Р Е Ш Е Н И Е
№ …
20.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря М. Симеонова, като разгледа т.д. № 1453/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 3, ал. 3 ЗБН, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр.
чл. 59, ал. 2 ЗБН, чл. 59, ал. 5 и ал. 3 ЗБН.
Синдиците на К.т.б. АД (н.) твърдят, че по силата на договор за банков кредит от 29.04.2009 г. А. ЕАД имал задължения към банката, които към 27.11.2014 г. възлизали на сумата от 3 411 023,79 евро. Между длъжника и ответниците С.Ш. и С.Ш. (заместен в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от С.Ш. и А.Ш.) били сключени договори за встъпване в дълг с дата 15.04.2014 г., за които банката узнала едва на 27.11.2014 г. с получаване на изявления от встъпилите лица за прихващане на задълженията по договора за кредит с техни вземания по договори за депозит от 14.08.2007 г., 27.08.2009 г., 04.07.2005 г. и 06.04.2009 г. Синдиците считат, че така извършените прихващания са нищожни поради противоречие със закона - тъй като нарушават забраната на чл. 3, ал. 2 ЗБН, а и защото не отговарят на изискването за форма, установено в чл. 59, ал. 2 ЗБН. Поради изложеното ищците молят съда да установи нищожността на процесните прихващания на горепосочените основания. В евентуалност твърдят, че прихващанията следва да бъдат обявени за относително недействителни спрямо масата на несъстоятелността, тъй като са извършени след началната дата на неплатежоспособността, а и защото към момента на встъпването в дълга прихващащите са знаели за настъпилата неплатежоспособност на банката. Ето защо молят съда да уважи предявените в евентуално съединение искове, както и да присъди разноски.
Ответникът С.Г.Ш. оспорва исковете при твърдението, че прихващането не попада в кръга от сделки по чл. 3, ал. 2 ЗБН. Счита, че по иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН следва да се приложи нормативната уредба, действала към датата на достигане на изявлението за прихващане до длъжника. По иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН сочи, че задължението е придобито в момент, в който банката е била „нормално работеща“, и не е знаела за нейната неплатежоспособност, но в хода на процеса заявява, че договорът за встъпване в дълг е подписан след отнемане на лиценза на банката и във връзка с направените прихващания. Поради всичко изложено ответникът моли съда да отхвърли предявените искове. Не претендира разноски.
Ответникът С.Б.Ш. е подал отговор, в който е заявил идентични възражения срещу предявените искове. С определение от 08.12.2017 г. на мястото на този ответник на основание чл. 227 ГПК са конституирани наследниците му по закон С.Г.Ш. и А.С.Ш.. Особеният представител на А.Ш. заявява становище за неоснователност на исковете по посочените във вече депозирания отговор съображения и моли за тяхното отхвърляне.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По допустимостта на исковете:
Вземанията по процесния договор за кредит са включени в одобрения от съда списък на кредиторите на несъстоятелния длъжник А. ЕАД при липса на възражения срещу включването им. Това означава, че е налице формирана сила на пресъдено нещо относно съществуване на тези вземания в приетия размер, но адресат на тази сила са единствено несъстоятелното дружество и неговите кредитори. Силата на пресъдено нещо не се разпростира по отношение на солидарните длъжници, каквито са настоящите ответници, и спрямо тях ищците имат интерес да установят липса на погасителен ефект на изявленията им за прихващане (тъй като в противен случай банката не би могла да претендира задълженията от тях).
По поредността на разглеждане на
исковете:
Независимо от волята на ищците исковете за нищожност следва да се разгледат като главни спрямо исковете за относителна недействителност. Това следва от спецификата на нищожната и на относително недействителната сделка в материалноправен аспект – за да може да се въздейства с конститутивно съдебно решение върху правния ефект на една сделка, то тя трябва да е валидна. Ето защо първата проверка, която съдът извършва, е за нейната действителност и само при извод за неоснователност на исковете относно нищожността й възниква вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по исковете за относителна недействителност.
