№ 3703
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело
№ 20211100512373 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 17.02.2021г., изменено в частта за разноските с
определение от 06.07.2021г., постановени по гр.д. № 17275/2020 г. на СРС, 71
състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на Н. Й. К. от длъжността „охранител-инкасатор“ във „ВИП С.“
ЕООД, извършено със Заповед от 06.03.2020 г., като е отхвърлен предявения
от Н. Й. К. срещу „ВИП С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 5 580 лв. - обезщетение за
вредите от оставане без работа поради незаконно уволнение за период от
шест месеца, считано от 07.03.2020г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Срещу решението в частта, с която уволнението на ищцата е било
признато за незаконно и отменено, е подадена въззивна жалба от ответника
„ВИП С.“ ЕООД, с оплаквания за неговата неправилност. Поддържа, че по
делото безспорно се установявало извършването на дисциплинарните
нарушения, за които е наложено дисциплинарното наказание. Навежда
доводи, че тежестта на нарушенията, разгледани в тяхната съвкупност, е
достатъчна за да обоснове налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание
– уволнение. Сочи, че дейността на охранителите-инкасатори е материално-
отговорна и подлежи на специална законодателна уредба, като освен това са
налице и изисквания по сключени договори с клиентите. Нарушението на тези
правила, чрез внасяне на нулева стойност на получена пратка, уронва
1
престижа на ответника, като е поставила както него, така и клиента, пред
преки финансови, административни и застрахователни рискове. Поддържа, че
нарушението от 06.03.2020г., изразяващо се в отправяне на обидни реплики
спрямо колеги и самото дружество-работодател, е в явно противоречие с
добрите нрави, правилата за вътрешен ред и уронват доброто име на
ответника. Оспорва кредитирането на показанията ангажирания от ищцата
свидетел, доколкото той не е бил пряк очевидец на събитието. В същото
време, свидетелят не е дал показания в смисъл, че било обичайно да се ругаят
колеги и фирмата като цяло или да се толерира непристойно поведение на
работното място. Моли съда да отмени решението в обжалваната част за
уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като го отхвърли с присъждане
на разноски.
Ищцата Н. Й. К. не е подала отговор на подадената от ответното
дружество въззивна жалба.
Срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.
344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за
оставане без работа за период от шест месеца, е подадена въззивна жалба от
ищцата Н. Й. К., с оплаквани за неговата неправилност. Поддържа, че
размерът на брутното трудово възнаграждение може да се определи от
съдържанието на допълнителното споразумение от 01.01.2020 г. към трудовия
договор № 11713/20.08.2018г., в което е посочено, че основното трудово
възнаграждение на ищцата е в размер на 610 лв., а допълнителното – 220 лв.
Поддържа, че размерът е установен и от извадка на ведомост за получена
нетна заплата с ваучери в размер на сумата 930 лв. Навежда доводи за
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените
правила, поради липса на приложение на нормата на чл. 146, ал. 2 от ГПК,
като не е указал на ищцата, че не сочи доказателства относно времето за
оставане без работа и размера на трудовото възнаграждение. Моли съда да
отмени решението в обжалваната отхвърлителна част и да уважи иска по чл.
344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, с присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът в депозиран от него отговор
оспорва въззивната жалба на ищцата като неоснователна и моли съда да я
остави без уважение.
По делото е депозирана частна жалба от ответника „ВИП С.“ ЕООД
срещу определение от 06.07.2021г. по гр.д. № 17275/2020 г. на СРС, 71 състав,
с което е изменено решението в частта за разноските, като ответникът е
осъден да заплати на адвокатско дружество „С. и Ц.“, на основание чл. 38, ал.
2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ. Поддържа, че по делото не се установяват предпоставките на чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА – страната да е материално затруднена, поради което липсва
основание за заплащане на разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Моли съда да
отмени обжалваното определение.
Насрещната страна по частната жалба – ищцата Н. Й. К. заявява
становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че преценката дали да се
предостави безплатна правна помощ принадлежали изцяло на адвоката. Моли
2
съда да остави частната жалбата без уважение.
Съдът, като съобрази доводите във въззивните жалби и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
оспорения съдебен акт:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбите.
Първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната
част.
Производството е образувано по искове на Н. Й. К. срещу „ВИП С.“
ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 от КТ за признаване за
незаконно и отмяна на уволнението на ищцата от длъжността „охранител-
инкасатор“, извършено със заповед за уволнение от 06.03.2020г. и за
присъждане на обезщетение за оставане без работа за период от 6 месеца,
считано от 07.03.2020 г. поради незаконното уволнение, в размер общо на
сумата 5 580 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в
съда до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба ответникът е посочил, че ищцата е
допуснала груби нарушения на правилата за работа и вътрешния трудов ред.
Навел е доводи, че на 03.03.2020 г. тя е отбелязала нулева стойност на
получена от клиент на дружеството пратка, което създавало предпоставки за
злоупотреба с парични средства, както и други рискове и неблагоприятни
последици за работодателя и клиента и накърнявало търговския престиж на
дружеството. Изложил е съображения, че това не е първото подобно
нарушение на ищцата, като последната е проявявала грубо и арогантно
отношение към служителите в инкасираните обекти. На 06.03.2020г. си
позволила и непристойно поведение в обект на работодателя, като използвала
груб език, псувни и заплахи спрямо колегите си, както и спрямо самото
дружество и неговото ръководство. Навел е доводи за съразмерност на
наказанието с оглед тежестта на нарушенията, обстоятелствата при които са
извършени и поведението на служителя, като са били спазени всички
изисквания на КТ.
В случая по делото е безспорно установено, че между страните е
възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е
заемала длъжността „охранител-инкасатор“, съгласно безсрочен трудов
договор със срок на изпитване № 11713/20.08.2018г. и допълнително
споразумение от 01.01.2020 г. към него. С допълнителното споразумение е
било уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 610 лв. на
месец, както и допълнително трудово възнаграждение за постигнати
резултати в размер до 220 лв. на месец. Видно от докладна до управителя на
ответника от 06.03.2020 г., от ищцата са били изискани и предоставени
3
обяснения във връзка с нейни действия от 03.03.2020г. по приемане на ценна
пратка от клиент, без да въведе стойността , както и за използван на
06.03.2020г. непристоен език. По делото са представени и писмените
обяснения на ищцата по случая. Относно остойностяването на пратката от
03.03.2020г. ищцата е признала нарушението, като e отдалa този пропуск на
момент на невнимание. Що се касае до използвания на 06.03.2020 г.
непристоен ези,к тя е посочила, че не си е позволявала да коментира
конкретни членове на ръководството. Посочила е, че в процеса на проверките
за алкохол, проверяващите са се обръщали с обидни квалификации към нея и
колегите ѝ в гаража, което повлияло на държанието ѝ.
С процесната заповед от 06.03.2020г., във връзка с нарушения на
трудовата дисциплина, изразяващи се във въвеждане на нулева стойност в
разписка-товарителница за получена от клиент ценна пратка на 03.03.2020г.,
както и нейно непристойно поведение, изразяващо се в ругатни и изказвания
и спрямо нейни колеги и ръководството на дружеството, работодателят е
наложил на ищцата дисциплинарно наказание – „уволнение“ и е прекратил
трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, считано
от 07.03.2020г.
Във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 от ПГК, са приети
справки от НАП за брутното трудово възнаграждение на ищцата и на
действащи трудови договори за периода от 01.08.2018 . - 31.03.2020г., от
които се установява, че последното пълно брутно трудово възнаграждение на
ищцата възлиза на сумата 860 лв. От приетите във въззивното производство
доказателства се установява също, че ищцата е започнала работа във
„*******“ ООД на 18.03.2020г., като трудовото правоотношение с този
работодател е било прекратено на 18.06.2020г.
За да постанови решение си, първоинстанционният съд е приел, че
ответникът е спазил формалните изисквания за налагане на дисциплинарното
наказание, вкл. като от ищцата са поискани обяснения, като е отбелязал, че
работодателят няма задължение да информира работника, че се провежда
дисциплинарно производство. Намерил е за доказано по делото извършването
на посочените в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, за което
ищцата е направила признание с писмените обяснения. Въпреки това е
приел, че наложеното дисциплинарно наказание – уволнение е несъразмерно
тежко с оглед характера на допуснатите нарушения на трудовата дисциплина.
Предвид гореизложеното е уважил предявения иск за признаване на
незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповедта от 06.03.2020 г.
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за
заплащане за обезщетение за оставане без работа СРС е приел, че ищцата не е
доказала в условията на пълно и главно доказване, че е останала без работа в
процесния период, както и размера на последното брутно трудово
възнаграждение, поради което е отхвърлил този иск като неоснователен.
По въззивната жалба на ответника:
С иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за
незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати
4
трудовото правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е
съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи
всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното
потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които
пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване / така
Решение № 160 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 222/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС/.
На първо място, следва да се бъде споделен извода на
първоинстанционния съд, че по делото са доказани посочените в заповедта за
уволнение дисциплинарни нарушения. С депозираните от ищцата обяснения
по чл. 193, ал. 1 от КТ тя е признала въвеждането на нулева стойност при
получаване на пратката от клиент на работодателя – „ЛН С.“ ЕООД на
03.03.2020г., което следва да бъде ценено като извънсъдебно признание за
неизгоден за нея факт. Що се касае до второто релевирано в заповедта за
уволнение нарушение – ругатни и вулгарни изказвания спрямо колеги и
ръководството на дружеството, в обясненията си тя не е отрекла, че на
моменти използва по-свободен език с колегите си. Обясненията в тази им част
следва да бъдат разгледани във връзка с останалия събран по делото
доказателствен материал и най-вече показанията на свидетеля Ц.М., който е
бил пряк свидетел на поведението на ищцата. От тези показания се
установява, че точните думи на ищцата, обосноваващи нарушението от
06.03.2020г., са били - „*******! Ебати ръководството!“. Работодателят е
подвел така установените нарушения на трудовата дисциплина под нормата
на чл. 190, ал. 1, т. 4 и 7 от КТ - тежки нарушения на трудовата дисциплина и
злоупотреба с неговото доверие. Основният спорен между страните въпрос
засяга тежестта на допуснатите нарушения и доколко съответстват на
наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“.
Съгласно практиката на ВКС, намерила израз и в решение № 227 от
29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 167 от
14.05.2013 г. по гр. д. № 1102/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 29 от
10.03.2015 г. по гр. д. № 3149/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 162 от
18.05.2010 г. по гр. д. № 299/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и др., преценката на
тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства,
имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число
характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените
задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни
неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е
осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на
работника/служителя към конкретното неизпълнение.
Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай,
установените нарушения на трудовата дисциплина, нито поотделно, нито в
тяхната съвкупност обосновават налагането на най-тежкото дисциплинарно
наказание – уволнение. Що се касае до първото нарушение – еднократно
въвеждане на нулева стойност в разписка-товарителница на 03.03.2020 г.,
съдът намира, че това е допустима грешка в нормалния ход на работата. В
изпълнение на длъжността си на инкасатор ищцата е приемала множество
5
пратки всеки ден и е нормално да се наблюдават моменти пропуски при
обработването им. В този смисъл са и показанията на разпитания пред
първата инстанция свидетел С.П., който посочва, че доста често се случвало
да не бъдат отразявани стойностите на пратките, респ. стойността да липсва
по една или друга причина, като това се е наблюдавало при почти всички
инкасатори в ответното дружество. В тази насока са показанията и на
ангажирания от ответника свидетел Ц.М., който свидетелства, че е чувал за
пратки с нулева стойност. Наред с това и двамата свидетели посочват, че при
допусната грешка във въвеждане на стойността на пратка, тя не може да бъде
отстранена на място от инкасатора, а стойностите се коригират от съответния
специалист, отговарящ за поддръжката на техническите устройства. В този
смисъл, нито представения по делото Правилник за вътрешния трудов, нито
Инструкцията за инкасиране на ценни пратки и товари, съдържат указания
какви действия следва да бъдат предприети в този случай. Още повече, както
правилно отбелязва първоинстанционният съд, няма данни тази инструкцията
да е била връчена на ищцата. От друга страна, за работодателя не са
произлезли непосредствени неблагоприятни последици от посоченото
нарушение. Пратката е била успешно доставена и не са налице данни във
връзка с транспортирането да е възникнала отговорност за работодателя.
Ответникът не е очертал в достатъчна степен твърдените от него
административни, застрахователни и договорни рискове от невъвеждането на
стойността на пратката – например, че този пропуск е основание за отказ за
заплащане на застрахователно обезщетение при загубването , респ. за
ангажиране на неговата административна и договорна отговорност. Не са
налице данни невъвеждането на стойността на пратката да е направено с
користна цел. Недоказани остават твърденията на ответника за извършване на
нарушението в условията на системност. На първо място, наказанието е
наложено само за едно описано нарушение от този вид в процесната заповед.
Отделно, системни нарушения не могат да бъдат установени от представената
с отговора на исковата молба докладна от 06.03.2020г. От една страна
докладната представлява съставен от ответника частен свидетелстващ
документ, удостоверяващ изгодни за него факти. От друга страна, посочените
в нея данни от клиенти на дружеството за други случаи, при които тя не е
издавала коректни документи при приемането на пратки, са изцяло
конкретизирани, за да се вземат предвид при определяне тежестта на
наказанието по реда на чл. 189 от КТ. Отделно ищцата е проявила
самокритичност, като е поела отговорност за пропуска си, което следва да се
цени като смекчаващо обстоятелство.
По отношение на нарушението, изразяващо се в ругатни и вулгарни
изказвания спрямо колегите и ръководството на дружеството, съдът намира
на първо място, че използваните от ищцата думи „*******! Ебати
ръководството!“, макар и подчертано разговорни, демонстрират единствено
общо възмущение и неодобрение, без обаче да създават конкретни представи
за негативни качества на конкретни лица. В този случай, не може да се
приеме, че с тези думи е бил уронен престижът на ответното дружество в
някаква степен. Що се касае до съвкупното обръщане към „ръководството“ на
6
работодателя, не може да се приеме, че ищцата е насочила думите си към
конкретен негов член. Следва да се има предвид, че съгласно показанията на
свидетеля П., на работното място е била установена по-свободна форма на
изразяване, в рамките на която думите на ищцата не са необичаен изказ.
Следва да се отчете и условията, при които процесните фрази са били
изречени – при текуща проверка за алкохол, представляваща известно
вмешателство в личната сфера на проверявания и която създава предпоставки
за по-силен емоционален отговор от негова страна. Следва да бъдат
споделени мотивите на първоинстанционният съд, че налагането на толкова
тежка санкция на работника за отправена еднократна критика към
работодателя би било недопустимо ограничаване на правото му на свободно
изразяване по чл. 39 от Конституцията на Република България, доколкото с
изречените изрази не се накърнява в особена степен доброто име, респ.
правата на дружеството. По делото не се установява предходно системно
непристойно поведение на ищцата в тази връзка.
Предид изложеното, за ответника не е възникнало субективно
потестативно право на уволнение на посоченото в заповедта основание - чл.
187, т. 3, 8 и 10 КТ вр. с чл. 190, ал. 1, т. 4 и 7 от КТ, поради което
предявеният от служителя иск за отмяната му се явява основателен.
По въззивната жалба на ищцата Н. Й. К.:
Съгласно ТР № 6/15.07.2014г. по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК на ВКС,
при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал
без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца.
В конкретния случай, за установяване на обстоятелството за оставане
без работа от страна на ищцата, във връзка с дадената от въззивния съд
възможност за представяне на доказателства, е представена справка за
действащи трудови договори за периода от 01.08.2018 г. до 31.03.2020 г. Този
документ не установява трудовата заетост на ищцата, респ. липсата на такава
за целия шестмесечен период след прекратяване на трудовото
правоотношение на 07.03.2020г., доколкото съдържа данни за трудовите
договори, регистрирани в НАП единствено до 31.03.2020г. Съгласно
справката, на 18.03.2020г. ищцата е започнала работа при друг работодател -
„*******“ ООД, при основно месечно възнаграждение от 900 лв., като
трудовото правоотношение е било прекратено на 18.06.2020г. След тази
дата, няма данни дали тя е останала без работа. Предвид изложеното, по
делото е доказано оставането й без работа само за периода от 07.03.2020г. до
17.03.2020г. вкл. От представената по делото справка от НАП се установява,
че последното пълно месечно брутно трудово възнаграждение, получено от
ищцата, възлиза на сумата 860 лв. Доколкото получаваното при последващия
работодател „*******“ ООД трудово възнаграждение е било по-високо от
това при ответника, на ищцата не се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 2 от
КТ. С оглед изложеното, за доказания период на оставане без работа -
07.03.2020г. до 17.03.2020г. вкл, на ищцата се дължи обезщетение в размер на
сумата 273. 64 лв., определено от съда по реда на чл. 162 от ГПК, като
предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ се явява
7
основателен до този размер.
Изводите на въззивният съд и първоинстанционният съд частично не
съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата Н. Й. К. срещу „ВИП С.“
ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за
заплащане на сумата от 273. 64 лв. – обезщетение за оставане без работа, като
работодателят бъде осъден да заплати обезщетение до този размер, а в
останалата обжалвана част решението да бъде потвърдено. Решението следва
да бъде отменено и в частта, с която ищцата е била осъдена да заплати
разноски съобразно отхвърлянето на този иск за разликата над 23.54 лв. до
размера на сумата от 480 лв.,
По частната жалба срещу постановеното по реда на чл. 248, ал. 3 от
ГПК определение от 07.07.2021г.:
Единственият довод в частната жалба е липсата на предпоставки за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв, поради липса на представени доказателства страната да е
материално затруднено лице.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде споделена
съществуващата последователна и непротиворечива практика на ВКС,
цитирана в определение № 60227/ 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021г., ГК,
ІІІ ГО на ВКС, която отрича необходимостта съдът да преценява и страната
да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата. Достатъчно е да се представи договор за защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за вътрешни
отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от
хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл. 83 от
ГПК. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна
помощ не е материално затруднен по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатура, всъщност не е основание тази страна да се освободи от разноски.
Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната,
следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи
съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК. Именно тези разпоредби са
приложими по отношение на отговорността за разноски, а не общото правило
на чл. 154, ал. 1 от ГПК, което касае установяването на фактите, свързани с
предмета на спора.
По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските:
Въззивната жалба на ответника е оставена изцяло без уважение, поради
което не следва да му се присъждат разноски за настоящото производство.
Въззивницата – ищца няма искане за присъждане на разноски за
въззивното производство. Такова не е направено във въззивната й жалба и
същата не е подала отговор на въззивната жалба на ответното дружество.
8
На процесуалния представител на ищцата не следва да се присъждат
допълнителни разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА и за
първоинстанционното производство, доколкото в него е присъден пълният
претендиран размер за иска по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ.
Искане за присъждане на разноски е направено от ищцата единствено в
отговора й на частната жалба срещу определението от 06.07.2021,
постановено по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК. Искането за присъждане на
разноски в ползва на процесуалния представител на ищцата по реда на чл. 38,
ал. 2 от ЗА за правна помощ и съдействие по частната жалба на ответника е
неоснователно. Производството по чл. 248 ГПК е функционално свързано с
производството по предявения иск в съответната съдебна инстанция, поради
което дължимите разноски са тези, които произтичат от изхода на делото по
същия спор. Поради това разноски за производство по разноски не се дължат.
(така Определение № 152 от 14.04.2021 г. по ч. гр. д. № 740/2021 г., Г. К., ІІІ
Г. О. на ВКС и др.).
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК въззивникът – ответник следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата 5. 47 лв. - държавна такса за
въззивното производство и сумата 10. 95 лв. държавна такса пред СРС,
съобразно уважената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 17.02.2021г., изменено в частта за разноските с
определение от 06.07.2021г., постановени по гр.д. № 17275/2020 г. на СРС, 71
състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. Й. К. срещу „ВИП С.“
ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ до
размера на сумата 273. 64 лв., ведно със законната лихва от 13.05.2020 г. до
окончателното заплащане на сумата, както и в частта, с която Н. Й. К. е
осъдена да заплати на „ВИП С.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разликата над сумата 23. 54 лв. до размера на сумата от 480 лв. - разноски по
делото и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ВИП С.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на Н. Й. К., ЕГН
**********, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, сумата
273. 64 лв. - обезщетение за оставане без работа за периода 07.03.2020г. -
17.03.2020г. вкл., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
13.05.2020г. до окончателното заплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.02.2021г., изменено в частта за
разноските с определение от 06.07.2021г., постановени по гр.д. № 17275/2020
г. на СРС, 71 състав в останалата част - за признаване за незаконно и отмяна
на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на уволнението на Н. Й. К. от длъжността
9
„охранител-инкасатор“ във „ВИП С.“ ЕООД, извършено със Заповед от
06.03.2020г., както и в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. Й. К.
срещу „ВИП С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225,
ал. 1 от КТ за заплащане на разликата над сумата 273. 64 лв. до пълния
предявен размер от 5 580 лв. - обезщетение за оставане без работа, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 13.05.2020 г. до окончателното
заплащане на сумата.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „ВИП С.“ ЕООД срещу
определение по чл. 248 ГПК от 06.07.2021г., с която решението е изменено в
частта за разноските.
ОСЪЖДА „ВИП С.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на основание чл.
78, ал. 6 ГПК, сумата 10. 95 лв. - по сметка на СРС и сумата 5. 47 лв. - по
сметка на СГС – дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10