Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 25. 03. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен
състав, в открито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 9097 по
описа на Софийския градски съд за 2018
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа
на постъпила въззивна жалба от А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с
ЕГН **********, Н.Ю.Т. с ЕГН **********, Н.Б.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с ЕГН **********,
В.Х.К. с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН **********, всички със съдебен адрес *** (въззивници) срещу решение № 59 от **. 12. 2012 г., постановено от Софийския районен
съд, 44-ти състав, по гр. д. № 5386 по описа
за 2011 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд изцяло
е отхвърлил предявения от въззивниците
(ищци) иск с правно основание по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) за
собственост по наследяване и реституция на следния недвижим имот: втори
етаж от къща с идентификатор 68134.203.81.1.2, адрес на имота град
София, ул. „*****“ (бивша улица „*****“) № **, състоящ се от две стаи, хол,
кухня и сервизни помещения, без мазе и таванско помещение, с площ от 65, 31 кв.
м., при съседи: изток – градина, запад – ул. „*****“, север – К.Г.и юг – Р.Ц.,
заедно с 33 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части
от правото на строеж върху мястото (процесен недвижим
имот).
Въззивниците твърдят, че обжалваното решение е
влязло в сила само за 3/18 идеални части от процесния
недвижим имот и само спрямо ищцата Д.Г.. В останалата част оспорват решението като неправилно, постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила, незаконосъобразно и необосновано. Оспорват
правилността на извода на първоинстанционния съд, че ответниците, закупили процесния
недвижим имот от третото лице помагач, са го придобили по давност въз основа на
добросъвестно владение в периода 26. 06. 2003 г. – 09. 11. 2010 г. Поддържат,
че исковата молба, с която е бил предявен иск с правно основание чл. 7 от
Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти
(ЗВСОНИ), както и решението, с което искът по чл. 7 ЗВСОНИ е бил уважен, са
били вписани съответно на 23. 02. 1993 г. и на 25. 06. 2010 г. в имотния регистър. Твърдят, че
районният съд е нарушил чл. 146 ГПК като е дал лаконичен доклад по делото, не е
дал надлежни указания за разпределянето на тежестта на доказване и не е дал
указания за кои факти не сочат доказателства. Заявяват, че първата инстанция не
е преценила всички доказателства по
делото и доводите на страните в рамките на твърдените факти, като е игнорирала
писмените доказателства относно наличието на вписана искова молба и отбелязано
решение по чл. 7 ЗВСОНИ, не е изложилa мотиви по съображенията на
ищците във връзка с чл. 114 ЗС за обективната невъзможност да е изтекъл
предвиденият в закона давностен срок и не е преценилa дали може да тече придобивна давност по време на висящия исков процес по чл.
7 ЗВСОНИ. Твърдят, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл. 79,
ал. 2 ЗС във връзка с чл. 7 ЗВСОНИ.
Поддържат, че придобивната давност не е започнала да
тече срещу тях преди влизането в сила на решението по иска по чл. 7 ЗВСОНИ,
защото до този момент те не са могли да защитят правата си по исков ред.
Оспорват да е бил установен при условията на пълно и главно доказване
фактическият състав на придобивната давност (в
частност, че ответниците са владели процесния недвижим имот постоянно, непрекъснато, спокойно,
несъмнено и явно). Твърдят, че въз основа на вписването на исковата молба по
чл. 7 ЗВСОНИ ответниците не могат да бъдат приети за
добросъвестни владелци, като обстоятелството дали като купувачи са се доверили
на документи от продавача, в които не е отразено вписването на исковата молба,
е ирелевантно. Искат от въззивния
съд да отмени обжалваното решение в обжалваната част и вместо него да постанови
друго решение, с което да признае въззивниците за
собственици на конкретно посочени идеални части от процесния
недвижим имот, като ответниците (въззиваемите)
бъдат осъдени да им предадат владението. Претендират разноски.
В хода на въззивното производство въззивникът
Н.Б.Л. е починал и на негово място са били конституирани наследниците му Ю.Л.П.
с ЕГН ********** и Е.Н.Л. с ЕГН **********, и двете с постоянен адрес ***.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответниците в първоинстанционното производство М.С. Г.-М. с
ЕГН ********** и Я.Н.М. с ЕГН **********, и двете с адрес ***, и двете със
съдебен адрес *** (въззиваеми) чрез процесуалния представител
адвокат В.Х.П..
Заявяват, че субективно съединените жалби са
недопустими като просрочени. Твърдят, че обжалваното решение е правилно,
валидно и допустимо. Заявяват, че районният съд е указал за направеното от ответниците възражение за изтекла придобивна
давност и за задължението на ищците да докажат надлежно вписване на исковата
молба по чл. 7 ЗВСОНИ. Оспорват извода
на районния съд, че исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ е била надлежно вписана, във
връзка с което излагат подробни доводи. Поддържат, че фактическият състав на придобивната давност е бил доказан (налице е спокойно и
непрекъснато добросъвестно владение на имота до 09. 11. 2010 г.; началото на придобивната давност е 26. 06. 2003 г., което е след
влизането в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ). Твърдят, че придобивната
давност е непротивопоставима до 1997 г., но след това
е противопоставима. Ако въззивният
съд приеме въззивната жалба за основателна, искат да
отхвърли исковете на наследниците на Б.Н.Л. поради недоказаност на твърдяното правоприемство. Претендират разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивната и в първата инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
и от третото лице помагач на страната на въззиваемите
И.Д.С., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „Младост 3“, бл. *****, чрез
процесуалния представител адвокат С.Ч.. Заявява, че решението на районния съд е
влязло в сила спрямо всички участници в процеса (ищците са изразили воля да
бъдат уведомявани чрез адвокатите си). Твърди, че решението е правилно: въззиваемите страни са придобили процесния
недвижим имот от него чрез покупко-продажба, придобили са го също и чрез оригинерен способ – добросъвестно давностно
владение. Оспорва първата инстанция да е допуснала нарушение във връзка с
доклада по делото. Поддържа извода на районния съд за изтекла придобивна давност в полза на ответниците,
както и извода, че вписване на искова молба, отнасяща се до процесния
имот, не е имало. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да остави изцяло в сила първоинстанционния съдебен акт. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Въззивният съд, след
като прецени становищата на страните и събраните пред първата инстанция
доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната
жалба е подадена от заинтересовани лица срещу подлежащ на въззивен
контрол съдебен акт. С окончателно определение № 2965 от 11. 09. 2019 г. на
Софийския апелативен съд, ТО, 5-и състав, е прието, че въззивната
жалба е подадена своевременно. При това положение въззивният
съд е длъжен да приеме, че въззивната жалба е редовна
и допустима.
Вследствие на служебна
проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. То обаче е частично неправилно.
Част от
възприетата в мотивите на обжалваното решение фактическа и правна обстановка не
се оспорва от страните. По-точно районният съд е приел за установено, че Н.Л. и
М.Л. са били собственици на процесния недвижим имот въз основа на крепостен акт №
1525/17. 10. 1908 г. за покупко-продажба (л. 56 от делото на районния съд). На
08. 11. 1949 г. имотът е бил отчужден по реда на Закона за отчуждаване на
едрата градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС) от Н.Л. с акт за завземане
на недвижим имот за държавен от 08. 11. 1949 г. (л. 19 от гр. д. № 12806 по
описа на СГС за 2010 г.; макар и имотът да е обозначен като „I етаж“, видно от описанието му,
той съответства на процесния втори етаж). След това
районният съд е посочил, че съгласно удостоверение № 6598 на Софийския градски
народен съвет от 30. 11. 1949 г. семейство Л.се освобождават от отчуждаване на
недвижими имоти с изключение на „първия етаж“ от къщата на ул. „*****“ („*****“)
№ ** и апартамент на ул. „*****в град София въз основа на пар.
13 и пар. 14 от Правилника за прилагането на ЗОЕГПНС (л.
18 от гр. д. № 12806 по описа на СГС за 2010 г.). Страните също така не спорят
относно извода на районния съд, че въззивниците са
наследници на Н.Л. и М.Л., което се установява и от приложените по делото
удостоверения за наследници (л. 24 – 32 от гр. д. № 12806 по описа на СГС за
2010 г.); с отговора на въззивната жалба въззиваемите (ответниците) са
оспорили единствено качеството на наследници на някои от въззивниците
(ищците) като недоказано – онези въззивници (ищци),
които се легитимират като наследници на Б.Н.Л.. Страните във въззивното производство също така не спорят относно
изводите на районния съд, че държавата е сключила договор за продажба на процесния недвижим имот с Б.Г.К.и Ц.Б.К.на 17. 04. 1974 г.
(л. 17 от гр. д. № 12806 по описа на СГС за 2010 г.), че Б.Г.С.е сключила
договор за продажба на процесния недвижим имот с В. Н.И.,
че В. Н.И. е продал процесния недвижим имот на
третото лице помагач И.Д.С., при което е учредил и пожизнено вещно право на
ползване в полза на Е.Б.Д., както и че третото лице помагач И.Д.С. е продал процесния недвижим имот на въззиваемата
страна М.С. Г.-М. и на Н. И.М.(видно от нотариалните актове, приложени на л. 26 – 28
от делото на районния съд: нот. акт № 38, т. II, рег. № 4461, дело № 219/2001 по
описа на нотариус Г.З.; нот. акт № 159, том II, рег. № 2122, дело № 321/2002 по
описа на нотариус В.Ч.; нот. акт № 126, том IV, рег. № 3550, дело № 655/2003 по
описа на нотариус Й.Л.). През месец ноември 2004 г. Н. И.М.е починал.
Освен това
безспорно е установено, че с влязло в сила на 26. 05. 2010 г. решение на Софийския градски съд, въззивна колегия, II – Г отделение, постановено на 12.
04. 2010 г. по гр. дело № 2167 по описа за 2001 г., е било оставено в сила
решение от 22. 03. 2001 г., постановено от Софийския районен съд, 72-ри състав,
по гр. дело № 522/1993 г. Страните не спорят, че с посочените съдебни актове е
бил уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предявен от въззивниците
(ищците) в настоящото производство срещу С.Б. С., която е наследница на Б.Г.К.и
Ц.Б.К.(л. 6 и л. 32 от гр. д. № 12806 по описа на СГС за 2010 г.). Страните не спорят, а и от Тълкувателно
решение № 1 от 2.06.2010 г. на ОСГК на ВКС
по т. д. № 1/2009 г. следва, че с влизането в сила на решението по чл. 7 ЗВСОНИ
правата на правоприемниците на Б.Г.К.и Ц.Б.К.са отпаднали.
Фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, върху които
страните спорят във въззивното производство, са
следните: била ли е вписана исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ; владели ли са въззиваемите страни (ответниците)
процесния имот; ако са го владели, владението им
добросъвестно ли е било или недобросъвестно; противопоставимо
ли е на въззивниците (ищците) възражението за изтекла
придобивна давност; ако е противопоставимо,
от кой момент е започнала да тече придобивната
давност и бил ли е придобит процесният имот по
давност от въззиваемите (ответниците);
има ли данни за наследствено правоприемство на Б.Н.Л..
По така очертаните спорни въпроси въззивният съд
достига до следните фактически и правни изводи.
Въззивният
съд не открива нарушения по изготвения от районния съд доклад по делото, а
освен това констатира, че в първото открито съдебно заседание пред първата
инстанция ищците (въззивниците) са заявили чрез
адвокат Ц., че нямат възражения по доклада.
Фактическият
състав на придобивната давност се състои от владение
върху вещ до изтичането на съответен период. Владението съгласно чл. 68, ал. 1
ЗС е упражняване на фактическа власт над вещта с намерението тя да се свои,
като според правната теория и съдебната практика то трябва да е постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно (Витали Таджер,
„Вещно право на Република България. Част четвърта. Владение“, трето издание,
2001 г., стр. 29 – 33; решение № **6 от 20.11.2014 г. на ВКС по гр. д. №
3036/2014 г., I г. о., ГК). За да бъде придобит недвижим имот по давност,
владението с посочените признаци трябва да е продължило в течение на пет
години, ако е добросъвестно, или десет години, ако е недобросъвестно (чл. 79
ЗС). При това владелецът може да присъедини към своето владение и владението на
праводателя си (чл. 82 ЗС). Важно е да се отбележи,
че някои от правилата на погасителната давност се прилагат съответно за придобивната давност (чл. 84 ЗС).
В разглеждания
случай въззиваемите страни (ответниците)
твърдят добросъвестно съвладение върху процесния недвижим имот. Възражението на въззивниците, че всъщност по делото не е било доказано
тяхното (на въззиваемите) постоянно, непрекъснато,
несъмнително, спокойно и явно съвладение на имота, е
неоснователно. По делото се установява, че третото лице помагач е поело
задължение да предаде владението на въззиваемата М.С.
Г.-М. и на Н. И.М.до 26. 06. 2003 г. (л. 11, гръб, от делото на районния съд).
От събраните по делото свидетелски показания се установява, че след
закупуването на процесния недвижим имот през 2003 г. те
(въззиваемата М.С. Г.-М. и Н. И.М.) са започнали да
го ремонтират, а след ремонта през същата година са се нанесли да живеят в
него. След смъртта на Н. И.М.на 10. 11. 2004 г. в процесния
имот останали да живеят и продължили да живеят и до момента на съответното
открито съдебно заседание (07. 02. 2012 г.) двете въззиваеми
страни (ответници). При това положение районният съд
е направил правилен извод, че през периода 26. 06. 2003 г. до 09. 11. 2010 г. въззиваемите (ответниците) са
владели процесния недвижим имот, като въззивният съд намира, че владението им е било постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно.
От друга
страна обаче, възражението на въззивниците (ищците),
че течението на придобивната давност през съответния
период не може да им бъде противопоставено, е основателно. От представения
препис от искова молба (л. 65 от делото на районния съд) се установява, че
някои от въззивниците (ищците), както и наследодатели
на останалите въззивници (ищци) по настоящото дело са
предявили иск по чл. 7 ЗВСОНИ, с който са поискали възстановяването на
собствеността върху процесния недвижим имот. Върху
исковата молба е отпечатана избледнялата дата „23 FEB 1993 г“. Следователно в периода
от 23. 02. 1993 г. до 26. 05. 2010 г. (влизането в сила на решението на
Софийския градски съд по чл. 7 ЗВСОНИ) е било налице висящо производство по чл.
7 ЗВСОНИ относно процесния недвижим имот. Преди
влизането в сила на решението, с което искът по чл. 7 ЗВСОНИ е уважен, въззивниците (ищците) нямат възможност да защитят претендираното право на собственост по чл. 108 ЗС. Затова
съдебната практика приема, че до влизането в сила на съдебното решение по чл. 7
ЗВСОНИ срещу тях не тече придобивна давност (решение
№ 104 от 17.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 708/2012 г., I г. о., ГК; решение №
113 от 12.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4499/2017 г., II г. о., ГК). Това
разбиране е съобразено с общата идея на чл. 115 ЗЗД, че погасителна давност не
тече докато е налице пречка пред упражняването на субективното право, чието
преодоляване не зависи от волята на носителя му. Чл. 115 ЗЗД спада към
текстовете, които се прилагат съответно за придобивната
давност.
Поради
изложените съображения въззивният съд приема, че въззиваемите (ответниците) не
могат да противопоставят на въззивниците (ищците)
възражение за изтекла придобивна давност, чието
начало е започнало преди 26. 05. 2010 г. (датата на влизане в сила на решението
по чл. 7 ЗВСОНИ). Искът по чл. 108 ЗС, въз основа на който е било образувано
настоящото производство, е предявен на 09. 11. 2010 г. Следователно
възражението за изтекла придобивна давност е противопоставимо на въззивниците
(ищците) за периода от 26. 05. 2010 г. до 09. 11. 2010 г. При това положение
възражението е неоснователно, дори и да се приеме, че въззиваемите
(ответниците) са добросъвестни съвладелци.
За пълнота въззивният съд трябва да добави, че не споделя извода на
районния съд за добросъвестност на съвладението на въззиваемите (ответниците). От
една страна, по делото е представено писмо от Столичната община от 25. 02. 2003
г., съгласно което за процесния недвижим имот няма
данни за реституционни претенции по ЗВСОНИ до 01. 06. 1996 г. От друга страна
обаче, по делото е представено удостоверение за вписвания, отбелязвания и
заличавания за процесния недвижим имот по партидите
на: въззиваемите страни (ответниците),
Н. И.М., третото лице помагач И.Д.С., Е.Б.Д., В. Н.И., Б.Г.С., Б.Г.К.и Ц.Б.К.за
периода от 17. 04. 1974 г. до **. 02. 2012 г. (л. 68 от делото на районния
съд). Сред множеството вписвания е налице и следното отбелязване: „ОКД – том 3,
№ 200/1993“. То съответства на извършеното от държавния нотариус вписване върху
исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ: „23 FEB 1993 г“, „Вписано в книгата за
вписван[…] том 3 № 200“. При това положение
исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ трябва да се приеме за надлежно вписана въз
основа на представените писмени доказателства. Разсъжденията на районния съд,
че въззиваемите (ответниците)
са добросъвестни до доказване на противното, че не са били страни в
производството по чл. 7 ЗВСОНИ и към момента на сключването на сделката имотния
регистър е бил воден по персоналната система, са принципно правилни. При
вписването на исковите молби обаче законът не предвижда изискване за
подновяване на вписването, така както прави относно вписването на ипотеката
поради несъвършенствата на персоналната система (чл. 172 ЗЗД). Тогава трябва да
се приеме, че вписването на исковата молба произвежда оповестително
действие независимо от кой момент е направено. Тогава от представените писмени
доказателства се налага изводът, че въззиваемата
(ответницата) М.С. Г.-М. и Н. И.М.са знаели за вписването на исковата молба към
момента на сключването на договора за покупко-продажба с третото лице помагач,
съответно знаели са, че неговите права могат да отпаднат с оглед на изхода на
делото по чл. 7 ЗВСОНИ.
Фактическата
възможност на въззиваемата (ответницата) М.С. Г.-М. и
Н. И.М.да установят от имотния регистър за предявения иск по чл. 7 ЗВСОНИ се
потвърждава и от самия факт на представянето на писмените доказателства
(заверени от Агенцията по вписванията преписи от исковата молба и от
удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания). Щом въззивниците (ищците) са могли да представят тези данни
пред първоинстанционния съд на 08. 03. 2012 г., то въззиваемата (ответницата) М.С. Г.-М. и Н. И.М.също са
могли да установят съответните обстоятелства към момента на сключването на
договора с третото лице помагач (26. 06. 2003 г.).
По изложените
съображения въззивният съд приема извода на първата
инстанция за изтекла придобивна давност за неправилен.
При това положение следва да се пристъпи към разглеждане на твърдяното
наследяване на правото на собственост върху процесния
имот.
По делото няма
данни за извършени завещателни разпореждания или
откази от наследство от страната на въззивниците и
техните наследодатели (удостоверението за отказ от наследство на л. 33 от гр.
д. № 12806 по описа на СГС за 2010 г. е свързано с праводателите
на въззиваемите).
Н.Хр. Л. е
придобил една къща с двор, находяща се на ул. „*****“
№ 32 заедно с Г.Л.П.на 17. 10. 1908 г., след което двамата са сключили
разделително на 31. 10. 1909 г. (л. 22 от гр. д. № 12806 по описа на СГС за
2010 г.). Н.Х.Л. е починал на 24. 05. 1960 г., оставяйки за наследници
низходящите В.Н.С., И.Н.Л. и Б.Н.Л. (л. 24 от същото дело). Всеки от тях е
наследил 1/3 от процесния недвижим имот въз основа на
чл. 5, ал. 1 ЗН.
В.Н.С. е
починала на 19. 06. 1995 г. и е оставила за наследници по чл. 10, ал. 1 ЗН
низходящите В.Х.К., В.Х.К.и С.Б.К.(л. 26 от същото дело). Всеки от тях е
наследил по 1/9 от процесния недвижим имот.
И.Н.Л. е
починал на 13. 02. 1993 г. и е оставил за наследници съпругата Б.Г.Л. и
низходящите М.И.Л.-М.и Н. И.Л. (л. 30 от същото дело), всеки от които е
наследил по 1/9 от процесния недвижим имот въз основа
на чл. 9, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 ЗН.
Преписът от
удостоверението за наследници на Б.Н.Л. е бил изключен от доказателствата по
делото от районния съд въз основа на чл. 183 ГПК (л. 49 от делото на районния
съд). Въпреки това изводът в мотивите на обжалваното решение, че Н.Б.Л., Д.Б.Л.
и Р.Б.Л.-Ц. са негови наследници, е правилен. По делото са налице достатъчно
други данни, които го обосновават: исковата молба и съдебното решение по чл. 7
ЗВСОНИ. За да бъде уважен искът по чл. 7 ЗВСОНИ, съдът в отделно производство вече
е изследвал наследяването и е признал посочените ищци за наследници. Въпреки че
въззиваемите страни (ответниците)
по настоящото дело не са участвали в производството по чл. 7 ЗВСОНИ, влязлото в
сила решение им е противопоставимо (Тълкувателно
решение № 1 от 2.06.2010 г. на ОСГК на
ВКС по т. д. № 1/2009 г.), включително по отношение на качеството на
наследниците. Следователно Н.Б.Л. (починал в хода на въззивното
производство и оставил за наследници съпругата Ю.Л.П. и низходящата Е.Н.Л.), Д.Б.Л.
и Р.Б.Л.-Ц. са наследили собствената на Б.Н.Л. 1/3 идеална част от процесния недвижим имот.
В.Х.К.е
починала на 26. 12. 2008 г. и е оставила за наследници низходящите Н.Ю.Т. и Х.Ю.Ц.,
всяка от които е наследила по 1/18 от процесния
недвижим имот (л. ** от същото дело).
Б.Г.Л. е
починала на 10. 01. 2006 г. и е оставила единствен низходящ наследник М.И.Л.,
която е наследила нейната 1/9 от процесния имот (л.
31 от същото дело). По този начин М.И.Л. е наследила по 1/9 от И.Н.Л. и още 1/9
от Б.Г.Л., или наследила е общо 2/9 от процесния
имот. Впоследствие М.И.Л. е починала на 22. 02. 2008 г. и е оставила за
наследници Д.Д.Г. и А.Д.М., като всеки е наследил по
1/9 от процесния недвижим имот.
С.Б.К.и Н. И.Л.
не са участвали в настоящото производство по чл. 108 ЗС (не са били ищци). Д.Д.Г. е участвала (била е ищца), но не е обжалвала първоинстанционното решение и то е влязло в сила в отхвърлителната част за нейните 2/18 от правото на
собственост върху процесния имот.
При това
положение въззивният съд стига до извода, че правото
на собственост върху процесния недвижим имот към
настоящия момент е наследено от въззивниците и при
следните квоти:
В.Х.К. – 1/9
или 2/18;
Н.Ю.Т. – 1/18;
Х.Ю.Ц. – 1/18;
А.Д.М. – 1/9
или 2/18;
Ю.Л.П., Е.Н.Л.,
Д.Б.Л. и Р.Б.Л.-Ц. – 1/3 или 6/18.
Следователно въззивниците са собственици на общо 12/18 идеални части от
правото на собственост върху процесния недвижим имот.
Трябва да им бъде предадено владението на 12/18 идеални части от недвижимия
имот, а не да им бъде предадено владението върху целия недвижим имот. При това
положение първоинстанционното решение в обжалваната
част е частично неправилно за установяването на 12/18 идеални части от правото
на собственост и за предаването на 12/18 идеални части от процесния
недвижим имот. То е частично правилно в обжалваната част, в която искът по чл.
108 ЗС е отхвърлен за установяването на право на собственост за разликата и за
предаването на владението за разликата от 12/18 идеални части до претендираните 18/18 идеални
части от процесния недвижим имот.
Разноски. С оглед изхода на делото и предвид
направените претенции за разноски, в полза на страните следва да
бъдат присъдени сторените в процеса разноски. Искът по чл. 108 ЗС е основателен
за 12/18 и е неоснователен за разликата до 18/18
(тоест неоснователен е за 6/18) идеални части от процесния
недвижим имот.
Пред първата инстанция
ищците са сторили разноски за
държавна такса: 210 лева и 16 стотинки и адвокатско възнаграждение в размер на
4 000 лева, заплатено на двама адвокати. Ответниците
не са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК пред първата инстанция. Съдът
констатира, че ищците са били представлявани от двама адвокати, докато законът
предвижда присъждане на разноски за един
адвокат (чл. 78, ал. 1). Поради липсата на различни данни следва да се приеме,
че уговореното и заплатено възнаграждение в размер на 4 000 лева е
заплатено поравно за адвокат Г.Ц. и адвокат Петър Петров, тоест
възнаграждението за един адвокат е 2 000 лева. Тогава общо сторените
разноски, които биха подлежали на присъждане, са в размер на 2 210 лева и
16 стотинки. Понеже ищците са били общо 8, разноските, сторени от един ищец,
възлизат на **6 лева и ** стотинки. От така изчислената сума 12/18 са 184 лева
и 18 стотинки (следователно всяко от ответниците
трябва да заплати на всеки ищец половината: 92 лева и 9 стотинки). Така
изчислената сума не следва да се присъжда в полза на ищцата Д.Д.Г., защото нейният иск е отхвърлен.
След като искът
на ищцата Д.Д.Г. е отхвърлен, в полза на двете ответници трябва да бъде присъдена една осма от сторените
от тях разноски в размер 1 000 лева, тоест 125 лева (или половината: 62
лева и 50 стотинки, в полза на всяка една от ответниците).
Останалите ищци трябва да бъдат осъдени да платят 6/18 от сумата на двете ответници: 41 лева и 66 стотинки (или по 20 лева и 83
стотинки на всяка ответница).
Пред въззивната инстанция въззивниците
са сторили следните разноски: държавна такса за въззивна
жалба в размер на 105 лева
и 8 стотинки, държавна такса за частна жалба в размер на 15 лева, държавна
такса за съдебно удостоверение в размер на 5 лева и адвокатско възнаграждение
в полза на адвокат С. в размер на 550 лева, или общо 675 лева и 8 стотинки. Така сторените разноски следва да
се разделят на броя на въззивниците. Тогава
разноските на един въззивник възлизат на 84 лева и 39
стотинки. От тази сума 12/18 се равняват на 56 лева и 26 стотинки (следователно
всяка от въззиваемите трябва да заплати на всеки въззивник половината: 28 лева и 13 стотинки).
Въззиваемите
на свой ред са сторили разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 600 лева. Разделено на
броя на въззивниците дава резултат от 75 лева. Тогава
всеки въззивник трябва да бъде осъден да заплати 6/18
от сумата или по 25 лева на двете въззиваеми (тоест
по 12 лева и 50 стотинки на всяка от въззиваемите).
На третото
лице помагач не следва да се присъждат разноски (чл. 78, ал. 10 ГПК).
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение
№ 59
от **. 12. 2012 г., постановено от Софийския районен съд, 44-ти състав, по гр. д. № 5386 по описа
за 2011 г. в частта, в която е отхвърлен
предявеният от А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********, Н.Ю.Т. с ЕГН **********,
Н.Б.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с ЕГН **********, В.Х.К. с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц.
с ЕГН **********, всички със съдебен адрес ***, адвокатска кантора – Г.Ц.,
против М.С. Г.-М. с ЕГН ********** и Я.Н.М. с ЕГН **********, и двете с адрес ***,
иск по чл. 108 от Закона за собствеността за собственост по наследяване и
реституция и предаване на владението върху 12/18
идеални части от следния недвижим имот: втори етаж от къща, находяща се в гр. София, ул. „*****” № ** /бивша улица „*****”/
състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения, без мазе и таванско
помещение, с площ от 65,31 кв.м., при съседи: изток – градина, запад – ул. „*****”,
север – К.Г.и юг – Р.Ц., заедно с 33 % идеални части от общите части на
сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, като
вместо това постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО въз основа на чл. 108
от Закона за собствеността по отношение на М.С. Г.-М. с ЕГН ********** и Я.Н.М.
с ЕГН **********, и двете с адрес ***, че А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН
**********, Н.Ю.Т. с ЕГН **********, Ю.Л.П. с ЕГН **********, Е.Н.Л. с ЕГН **********,
Д.Б.Л. с ЕГН **********, В.Х.К. с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН **********, всички
със съдебен адрес ***, са собственици по силата на наследяване и реституция на
общо 12/18 идеални части от правото
на собственост върху следния недвижим имот: втори етаж от къща с идентификатор 68134.203.81.1.2, находяща
се в гр. София, ул. „*****” № ** /бивша улица „*****”/ състоящ се от две стаи,
хол, кухня и сервизни помещения, без мазе и таванско помещение, с площ от 65,31
кв.м., при съседи: изток – градина, запад – ул. „*****”, север – К.Г.и юг – Р.Ц.,
заедно с 33 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части
от правото на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 108 от Закона за собствеността М.С.
Г.-М. с ЕГН ********** и Я.Н.М. с ЕГН ********** да предадат на А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********, Н.Ю.Т.
с ЕГН **********, Ю.Л.П. с ЕГН **********, Е.Н.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с
ЕГН **********, В.Х.К. с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН ********** владението върху 12/18 идеални части от гореописания недвижим имот.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 59 от **. 12. 2012 г., постановено от Софийския районен
съд, 44-ти състав, по гр. д. № 5386 по описа
за 2011 г. в частта,
в която е отхвърлен предявеният от А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********,
Н.Ю.Т. с ЕГН **********, Н.Б.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с ЕГН **********, В.Х.К.
с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН **********, всички със съдебен адрес ***,
адвокатска кантора – Г.Ц., против М.С. Г.-М. с ЕГН ********** и Я.Н.М. с ЕГН **********,
и двете с адрес ***, иск по чл. 108 от Закона за собствеността за собственост
по наследяване и реституция и за предаване на владението за разликата от 12/18
идеални части до пълния претендиран размер от 18/18 идеални части от гореописания недвижим имот.
ОТМЕНЯВА
решение № 59 от **. 12. 2012 г., постановено от Софийския районен
съд, 44-ти състав, по гр. д. № 5386 по описа
за 2011 г. в цялата част за разноските,
като вместо това постановява:
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс М.С. Г.-М. с ЕГН ********** да заплати в полза на всеки от
следващите А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********, Н.Ю.Т. с ЕГН **********,
Ю.Л.П. с ЕГН **********, Е.Н.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с ЕГН **********, В.Х.К.
с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН ********** по 92 (деветдесет и два) лева и 9 (девет) стотинки разноски в първоинстанционното производство и по 28 (двадесет и осем) лева и 13 (тринадесет) стотинки – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс Я.Н.М. с ЕГН ********** да заплати в полза на всеки от
следващите А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********, Н.Ю.Т. с ЕГН **********,
Ю.Л.П. с ЕГН **********, Е.Н.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л. с ЕГН **********, В.Х.К.
с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН ********** по 92 (деветдесет и два) лева и 9 (девет) стотинки разноски в първоинстанционното производство и по 28 (двадесет и осем) лева и 13 (тринадесет) стотинки – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 Д.Д.Г.
с ЕГН **********, съдебен адрес ***, адвокатска кантора – Г.Ц., да заплати в
полза на М.С. Г.-М. с ЕГН **********, както и в полза на Я.Н.М. с ЕГН **********,
по 62 (шестдесет и два) лева и 50
(петдесет) стотинки – разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс всеки от следващите А.Д.М. с ЕГН **********, Х.Ю.Ц. с ЕГН **********,
Н.Ю.Т. с ЕГН **********, Ю.Л.П. с ЕГН **********, Е.Н.Л. с ЕГН **********, Д.Б.Л.
с ЕГН **********, В.Х.К. с ЕГН ********** и Р.Б.Л.-Ц. с ЕГН ********** да
заплати в полза на М.С. Г.-М. с ЕГН **********, както и в полза на Я.Н.М. с ЕГН
**********, по 20 (двадесет) лева и 83
(осемдесет и три) стотинки – разноски в първоинстанционното
производство и по 14 (четиринадесет)
лева и 58 (петдесет и осем) стотинки – разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи
на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател: