Р Е Ш Е Н И Е
№……..………./……..……….2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и шести февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ
НЕДЕЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРЕНА
ПЕТКОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретаря Галина Славова
като разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал
въззивно гражданско дело № 432 по
описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод две
въззивни жалби, а именно 1.) въззивна жалба с вх. №
2100/10.01.2020 г., депозирана от Д.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
действащ чрез адв. М.П., срещу Решение № 5786 от 16.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 9080/2019 г. по описа на РС-Варна, ГО, 51-ви съдебен
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от въззивника
против Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ досежно сумата в размер на 3300.00 лева,
представляваща горницата над уважения размер от 700.00 лева до предявения размер
от 4000.00 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
незаконното му обвинение по ДП № 274/2018 г. по описа на ОД на МВР – Варна,
Сектор „Разследване на престъпления по транспорта“, за извършено престъпление
по чл. 343в, ал. 3 във вр. ал. 1 НК, което наказателно производство е
прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно
със законната лихва, считано от 26.02.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението, както и 2.) въззивна жалба с вх. № 95754/02.01.2020
г., подадена от Прокуратурата на Република България против същото решение, в
частта, в която въззивникът, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е
осъден да заплати на Д.Т. сумата в размер на 700.00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
процесното незаконното обвинение повдигнато на въззиваемия, ведно със
законната лихва, считано от 26.02.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Въз въззивната жалба с вх. № 2100/10.01.2020 г.,
депозирана от Д.Т., се навеждат подробни доводи, за това че съдебият акт, в
обжалваната отхвърлителна част, е постановен в нарушение на материалния закон,
като приетите за установени фактически положения не съответстват на събрания и
приобщен по делото доказателствен материал. Моли се за неговата отмяна и
постановяване ново решение, с което се уважи предявеният иск в пълния
претендиран размер. Сочи се, че решението не е мотивирано, доколкото съдът не е
посочил конкретните факти, въз основа на които е определил справедливия размер
на обезщетението. Поддържа се, че РС-Варна е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, доколкото по делото има достатъчно данни, обуславящи определянето на
по-голямо обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че степента и интензитетът
на негативните емоционални преживявания, породени от извършената полицейска
регистрация, са много по-големи от приетите от съда. Сочи се, че въззивникът е
преживял емоционален дискомфорт и унижение от незаконосъобразно повдигнатото
обвинение, които продължават и към настоящия момент, имайки предвид
обстоятелството, че регистрацията не е прекратена и фактът, че въззивникът е с
чисто съдебно минало. Това от своя страна, се отразило и върху начина му на
работа, което довело до спад в доходите му, което оказало допълнително
неблагоприятно въздействие върху неговия живот. Същите не са взети предвид от
първоинстанционния съд при прилагане на правната норма-принцип, обективирана в
чл. 52 от ЗЗД.
В срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемата страна –
Прокуратурата на Република България – не взема становище по въззивната жалба на
Д.Т..
Във въззивна жалба с вх. № 95754/02.01.2020 г.,
подадена от Прокуратурата на Република България, се оспорват изводите на
РС-Варна в обжалваната осъдителна част, като неправилни и противоречащи на
материалния закон. Моли се за отмяна на съдебния акт и постановяване на ново
решение, с което се отхвърли осъдителния иск за неимуществени вреди изцяло.
Поддържа се, че от свидетелските показания не може да се установи по несъмнен
начин характера, степента, интензитетът и продължителността на претърпените
вследствие на незаконно повдигнатото работно обвинение неимуществени вреди,
доколкото същите са непълни, абстрактни и неотносими. Твърди се, че с оглед
интензитета на извършените процесуално следствени действия спрямо въззиваемия,
характерът и тежестта на повдигнатото обвинени и изключително краткият период
на повдигнато обвинение, не е възможно лицето да е претърпяло претендираните
неимуществени вреди, чието заместване иска с предявения осъдителен иск.
Оспорват се изводите на съда и досежно наличието на причинно-следствена връзка
между процесното обвинение и неблагоприятните физически и психически
преживявания, доколкото срещу въззиваемия са образувани множество
административнонаказателни производства във връзка с нарушаването на правилата
за движение по пътищата. Излагат се аргументи, че полицейската регистрация е
закономерна последица от повдигнато обвинение, а не резултат от конкретно
предприето от прокуратурата действие спрямо обвиняемия, поради което се счита,
че вредите от тази регистрация не са преки и непосредствени, а са косвени и опосредени.
В условията на евентуалност се моли въззивният съд да намали присъдения размер
на обезщетението, доколкото същият е силно завишен с оглед на конкретните данни
по делото и не съответства на справедливия размер по чл. 52 от ЗЗД.
В срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемият Д.Т. чрез
адв, М.П., излага доводи за неоснователността на подадената от Прокуратурата
въззивна жалба. Въззиваемият счита решението за правилно и законосъобразно в
обжалваната осъдителна част, поради което моли за потвърждаването му и
отхвърлянето на въззивната жалба като неоснователна. Оспорва твърденията на
Прокуратурата за недоказаност на претърпените неимуществени вреди, като излага
подробни аргументи в обратната посока. Поддържа, че в конкретния случай
кумулативно са налице всички предпоставки необходими за ангажиране
отговорността на Прокуратурата на Република България, обективирани в
разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
В проведеното открито съдебно заседание, Д.Т. чрез адв. М.П.
поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на Прокуратурата на
Република България. В хода на устните състезания процесуалният представител излага,
че предходните административните нарушения, извършени от Т., нямат отношение
към настоящия казус.
Прокуратурата чрез прокурор Д. Душев поддържа въззивната
си жалба и оспорва тази на Д.Т., като акцентира върху предходните
административни нарушения на последния.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд –
Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 9080 по описа за 2019 г. на
РС-Варна, ГО, е образувано по предявен осъдителен иск от Д.Т. против
Прокуратурата на Република България, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 4000.00
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат
от незаконното му обвинение по ДП № 274/2018 г. по описа на ОД на МВР – Варна,
Сектор „Разследване на престъпления по транспорта“, за извършено престъпление
по чл. 343в, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, което наказателно
производство е прекратено, поради това че извършеното деяние не е престъпление,
ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от
26.02.2019 г. до окончателното погасяване на задължението.
В исковата молба се твърди, че на 17.05.2018 г.
било образувано ДП № 274/2018 г. по описа на Сектор „РПТ" при ОД на МВР -
Варна за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 3 от НК. На 12.11.2018 г.
ищецът Д.Т. бил разпитан в качеството му на свидетел по делото, на който разпит
той се явил без адвокат и не му било разяснено правото да ползва адвокатска
защита, поради което свидетелствал срещу себе си. На 12.11.2018 г. ищецът бил
привлечен като обвиняем по ДП за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 3, вр.
ал. 1 от НК, била му наложена мярка за неотклонение „подписка" и бил
разпитан в качеството му на обвиняем, като отново не му било разяснено правото
на защитник и той не се ползвал от такъв. Във връзка с повдигнатото обвинение
на ищеца била извършена полицейска регистрация по реда на ЗМВР, вкл. снемане на
пръстови отпечатъци и снимки. С влязло в сила на 26.02.2019 г. прокурорско
постановление от 12.12.2018 г. досъдебното производство било прекратено, тъй
като извършеното деяние не било съставомерно, и наложената на ищеца мярка за
неотклонение била отменена. Въпреки прекратяването наказателно производство,
полицейската регистрация на ищеца не била заличена и към настоящия момент.
Във връзка с повдигнатото му обвинение ищецът имал лични
и семейни проблеми, включително майка му решила да го лиши от наследство, което
предизвикало у него огромен стрес и тревожност. Същият трудно заспивал и имал
неспокоен сън, постоянно бил уморен от недоспиване; изпитвал ежедневни
притеснения и тревожност и не можел да се концентрира; започнал да губи желание
и са се храни редовно. Изпитвал страх за своето бъдеще и евентуалната му
осъдителна присъда, която щяла да окаже влияние на личния и професионалния му
живот. Неговите познати и близки приятели също започнали да странят от него.
Третирането му като престъпник било стресиращо за ищеца, който и към момента не
можел да се освободи от чувството за вина, доколкото и полицейската му
регистрация все още не е заличена. Посочените неимуществени вреди ищецът определя
в размер на 4000.00 лева, която сума счита, че следва да му бъде заплатена от
ответника, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът -
Прокуратурата на Република България, депозира отговор на исковата молба, в
който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва твърдените
неимуществени вреди, както и причинно-следствената им връзка с повдигнатото
обвинение на ищеца, с твърдения, че същите са недоказани. Намира, че не носи
отговорност за вредите, претърпени от ищеца по повод полицейската му
регистрация, доколкото същата не е извършена от органите на Прокуратурата по
реда на НПК. Оспорва и размера на претендираното обезщетение като завишен и
несправедлив. В тази връзка излага, че наказателното производство е продължило
в разумен срок и същото е своевременно прекратено още на досъдебна фаза, че
повдигнатото на ищеца обвинение не е за тежко престъпление по смисъла на чл.
93, т. 7 от НК, както и че му е била взета най-леката мярка за неотклонение.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе
предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
Безспорно е по делото, а и от приобщените по делото
писмени доказателствени средства – постановлението за привличане на обвиняем и
постановление за прекратяване на наказателно производство – се установява по
несъмнен начин, че на 12.11.2018 г. ищецът Д.Т. е бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл. 343в, ал. 3 във вр. ал. 1 от НК, като му е взета и мярка за
неотклонение „подписка“ по ДП № 274/2018 г. по описа на ОД на МВР – Варна, пр.
пр. № 6012/2018 г. по описа на РП-Варна, за това че на 21.04.2018 г. в гр.
Варна управлявал МПС – мотоциклет с рег. № В5841К в срока на изтърпяване на
принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно
отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18
месеца, като прокурорският акт е подписан лично от ищеца с отбелязване, че не
желае да му бъде назначен защитник, както и това, че наказателното производство
е прекратено на 12.12.2018 г., поради това че извършеното деяние не е
престъпление, като е отменена и процесната мярка за неотклонение.
Видно от приобщения по ДП протокол от 12.11.2018 г. /л.
29/, ищецът е разпитан в качеството му на обвиняем по наказателното
производство непосредствено след привличането му като такъв. В протокола са
обективирани правата на лицето съгласно разпоредбите на НПК, включително
правото му на защитник – упълномощен или служебен такъв, като документът е
подписан лично от ищеца в удостоверение на обстоятелството, че са му разяснени
посочените в протокола негови права. Потвърждение на този факт са и обективираните
в протокола обяснения на обвиняемия, в които изрично е записано изявлението му,
че са му разяснени правата, в т.ч. и правото на защитник, че не желае защитник
и не желае да му бъдат предявявани материалите по разследването.
От приложеното по делото писмо от 10.11.2019 г. от ОД на
МВР – Варна /л. 75/ се установява, че Д.Т. има полицейска регистрация №
77730/12.11.2018 г., извършена в Трето РУ на МВР – Варна във връзка с ДП №
274/2018 г. по описа на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна. По делото
няма данни полицейската регистрация да е снета към настоящия момент.
Видно от приложеното към материалите по досъдебното
производство свидетелство за съдимост /л. 44/, лицето Д. Веселинов Т. не е
осъждано, а от приобщената справка - картон на водача /л. 40/ се изяснява, че в
периода 2007 г. – 2018 г. ищецът е извършил множество административни нарушения
правно регламентирани в Закона за движението по пътищата.
От депозираните гласни доказателствени средства в хода на
съдебното дирене пред РС-Варна, чрез разпита на свидетелите Атанасова и
Желязков, се установява, че обвинението се е отразило негативно на Д.Т. и
семейството му – било повод за скандали и ежедневно напрежение, хората
започнали да гледат на него по друг начин. Свид. Атанасова излага, че ищецът не
се хранел редовно, трудно заспивал и не можел да се концентрира при изпълнение
на служебните му задължения като брокер на недвижими имоти, нямал никакви
сделки за известен период от време и се депресирал. Свид. Желязков сочи, че
заради обвинението ищецът преустановил спортните си занимания, започнали да се
карат с приятелката му и с неговата майка, не му се излизало, променило се и
отношението на приятелите му към него.
При така установената фактическа обстановка, въззивният
съд достига до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията
на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички
положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване
на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания,
като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за
вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда в
посочените в закона хипотези, като в т. 3 от цитираната разпоредба е предвидена
отговорност в хипотезата на обвинение в извършване на престъпление, ако
образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
извършеното деяние не е престъпление – какъвто е настоящият случай. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.
Отговорността по ЗОДОВ е обективна, следователно ищецът не трябва да доказва
вина при вредоносните актове на правозащитния орган. Държавата отговаря по
доказаната материалноправна претенция, независимо от наличието на вина у
правозащитния си орган.
За да бъде ангажирана отговорността на Държавата по чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ищецът следва да установи по несъмнен начин в
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните
юридически факта: 1.) привличането му като обвиняем по образувано наказателно
производство; 2.) прекратяването на същото поради това, че извършеното деяние
не съставлява престъпление; 3.) съществуващата причинно-следствена връзка между
незаконното обвинение и претъпените неимуществени вреди, както и 4.) характера,
степента и интензитетът на претърпените неимуществени вреди.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по
тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а – при установяване
на горното от ищеца – да докаже, че е погасил претендираната сума.
Безспорно е и от събраните доказателства се установява, че на 12.11.2018 г., ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем, за това че на 21.04.2018 г. в
гр. Варна управлявал МПС – мотоциклет с рег. № В5841К в срока на изтърпяване на
принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно
отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността – престъпление по чл. 343в, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. Взета му е мярка за неотклонение "Подписка". От постановлението
за прекратяване на наказателното производство се установява, че повдигнатото
работно обвинение по смисъла на ТР 2/2002 г. на ОСНК на ВКС е преустановено на
12.12.2018 г. поради несъставомерността на извършеното от ищеца деяние.
Претърпените от ищеца неимуществени
вреди се установяват от показанията на разпитаните свидетели – Атанасова и
Желязков, които заявяват, че привличането на Т. като обвиняем се отразило
негативно върху неговото емоционално и психическо състояние. Същият се затворил
в себе си, спрял е да излиза и контактува с приятели и колеги, бил е притеснен
и тревожен, спрял е да се храни редовно, да тренира, станал е агресивен и се
карал с приятелката си и с роднините си. Последните са променили отношението си
към него, което неминуемо е довело до депресивни състояния у ищеца.
За пълнота следва да
бъде отбелязано, че на основание чл. 172 от ГПК, показанията на свид. Атанасова
се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има
предвид възможната нейна заинтересованост, тъй като е лице, с което ищецът е
във фактическо съжителство на семейни начала. След съвкупния анализ на нейните
показания с тези на свид. Желязков,
ведно с останалите приобщени по делото писмени доказателства,
настоящият съдебен състав достигна до заключението, че показанията и на двамата
са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и взаимно допълващи се,
поради което се кредитират от съда досежно претърпените от ищеца неблагоприятни
психически и емоционални преживявания. Същите обаче не надхвърлят обичайните нравствени, емоционални и психически терзания на
личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото, като резултат
от незаконно повдигнатото обвинение /решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. №
85/2012 г. на ВКС, ІV ГО/.
Несъстоятелни
са доводите на Прокуратурата на Република България досежно, това че не се
установява наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение
и неимуществените вреди поради обстоятелството, че срещу ищеца има образувани
множество административно наказателни производства заради нарушаване на
установените в ЗДвП правила за поведение. В конкретния случай правнорелевантният
факт е обвинението по смисъла на НК, а не по ЗАНН. Видно от справката за
съдимост, ищецът е с чисто съдебно минало, а извършените административни
нарушения са от значение при определяне размера на обезщетението, но не обуславят
основателността на иска. От свидетелските показания по несъмнен начин се
установи, че процесните неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица
именно от незаконното обвинение по чл. 343в, ал. 3 вр. ал. 1 от НК.
Предмет на оспорване в
исковото производство, който с оглед въведните основания за обжалване на
постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, е поставен на разглеждане и
във въззивното производство от двамата въззивници, е и размерът на присъденото
обезщетение с оглед на конкретните данни по делото.
Справедливото
обезщетяване, каквото изисква чл. 52 от ЗЗД, на всички
неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на
болките и страданията, претърпени от пострадалото лице във всеки отделен случай
конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен
следва да компенсира вредите. Понятието "справедливост" не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на съда по същество на конкретни
обстоятелства от обективната действителност - в този смисъл е задължителната
тълкувателна практика на ВС, обективирана в ППВС № 4 от 1968 г. на Пленума на
ВС, като при определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за
обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите
обществено-икономически условия на живот.
Моралните вреди са индивидуално
определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото
за преодоляването им. Не е проява на справедливост, а е в дисхармония със
справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от необходимото за
обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят всички наведени доводи и
обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението.
Предвид конкретните данни по делото,
настоящият съдебен състав при определяне размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди взе предвид следните конкретни обстоятелства, както следва:
Тежестта на престъплението,
за което е повдигнато обвинение – не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК,
доколкото санкционната част на наказателно-правната норма, обективирана в
разпоредбата на чл. 343в, ал. 3 вр. ал. 1 от НК предвижда наказание лишаване от
свобода до 3 г. и глоба от 200.00 лева до 1000.00 лева;
Продължителността на
наказателното преследване – около 3 месеца и половина – работното обвинение е
повдигнато на 12.11.2018 г., а постановлението за прекратяване е влязло в сила
на 26.02.2019 г.;
Интензитетът на наказателното
производство – във фазата на досъдебното производство след
привличане на ищеца в качеството му на обвиняем по повдигнатото му обвинение е осъществено едно единствено процесуално – следствено действие с негово участие, а именно на 12.11.2018 г. е разпитан в качеството му на обвиняем, като доводите
във въззивната жалба на Т., че е разпитан още на 17.05.2018 г. остават
недоказани, доколкото видно от приложеното по ДП писмено сведение /л. 20/
ищецът е дал обяснения по случая на 04.05.2018 г., т.е. преди образуване на ДП
и същото не представлява разпит по смисъла на НПК, а събеседване по чл. 145 от ЗСВ. Наред с това, му е наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“,
която не води до съществено ограничаване на конституционните права и свободи на
ищеца. Същевременно обаче, като законова последица от привличането на ищеца
като обвиняем е извършена полицейска регистрация на същия по чл. 68 от ЗМВР,
като доводите на Прокуратурата да не се взима предвид това обстоятелство при
разглеждане на иска са несъстоятелни, доколкото макар регистрацията да не е
резултат от акт на органите на ДП, е пряка и непосредствена последица от техния
акт за привличане на лицето като обвиняем;
Данните
за личността на ищеца, с оглед преценката за
интензитета на негативното отражение на повдигнатото му обвинение върху
неговото физическо и психично здраве, контактите, професията, социалния живот и
положението му в обществото. Тук следва да се отбележи, че от справката за
нарушител/водач се установява, че ищецът през годините многократно е нарушил
правилата за движение по пътищата, нормативно регламентирани в ЗДвП, за които
са му съставяне множество актове и фишове, което обуславя присъждането на
по-ниско обезщетение, тъй като повдигнатото по чл. 343в, ал. 3 вр. ал. 1 от НК
обвинение има за елемент от обективна страна изпълнително деяние идентично с
тези деяния, за които е реализирана не веднъж административно наказателната
отговорност на ищеца, което от своя страна следва да покаже, че лицето не се е
поправило и превъзпитало въпреки наложените му административни наказания,
поради което претърпените негативни емоционални и психически преживявания не
надхвърлят обичайните, предизвикани от едно незаконно обвинение, обусловено от
нарушаване на ЗДвП, като тук по-високата степен на обществената опасност на
деянието е поради повторимостта. Отделно
от това, от свидетелските показани се установява, че повдигнатото на лицето
обвинение е предизвикало негативни емоционални преживявания, като същият се
откъснал от обичайната си социална, работна и семейна среда. Влошили са се и
личните му контакти с приятели и роднини, включително с лицето, с което живее
на семейни начала. Остава недоказан обаче фактът, че майка му го е лишила от
наследство, доколкото не са ангажирани никакви конкретни доказателства в тази
насока, а единствено свид. Атанасова заявява, че тя е искала да го лиши, което
е само индиция за нейните намерения, но не доказва по несъмнен начин
реализацията им.
При
съобразяване с посочените критерии, от една страна, и от друга – със
съществуващите обществено-икономически
условия в страната, въззивният съд намира, че пълният размер на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 700.00 лева, като искът до
този размер е основателен. За горницата над 700.00 лева до 4000.00 лева следва
да се отхвърли като неоснователен.
Доказани са в тяхната кумулативност елементите от
фактическия състав на обективната деликтна отговорност на Държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ, като липсват данни дължимата сума по обезщетението, предмет на иска, да е
заплатена изцяло на пострадалото лице.
Основателността на
главния иск, обуславя дължимостта на акцесорното вземане за обезщетение за
забава в размер на законната лихва, считано от датата на влизане на
постановлението за прекратяване в сила, съобразно задължителните указания
дадени в т. 4 от ТР № 4/2004 г. на ОСГК на ВКС, а именно от 26.02.2018 г. до
окончателното погасяване на задължението.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното първоинстанционно
решение следва да се потвърди изцяло.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ резултат
от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да ревизира
произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от
делото, претенцията и на двете страни за присъждане на съдебно-деловодни
разноски сторени в хода на настоящото производство следва се остави без
уважение, доколкото са направени по повод неоснователни въззивни жалби.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение №
5786 от 16.12.2019 г., постановено по гр. д. № 9080/2019 г. по описа на
РС-Варна, ГО, 51-ви съдебен състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.