Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 04 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 19.02.2020 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Косачева и прокурор Л.Мирчев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 5094/19 г., намери за установено следното:
Подсъдимият В.Г.Г. (ЕГН: **********)
е обжалвал чрез своя защитник (адв. С.) в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК
постановената на 09.02.2018 г. първоинстанционна присъда по н.о.х.д. № 8263/17
г. на СРС (НО, 152 с.), с която същият е бил признат за виновен в извършено на
25.03.2017 г. престъпление по чл. 343б, ал.1 НК (управляване на МПС с
концентрация на алкохол в кръвта от 2,1 на хиляда) и наказан с една година и
шест месеца лишаване от свобода (отложено по чл. 66 НК с 4-годишен изпитателен
срок), с глоба от 500 лв. и с лишаване от право да управлява МПС (чл. 343г, вр.
чл. 37, ал.1, т.7 НК) за срок от 2 години.
Въззивната жалба и изложените
в нейна подкрепа доводи в откритото заседание пред СГС не оспорват фактите по
делото, свързани с полицейската проверка на подс. Г., тестването му с дрегер,
последващата химическа експертиза и нейните констатации. Оплакването е
концентрирано върху процесуални (според жалбоподателя) въпроси, които обаче са
рефлектирали върху съставомерността на деянието. Твърди се, че отказът на
наблюдаващия прокурор в досъдебното производство да уважи искането на
подсъдимия за повторно химическо изследване (в сроковете по чл. 20, ал.3 от
действалата към инкриминирания период Наредба № 30/27.06.2001 г., отм.)
съставлява не само съществено процесуално нарушение, но и игнориране на
„надлежния ред“ за установяване на алкохолното съдържание в кръвта по смисъла
на чл. 343б, ал.1 НК. Оттук е изведено и твърдението, че при нарушен ред за
вземане на кръвната проба, деянието става несъставомерно по чл. 343б, ал.1 НК –
положение, което (според защитата) е било неправилно игнорирано от Софийския
районен съд.
Прокурорът при СГП
пледира, че жалбата е неоснователна, а доводите си срещу нея извежда от
мотивите на първата инстанция, която е коментирала поставения от защитата
проблем.
Присъдата е правилна.
Въззивният съд не намери основания за нейната отмяна или изменение.
Начинът, по който са били
установени фактите от първата инстанция, не е предмет на обжалване, поради
което СГС не намери за необходимо да преповтаря всички изяснени обстоятелства,
а само тези, които имат пряко съставомерно значение. Малко след 02.00 ч. на
25.03.2017 г. между подс. Г. (който по това време работел като таксиметров
шофьор) и неговата интимна приятелка (М.В.) възникнал емоционален конфликт,
което наложило на мястото на скандала (гр. София, ж.к. „Гео Милев“, в близост
до улиците „Христо Максимов“ и „Манастирска“) да се отзоват повиканите от В.свидетели
В.и Г.(служители на СДВР/01 РУ). Полицаите възприели поведението на подсъдимия
и забелязали, че залитал, лъхал на алкохол, подпирал се и трудно пазил
равновесие. Въпреки присъствието им, подс. Г. решил да приведе в движение
управлявания от него л.а. „Пежо – 301“, с рег. № ******, за да напусне мястото
на инцидента. Качил се в колата и около 02.50 ч. тръгнал с нея по ул.
„Манастирска“. Свидетелите В.и Г.възприели това обстоятелство; спрели
автомобила на подсъдимия; установили, че Г. мирише на алкохол и повикали екип
на СДВР/ОПП. Пристигналите на място служители А.и З.извършили проба с
алкотест-дрегер, която отчела, че в кръвта на подсъдимия имало 2,42 промила
алкохол, а след придружаването му в спешното отделение на УМБАЛ „Света Анна“
(Окръжна болница – София) била изготвена химическа експертиза на доброволно
предадената от Г. за изследване кръв, в
чието съдържание било констатирано наличие на 2,1 промила етилов
алкохол.
Районният съд е провел
обективно изследване на доказателствата и внимателно е
проверил версията в обясненията на подс. Г., която обосновано е била отхвърлена
като недостоверна. Казаното от него пред първата инстанция (л.15-16 от
н.о.х.д.), че в процесната нощ не е употребявал алкохол, тъй като приемал
медикаменти за лечение на заболяване, е в противоречие не само със свидетелския
разказ на полицаите В.и Г.(видимо възприели Г. като лице в неадекватно
състояние преди качването му в колата – л.45, гръб от н.о.х.д.), но и със
собственото му поведение, защото (както правилно е акцентирано в мотивите към
присъдата), ако в действителност това беше вярно, е логично подсъдимият да е
информирал дежурния лекар в УМБАЛ „Св. Анна“, а последният – да отрази
въпросното обстоятелство в попълнения протокол за медицинско изследване (л.23
от д.п.). Данните от алкохолния тест чрез дрегер, отчел първоначално наличие на
2,42 промила алкохол, са не само надлежно отразени в събраните писмени
доказателства (акта за установяване на административно нарушение и разпечатката
от техническото устройство – л. 18 и л. 20 от д.п.), но и косвено потвърдени от
показанията на свидетелите З.и А.(л. 46-47 от н.о.х.д.), които са възпроизвели
основните факти около полицейската проверка и поведението на подсъдимия. Оттук
нататък, правилно Районният съд е съобразил, че спазването на „надлежния ред“
за установяване на точното алкохолно количество в кръвта на подсъдимия е
налагало да се съобразят резултатите от проведеното последващо химическо
изследване (протокол за ХЕ № 301/27.03.2017 г. – л. 22 от д.п.), което е отчело
малко по-ниска (но също съставомерна) стойност - 2,1 промила. Именно тя е била
приета за инкриминирана по делото и за доказана по несъмнен начин. В тази
насока опитите на подс. Г. чрез обясненията си да опровергае умисъла в своето
поведение (с мотива, че е ползвал вода за устна хигиена „Листерин“, съдържаща
спирт) обосновано са били разколебани чрез допуснатата и приета СХЕ (л-32-36 и
л. 80 от н.о.х.д.), в която в.л. Атанасов е изключило достоверността на
лансираната версия (основно – с извода, че подобна алкохолна концентрация при
мъж, тежащ 75 кг., може да бъде достигната единствено при директна консумация,
поглъщане, на около 650 мл. течност от въпросния разтвор).
Споровете по делото
касаят неговата правна страна, защото и пред въззивния съд защитата поддържа
единствената си теза, че квалифицирането на деянието като престъпно по чл.
343б, ал.1 НК е довело до нарушение на материалния закон. Твърдението за това
нарушение всъщност е изведено от факта, че в досъдебното производство
прокурорът с изрично постановление е отказал да уважи искането на подс. Г. за
повторно химическо изследване, на каквото лицето има право в сроковете по чл.
20, ал.3 от вече отменената Наредба № 30/01 г. за реда за установяване на
алкохол или друго упойващо вещество от водачите на МПС.
Оплакването е
неоснователно.
Подс. Г. е реализирал в
цялост признаците на чл. 343б, ал.1 НК. Като годен субект на това престъпление,
на процесните дата и място той умишлено (с евентуален умисъл) е управлявал
(като е привел в движение) моторно превозно средство с концентрация на алкохол
в кръвта си над 1,2 на хиляда (2,1 промила). Инкриминираните стойности на
алкохола са били установени именно по „надлежни ред“, регламентиран в
цитираната Наредба, защото при конкуренция между двата резултата – този от
дрегера и този от кръвната проба, е следвало да бъде зачетен именно вторият
(чл.7, т.2).
Вярно е, че част от
т.нар. „надлежен ред“ се е явявала и регламентираната в чл. 20, ал.3 от Наредба
№ 30/27.06.2001 г. възможност в 7-дневен срок от предявяване на обвинението
изследваното лице да поиска за собствена сметка повторен лабораторен анализ, но
в случая по време на разследването самият подсъдим се е поставил в положение да
„заобиколи“ въпросния ред. Той не е направил искането си при условията на чл.
21, вр. чл. 20, ал.3 от Наредбата – до съответната лаборатория, след
предварително заплащане на разходите, а в процедурата по чл. 229 НПК, при това,
с адресат – наблюдаващия прокурор. Процесуалното му поведение на практика е
съставлявало искане за събиране на доказателства по реда на НПК, по което
прокурорът е имал суверенно право да се произнесе с надлежно постановление (л.7
от в.н.о.х.д.). Това произнасяне обаче, се е дължало по силата на чл. 229, ал.3 НПК и няма нищо общо с легитимния административен ред за искане на повторно
изследване на пробите (чл. 21, вр. чл. 20, ал.3 Нар.№30/27.06.2001 г.), към
който Г. е следвало да се насочи. Така, че единствено при отказ на съответната лаборатория
да удовлетвори тези негови претенции (при това – извън регламента на НПК),
подсъдимият щеше да има основание да твърди, че „надлежният ред“ за
установяване на алкохолното съдържание в кръвта му не е бил спазен, респ. деянието щеше да се явява несъставомерно
от обективна страна. Разсъждения в този смисъл е изложил в мотивите си (л.85 от
н.о.х.д.) и Софийският районен съд, с което на практика още първата инстанция е
отговорила по същество на възраженията на защитата.
И трите наложени на подс.
Г. наказания - 1 година и 6 месеца ЛС (отложено по чл. 66 НК с 4-годишен изпитателен
срок), глоба от 500 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от
2 години, са били правилно индивидуализирани по вид и размер и при отмерването
им в съответствие с чл. 54 НК не е била допусната несправедливост. Липсата на
протест от прокурора прави безпредметно да се обсъжда налице ли са основания за
тяхното завишаване, но отчетените от първата инстанция отегчаващи обстоятелства
(тоталното игнориране на авторитета на органите на МВР, които са предупредили
подс. Г. да не управлява колата си в това състояние, и сравнително високата
алкохолна концентрация) са били напълно достатъчни, за да не позволят основната
санкция (лишаването от свобода) да бъде налагана в минимален размер, а в такъв
под средния. По същия начин СРС е процедирал и с размера на наложената глоба,
която е била съобразена с данните за трудова ангажираност на подсъдимия.
Резонно наказанието по чл. 343г НК е било отмерено за срок, по дълъг от лишаването
от свобода (2 години). В тази насока първата инстанция аргументирано е
акцентирала върху възпиращия и превъзпитателен ефект на санкцията, тъй като
поведението на дееца е било не само противоправно, но и несъвместимо с
професията, която същият е упражнявал в инкриминирания период (таксиметров
шофьор).
Закономерна последица от
осъждането на подс. Г. е и начинът, по който Районният съд е процедирал при
присъждането на разноските и доколкото неговите изводи се споделят напълно, е ненужно тяхно преповтаряне.
Извършената цялостна
служебна проверка на присъдата, дори и в частите й, които не се оспорват с
въззивната жалба, сочи, че са налице основания за нейното потвърждаване, поради
което в съответствие с чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен
състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 09.02.2018 г. по н.о.х.д.
№ 8263/17 г. на СРС, НО, 152 с.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: