№ 856
гр. Плевен, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20234430101339 по описа за 2023 година
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е образувано по подадена искова молба от *** АД против
К. В. В., с правно основание чл. 415 от ГПК.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната
страна. С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск
като неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по реда на
чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното към настоящето ч.гр.д. е видно, че въз основа на
заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец и против
ответника е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение .
Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл.414 ГПК е постъпило
възражение от длъжника. След постъпилото възражение в срока по чл.415
ГПК е предявен установителен иск за вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
1
Депозираната искова молба е с петитум да бъде признато за
установено, че ищецът има следните вземания от ответника във връзка с
договор за паричен заем № ******* от *** г.: останала и непогасена главница
в рамер на 1500 лв.; останала и непогасена договорна лихва в размер на
145.15 лв. за периода от датата на първата вноска /10.02.2020 г./ до датата на
последната вноска /27.07.2020 г./ и мораторна лихва върху непогасената
главница по договора в размер на 391.14 лв. за периода 10.02.2020 г. - датата,
следваща деня на допускане на забава до датата на подаване на заявлението -
*** г., както и законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Така предявеният установителен иск, разгледан по същество е
НЕОСНОВАТЕЛЕН, предвид следните съображения:
Липсва активна материалноправна легитимация на ищеца.
Спорно е съществуването в правния мир на следните документи: рамков
договор за прехвърляне на парични заължения /цесия/ от 02.03.2020 г.,
сключен между „***“ ЕООД /цедент/ и „***“ ЕООД /цесионер/;
потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „***“
ЕООД; приложение № 1/ 01.09.2020 г. към рамков договор за прехвърляне на
парични заължения /цесия/ от 02.03.2020 г., сключен между „***“ ЕООД и
„***“ ЕООД; аткуализирано искане за плащане от „***“ АД до „***“ ЕООД;
Авизо местен превод от 01.09.2020 г. с получател „***“ АД и наредител „***“
ЕООД; пълномощно от П.Б.Д. - управител на „***“ ЕООД.
Въпросните документи са приложени като копия към исковата молба
или като преписи на електронни документи /или на части от тях/ на хартиени
носители, поради което не може да се направи обоснован извод за
съществуването им в правния мир.
Спорно е, че *** *** ЕООД е платило на „***“ АД сумата от 1693
лв., както и че основанието за това е свързано с договор за поръчителство
между „***“ ЕООД и К. В. В. по повод договор за заем между „***“ АД и
ответника.
От една страна - липсват доказателства, че с посочената сума е заверена
сметката на „***“ АД, а от друга — че плащането е във връзка с договор за
заем между „***“ АД и К. В..
Спорно е, че на ответника е съобщено по реда на чл. 99 ЗЗД, че има
2
задължения към „***“ ЕООД, които следва да изпълни на „***“ АД.
Дори да се приеме, че съществуват посочените по-горе документи и е
извършено плащане от „***“ ЕООД към „***“ АД като поръчител по договор
за заем, то в този случай не е спазено изискването на чл. 99 ЗЗД и на К. В. не е
съобщено по надлежния ред, че има задължения към „***“ ЕООД, които
следва да изпълни на *** АД.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, задължение на цедента е да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, което
уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят
е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на
вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че е
допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор за
уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и
че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с
връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.
99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В процесния случай обаче, не може да се приеме, че длъжникът е
уведомен за извършените цесии на вземанията, претендирани от ищеца.
От една страна по делото липсват доказателства, които да сочат, че
ответникът е уведомен за прехвърленото вземане на „***“ ЕООД на *** АД
преди започване на исковото производство.
От друга страна, не може да се приеме, че надлежно съобщаване за
извършена цесия е осъществено с връчване на настоящата искова молба, тъй
като същата е връчена на особен представител на ответника. Процесуалното
представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично
уредено законно представителство/ или от договор, а представителството чрез
особен представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл.
47, ал. 6 от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при
осъществяване на определените за това предпоставки /в т. см. - т. 6 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г. на ВКС,
ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не упражнява свои
3
процесуални права, а тези на страната, която представлява /в т. см. - т. 7 от
цитираното тълкувателно решение,/ от което следва, че особеният
представител не е нито законов, нито договорен представител и не може да
приема адресирани до представляваното лице /в случая ответника/
материалноправни изявления на трети лица, каквото е уведомяването на
длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор за
цесия, а и след като особеният представител безспорно няма обективна
възможност да съобщи за уведомлението на ответника, то последният като
длъжник не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения
представител /в т.см. - Решение № 283/16.07.2019 г. по в.гр.д. № 402/2019 г.
на ОС - Хасково; Решение от 17.07.2019 г. по в.т.д. М 1219/2019 г. на ОС -
Стара Загора: Решение № 260147 от 12.05.2021 г. на ОС - Стара Загора по в.
гр. д. № 1166/2021 г.; Решение № 784 от 30.12.2021 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 1703/2021 г.; Решение № 264445 от 5.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
2662/2020 г.; Решение № 265250 от 5.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
8037/2020 г.; Решение № 261364 от 18.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
8656/2020 г. и др./. В случая е недопустимо да се приеме, чрез позоваването
на Решение № 198/ 18.01.2019 г. по т.д. № 193/ 2018 г. на ВКС, I т.о., ТК, че
връчването на препис от исковата молба на особен представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника - ответник, предвид факта, че в
цитираното решение се разглежда друг казус, свързан с настъпването на
предсрочна изискуемост, което е съвсем различна хипотеза от тази на
прехвърляне на вземане. Довод за това, че подобен извод е неприемлив са и
цитираните по- горе влезли в сила съдебни решения, постановени след
произнасянето на ВКС по т.д. № 193/ 2018 г.
Безспорно е, че нормата на чл. 99. ал. 4 ЗЗД по съвсем недвусмислен
начин регламентира, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор, т.е. - уведомяването на длъжника от цедента за прехвърляне на
вземането, с оглед цитираната разпоредба е абсолютна материалноправна
предпоставка за уважаване на предявените искове, касаеща активната
материалноправна легитимация на ищеца. В този смисъл е Тълкувателно
решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постоянната и
непротиворечива практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на
чл. 290 от ГПК - решение № 123/ 24.06.2009 г. по т. д. № 12/ 2009 г. на ВКС. II
4
т. о. и решение № 137/ 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС. 3 г. о.
Спорно е съществуването в правния мир и истинността на следните
документи: договор за паричен заем № ******* от *** г. между „***“ АД и К.
В. В.; погасителен план четиринадесетдневни погасителни вноски към кредит
*******/ *** г.; договор за предоставяне на поръчителство № ******* от ***
г. между „***“ ЕООД и К. В. В. и приложението към договора.
Към исковата молба са приложени копия на цитираните документи и
липсват оригинали или официално заверени преписи на същите, поради което
не може да се направи обоснован извод за съществуването им в правния мир.
Към исковата молба не са представени доказателства, които да сочат по
несъмнен начин, че ответникът е изпаднал в забава и не е платил
претендираните суми.
Договорът за потребителски кредит /договор за паричен заем №
******* от *** г. между „***“ АД и К. В. В./ е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН.
Договорът не съдържа коректния размер на лихвения процент по
кредита, което се приравнява на липса на посочен лихвен процент.
Чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК урежда посочването на лихвен процент като
задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит.
Липсата на посочен лихвен процент или неговото некоректно записване води
до недействителност на договора, съгл. чл. 22 ЗПК.
От приложеното копие на договор се установяват следните данни:
размерът на кредита е 1500 лв.; размерът на двуседмичната погасителна
вноска е 126.55 лв.; срокът на заема е 26 седмица; фиксираният лихвен
процент е 35.00 %.
При извършване на изчисление с „бързи кредити - калкулатор“, след
като се въведат данните от договора за размер на кредита, начин на
погасяване /в седмични вноски, тъй като калкулаторът не позволява
въвеждането на двуседмична погасителна вноски/, срок на кредита в седмици
и размер на вноската /двуседмичната вноска, разделена на две/, в резултат на
пресмятането се получава резултат за действителния лихвен процент - 36,
36%.
Спорно е, че при така установеното несъответствие между записания в
договора лихвен процент - 35.00 % и изчисления реален лихвен процент - 36,
5
36 %, се налага единствено възможния извод, че договорът за потребителски
кредит е недействителен, предвид липсата на лихвен процент.
Клаузата, с която е договорен годишния лихвен процент е нищожна,
като сключена при накърняване на добрите нрави.
Автономията на волята на страните да определят свободно условията на
договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на
съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях.
Неоходимо е да се съобрази, че годишният процент на разходите е
различно понятие от възнаградителната лихва по кредита. Разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на
разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва е само
компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва
до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и не подлежи
на проверка за съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
6
кредитора. В съдебната практика се приема, че възнаградителната лихва може
да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва. В т.см.: Решение Ns 906/
30.12.2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС. II г. о.: Решение № 378/18. 05.2006
г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС II г. о.: Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гу. д.
5093/2007 г. на ВКС IIг. о. и Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.. както и съдебната практика на окръжните
съдилища /вкл. Окръжен съд - Плевен/, обективирана в Решение № 49 от
16.01.2020 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. М 844/2019 г., Решение № 260156 от
2.12.2020 г. на ОС-Плевен по в. гр. д. № 753/2020 г.. Решение № 133 от
31.03.2023 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 142/2023 г. и др.
В случая записаният в договора лихвен процент лихвен процент от 35,
00 % /действителен лихвен процент - 36, 36 %/ е над три пъти размера на
законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на
10 %. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните. Действително, от една страна
е възможно по-неблагонадеждният финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде
издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „***“ АД като търговец,
извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
7
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. В конкретния случай,
вземането на кредитора е допълнително обезпечено с изискванията на чл. 4 от
договора за паричен заем.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент в договора за
потребителски кредит е противоречащ на добрите нрави и водещ до
несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от
договора, в която е посочен годишен лихвен процент от 35, 00 % се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Договорът не съдържа условията за прилагане на лихвения
процент, както и погасителен план, включващ разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, и когато е
приложимо — на допълнителните разходи.
Чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да
съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му,
независимо от това дали ГЛП е фиксиран или променлив, което от своя
страна означава, че в договора следва да е представена достатъчно
информация за потребителя, от която той да може да си направи извод как ще
бъде прилаган лихвения процент в периода за погасяване на кредита, т.е. - с
уговорения размер на падежните вноски каква част от размера на лихвата ще
бъде погасен. Необходимостта от предоставяне на тази информация се
обосновава от нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, където законодателят е
предвидил договорът да съдържа погасителен план, като в т. 12 от същата
разпоредба изчерпателно са посочени компонентите на погасителния план,
между които е разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата и лихвата. Невключването в съдържанието на договора на
условията за прилагане на лихвения процент и погасителен план води до
недействителност на договора за потребителски кредит /чл. 22 ЗПК/. '
В разглеждания случай, от договора за потребителски кредит е видно,
че същият не съдържа условията за прилагане на лихвения процент и
8
погасителен план, в който да е включена разбивка на определените
погасителни вноски за погасяване на главница и лихва. Действително,
представено е копие на погасителен план, като отделен документ, само че на
стр. 1 от него, където се съдържат съществените данни липсва подпис на
заемателя, поради което не може да се приеме, че потребителят е запознат с
погасителния план.
Това обстоятелство, в съответствие с изложената нормативна уредба и
съгл. установената съдебна практика /Решение Ns 65 от 23.04.2021 г. на ОС -
Плевен по в. гр. д. № 84/2021 г.. Решение № 597 от 25.11.2021 г. на ОС -
Пловдив по в. го. д. № 1865/2021 г. и др /. е основание да се приеме, че
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Договорът не съдържа действителния размер на годишния процент
на разходите по кредита, което се приравнява на липса на посочен ГПР.
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да
съдържа годишния процент на разходите по кредита, като нормата на чл. 22
ЗПК урежда последствията от непосочване на ГПР, а именно -
недействителност на договора за потребителски кредит.
Аналогично на гореизложеното по т. 5.1, при извършване на
пресмятането с „бързи кредити — калкулатор“ се оказва, че реалният размер
на ГПР е 43, 66 % и се различава от посочения в договора ГПР от 41, 72 %.
Освен това, съществува още едно основание да се приеме, че в договора
не съдържа реалният размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя.
Посочените техни размери не съответстват на действителните, съобразно
поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по
договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в годишния
процент на разходите, предвиден в договора. Действително възнаграждението
за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит,
но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен
заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде
гарантиран неговият интерес от обезпечение на кредита. Съдържанието на
клаузите за предоставяне на гаранция и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага извод, че по своето същество те
9
представляват неотменимо изискване към потребителя и на практика не му
предоставят избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Така,
поставяйки изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника,
кредиторът цели да го "насочи" към единствената форма на обезпечение,
която длъжникът обективно би могъл да си позволи - да предостави гаранция
от одобрено от „***" АД дружество. Това дружество е „***" ЕООД, което е
свързано лице с кредитора по договора за кредит, предвид това, че „***" АД е
едноличен собственик на капитала на „***" ЕООД /видно при справка в ТР/.
По този начин печалбата на „***" ЕООД за извършената от него търговска
дейност, като гарант, се разпределя в полза на „***" АД. Така в
действителност възнаграждението по договора за гаранция представлява
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата
сума /т. нар. скрита възнаградителна лихва/. Поради това независимо, че
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго
лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко
свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.
19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, като последното
се явява и в директно противоречие с чл. 3, nap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13
ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите
по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено
неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено
допълнително възнаграждение. Изложеното до тук обосновава извод, че
процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Неспазването на
посоченото изискване самостоятелно води до предвидените в чл. 22 от ЗПК
последици /в т.м. - Решение № 3143 от 7.07.2023 г. на PC - Пловдив по гр. д.
№ 699/2023 г. и Решение № 133 от 31.03.2023 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. №
142/2023 г./.
10
Следва да се има предвид, че съгл. Решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10 на СЕС, посочването в договор за кредит на ГПР по-нисък от
действителния, представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита, което трябва да се окачестви като „заблуждаваща" търговска
практика.
Несъответствието в ГПР е още едно основание, което по безспорен
начин сочи, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен.
В договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения по
приложение № 1 към ЗПК начин.
Съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, освен стойността на ГПР и общата сума,
дължима от потребителя, договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа и допусканията, използвани при изчисляването му, като ако това не
бъде сторено, следва да се приеме, че договорът е недействителен /чл. 22
ЗПК/.
В случая, не е спазено последното изискване - да се посочат и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да предполага
кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 72 %, но от съдържанието
на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита,
11
за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. От посоченото е видно, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Договорът е недействителен, тъй като клаузите, с които се договаря
лихвения процент по кредита и ГПР са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1
вр. чл. 143, т. 9 от Закона за защита на потребителя /редакция към момента на
скл. на договора/.
Съгл. чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит,
кредиторът или кредитният посредник е длъжен да предостави своевременно
на потребителя, съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора, необходимата информация
за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията се
предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 към
ЗПК. Налагането на потребителя да приеме клаузи, с които не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП. Съгл. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
В конкретния случай, ищецът е приложил към исковата молба
единствено копие на договор за паричен заем № ******* от *** г. между
„***“ АД и К. В. В.. Липсват доказателства, че на ответника е предоставена
преддоговорна информация в изискуемата форма - стандартен европейски
формуляр по приложение № 2 към ЗКП, от което следва че същият е приел
клаузите за прилагания лихвен процент и ГПР, които очевидно не са
индивидуално договорени, без да е имал възможност да се запознае с тях.
Предвид гореизложеното, безспорно, че клаузите за лихвен процент по
кредита и ГПР са нищожни, респ. - договорът за потребителски кредит е
недействителен.
12
За да бъдат уважени предявените искове, преди всичко следва да бъде
установено наличието на облигационно правоотношение между страните по
делото. Ищцовото дружество не установи при условията на пълно и главно
доказване съществуването на твърдяното договорно правоотношение с
ответника.
При тези съображения искът за главница и акцесорният иск за
обезщетение за забава следва да се отхвърлят, тъй като по делото не се
установи привлеченото към отговорност лице да е пасивно легитимирано да
отговоря.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на *** ЗА *** НА *** *** АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***; Пълномощник – юрисконсулт ***,
Телефон: *** , Адрес: *** против К. В. В., ЕГН: **********, с постоянен
адрес: гр./с. ***, за признаване за установено, че „***“ АД (правоприемник
на „***“ ООД) има следните вземания от К. В. В. по Договор за паричен заем
№ ******* от ***: останала и непогасена главница в размер на 1500 лева;
останала и непогасена договорна лихва в размер на 145.15 лв. за периода от
датата на първата вноска - 10.02.2020 г. до 27.07.2020 г. - датата на последната
вноска; мораторна лихва върху непогасената главница по Договор за паричен
заем № ******* от *** г. в размер на 391.14 лв. за периода 10.02.2020 -
датата, следваща деня на допускане на забава до датата на подаване на
заявлението - *** както и законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, *** ЗА *** НА *** ***
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***;
Пълномощник – юрисконсулт ***, Телефон: *** , Адрес: ***, да заплати в
полза на ПлРС, разноски в размер на 150 лв.
13
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14