Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 27.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа в състав:

                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                        ЧЛЕНОВЕ:   КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                       ИВАН КИРИМОВ

 

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Киримов в. гр. дело № 12443 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 145613 от 19.06.2019 г., постановено по гр. д. № 66214/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 162 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че С.С.К. дължи на „Е.М.“ ЕООД следните суми: на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от 2546,73 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит FL308017/18.10.2007 г., която е прехвърлена на ищеца по силата на договор за цесия, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.06.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.06.2018 г. по гр.д. № 39884/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2546,73 лева до пълния предявен размер от 2621,06 лева; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 691,41 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 12.10.2015 г. – 14.06.2018 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 691,41 лева до пълния предявен размер от 732 лева и за периода 18.09.2015 г. – 11.10.2015 г. и 15.06.2018 г. – 18.06.2018 г., С решението ответникът е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 337,61 лева разноски в заповедното и исковото производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 375,20 лева разноски в исковото производство.                                                                                   Срещу решението, в частта, в която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответникът С.К., чрез адв. Р.Д.с твърдения, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон. Излагат се твърдения, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че процесният договор не е станал предсочно изискуем, поради което и излага съображения, че с оглед настъпилата предсрочна изискуемост на 19.03.2009 г. то вземането се е явява погасено по давност. Отделно излага съображения, че в случая следва да се приеме, че приложимият давностен срок е тригодишен, а не петгодишен, както е приел първоинстанционният съд.                                                                                                                                 В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Е.М.“ ЕООД, в който се излага становище за неоснователност на същата, с подробно развити съображения.                                                                                                           Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:                                                       Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.                                               Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.                                                                     Производството се развива след постъпване на възражение от С.К. против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Е.М.“ ЕООД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.                                                         Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 162 състав, решение за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от „Е.М.“ ЕООД искове предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в обжалваната част /чл. 272 ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:                                                                                                С оглед изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и формулирания петитум, съдът приема, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 430, ал. 1 от ТЗ за заплащане на посочените по-горе суми за главница, дължима по потребителски кредит - № FL308017/18.10.2007 г,, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - лихви за забава. В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит и предоставянето на договорената сума на ответника, дължимостта на претендираните суми и техния размер, а от своя страна ответникът следва да установи, че е изпълнил задължението си за връщане на заетата сума.                                                                                                                                                         По делото не е спорно, а и от представените доказателства се установява, че на 18.10.2007 г. е сключен договор за потребителски кредит - № FL308017/18.10.2017 г. сключен между „Юробанк България“ АД в качестовото му на кредитор и С.С.К., като кредиполучател, съгласно който кредитополучателя получава сумата от 6000 лв. за текущи нужди. Договорено, че кредитът се погасява на деветдесет и пет месечни погасителни вноски. В договора е посочен погасителен план с падежните дати на месечните погасително вноски.                                                                                         По делото не се спори, че ответникът е получила процесната сума. От представените по делото доказателства се установява и че вземанията по кредита са били прехвърлени на настоящия ищец с валиден договор за цесия от 18.01.2016 г.                      По изложените във въззивната жалба доводи, настоящата инстанция намира следното: съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. За да възникне правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е необходимо да са налице обективните предпоставки, уговорени в договора, както и субективният елемент - обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва при наличието на две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на част от вноските с настъпил падеж или лихви по договор за кредит и субективен фактор, обективиран в упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като по делото не е установено наличието на втория елемент по отношение на кредитополучателя. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че го счита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящият случай по делото не установява, а и изобщо не се твърди ищецът или цедентът да е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Доколкото става въпрос за едно потестативно правно, неговото упражняване зависи единствено от волята на страната, която разполага с него, поради което и неоснователно се явява възражението на въззивника, че вземането е погасено по давност, тъй като процесният договор станал предсрочно изискуем на 19.03.2009 г..                           Неоснователни са и възраженията на въззивника, че по отношение на главницата по договора за кредит намира приложение по-кратката 3 – годишна давност.       С ТР № 3/18.05.2012 г., т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, като е прието, че това понятие се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV г. о., решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ІІ т. о. и др. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. В решение № 38/26.03.2019 г. съставът на ІІ т. о. излага аргументи, че горното разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, тъй като периодичните задължения, макар да са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Като излага мотиви, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се, както и че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/, съставът на ВКС отговаря, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. При така изложеното следва изводът, че по отношение на главницата по процесния кредит се е явява приложима 5-годишната давност по чл. 110 от ЗЗД.                                                      Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.                                                                                                                                        По разноските:                                                                                                                   При този изход на производството право на разноски има въззиваемият. Искането за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна следва да бъде уважено, като на основание чл. 78, ал. 1, вр. 78, ал. 8 от ГПК на „Е.М.“ ЕООД следва да бъде присъдена сумата от 180 лева, за която са представени доказателства, че действително са заплатени на адв. Г.Х.,

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 145613 от 19.06.2019 г., постановено по гр. д. № 66214/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 162 състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че С.С.К. дължи на „Е.М.“ ЕООД на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от 2546,73 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит FL308017/18.10.2007 г., която е прехвърлена на ищеца по силата на договор за цесия, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.06.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.06.2018 г. по гр.д. № 39884/2018 г. по описа на СРС, 162 състав и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 691,41 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 12.10.2015 г. – 14.06.2018 г..                                                                      В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.                              ОСЪЖДА С.С.К., ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* на основание 78, ал. 1 от ГПК сумата от 180 лева – разноски в производството пред СГС.                                                                                                          Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

       ЧЛЕНОВЕ:  1                                 

      2.