Исковете за относителна действителност не се намират помежду си в такава обусловеност, тъй като една сделка може да е относително недействителна на повече от едно основание. Ето защо те следва да бъдат разгледани в реда, посочен в исковата молба.
По общите факти:
Като общоизвестно не подлежи на доказване обстоятелството, че с решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ К.т.б. АД /н./ е поставена под специален надзор, с решение по протокол № 27/06.11.2014 г. на УС на БНБ е отнета банковата лицензия на банката, а с решение от 22.04.2015 г. е открито производство по несъстоятелност за КТБ АД /н./, като определената начална дата на неплатежоспособността е 20.06.2014 г.
Безспорно между страните е, че: 1/. между КТБ АД (н.) и А. ЕАД (н.) е сключен договор за кредит от 29.04.2009 г., вземанията по който към 27.11.2014 г. са възлизали на сумата от 3 411 023,79 евро; 2/. на 21.10.2014 г. КТБ АД (н.) е получила уведомление за прихващане от А. ЕАД (н.) с вземания на трети лица, посочени като лица, встъпили в дълга; 3/. на 27.11.2014 г. банката е получила изявления от С.Ш. и от С.Ш. за прихващане на задълженията по процесния договор за кредит с техни вземания, произтичащи от договори за банков депозит, чието съществуване и размер също са безспорни. Към изявленията са приложени договори за встъпване в дълг на физическите лица, което е удостоверено в тях.
Спорен е фактът, кога следва да се считат извършени прихващанията – на 21.10.2014 г. или на 27.11.2014 г. Съдът приема за дата на извършването им 27.11.2014 г., а не датата на изявлението на главния длъжник, в каквато насока са твърденията на ответниците. Видно от уведомлението на А. ЕАД, то изхожда само от него и не е могло да породи правно действие, тъй като от съдържанието му, макар и при липса на индивидуализация на активните вземания, може безспорно да се заключи, че е налице хипотезата на чл. 123, ал. 2 ЗЗД. От друга страна, само при условията на чл. 42, ал. 2 ЗЗД би могло да се придаде правно действие на една сделка с обратна сила, но тази хипотеза в случая не е налице - юридически автор на изявлението от 21.10.2014 г. съгласно посоченото в него е самото дружество, а и активните вземания не са индивидуализирани по начин, че да се приеме, че дружеството действа именно от името на С.Ш. и С.Ш..
По исковете по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН.
Нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността са всички действия, „насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение“, ако са извършени след решението за отнемане на банковата лицензия, т.е. след 06.11.2014 г.
Формиралата се константна съдебна практика, включително на Върховния
касационен съд, поддържа, че прихващането, извършено от кредитор на банката, не
съставлява действие, насочено към изпълнение на парични задължения по смисъла
на горепосочената разпоредба (вж. Решение № 239 / 15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г.
на ВКС, ТК , І т. о., Определение № 549 / 16.08.2019 г. по т. д.
№ 2966/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 185 / 19.01.2017 г. по т. д.
№ 4791/2016 г. на САС, ТО,
9 състав, Решение № 1034 / 01.04.2018 г. по т. д. № 5849/2017 г. на САС, ТО,
9 състав, и мн. др.). С оглед константия характер на
тази практика настоящият състав счита, че тя следва да бъде съобразена и въз
основа на изложеното исковете за нищожност на двете процесни
изявления за прихващане на основание чл. 3, ал. 2 ЗБН следва да бъдат
отхвърлени.
По исковете по чл. 26, ал. 2,
пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН:
Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН установява форма за действителност на изявленията за прихващане, но само когато те са извършени след откриване на производството по несъстоятелност (изявлението се отправя до синдика и приложимостта му към квесторите не може да бъде изведена по аналогия поради наличието на различен правен режим, установен за прихващанията, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност). Към момента на процесното изявление (преди откриване на производство по несъстоятелност) изискване за форма не е установено. Ето защо исковете следва да бъдат отхвърлени.
По исковете по чл. 59, ал. 5
ЗБН:
Съгласно чл. 59, ал. 5 ЗБН в ред. ДВ 59/2006 г., действала към датата на извършване на процесните прихващания, за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността е било третирано само прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Със ЗИД, обнародван в ДВ 98/28.11.2014 г., разпоредбата е изменена в следната редакция: „Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, е всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е извършено от кредитор или от банката: 1. след началната дата на неплатежоспособността; ….“. С § 8 от ПРЗ на ЗИД ЗБН обн. ДВ 22/2018 г. е придадено действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, считано от 20.06.2014 г., като по този начин е разширен кръгът на правни сделки, които биха могли да бъдат обявени за недействителни. С изменение на § 8 от ПРЗ на ЗИД обн. ДВ 33/2019 г. пък е посочено, че „кредиторите се вписват служебно в списъка по чл. 64, ал . 1“.
Следва да се отговори на въпроса, коя редакция на разпоредбата на чл. 59, ал.
5 ЗБН е приложима.
Настоящият състав счита, че разпоредбата на § 8, включително в сега действащата си редакция, не следва да бъде прилагана към извършените на 27.11.2014 г. прихващания, тъй като нарушава разпоредба от по-висш ранг, имаща непосредствено действие, а именно чл. 1, ал. 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи („Защита на собствеността“). Съгласно сочената разпоредба никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Изключение е предвидено в ал. 2 – държавата има право да въведе по законодателен път мерки за контрол върху ползването на собствеността, но в съответствие с общия интерес.
Приложимостта на чл. 1 от Протокол 1 към процесния случай се определя от отговора на следните въпроси:
1/. Налице ли е „лишаване от собственост“ в хипотезата на въвеждане на обратно действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, и ако да – мярката „лишаване“ въведена ли е от държавата в интерес на обществото и при предвидените в ЕКЗПЧОС гаранции,
2/. Има ли правомощие националният съд да откаже да приложи разпоредба от вътрешното право, ако тя противоречи на приложима към конкретния казус норма от ЕКЗПЧОС.
Понятието „собственост“ е използвано в чл. 1 в широк смисъл – в смисъла на имущество (като актив) или на притежание (последният смисъл е изведен теоретично след анализ на френския текст на Конвенцията, съдържащ думата „biens“ - вж. Право на ЕКПЧ, Харис, О’Бойл, Уорбрик, Бейтс и Бъкли). Целта на разпоредбата е да защити не само притежанието на вещни права, но и всяко друго притежание на права, вкл. на правни интереси и основателните правни очаквания (този извод е формиран от Голямата камара на Съда по делото Gratzinger and Gratzinger срещу Чешката република – „Притежания по смисъла на чл. 1 могат да са вземания, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че има поне основателни очаквания, че ще бъдат реализирани“). Тоест чл. 1 установява защита на притежания, в това число и на вземания.
В процесния случай е налице притежание на активните вземания, предмет на изявленията за прихващане, от страна на физическите лица-ответници, спрямо които разпоредбата на чл. 1 от Протокол 1 се прилага. Следва да се установи, дали лицата биха се явили „лишени“ от своето притежание по смисъла на чл. 1, ал. 1, изр. 2 от Протокол 1. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
Ответниците са притежавали вземания срещу банката, произтичащи от договори за депозит, с които са погасили чрез прихващане насрещни еднородни задължения. По този начин те са удовлетворили вземанията си изцяло. В случай че след извършване на прихващането държавата създаде закон, по силата на който действието на вече извършеното прихващане може да отпадне, то притежанието на ответниците, схванато като напълно удовлетворено вземане, ще бъде засегнато – ако прихващането бъде обявено за относително недействително, в патримониума на ответниците ще възникне отново погасеният чрез прихващане дълг в своя пълен размер, докато активните вземания ще възникнат отново, но без гаранция за своето удовлетворяване в пълен размер. Новата редакция на § 8 ПР ЗБН предвижда активните вземания да се включат в списъка на вземанията към КТБ АД (н.), но не са създадени никакви законови гаранции (напр. чрез подреждането им в по-горен ред на чл. 94 ЗБН), че удовлетворението, което ответниците биха получили в хода на осребряването, не би било по-малко от пълното удовлетворение чрез прихващането. Ще е нарушено едно основателно правно очакване, което прихващащият е имал към момента на извършване на изявлението си, а именно – очакването за пълно удовлетворение.
В обобщение обявяването на прихващането за относително недействително
би имало за последица лишаване на ответника от притежание в широк смисъл. При
какви предпоставки е възможно това да бъде извършено? Отговор на този въпрос
дават чл. 1, ал. 1 и 2 от Протокол 1, разяснени чрез многобройна съдебна
практика на Съда в Страсбург: Правото на държавата по законодателен път да лиши
някого от притежание следва да е упражнено при спазване на
принципите на законосъобразност, легитимност и пропорционалност.
Принципът на законосъобразност означава, че „съответният закон трябва да е достъпен, прецизен и предвидим“ (Carbonara and Ventura v Italy, Beyeler v Italy). Предвидимостта като принцип на законосъобразното лишаване от права изключва възможността това да бъде извършено чрез придаване на обратно (или „незабавно“ според терминологията на РКС 4/2014) действие на закона – лицата са длъжни да съобразяват действията си със закона, действал към момента на извършването им. Промяната на правния ефект на вече извършени правни действия не е предвидимо за субектите и поради това нарушава тяхно основно право по ЕКЗПЧОС. По делото Baklanov срещу Русия Съдът приема, че законът трябва да дава „възможност на жалбоподателя да предвиди до разумна степен с оглед на обстоятелствата последиците от действията си. Липсата на такава възможност Съдът определя за „произвол“.
Практиката на Съда в Страсбург извежда като принцип на
законосъобразната държавна намеса, освен предвидимостта,
също и справедливия баланс между изискванията на обществения интерес и
защитата на индивидуалните права, като обобщава, че „необходимият баланс няма
да бъде постигнат, ако засегнатото лице трябва да понесе „индивидуална и
прекомерна тежест„ (Sporrong
and Lonnroth v Shveden).
В настоящия случай лицето, спрямо което мярката на § 8 би следвало да се
приложи, ще бъде лишено от своето притежание изцяло или частично – според
степента на удовлетворение, която би постигнал в хода на производството по
несъстоятелност, без затова държавата да е предвидила насрещна компенсационна мярка.
Нарушен е и принципът на легитимност, според който намесата
на държавата в притежанието на лицата трябва да преследва легитимна цел, а
„липсата на легитимна цел ще доведе до нарушение на чл. 1 без да е необходимо
нищо повече“ (Burdov v Russia). В настоящия
случай не се установява законът, с който е приет § 8, да преследва легитимна
цел – напротив, същият има извънреден характер, създаден е, за
да регулира вече осъществили се конкретни облигационни отношения,
касаещи само един от възможните субекти, спрямо които законът като общ
нормативен акт се прилага (К.т.б. АД). Това е видно от датата, спрямо която е
придадено обратното действие – считано от поставянето именно на този субект
под специален надзор. Легитимността обаче е свързана с обществения
интерес, а това изключва приемане на закон относно частния случай. Именно
поради извънредния характер на закона, касаещ отделен
правен субект, съдът намира, че мотивите, изложени в РКС 4/2014 г. относно
придаването на незабавно действие на измененията в отменителните
искове по ТЗ, не могат да бъдат приложени в настоящия случай.
Не е спазено и изискването за пропорционалност на мярката, с която определено лице се лишава от притежание, спрямо защитавания с нея (обществен) интерес. В случая законът не е предназначен да даде разрешение на конкуриращи се интереси на обществото и на отделното лице (в който случай законът би могъл да е легитимен, а мярката - пропорционална), а решава конкуренцията между притежанията на една ограничена група лица (направилите изявления за прихващане към момент, към който законът не е санкционирал това) и друга ограничена група лица (останалите кредитори на банката).
