Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ……….26.02.. |
Година 2019 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на двадесет и осми ноември |
Година 2018 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: В. Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 2954 по описа за 2018 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са обективно
съединени искове по чл. 240 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)
и чл. 240 ал. 2 ЗЗД.
Ищецът „Т.” ЕООД *** твърди по договор от 18.12.2009 г. за периода 18-30.12.2012 г. да е дал на ответника „А.9.“ ЕООД общо сума в размер на 500000 лв. при поето от ответника задължение да я върне в срок до 30.06.2017 г. Ищецът твърди също така да е договорено и заплащане на лихва, която счита за дължима за периода от 18.12.2009 г. до 13.09.2017 г. и твърди да възлиза на 154792,52 лв. Ответникът не изплатил сумите като се иска да бъде осъден за това. Претендира се законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.10.2017 г., до окончателното й изплащане както и направените по делото разноски.
Ответникът оспорва сумата да е давана, а твърдяните договор и разходни касови ордери да са подписани от Т.А.В., а дори и такива волеизявления да са направени, твърди документите да са създадени с цел увреждане на ответното дружество, чийто бивш управител е Т.В.. Оспорва в дружеството да съществува представения по делото договор като документа за създаден за нуждите на процеса и с цел придобиване на имущество, принадлежащо на „А.9.“ ЕООД, каквито действия от страна на Т.В. били установени в предходно приключило производство досежно друго имущество. В тази насока навежда и довод за симулативност на евентуално сключения договор
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. Д. ***, поддържа предявените искове като ги счита за доказани по основание и размер. Претендират се разноски като е представен и списък.
Процесуалният представител на ответника – адв. Б. от САК оспорва предявените искове. Счита за недоказано, че пари са предавани, както и че подписите по разходните касови ордери макар и положени от Т.В., не е станало на посочените в РКО дати, а едновременно и след като той е престанал да бъде управител на „АТМ-91“. Претендира разноски като представя и списък.
Процесуалният представител на ответника – адв. Алексиева от САК, оспорва иска, позовавайки се извършеното прихващане.
Като
обсъди наведените доводи и въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна съдът намира
следното:
Вещото
лице съдебно-счетоводна експертиза констатира счетоводно отразено от ищеца
парично вземане на стойност 500 хил. лв. в баланс към 31.12.2008 г. Поради
неосигурен достъп до необходимите счетоводни документи за проследяване на
обобщените счетоводни данни вещото лице не е в състояние да отговори дали
отразените данни за налични вземания към 31.12.2009 г. на стойност от 617 хил.
лв. включват предходно отчетения заем и съответно да формира извод дали
процесната сума се включва в тази стойност. Поради неосигурен достъп до
хронологичното счетоводно отчитане не е възможен и извод дали към периода
18-31.12.2009 г. „Т.-**“ ЕООД е разполагало с 500 хил.лв. в брой. Към
31.12.2015 г. и 31.12.2016 г. ищецът „Т.-**“ ЕООД не е отчел счетоводно
вземания от „А.*.“ ЕООД в размер от 500 хил.лв. Не се установява да е
осчетоводено и вземане за лихва, което, според правилата, предполага ежегодно
отразяване на формираното вземане за отчетния период. Счетоводният отчет
предполага отразяване на салдата за предходния и текущия отчетен период.
Приложената по л. 14 справка не съответства на тези критерии, което изключва
възможността да бъде третиран като документ, изходящ от счетоводен регистър,
съответно от информационна счетоводна система.
Задължение
за заем от 500 000 лв. към „Т.-**“ ЕООД не е осчетоводено и от „А.*.“ ЕООД.
От
заключението на вещото лице съдебно-графологична експертиза се установява, че
процесните договор за заем и Разходен касов ордер (РКО) № 34/18.12.2009 г. за 90 000
лв.; РКО № 35/21.12.2009 г. за 85000 лв.; РКО № 36/22.12.2009 г. за 70 000
лв.; РКО № 37/23.12.2009 г. за 90 000 лв.; РКО № 39/28.12.2009 г. за
75 000 лв.; РКО № 40/29.12.2009 г. за 55 000 лв.и 41/30.12.2009 г. за
35 000 лв. отразяват подпис на едно и също лице като установените съвпадения
сочат на идентификационна съвкупност от белези, формиращи еднозначен извод, че
са подписани от Т.А.В..
Горното
се установява от събраните по делото доказателства
Гражданският
процес установява като принцип, че фактически извод може да почива на установени
факти при осигурена възможност за участие на страните по правния спор.
Изключенията са лимитативно установени. Съдът е обвързан от установено в друго
производство правно положение. Фактически изводи, формирани от друг съд, не се
ползват с доказателствена сила.
При
така установеиите факти, относими към въведения в процеса спор, от правна
страна съдът намира следното:
По
иска с правно основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД
Отразените
в исковата молба обстоятелства сочат на твърдение за предоставена на ответника
парична сума при задължение да бъде върната. Тези твърдения отразяват
съдържанието на сключен договор за заем. Съгласно чл. 240 ал. 1 ЗЗД получилият
парична сума при задължение да я върне дължи да стори това. Договорът за заем е
реален, което ще рече, че правната връзка между страните възниква от факта на
предаване на договорената сума. Ето защо в тежест на ищеца е да докаже получена
за ответното дружество парична сума при поето задължение да бъде върната.
Доказателствата
сочат на писмено изразено съгласие от името на дружеството и удостоверено от
негово име получаване на пари в брой. В процеса е доказано, че обективираното в
документите изявление за задължаване в договора за заем и изявление за факт в
разходните касови ордери е направено от Т.В. – управител на „А.*.“ ЕООД до
10.11.2011 г. Ответникът оспорва задължението да е поето, съответно сумата да е
получена на датите, указани в договора и РКО.
По
силата на чл. 36 ал. 2 ЗЗД правните последици от действията на представителя
ангажират представлявания, когато е овластен за това било по силата на закон,
било по волята на представлявания. По силата на чл. 141 ал. 2 ТЗ управителят
представлява дружеството с ограничена отговорност. Съставените документи сочат
изявлението да е изразено от Т.В. с намерение да обвърже с него ответното
дружество. Обвързващата съда доказателствена сила на частния документ е
ограничена до авторството на изявлението – чл. 180 ГПК). Съдебната практика
включително и формирана от състави на Върховния касационен съд е противоречива досежно
доказателствената стойност на отразена в документа дата на съставяне и
произтичащия от това извод за представителна власт. Според решение № 23 от
11.09.2017 г. по т. д. № 2413/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО датата като
елемент от съдържанието на документа обвързва ангажираното с изявлението лице и
негова е тежестта да я опровергае. Според решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.
д. № 4020/2017 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО и цитирана в него практика на
други състави, частният документ не се ползва с доказателствена сила по
отношение съдържанието на изявлението в това число и досежно неговата дата.
Както теорията, така и трайната съдебна практика свързват материалната
доказателствена сила на частния документ с отразени в него неизгодни за автора
на изявлението факти. Представителната власт не се включва в така очертаните
рамки. Съставителят на документ, идентифицирал се като нечий представител
очевидно цели да се разграничи от последиците на предприетото действие,
ангажирайки лицето, което твърди да представлява. При тези обстоятелства
настоящият състав споделя съдебната практика, ограничаваща доказателствената
сила на частния документ до изрично указания в чл. 180 ГПК факт – авторството
на изявлението. С други думи, законоустановеното предположение е ограничено до факта,
че изявлението с обективираното в документа съдържание изхожда от подписалото
се лице. Отразената дата и указаното в документа, че действието бива предприето
в качеството на нечий представител са елементи от съдържанието на изявлението,
за чиято достоверност нито е установено законоустановено предположение по
смисъла на чл. 154 ал. 2 ГПК, нито е приложима житейски утвърдената презумпция.
В
случая ищецът обуславя довода си за обвързващо ответника изявление, основано на
твърдение за учредена представителна власт. Това поставя въпрос за валидността
на обективираното в документа изявление, доколкото предпоставка за настъпване
на очевидно целените последици наличието на представителна власт. При все, че
РКО свидетелства за определенен факт – получени суми, изявлението за приемането
им от чуждо име отново поставя въпроса за наличие на представителна власт. След
като не е налице изключението по чл. 154 ал. 2 ГПК в сила остава правилото по
предходната алинея – ищецът дължи да докаже твърдяният факт, от който извлича
довода си представителна власт (датата на волеизявлението). Въпреки изрично
указаното задължение за ищеца да докаже този факт – л. 95 от делото, това не бе
направено. Събраните доказателства в тази насока, макар и по искане на – показанията на свидетелите В. и Г., не са
достатъчни за еднозначен извод.
Показанията
на свид. В. са непоследователни. Спомените му са откъслечни. Свидетелят сочи да
е поел задължение от името на дружеството и да е получил сумите докато е бил
негов управител, но не споделя подробности, позволяващи проверка за
достоверността на това обстоятелство. Отразеното в документите, че действа от
чуждо име еднозначно отразява нежелание за обвързване с последиците от
изявленията. Това го определя като заинтересован по смисъла на чл. 172 ГПК.
Свидетелят
Г. споделя за дадени пари през 2009 г., без обаче да свързва този момент с
конкретно, значимо за него и еднозначно определено във времето обстоятелство. Сочи
също така дадената сума от 500 000 лв. да не е представлявала проблем с
оглед реализираните оборотни средства от „Т.-**“ ЕООД. Нито твърдяния оборот,
нито дадената сума обаче не намират потвърждение в счетоводните записи на
дружеството за този период.
Освен
това свид. Г. изрично сочи заем да е отпуснат на Т.В., на когото и твърди да е
дал парите. Самият В. смята, че дружеството трябва да върне заем, който той е
взел. Извод за осъществил се паричен поток между търговските дружества към
отразения в документите период е невъзможен и от съдържанието на счетоводните
записвания и при двете дружества. Доказателствената сила на търговските книги,
част от които са и счетоводните книги почива на хронологично отразявана и
систематично представена информация. Установената от вещото лице невъзможност
за идентифициране на процесното вземане в счетоводните записи на ищцовото
дружество, с оглед и заявеното от свид. Г., че е ползвал средства от касата на Т.-**,
сочи на нередовност на счетоводството. При все, че това само по себе си не
изключва възможността сделката да е била осъществена, невъзможна остава
връзката й с отразените в РКО дати на плащанията.
Въпреки
възложената върху ищеца доказателствена тежест и указаната му необходимост да
съдейства при събиране на доказателства досежно паричния поток, видно от
доклада на вещото лице ищецът не е осигурил достъп на вещото лице до счетоводни
документи, обективно годни да осигурят проследяване на паричните потоци.
По
делото не се установява и получените от Т.В. средства да са постъпили в касата
на АТМ 91. Не се и твърди, нито се установява тази сума и по друг начин да е
усвоена от ответното дружество.
При
тези съображения и с оглед правилото на чл. 161 ГПК настоящият състав приема за
недоказано, че документите, на които ищецът основава позицията си по спора, са
съставени по време, когато Т.В. е притежавал качеството управител на
дружеството, няма основание да се приеме, че обвързват ответното дружество. Ето
защо предявеният иск като недоказан в основанието си следва да бъде отхвърлен.
По
иска с правно основание чл. 240 ал. 2 ЗЗД
Договорът
е предписано от закона средства за удовлетворяване на заявен при сключването му
интерес. При договора за заем на типичния за това правоотношение интерес за заемополучателя
– да използва предоставената му парична сума или заместими вещи по свое
усмотрение, кореспондира правото на заемодателя да получи възнаграждение. Ето
защо предпоставка за възникване на това самостоятелно от правна гледна точка
вземане е постигнато съгласие. По изложените вече съображения настоящият състав
не намира за доказано, че обективираното в договора с посочена дата 18.12.2009
г. изявление почива на надлежно учредена представителна власт у Т.В.. При тези
обстоятелства действието му не е в състояние да обвърже ответното дружество.
Като недоказан по основание и така предявеният иск следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По искането, предявено при условията на чл.
214 ал. 2 ГПК
Процесуалният закон установява
отклонение от задължението за съда да огласи с решението си ликвидно вземане
досежно акцесорното вземане за лихва след датата на предявяване на исковата
молба. Акцесорният характер на това вземане обаче произтича от установено в
процеса лихвоносна главница. При достигнатия извод, че твърдяното вземане за
главница не съществува, липсва процесуалната предпоставка за произнасяне и по
предявената претенция при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК.
По
разноските
Отговорността за разноски овластява
правоимащата страна в съдебен спор да бъде възмездена за направените разноски
за защита на необосновано от правна гледна точка претендирано, съответно оспорвано
право. Нормата на чл. 78 ГПК регламентира механизма за разпределяне
отговорността за разноските.
При установения изход от
спора в сила е правилото на чл. 78 ал. 3 ГПК – ищецът дължи да възстанови
направените от ответника и доказани по делото разноски (заплатени депозит за
съдебно-счетоводна експертиза – 250,00 лв. и адвокатско възнаграждение –
20 000 лв.). Настоящият състав приема, че досежно обема и на тази
отговорност приложима е общоутвърдената граница – на възмездяване подлежат
разноските, съставляващи пряка и непосредствена последица от необосновано
предизвикания съдебен спор. Диспозитивното начало в гражданския процес
овластява страните да определят отстояваната в процеса позиция и да определят доказателствените
искания в нейна подкрепа. На така утвърденото право съответства задължението на
съда да събере поисканото доказателство и да го цени едва по съществото на
спора. В случая ответникът ангажира съдебно-графологична експертиза в рамките
на провокиран от него спор. Достигнатият извод от вещото лице нито подкрепя
заетата позиция досежно автентичността на оспорените документи, нито допринася
за установения изход от спора. При тези обстоятелства няма причина ищецът да
бъде държан отговорен за стореният разход от ответника за събиране на това
доказателство,
Не се установява внесеният
депозит за призоваване на свидетели да е усвоен, поради което така заплатената
сума не съставлява разход по смисъла на чл. 78 ГПК.
Направените от ищеца разноски
остават за негова сметка като с оглед нормата на чл. 81 и чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК настоящият състав приема, че формираната воля досежно това самостоятелно от
правна гледна точка искане следва да бъде огласена в диспозитива на акта.
Мотивиран
от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Т.“ ЕООД, ЕИК *******срещу
„А.9.“ ЕООД за сумата от 500 000 лв. – връщане на даден заем по договор от
18.12.2009 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Т.“ ЕООД, ЕИК *******срещу
„А.9.“ ЕООД за сумата от 154792,52 лв. – възнаградителна лихва по договор от
18.12.2009 г. за периода от 18.12.2009 г. до 13.09.2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „Т.“ ЕООД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „А.9.“ ЕООД, ЕИК *********
с адрес по делото: гр. София, район „Изгрев“, ул. „****** бл. 313 сумата 20250,00 лв. – разноски пред Софийски
градски съд.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 78 ал. 1 ГПК, предявено от „Т.“ ЕООД.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Апелативен съд-София в двуседмичен срок от връчване на
препис от настоящото, а в частта за разноските – в същия срок по реда и при
условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: