№ 78
гр. Габрово, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на деветнадесети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Валентина М. Илиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20224210101587 по описа за 2022 година
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по предявен от „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., р-н Средец, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, срещу К. П. Н.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. ********** № 5, вх. Б, ет. 4, ап. 34,
установителен иск за признаване със сила на пресъдено нещо, че последният дължи на
ищеца сумата 942.79 лева - главница по сключен договор за заем № 300652 от
15.04.2019 г.
Ищецът твърди, че на 15.04.2019 г. сключил с ответника договор за заем №
300652 от 15.04.2019 г., с който предоставил на кредитополучателя сума в размер на
1000 лева, която кредитополучателят се задължил да върне на месечни вноски, с падеж
и размер съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Твърди, че
кредитополучателят е извършил погасителни плащания в общ размер на 965 лева, като
останала непогасена главница в размер на 942.79 лева. С оглед липсващо доброволно
изпълнение, ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу ответника. По така предявеното заявление било образувано гр. дело
№ 905/2012 год. по описа на ГРС и била издадена заповед за изпълнение. В срока по
чл.414 ГПК ответникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което ищецът
предявил искова молба за установяване със сила на пресъдено нещо, че е носител на
правата на вземания за посочените суми.
В законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба. В депозираното в срока по чл. 414 ГПК възражение
ответникът твърди да погасил частично претендираната сума.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представения договор за паричен заем №
1
300652 от 15.04.2019 г., се установява, че „Сити Кеш" ООД предоставило на ответника
К. П. Н. за временно и възмездно ползване сума в размер на 1000 лева, която
последният следвало да върне заедно с уговорената възнаградителна лихва на 18
месечни погасителни вноски, първите четири с размер от 33.38 лева, а останалите
четиринадесет с размер от 90.58 лева, първата от които с падеж 15.05.2019 г., а
последната – с падеж 15.10.2020 г.. Уговорената възнаградителна лихва била в размер
на 40.05 %, а годишният процент на разходите – 47.96 %.
В т. 6.1 от договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да
предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1
от Общите условия: поръчител или банков гаранция. Съгласно т. 6.2 от договора
страните се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, посочено в т.6.1, заемателят дължи неустойка в размер на 2018.36
лева. Страните се уговорили неустойката да се разсрочи и да се заплаща съгласно
включения в договора погасителен план, като в този случай дължимата вноска е в
размер от 190 лева, или общата сума за плащане от заемателя по договора възлизала на
сумата 3420 лева.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
Относно установителния иск, с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК.
Основателността на предявен установителен иск при квалификацията на чл. 422
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, се обуславя от кумулативното
наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по
договор за заем (потребителски кредит), елемент от съдържанието на което е
задължението на кредитополучателя да върне сумата, предмет на договора, настъпила
изискуемост на вземането и релевирано от задълженото лице неизпълнение.
За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за
заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт –
сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по необходимост
включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по нея. Договорът, по
аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е формален, като в зависимост от волята
на страните може да е реален или консенсуален (чл. 9 ЗПК). В случая, предаването на
сумата не е елемент от фактическия състав на сделката, а съставлява изпълнение на
вече възникналото за кредитодателя правно задължение, което сочи, че сключеният
договор за потребителски кредит, е консенсуален и пораждането на задължението на
потребителя за връщане на сумата чрез внасяне на уговорените погасителни вноски не
се обуславя от факта на предаване на предмета му на заемателя.
В случая сключването на договора и изпълнението на поетото от заемодателя
задължение да предостави паричната сума не са спорни между страните факти. Ето
защо, в правната сфера на ответника е възникнало задължение за връщане на
предоставената му парична сума, заедно с възнаграждение за ползването . При
определяне на размера на дължимата сума съдът следва да съобрази изричното
признание на ищеца, че е получено частично изпълнение по договора за заем в размер
на 965 лева, с която сума е погасил съответна част от неустойката за непредоставяне на
обезпечение, договорната лихва и главница. Затова определянето на размера на
2
главното вземане ще се извърши след преценка съществуват ли вземанията, с които
ищецът твърди да е прихванал изпълнението. Съдът не обсъжда представените от
длъжника в хода на заповедното производство доказателства за извършено
погасително плащане доколкото същите се отнасят за друг договор за кредит – №
361729.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Измененията въвеждат постановките на
решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 г. на СЕС, в което изрично е разяснено, че
системата на националното процесуално право трябва да позволява в рамките на
заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се
извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите,
съдържащи се в разглеждания договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е
прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния
характер на договорна клауза, националният съд, който с направил служебно тази
констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да
направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по
дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства.
Отпуснатият на К. П. Н. като физическо лице заем представлява предоставяне на
"финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и същата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143 е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание.
В случая условията на договора вероятно не са договорени индивидуално,
включително ответникът не излага такива твърдения и затова потребителят К. П. Н. не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Клаузата за заплащане на
3
неустойката за непредоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави и има
подчертано неравноправен характер, все характеристики, които я превръщат в
нищожна и поради това – негоден източник на правни последици.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
ползването на предоставения заем.
С клаузата на т.6.2 от процесния договор за паричен заем обаче, е предвидена
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне
заетата сума на падежа, а на акцесорното задължение в тридневен срок от подписване
на договора, да предостави обезпечение на кредитора чрез поръчителство.
Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер
надвишаващ два пъти размера на сумата, дадена в заем. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън
придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата
при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на
неоснователно обогатяване и несъмнено има неравноправен характер. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като
начинът по който е уговорена клаузата сочи, че заемателят всякога ще дължи
неустойка в размер надвишаващ два пъти заетата сума, ако в краткия тридневен срок
от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си задължение – да върне на падежа главницата,
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – чрез точно изпълнение на главницата и
възнаградителната лихва, кредиторът ще има право да получи и допълнително
неустойката, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по
договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение
на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената в т.6.2
неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар кредиторът реално да
не търпи вреди от това и да не му е необходимо допълнително обезпечение.
Следва да се отбележи, че клаузата на т. 6.2 от процесния договор е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също е нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено
обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка,
като по този начин оскъпява цената на заема.
Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението
й. Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице е и
неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
4
С оглед изложеното, клаузата на т.6.2 от договора между страните е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и неравноправност, поради което и същата не
поражда права и задължения, което изключва да е възникнало вземане за неустойка в
размер на сумата 2018.36 лева.
Ето защо плащането от заемателя на сумата от 965 лева, е произвело
погасителен ефект по отношение на съответната част от уговорените
възнаградителната лихва и главница и в никакъв случай плащанията не е следвало да
бъдат отнасяни от заемодателя в погасяване на задължение за неустойка за
непредоставяне на обезпечение, което е несъществуващо (арг. от чл. 19, ал. 6 ЗПК).
След прихващане на плащането от 965 лева към възнаградителната лихва
(401.64 лева) и главницата (1000 лева), то остава дължима сумата от 436.64 лева,
представляваща непогасена главница. Върху незаплатената сума следва да се присъди
и законната лихва от депозиране на заявлението до окончателното ѝ погасяване.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в
заповедното производство.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда, пропорционално на
уважената, респ. отхвърлената част от иска.
Ищецът доказва извършени в заповедното производство разноски в размер на
сумата 68.86 лева, представляващи внесена държавна такса и юрисконсулско
възнаграждение, от която сума, следва да му се присъдят 31.89 лева, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. За настоящото производство доказаните разноски представляват внесена
държавна такса в размер от 31.52 лева и юрисконсулско възнаграждение (100 лева,
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ), от които ищецът има право на 60.91 лева.
За настоящото производство ответникът К. П. Н. не претендира разноски и
съответно такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Средец, ул. „Славянска” №
29, ет. 7, установителен иск, с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че К. П. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул.
********** № 5, вх. Б, ет. 4, ап. 34, дължи на ищеца сумата 436.64 лева (четиристотин
тридесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки) - главница по сключен договор за
заем № 300652 от 15.04.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда /23.05.2022 г./ до изплащане на вземането,
за която сума в производството по ч. гр. д. № 905/2022 година по описа на РС-Габрово
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата
за разликата над сумата от 436.64 лева до пълния предявен размер от 942.79 лева.
5
ОСЪЖДА К. П. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. ********** № 5,
вх. Б, ет. 4, да заплати на “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район р-н Средец, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 31.89 лева (тридесет и един лева и осемдесет и девет стотинки) –
разноски за заповедното производство и сумата 60.91 лева (шестдесет лева и
деветдесет и една стотинки) - разноски за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
6