Ето защо настоящият състав счита, че § 8 в редакцията съгласно ДВ 33/2019 г. противоречи на чл. 1, ал. 1, изр. 2 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС. Правомощията на съда в този случай са определени в чл. 5, ал. 4, изр. 2 от Конституцията на Република България – ратифицираните и влезли в сила международни договори, какъвто е и ЕКЗПЧОС, имат сила пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Съгласно установените с тази разпоредба два принципа – на примата и на непосредственото действие - съдът, сезиран с иск, по който приложимият закон от вътрешното право противоречи на международен договор, е длъжен (а не „има право“) да приложи международния договор вместо нормата от вътрешното законодателство. Впрочем, това е прието и в Решение на КС № 7/1992 г. по к.д. № 6/1992 г. – единственото условие, за да има пряка приложимост и предимство нормата от международния акт, е тя да е обнародвана, което в настоящия случай е сторено с ДВ 80/1992 г. Този извод следва и от чл. 13 ЕКЗПЧОС, съгласно който „всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.„ Такова вътрешноправно средство е предвиждането на непосредственото действие на примата в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.
Поради изложеното съдът е длъжен да не приложи § 8 към процесните отношения и да определи действителността на сделките според правилата, действали към момента на извършването им 27.11.2014 г. (моментът, към който ищецът е могъл да упражни правото си на иск, също е неотносим, тъй като този момент има процесуално-правен характер и спрямо него не може да се определят материално-правните предпоставки за възникване на правото, предявено с иска). Според така определената за приложима правна уредба на чл. 59, ал. 5 ЗБН прихващането не може да бъде обявено за относително недействително, тъй като субектът, който е автор на сделката, не е „длъжникът“ – до изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН относителната недействителност е разпростирала действието си само спрямо волеизявления, направени от банката. Не би могло да се приеме, че с последващото изменение се променя само моментът, към който следва да е направено прихващането – напротив, след изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН е променен изрично и субектът на сделката, като е посочено, че това е „кредитор или банката“. Ако законодателят влагаше еднакъв смисъл в понятието „длъжник“ в разпоредбата преди и след изменението й през 2014 г., то не би използвал различна терминология за обозначаване на лицето, извършващо изявлението.
Тъй като в настоящия случай автор на процесните
изявления не е банката, то исковете следва да бъдат отхвърлени.
По исковете по чл. 59, ал. 3
ЗБН.
Обявяването на относителна недействителност в посочената хипотеза изисква доказване на следните обстоятелства: 1/. Придобиване на вземането и задължението преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2/. Знание за настъпила неплатежоспособност/за поискано откриване на производство по несъстоятелност, което знание да съществува към момента на придобиване на вземането или на задължението.
В настоящия случай обстоятелствата по т. 1 са налице – активното и пасивното вземане, предмет на процесните възражения за прихващане, са придобити преди 22.04.2015 г.
Следва да се установи знанието на ответниците. Съгласно въведената с чл. 59, ал. 4 ЗБН презумпция за знание, релевантно е дали задълженията, с които се прихваща, са придобити след вписване на решението за отнемане на лицензията. Ако това е така, то в тежест на ответниците ще е да докажат, че не са знаели за неплатежоспособността.
Както беше посочено, ответниците са придобили качеството на солидарни длъжници чрез договори за встъпване в дълг. Съдът намира тези договори за валидни. Обстоятелството, че договорите са сключени с цел извършване на прихващането, не води до извод нито за тяхното противоречие с добрите нрави, нито до симулативност (последното би било и изключено, ако целта е да се постигне ефектът на прихващането, тъй като само при валидно поемане на дълг ще са налице две насрещни задължения, които да се прихванат). Възможната симулативност на договорите в частта относно датата им също не води до нищожност на договора в цялост.
Договорите за встъпване в дълг са датирани с дата 15.04.2014 г. Тъй
като обаче те са частни документи, съгласно чл. 181 ГПК достоверността на посочената
върху тях дата не може да бъде противопоставена на трети лица какъвто
са ищците (настоящият състав изхожда от широкото понятие за трети лица,
изяснено Решение № 228 / 12.04.2019 г. по т. д. № 596/2018 г.
на ВКС, ТК, І т. о.).
Спрямо тях за достоверна следва се приеме датата, определена по някой от
посочените в чл. 181 ГПК начини. При това разпоредбата изисква установяване на
достоверността „по безсъмнен начин“.
Имено поради липсата на безсъмненост не може да се
приеме за достоверна дата на сключване на договорите за встъпване датата на
уведомлението, изпратено от А. ЕАД до КТБ АД (н.), 21.10.2014 г. – в този документ
нито е възпроизведено същественото съдържание на договорите, нито са посочени
поименно встъпващите лица. Нещо повече, в това уведомление е посочено, че
договори за встъпване са сключени и през месец май 2014 г., докато процесните са датирани само от месец април. Изложеното не
изключва възможността да са сключени повече от два договора за встъпване, а
това разколебава тезата, че към датата на уведомлението от 21.10.2014 г. са
съществували именно процесните договори. Не може да
не бъде отчетено и неизгодното за ответника С.Ш. твърдение, изложено в молба от
03.04.2018 г. (л. 156), че договорите „не
са подписани на посочената в тях дата, а много по-късно, след отнемане на
лиценза на КТБ АД (н.)“.
Най-ранната дата, определена за
достоверна по несъмнен начин, е датата, на която договорите са представени пред
банката - 27.11.2014 г. Това означава, че задълженията, с които са извършени прихващанията, са придобити след отнемане на лиценза, а
това прави приложима презумпцията на чл. 59, ал. 4 ЗБН. Тъй като тя не беше оборена в настоящото
производство, следва да се приеме, че процесните
прихващания са извършени със знание за настъпилата неплатежоспособност на
банката. Ето защо исковете за обявяване на тяхната относителна недействителност
следва да бъдат уважени.
По разноските:
На основание чл. 62, ал. 2 ЗБН ответниците следва да заплатят по сметка на съда държавна такса в размер на 13 400 лв., а на КТБ АД (н.) сумата от 4415 лв. разноски за особен представител.
Не се установява ответникът М. да е направил разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от синдиците на К.т.б. АД /н./, ЕИК*********, искове с правно основание чл. 3, ал. 3 ЗБН и чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН за обявяване за нищожни на изявление за прихващане, направено от С.Г.Ш., ЕГН **********, и обективирано в уведомление вх. № 12334/27.11.2014 г., и на изявление за прихващане, направено от С.Б.Ш., ЕГН **********, (починал в хода на процеса и заместен от С.Г.Ш. и А.С.Ш., ЕГН **********) и обективирано в уведомление вх. № 12335/27.11.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от синдиците на К.т.б. АД /н./, ЕИК*********, искове с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН за обявяване за относително недействителни на изявление за прихващане, направено от С.Г.Ш., ЕГН **********, и обективирано в уведомление вх. № 12334/27.11.2014 г., и на изявление за прихващане, направено от С.Б.Ш., ЕГН **********, (починал в хода на процеса и заместен от С.Г.Ш. и А.С.Ш., ЕГН **********) и обективирано в уведомление вх. № 12335/27.11.2014 г.
ОБЯВЯВА ЗА ОТНОСИТЕЛНО НЕДЕЙСТВИТЕЛНО
по отношение на кредиторите на несъстоятелността по предявения от синдиците на К.т.б.
АД (н.), ЕИК*********, иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН изявление за
прихващане, направено от С.Г.Ш., ЕГН **********, и обективирано
в уведомление вх. № 12334/27.11.2014 г.
ОБЯВЯВА ЗА ОТНОСИТЕЛНО НЕДЕЙСТВИТЕЛНО по отношение на кредиторите на несъстоятелността по предявения от синдиците на К.т.б. АД (н.), ЕИК*********, иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН изявление за прихващане, направено от С.Б.Ш., ЕГН **********, (починал в хода на процеса и заместен от С.Г.Ш. и А.С.Ш., ЕГН **********)*** Г.Ш., ЕГН **********, и А.С.Ш., ЕГН **********, да заплатят по сметка на съда сумата от 13 400 лв. държавна такса, а на К.т.б. АД (н.), ЕИК*********, сумата от 4 415 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: