Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 22.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на пети октомври две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 3898 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
241848 от 12.10.2019 г. по гр.д. № 24114/2016 г. по описа на СРС, 59 с-в е
осъден ответника З. „У.“ АД, ЕИК ******да заплати на ищеца “М.“ ЕООД, ЕИК ******сумата
в размер на 6 600.00 /шест хиляди и шестстотин/ лева, представляваща
разликата между действителната стойност на застраховано имущество, собственост
на ищеца - товарен автомобил марка „MAN 18.483 FLS FLS“, с рег. №******към датата на застрахователното събитие - 21.10.2015 г. и
изплатеното застрахователно обезщетение на 23.02.2016 г. в размер на 19 000.00
лева, на основание чл.208, ал. 1 от КЗ /отм./, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба в съда - 28.04.2016 г. до окончателното
изплащане на задължението, като е отхвърлен иска за главницата за разликата до
предявения размер 10700.00 лв., като неоснователен; сумата в размер на 119, 29
лева /сто и деветнадесет лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща
мораторна лихва за забава за периода 23.02.2016 г - 27.04.2019 г., на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД, като е отхвърлен иска за мораторната лихва до пълния предявен
размер от 196, 56 лева.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника от З. „У.“ АД с изложени
доводи за неправилност и незаконосъобразност; постановяване в нарушение на
материалния закон и необоснованост. Заявява становище, че съгласно т.12.9 от ОУ
по договора за застраховка застрахователят дължи застрахователно обезщетение в
размер на 70 % от сумата при тотална щета, които ОУ имат сила между страните,
след като ищецът не е заявил изрично, че не ги приема. Заявява, че останалите
части от автомобила представляват така наречените „ползи от вредите, като
последните следва да се извадят от обезщетението. Съгласно т.12.9 от ОУ е
предвидено, че останалите части от застрахованото имущество са винаги в размер
на 70 % от действителната стойност от него. Моли да бъде отменено решението, в
частта с която са уважени исковете и претендира разноски.
Въззиваемата
страна “М.“ ЕООД е подала писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба. Отправя искане за потвърждаване на
решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Софийски
градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.
235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на
СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В чл. 208, ал. 1 и 3 КЗ (отм.)
е предвидено, че при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е
длъжен да плати обезщетение, което трябва да бъде равно на размера на вредата
към деня на настъпване на събитието, която, както беше посочено, в случая, при
който е констатирана тотална щета, се равнява на
действителната стойност на застрахования товарен автомобил и е в размер на 59
683 лв., като се установява, че тя не надвишава определената по обща воля на
страните по процесния договор Застрахователна сума, която възлиза на 76 400 лв.
Спорният въпрос в настоящия случай във
въззивното производство е свързан единствено с размера на дължимото обезщетение.
Според
вещото лице по САТЕ приета пред първата инстанция, която съдът кредитира по
реда на чл.202 ГПК, в случая е налице тотална щета на процесното МПС, като е
определена и стойността на застрахованото имущество към датата на
застрахователното събитие - 21.10.2015 г. - в размер на 25 600 лева.
От приетите
по делото ОУ за застраховка Каско на МПС в сила от 22.05.2013
г. на З. „У.“ АД, се установява, че съгласно т.12.2 и 12.9 от
тях, тотална щета на застрахованото МПС е налице,
когато разходите за възстановяване на вредите ще надхвърлят 80% от действителната
стойност на застрахования автомобил, при което застрахователят заплаща
обезщетение в размер до 80% от действителната стойност на автомобила към деня
на застрахователното събитие, застрахованият задържа останките от автомобила.
Съгласно чл. 208, ал.3 от КЗ (отм.) застрахователното обезщетение се съизмерява
с действително претърпените вреди, остойностени към деня на застрахователното
събитие. При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение, съдът следва да определи застрахователното обезщетение, като
ползва заключението на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да
проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба №
24/8.03.2006 г. на КФН (отм.).
В случая,
уговореното в ОУ противоречи на визираната в Кодекса разпоредба, доколкото
същата предвижда обезщетение в пълен размер на вредите, а не на процент от
действителната стойност на увреденото МПС. Ето защо правилно районният съд е
приел, че разпоредбата на т. 12. 9 от Общите условия се явява нищожна като
противоречаща на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, като е приложил
изцяло указаното с разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ вр. чл.193, ал.4 КЗ. С последната
ясно законодателят е предписал императивна норма за определяне размера на
застрахователното обезщетение съизмеримо с размера на вредата - действителната
стойност на увреденото МПС към момента на настъпване на застрахователното
събитие.
Единствено по
отношение на пропуснатите ползи, е предвидено, че страните по договора за
застраховка могат да уговарят друго, което в случая не е предмет на спора.
Неправилно въззивникът посочва, че в закона не е определен начина за
определяне на обезщетението при тотална щета, след като в чл. 208, ал. 3 КЗ е
предвидено изрично, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата
към деня на настъпване на събитието. В разпоредбата не се прави разлика между
частично повреждане или погиване (тотална щета). Така застрахователят дължи
обезщетение равняващо се на претърпяната вреда към деня на настъпване на
събитието.
Налице е трайна съдебна практика, която се възприема от настоящия състав, в
т.ч. (Решение № 165 от 24.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 469/2012 г., II т. о.), с
която се приема, че в случаите на тотална щета, при
определяне на застрахователното обезщетение следва да се вземат предвид
запазените, неувредени от събитието части и детайли, които могат да бъдат
реализирани на вторичния пазар, като стойността им се приспадне от стойността
на моторното превозно средство към датата на ПТП. В противен случай ще се
наруши принципът обезщетението да доведе до изравняване на имущественото
състояние в сравнение с това преди увреждането. По делото не са представени
доказателства във връзка със запазените, неувредени от събитието части и
детайли, които могат да бъдат реализирани на вторичния пазар.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което постановеното от
СРС решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед
изхода на делото на въззивника не се дължат разноски в настоящото производство.
Въззиваемата
страна претендира разноски в размер на 1 500 лв., представляващо адвокатско
възнаграждение, като е направено възражение за прекомерност. Предмет на въззивното
дело е частта, в която са уважени осъдителни искове – 6 600 лв. – главница и
119,29 лв. – лихва. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения при интерес от 5000 до 10
000 лв. – адвокатското възнаграждение е
в размер на 580 лв. + 5 % за горницата над 5000 лв. Въззивното производство не
се характеризира с особена правна и фактическа сложност, а и следва да се вземе
предвид, че въззиваемата страна не е подала отговор за въззивната жалба, като
единствено е подадено становище по нея. Така настоящият състав счита, че така
претендираното адвокатско възнаграждение трябва да бъде намалено до минималния
размер - 665.96 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 241848 от 12.10.2019 г. по гр.д. №
24114/2016 г. по описа на СРС, 59 с-в, в частта, с която е осъден З. „У.“ АД,
ЕИК ******да заплати на ищеца “М.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата в размер на 6 600.00
/шест хиляди и шестстотин/ лева, представляваща разликата между действителната
стойност на застраховано имущество, собственост на ищеца - товарен автомобил
марка „MAN 18.483 FLS FLS“, с рег. №******към датата на застрахователното събитие - 21.10.2015 г. и
изплатеното застрахователно обезщетение на 23.02.2016 г. в размер на
19 000.00 лева, на основание чл.208, ал. 1 от КЗ /отм./, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 28.04.2016
г. до окончателното изплащане на задължението; сумата в размер на 119, 29 лева
/сто и деветнадесет лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща мораторна
лихва за забава за периода 23.02.2016 г - 27.04.2019 г., на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД.
В останалата част като необжалвано постановеното Решение № 241848 от
12.10.2019 г. по гр.д. № 24114/2016 г. по описа на СРС, 59 с-в е влязло в
законна сила.
ОСЪЖДА З. „У.“ АД, ЕИК ******да заплати на “М.“ ЕООД,
ЕИК *******, основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 665,96 лв., представляваща
разноски пред въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.