Решение по дело №2890/2023 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Дял Трети, Глава Десета, Раздел Първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на „Девил М“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“***, представлявано от П.К.М., чрез адв.М., срещу ЗППАМ №23-6207-000160/2023 г.

Твърди се неправилност и незаконосъобразност на заповедта.

Излагат се доводи, че с процесната заповед се ограничава дейността на дружеството за предоставяне на автомобили под наем като на дружеството не следва да се вменява отговорност относно извършени нарушения от наематели и ползватели на предлаганите от него МПС.

Иска се отмяна на заповедта.

Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбата се поддържа по изложените в нея съображения. Излагат се доводи, че не може на жалбопадателя да се вмени отговорност за дадени от него под наем автомобили, тъй като той няма как да засече дали наемателят на автомобила е пребивавал повече от 3 месеца на територията на страната и СУМПС е станало невалидно.

Ответникът по жалбата – началник група към ОДМВР Пловдив, РУ Труд, не се представлява по делото. В становище, придружаващо административната преписка, се заема тезата за неоснователност на жалбата.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима като подадена в законоустановения срок /видно от представените по делото доказателства процесната заповед е връчена на жалбоподателя на 19.10.2023 г., а самата жалба е подадена на 02.11.2023 г./ и при наличието на правен интерес, а по същество за неоснователна, предвид следното установено от фактическа и правна страна:

Предмет на оспорване в настоящото производство е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-6207-000160 по чл.171 т.2а б.А от ЗДвП от 15.10.2023 г., издадена от началник група към ОДМВР Пловдив, РУ Труд, надлежно упълномощен със заповед № 317з-391 от 06.02.2017 г. на Директора на ОДМВР Пловдив, с която, на основание чл.22 от ЗАНН, е наложена ПАМ на жалбоподателя, изразяваща се в прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

За да пристъпи към налагането на въпросната ПАМ административният орган е приел за установено, че на 5.10.2023 г., П.М., в качеството му на управител на „Девил М“ЕООД, е допуснал МПС марка Рено с рег. № ***, да бъде управлявано от О. Р. С., ЕГН **********, от гр.Пловдив, който управлява повече от три месеца на територията на РБългария, с чуждестранно свидетелство, издадено от трета страна, извън ЕС –Турция, не притежава СУМПС, издадено от страна - членка на ЕС или международно такова.

Процесната заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия.

Заповедта е издадена в съответствие с материално-правните изисквания на закона.

Единствените релевантни факти за законосъобразното налагане на процесната ПАМ, а именно, че жалбоподателят е собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице обстоятелствата по чл.171, т.2А, б.А от ЗДвП – в конкретния случай в хипотезата собственик , който допуска или предоставя управлението на МПС на лице, което не е правоспособен водач, съдът приема за безспорно установени като съобрази изричната норма на чл. 189, ал. 2 ЗДвП, според която редовно съставените актове по ЗДвП имат доказателствена сила до доказване на противното. Представеният като част от административната преписка АУАН (л.10) е изцяло редовен от външна страна, поради което и съдът е обвързан от неговата доказателствена сила. Доказателства, които да оборят материалната доказателствена сила на АУАН не се ангажираха от страна на жалбоподателя. Съгласно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, редовно съставените актова за установяване на административни нарушение имат доказателствена сила до доказване на противното. Същите представляват и официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК и имат обвързваща доказателствена сила за извършеното пред длъжностното лице изявления, както и за извършените от него и пред него действия, поради което на основание чл. 193, ал. 1, изречение първо във вр. с чл. 154, ал. 1 от ГПК, доказателствената тежест за установяване на фактическа обстановка, различна от тази по АУАН, лежи върху жалбоподателя. Предвид неангажирането на доказателства за оборването на доказателствената сила на АУАН от страна на жалбоподателя, съдът е длъжен да се съобрази с установените в него факти. В конкретния случай, съдът приема за безспорно установено, че жалбоподателят, в качеството си на собственик на процесния автомобил, е предоставил (по делото няма представени доказателства за наличие на наемен договор в какъвто смисъл има изложени доводи по жалбата) собственото си МПС на лице, което не е правоспособен водач – АУАН на л.10 и НП на л.9 по делото. Последният извод следва и от нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно чл. 162, ал. 1 от ЗДвП българските граждани /какъвто е и водачът О. Р. С./ могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. В конкретния случай С.има чуждестранно свидетелство на управление на МПС, издадено от РТурция. Пряка последица от изтичането на тримесечния срок, визиран в цитираната разпоредба, е дерогиране валидността на чуждестранното свидетелството за управление на МПС за територията на Република България. Действително, това не лишава водача от правоспособност да управлява МПС, но същият губи правото да управлява МПС на територията на РБългария, тъй като не притежава валидно СУМПС по смисъла на националното законодателство, т. е. управлението на МПС от водач в хипотезата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП – с чуждестранно СУМПС, след изтичане на тримесечния срок от датата на влизането му в страната, е равнозначно на управление на МПС без свидетелство за правоуправление. При налагането на процесната ПАМ от страна на АО е съобразен и тримесечният срок по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, от влизането в страната на С.– съгласно справка за пътуване на лице – български гражданин на л.15 по делото С.е влязъл в РБ през ГКПП Кап.Андреево на 15.05.2023 г.

Настоящият състав намира, че след като по делото са безспорно установени управлението на процесното МПС от водач без СУМПС за територията на РБългария и кой е собственик на автомобила, административният орган законосъобразно е приложил ПАМ "прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство" на собственика. Нормата на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП е императивна, като не предоставя на компетентния орган право на преценка, а последният действа изцяло в условията на обвързана компетентност. При реализиране на фактите и обстоятелствата, представляващи основание за прилагане на мярката, същият орган е длъжен да издаде административен акт, с който да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ. На административния орган е предоставена възможността да прецени само срока на наложната мярка и той е наложил минималния срок от 6 месеца.

Като израз на административна принуда, ПАМ трябва да бъде определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща тази, произтичаща от преследваната от закона цел. Налагането на принудителната административна мярка има за цел да се преустанови едно противоправно поведение. В случая оспорената заповед е издадена и в съответствие с целта на закона, визирана в чл. 22 от ЗАНН, връзка с чл. 171, ал. 1 от ЗДвП - да се осигури безопасността на движението по пътищата и да се попречи на извършването от водача на други нарушения на ЗДвП.

Съдът констатира, че заповедта е издадена в предвидена от закона писмена форма и съдържа необходимите реквизити /по арг. от чл.172, ал.1 ЗДвП и чл.59, ал.2 АПК/, като в производството по издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и същата е съобразена с целта на закона - гарантиране безопасността на движението по пътищата.

Предвид изложеното, съдът намира, че жалбата е неоснователна.

При липсата на заявени претенции за разноски за ответната страна, съдът не дължи произнасяне по тях.

Водим от горното, съдът,

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Девил М“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“***, представлявано от П.К.М., чрез адв.М., срещу ЗППАМ №23-6207-000160/2023 г. на началник група към ОДМВР Пловдив, РУ Труд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Съдия: