№ 1351
гр. Варна , 28.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на седми
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20213100501187 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба на Д. Д. К., ЕГН **********, чрез адв.
П.Й. Н. срещу Решение № 260610/22.02.2021 г. по гр.д. 5060/2020 г. по описа
на Районен съд – Варна, с което съдът е осъдил Община Варна, ДА
ЗАПЛАТИ сумата от 1000.00 лв. (хиляда лева) - част от претенция, цялата в
размер на 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, произтичащи от
травматично увреждане на лява раменна кост, настъпило на 11.11.2018 г. в гр.
Варна, в резултат падане поради спъване в счупена плочка на тротоар по ул.
„****", от ляво в посока Морска градина, ведно със законната лихва, считано
от 11.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането на основание чл.
49, ал. 1 ЗЗД. Жалбоподателката счита посоченото решение за неправилно и
незаконосъобразно САМО в частта, в която съдът постановява, че уважава
част от претенция, цялата в размер на 10 000 лева, тъй като в съдебно
заседание, проведено на 10.11.2020г., ищецът, чрез процесуалния си
представител, е отправил искане за изменение на иска в частта, която се
1
претендира, като е заявил, че претендира 1000 лв. частичен иск, като общото
вземане е за 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/. Жалбоподателката твърди, че
по така направеното изменение на иска, съдът не се е произнесъл нито в
съдебно заседание с протоколно определение, нито в крайния съдебен акт, с
който е уважил частичната искова претенция. Излага, че след като
своевременно е било заявено желание за изменение размера на исковата
претенция посредством нейното увеличаване в първото съдебно заседание,
първоинстанционният съд е бил длъжен да постанови определение, с което да
допусне или да не допусне изменение на иска. Счита, че пропускът на съда да
се произнесе по своевременно направеното - в о.с.з. 10.11.2020 г.,
процесуално искане в установената от закона форма представлява съществено
нарушение на процесуалните правила./ в този см. Решение №1 от 27.03.2012
г. по гр.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о/, което подлежи на отстраняване от
въззивния съд при наличието на обосновано оплакване във въззивна жалба.
Предвид гореизложеното, счита, че въззивният съд следва да упражни
контрол върху процесуалното бездействие на първоинстанционния съд по
така заявеното искане, като се произнесе по същото с нарочно определение на
осн. чл. 214 ГПК. След влизане в сила на последното, въззивният съд следва
да измени Решение №260610/22.02.2021г. по гр. дело №5060/2020г. по описа
на ВРС, в частта, с която съдът постановява, че уважава част от претенция,
цялата в размер на 10 000 лева, като вместо това постанови, решение, с което
да осъди Община Варна, бул. „Осми приморски полк" № 43 Булстат
*********, представлявана от кмета Иван Портних, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Д.
К., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул. „****" №*, вх.*, ет.*, ап.*, сумата
от 1000 лв. (хиляда лева) - част от претенция, цялата в размер на 20 000 лв.
(двадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди
- претърпени болки и страдания, произтичащи от травматично увреждане на
лява раменна кост, настъпило на 11.11.2018 г. в гр. Варна, в резултат на
падане поради спъване в счупена плочка на тротоар по ул. „****", от ляво в
посока Морска градина, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането., на основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД.
Моли се за присъждане на съдебно-деловодните разноски Във въззивната
жалба не се съдържат доказатествени искания.
Постъпила е и въззивна жалба от Община Варна чрез от гл.
2
юрисконсулт Стоян Ненчев, срещу Решение №260610/22.02.2021г. по гр. дело
№5060/2020г. на 35 състав, гражданско отделение на ВРС, с което
предявеният срещу общината иск е уважен изцяло. Излага, че
първоинстанционният съд е посочил, че според него справедливият размер на
обезщетението, дължимо на ищцата за претърпените в резултат на деликта
вреди, е 15 000лв. Като не става ясно от мотивите, към коя дата определя този
размер, който надвишава с 5000лв. общият размер от 10 000лв. на
неимуществените вреди, претендирани от ищеца с исковата молба. Съгласно
трайната практика на ВКС размерът на обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи към датата на увреждането и този размер не
следва да се влияе от последващи промени в икономическата обстановка в
страната. В този смисъл, решаващият съд не е изложил мотиви защо счита, че
справедливият размер не е 10 000лв., както е по исковата молба, а възлиза на
15 000 лева. Счита, че така определения размер на обезщетението не е
съобразен нито с обективните обстоятелства досежно претърпяното
увреждане, нито с критериите за справедливост, произтичащи от
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и ППВС №4/1968г., нито с константата съдебна
практика на по-високостепенните съдилища. С оглед изложеното, моли
обжалваното решение да бъде отменено, а на негово място да бъде
постановено справедливо решение, съобразно действителното фактическо и
правно положение по повдигнатия правен спор.
Чрез депозирания писмен отговор, ищцата излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Счита, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно, като не са налице твърдяните от
въззивника пороци. Твърди, че първоинстанционният съд, след като е
анализирал събраните по делото доказателства, е достигнал до правилен
извод за основателност на предявения иск и справедлив размер на дължимото
обезщетение. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение като
неоснователна и необоснована, а първоинстанционното решение –потвърдено
в обжалваната част, както и да им бъдат присъдени направените пред
въззивната инстанция разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна
съобрази следното:
3
Производството е образувано по иск с правно основание чл.49 във вр.
чл.45 ЗЗД, предявен от Д. Д. К., ЕГН: **********, срещу Община Варна, за
заплащане на сумата от 1000.00 лева - част от претенция, цялата в размер на
10 000 лева / по искова молба/, съответно 20 000лв. /уточнена в първо о.с.з./,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания, произтичащи от травматично увреждане на лява раменна кост,
настъпило на 11.11.2018 г. в гр. Варна, в резултат на падане поради спъване в
счупена плочка на тротоар по ул. „****“, от ляво в посока Морска градина,
ведно със законната лихва, считано от 11.11.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и да бъдат присъдени направените по делото
разноски. Според изложеното в исковата молба, на 11.11.2018г. докато
вървяла по тротоара по ул. „Н. В.“ в посока към Морската градина, ищцата се
спънала счупена тротоарна плочка, като кракът попаднал в образувалата се
дупка. В резултат на което тя загубила равновесие, паднала на лявата си
страна при което ударила ръката си в областта на лявото рамо. Тъй като в
последствие болката се засилила, на следващия ден ищцата потърсила
медицинска помощ. На 16.11.2018 г. ищцата била оперирана с цел
извършване на частично ендопротезиране – смяна на лява раменна става и
имобилизация в ортеза за период от 50 дни. Назначени били обезболяващи
медикаменти, и рехабилитация – кинезитерапия и физиотерапевтични
процедури. В периода от 31.01.2019г. до 07.02.2019 г. , и от 26.03.2019г. до
02.04.2019 г. била в болнично заведение за рехабилитационни процедури.
Предписани били още няколко такива през май, юни и август 2019г. След
преглед при специалист, проведен на 01.08.2019г., е установено нарушена
сетивност на двете ръце. Твърди още, че непосредствено преди оперативната
интервенция, на 15.11.2018г., ищцата закупила система за еднопосочно
протезиране на раменна става, на стойност 4500 лева, а на 21.11.2018г.-
заплатила и сумата от 52.20 лева – стойност на болнично лечение. Ищцата
излага, че непосредствено след падането изпитвала силна болка, а приемането
и в болнично заведение – провокирало стрес и ужас. По време на лечението,
продължило повече от шест месеца, била разстроена, изпитвала чувство за
безпомощност и потиснатост. Травмата и извършените в последствие
медицински интервенции обусловили невъзможност за К. да се обслужва
сама. Твърди се, че настъпването инцидента, обусловил травматичното
увреждане, е в резултат на бездействието на служители на ответника, чието
4
нормативно задължение, е да поддържа целостта и изправността на
тротоарната настилка. В о.с.з. чрез процесуалния си представител уточнява,
че в резултат на претърпените телесни повреди все още не може да спи на
страната, на която е счупено рамото, не може да вдига с тази ръка повече от 3
кг - 4 кг и всъщност до настоящия момент ръката й не се движи като здрава, т.
е не е пълноценна, и не е максимално функционална. По изложените
съображения моли предявеният от нея иск да бъде уважен като основателен и
доказан.
Ответникът – Община Варна, чрез депозирания писмен отговор в срока
по чл. 131 ГПК и в ос.з. чрез пълномощника си излага съображения за
неоснователност на иска. Оспорва твърденията за наличие на счупена
тротоарна плочка с дупка под същата, на посочените от ищцата дата и място,
а също и настъпване на инцидента (падане) при описания в исковата молба
механизъм, в резултат на който са получени конкретните травматични
увреждания. Възразява, че дори и да е съществувала счупена плочка, същата
не е обусловила инцидента, тъй като само по себе си, наличието на счупена
плочка не обуславя опасност за пешеходците, като падане, респ. травматично
увреждане, като такова е възможно да настъпи и при изправна настилка. По
изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
От приетите по делото медицински документи се установява, че на
12.11.2018 г. ищцата постъпва в болнично заведение за оперативна
интервенция – частична смяна на раменна става на 16.11.2018г., след което е
изписана на 21.11.2018 г.
От приобщената епикриза и лист за преглед, се установява, че на
31.01.2019г. ищцата е приета в Клиниката по физикална и рехабилитационна
медицина в МБАЛ „Света Марина“ ЕАД – Варна, за провеждане на лечение
на последиците от счупване на горен десен крайник, по терапевтична схема,
като е изписана на 07.02.2019 г.
5
От заключението на приетата по делото СМЕ, кредитирано от съда като
обективно и компетентно дадено, се установява, че ищцата е получила
счупване на лявата раменна кост в горна трета – многофрагментно; описаното
травматично увреждане е резултат на удар с или върху твърд, тъп предмет,
отговаря добре да бъде получено при падане и удар в подлежащата настилка,
т.е. по начин отразен в исковата молба. Приложените медицински документи
са във връзка с получените травматични увреждания на 11.11.2018г.;
описаното травматично увреждане е обусловило трайно затруднение в
движенията на левия горен крайник за период не по-малък от 5-6 месеца;
непосредствено след получаването на такова травматично нараняване е
налице болка, силно намалена функция на левия горен крайник, като същите
се проявяват в рамките на 25-30 дни след получаването на травмата; към
настоящия момент е налице белег от проведеното оперативно лечение,
налице са ограничения в отвеждането на левия горен крайник напред,
встрани и назад; според експерта тези ограничения няма да отшумят.
В о.с.з, проведено на 10.11.2020г., е разпитан свидетелят Г. Й. А., който
бил в непосредствена близост до мястото на инцидента. След като чува
викове, видял ищцата, паднала, като лицето е било покрито с кръв. Ищцата
се обадила по телефона на съпруга си който дошъл след няколко минути.
Помогнали да стане и да се успокои. На мястото, където се случил
инцидентът, плочките на тротоара били разбити, начупени и разместени.
В о.с.з., проведено на 26.01.2021г. е разпитан К. Г. К.-съпруг на ищцата.
Същият излага, че след като съпругата му се обадила на 11.11.2018г., отишъл
на мястото и я намерил окървавена, паднала на земята. Потвърждава
присъствието на още един мъж, с който помогнали да се изправи и прибере
до дома им. След като се прибрали вкъщи, извикали такси и отишли в
спешния центът на Окръжна болница, където след медицински изследвания,
се установило счупване на ставата. Ищцата постъпила в болница за 10 дни,
като на 5-тия ден била оперирана. След изписването и от болницата, ищцата
изпитвала трудност при посещение тоалетната, да се обслужва самостоятелно
- да се къпе, храни, облича и др., както и изпитвала страх да върви сама.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна
до следните правни изводи:
6
Жалбите, по които е образувано настоящото въззивно произнасяне, са
подадени в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на
въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при
спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД е необходимо
кумулативното установяване на следните предпоставки: вреди, причинени на
ищеца, същите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил
работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на
възложената работа, извършващият работата да има вина за причинените
вреди.
Общината носи отговорност по общия ред за непозволено увреждане на
основание чл. 49 във вр с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, когато претенцията се основава
на твърдения за претърпени вреди поради бездействие на органите на
общината по изпълнение на задълженията, вменени с различни нормативни
актове. Изпълнението на задълженията на Общината по упражняване на
7
контрол и надзор в случая не съставлява осъществяване на правомощия в
изпълнение на административна дейност, нито изпълнение на властнически
правомощия, които едностранно да предизвикват правни последици,
обвързващи определен кръг правни субекти; те не се осъществяват в
административно производство; не създават отношения на власт и
подчинение, поради което претенцията за причинени от неизпълнението
вреди следва да се осъществява по общия исков ред за обезщетяване на вреди
от непозволено увреждане.
Във връзка с отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД следва да се има
предвид още, че при деликта когато едно лице действа и от това действие
последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно,
като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие
последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията,
които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа
предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези
действия да не са дали очаквания резултат.
Държавните органи, в т. ч. общините са длъжни да изпълняват
правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление
на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме
предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата
грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от
закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят
вреди, общината не дължи обезщетение.
От съвкупния анализ на приетите по делото писмени и гласни
доказателства, настоящият състав приема за безспорно установено, че на
11.11.2018г. докато е вървяла по тротоара на ул. Н. В., се е спънала в разбита
плочка, при което е паднала и е получила травматични увреждания в областта
на лявата ръка и лявата раменна става.
Съгласно § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА /обн. ДВ бр. 77/ 17.09.1991 год./, с
влизането на закона в сила, общинските пътища, улиците, булевардите,
площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за
обществено ползване преминават в собственост на общините. Същевременно,
в чл. 31 ЗП е предвидено, че ремонтът и поддържането на общинските
8
пътища се осъществяват от общините. Разпоредбата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП
задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно
състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги
отстраняват във възможно най-кратък срок.
Според разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата,
изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения,
тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези,
осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в
границите на урбанизираните територии се организират от съответната
община.
С оглед така цитираната нормативна уредба, съдът намира, че Община
Варна носи отговорността по поддръжката на улиците и тротоарите, които се
намират на територията й, като в резултат на бездействие, а именно
неосъществен контрол, тротоарът се е състоял от разбити плочки, в резултат
на което ищцата е паднала на земята, при което е наранила лявата ръка и
лявото си рамо. Установява се бездействие на служителите на ответника или
на други изпълнители, на които тя е възложила поддържането, изграждането
и ремонта на тротоарната настилка на улицата, да бъдат подменени
липсващите и счупени плочки, да се премахнат неравностите и дупките, за да
се осигури безопасно придвижване на пешеходците.
От своя страна, ответната община не е установила, че е предприела
предписаните от ЗМСМА и ЗДвП действия във връзка с поддържане
изправността на посочената улица, и прилежащия към нея тротоар. Само ако
се установи, че предписаното от закона действие е било предприето с
дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не би дължала
обезщетение, но доказателства в тази насока не са представени.
От събраните доказателства се установява, че именно в резултат на
спъването си в разбития тротоар, ищцата е паднала на земята, при което
падане е получила описаните по-горе наранявания, които са наложили
оперативна интервенция, обездвижване, рехабилитация и трайно затруднение
в движенията на левия горен крайник за период не по-малък от 5-6 месеца.
Съобразно установената чрез решения, постановени на осн. чл. 290
9
ГПК, актуална съдебна практика, по иска за обезщетение, в тежест на ищеца е
да докаже пълно наличието на вреда. Когато вредата е имуществена, ищецът
не е длъжен да доказва вида и паричната равностойност на всяко намаляване
на имуществото му и на всяка пропусната възможност за увеличаването му, а
когато вредата е неимуществена той не е длъжен да доказва всяко свое
психично изживяване и всяка своя телесна болка или друго страдание, т.е.
когато искът е установен в своето основание (налице е вреда), но няма
достатъчно данни за неговия размер, съгласно чл. 162 ГПК съдът определя
размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. В тежест на
пострадалия е докаже пълно наличието на вреда, но не и в какво точно се
състои вредата.
Предвид изложеното, настоящата инстанция намира за установено
наличието на всички елементи на фактическия състав, пораждащ в полза на
ищцата претендираното вземане.
Тъй като претърпените от ищеца неимуществени вреди представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, те не биха могли да
бъдат възстановени, а следва да бъдат обезщетени посредством заместваща
имуществена облага, чийто размер съдът определя съобразно критериите,
предписани в разпоредбата на 52 ЗЗД – по справедливост. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на цитираната разпоредба не
е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението.
Като съобрази начина на получаване на травматичното увреждане,
характера на претърпените телесни увреждания, и като отчете преживените
от ищцата физически болки и страдания, свързани с последвалите болки,
съдът счита, че справедливият размер на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди е 12 000 лв.
Настоящият състав намира жалбата на ищцата К. за основателна по
следите съображения:
Според разясненията, съдържащи се в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
№ 3/2016 на ОСГТК, обективните предели на СПН на положителното съдебно
10
решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата
част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния
иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите
факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. В мотивите към т. 18 на ТР № 1/04.01.2001г. по
тълк. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС се приема, че със СПН се ползва само
решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съгласно
задължителните разяснения към т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №
1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния иск, е
само /предявената/ част от вземането.
Следователно, тъй като искът е предявен само за сумата от 1000лв., и
този размер на претенцията не е бил увеличен чрез изявлението на
пълномощника на ищцата в о.с.з., то липсва изменение на иска по смисъла на
чл. 214 ГПК, предвид което и първ. съд не е допуснал процесуално
нарушение като не се е произнесъл с изрично определение за изменението му,
и което да се налага да бъде извършено от въззивния съд.
От друга страна обаче, въпреки така направеното своевременно
уточнение, че предявеният иск е частичен по отношение на цялото вземане,
което в първото о.с.з., проведено на 10.11.2020г. е с посочен размер от 20
000лв, а не от 10 000 лв.-както е било посочено в исковата молба, съдът не е
отразил това уточнение при доклада на предявения иск, а е възпроизвел
проекта на същия, обективиран в определение №261653/05.10.2021г.
С оглед на което настоящият състав намира, че първ. съд е допуснал
нарушение във връзка с доклада на делото. Последният е от особено значение
за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа
действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да
ориентира страните при упражняване на техните процесуални права.
Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване
на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да
извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад,
11
следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила.
Съгласно разясненията, съдържащи се в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
№1/2013 на ОСГТК, когато във въззивната жалба или отговора страната се
позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада,
дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не
извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1
ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на
действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд
дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да
предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за
делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция
поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания,
което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането
на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
От друга страна, в диспозитива на решението, постановено по
частичен иск, следва изрично да е посочен и размерът на цялото вземане,
въпреки, че СПН обхваща само спорната част от вземането, доколкото
именно по този начин става ясно, че предявеният иск е само за част от
вземането. Общият размер следва да бъде посочен, за да може в
последващото производство да се извърши преценка относно допустимостта
на останалата спорна част от цялото вземане.
Доколкото по настоящото дело, първ, съд както в мотивите, така и в
диспозитива на акта си е посочил, че размерът на цялото претендирано
вземане е 10 000лв., то не се касае за очевидна фактическа грешка, която
може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК.
Настоящият състав намира, че така допуснатата неправилност, дължаща
се на извършено от първ. съд процесуално нарушение досежно
възприемането и отразяването в постановения акт на целия размер на
претенцията следва да бъде поправена чрез изменение на диспозитива, като
бъде посочен в същия правилният размер на цялата претенция- 20 000.00лв/,
уточнен от пълномощника на ищцата в първото по делото о.с.з.
Във връзка с изложените във въззивната жалба на Община Варна
аргументи, съдът съобрази следното:
12
От събраните по делото доказателства се установява кумулативното
наличие на всички предпоставки по чл. 49 ЗЗД за да бъде ангажирана
отговорността на ответника. Доколкото, както беше посочено по-горе, със
СПН се ползва само решението по отношение на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, т.е. по
делото, образувано по частичния иск, предмет на разглеждане е само
предявената част от вземането, то не е необходимо развиване на
допълнителни съображения относно справедливия размер на цялото
обезщетение. Доколкото от една страна мотивите на решението не се ползват
с обвързваща сила, а от друга страна СПН обхваща само предявената част, то
при евентуалното предявяване на иск за останалата част от вземането,
сезираният съд ще определи по справедливост целия размер на дължимото
според него обезщетение, от което ще приспадне вече присъдената с
настоящото решение сума в размер на 1000лв.
По изложените правни аргументи и частично съвпадение на крайните
изводи на въззивната инстанция с тези на първата, ВОС счита, че
първоинстанционното решение следва да бъде изменено в посочения по-горе
смисъл.
С оглед основателността на въззивната жалба на Д. К., съответно -
неоснователността на насрещната жалба, въззиваемата страна следва да бъде
осъдена да заплати разноски в размер на 825.00 лв. /включваща ДТ и адв.
хонорар/, които съдът определи с оглед представения списък и доказателства
за заплащането му.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Решение №260610/22.2.2021г., постановено по гр. дело
№5060/2020 г. по описа на ВРС, 35–ти състав КАКТО СЛЕДВА:
ОСЪЖДА Община Варна, ЕИК *********, с административен адрес: гр.
Варна, бул. „Осми приморски полк” № 43, представлявана от Кмета - Иван
Портних, да заплати на Д. Д. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„****“ *, вх. *, ет. *, ап. *, сумата от 1000.00 (хиляда) лева – част от
13
претенция, цялата в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, произтичащи от
травматично увреждане на лява раменна кост, настъпило на 11.11.2018 г. в гр.
Варна, в резултат падане поради спъване в счупена плочка на тротоар по ул.
„****“, от ляво в посока Морска градина, ведно със законната лихва, считано
от 11.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането., на основание чл.
49, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Община Варна, ЕИК *********, с административен адрес:
гр. Варна, бул. „Осми приморски полк” № 43, да заплати на Д. Д. К., ЕГН:
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „****“ *, вх. *, ет. *, ап. *, сумата от
825.00 (осемстотин двадесет и пет) лева, представляваща извършени в
производството разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14