищеца обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди вследствие на неоснователното му
обвинение. Въззивникът твърди, че по делото
намира приложение чл.5 от ЗОДОВ, тъй
като лицето не е съдействало активно на разследващите органи и не е
подсигурявало своевременно доказателства за оборване на обвинението. От данните
по делото е видно, че в рамките на наказателното производство А.В. е участвал в
множество действия по разследването-6 участия при разпознаване на лице, 1
участие при претърсване и изземване, 3 пъти е бил привличан като обвиняем, 3
пъти му е предявявано разследването и 4 пъти е бил разпитван, като по делото
няма данни той да е възпрепятствал по някакъв начин тези действия и хода на
наказателното производство като цяло, т.е. съдействал е на разследващите органи
и е подсигурявал своевременно доказателства за оборване на обвинението.
Относно наличието на основание за присъждане на обезщетение за причинените
вреди и техният размер, следва да се има предвид изложеното по-горе от въззивната инстанция. Както бе посочено, относно характера на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания съдът приема, че доказването им може да
се извърши с косвени доказателства, вида на тези
косвени доказателства не е ограничен от закона и е допустимо
това да са
свидетелски показания, което е било сторено по делото чрез изслушване
свидетелските показания на майката на ищеца, преценени по чл.172 ГПК. Основателността на въззивната
жалба касае размера на определеното обезщетение, което въззивната
инстанция определя в размер на 3 000 лв. Следва да бъде отбелязано
обстоятелството, че в тази въззивна жалба не са
развити доводи във връзка с непроизнасянето
от страна на районния съд по претендираното юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция, като
съответно липсва и искане по чл.248 ГПК.
По делото е постъпила въззивна жалба и от П.на Р Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ № 2 с мотиви, изложени
в нея. Твърди се, че ищецът не е доказал основанието и твърдените вреди, както
и непосредствената им връзка с незаконното обвинение за престъпление по чл.199,
ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1, вр.
чл.26, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б“А“, б“Б“ от НК както
и техният размер. По делото липсват доказателства за действително претърпени
неимуществени вреди от ищеца, които да са пряка и непосредствена последица от незаконнато обвинение, от образуваното наказателно
производство. Оспорва се и размера на неимуществените вреди, като се сочи, че
претенцията на ищеца е завишена. Моли съда да постанови решение, с което да
отмени процесното и да бъде отхвърлен изцяло
предявеният иск, ведно със законната лихва, а при условията на алтернативност, присъденото обезщетение да бъде намалено,
ако съдът счете, че искът се явява основателен. Не се претендират разноски.
Въззиваемата страна А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** 12, чрез пълномощника по делото адвокат К.М.,***
оспорва същата като неоснователна.
Въззиваемата страна С.Д.В.Р., с адрес: гр. София, ул. „*****, представлявана от
директора Г.Х., чрез пълномощника по делото юрисконсулт И.К.не оспорва въззивната жалба.
Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество частично
основателна.
Както бе посочено
по-горе в изложението, отговорността на държавата е пряка, увреденият се обезщетява
директно от съответния правозащитен орган, към което
принадлежи съответното длъжностното лице. Тя е обективна, носи се независимо
дали вредите са причинени виновно
или не. Съгласно разпоредбата
на чл.4 от ЗОДОВ, вината на длъжностните лица-преки причинители на вреди, се
изключва изрично от фактическия състав на обективната гаранционно-обезпечителна
имуществена отговорност за вреди по този закон. Налице е завършен фактически състав на отговорността по
чл.2, ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ, като по делото е било установено наличието на
вреди и причинно-следствената им връзка с незаконосъобразните действия в
наказателното производство.
Относно наличието на основание за присъждане на обезщетение за причинените
вреди и техният размер, отново важи изложеното по-горе от въззивната
инстанция.
Относно адвокатското възнаграждение, следва да бъде отбелязано, че то е
определено съобразно приложеното по делото пълномощно, в което е отбелязано, че
е заплатена в брой сумата от 1200 лв. Съгласно т.1 от тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГК на
ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан
начина на плащане - ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако
е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ
е достатъчно и има характера на разписка. С оглед направеното в първата
инстанция възражение за прекомерност и по реда на Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съдът е извършил изчисление, като се е
получил сумата от 980 лв. и предвид претендираният
размер от 1200 лв. е приел, че претендираното
възнаграждение не е прекомерно и не следва да бъде намалявано. Размерът е
изчислен съобразно уважената част от иска.
Ето защо процесното
решение следва да бъде отменено в частта, в която е присъдено обезщетение за
сумата над 3000 лв. до присъденото такова от 5800 лв. и вместо него да бъде
постановено друго, с което двамата ответниците да
бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца обезщетение от 3000 лв., ведно със законната лихва от 15.06.2018г. до окончателното погасяване на
задължението.
Относно разноските за първата инстанция:
На основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ сумата от 10 лв.
остава, като се променя размерът на адвокатското възнаграждение, което и
съобразно с уважената част от иска и възлиза на 240 лв. Решението следва да
бъде отменено и в частта, в която е присъдено
адвокатско възнаграждение за сумата над 240 лв. до присъдените 464 лв.
В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото и предявената претенция,
както и доказателствата по делото за направени разноски от страна на въззивника А.В.В., ЕГН ********** само за
държавна такса от 10 лв., то и съобразно уважената част от иска, на същия му се
следват разноски от 2 лв.
Предвид изхода на делото и предявената
претенция, въззивникът А.В.В., ЕГН ********** следва да заплати на въззивника СДВР,
явяващ се въззиваем по неговата въззивна
жалба направените
разноски за настоящата инстанция във вид на юрисконсултско
възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска в размер на 80 лв.
Водим от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ
решение от 02.04.2019 г.
по гр.д. № 39945/2018г. на СРС, І ГО, 51 състав в частта, в която СРС е отхвърлил иска за разликата над 3000 лв. до
присъдените 5800 лв., както и на
основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ сумата над
240 лв. до присъденоите 464 лв. адвокатско
възнаграждение, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ 2 и С.Д.В.Р., с
адрес: гр. София, ул. „*****, да заплатят
солидарно на А.В.В., ЕГН **********, с адрес: ***
12 сумата 3000 лева - обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на обвинение в извършване на престъпление по досъдебно
производство ЗМ 380/ 2016г., по описа на СДВР, пр.пр. 12647/2015 г., по описа на СГП, ведно със законната лихва от
15.06.2018 г. до окончателното погасяване на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата
част.
ОСЪЖДА
А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** 12, чрез пълномощника по
делото адвокат К.М.,*** да заплати на
С.Д.В.Р., с
адрес: гр. София, ул. „*****, представлявана от директора Г.Х., чрез
пълномощника по делото юрисконсулт И.К.сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззиванатсъобразно
отхвърлената част от иска в размер на 80 лв.
ОСЪЖДА
П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*****“ 2 и С.Д.В.Р., с
адрес: гр. София, ул. „*****, да заплатят
солидарно на А.В.В., ЕГН **********, с адрес: ***
12 направените разноски за въззивната инстанция в
размер на 2 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
.