РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 02.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 10193 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу Решение № 411568/21.05.2018 г. по гр. дело № 54616/2016 г. на Софийския районен съд, 150. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове за осъждане на Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А. да платят разделно (при солидарна отговорност между Л.А.А. иШ.М.Х.А. за 5/6 от размера на задължението, и при квота 1/6 – за К.А. К.) на „Т.С.“ ЕАД сумата от общо 1 971, 85 лева  – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. „********, за периода от месец август 2013 г. до месец април 2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 29.09.2016 г. до окончателното ѝ погасяване; сумата от общо 367, 60 лева – лихва за забава за плащане на посочената сума за периода от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г.; сумата от общо 22, 44 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за имот с адрес София, ж.к. „********, за периода от месец август 2013 г. до месец април 2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 29.09.2016 г. до окончателното ѝ погасяване, както и сумата от общо 7, 08 лева – лихва за забава за плащане на последната сума за периода от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Сочи се, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всеки собственик на топлоснабден имот е потребител на топлинна енергия и дължи цената на доставената до имота такава, независимо дали живее фактически в имота или не. Твърди се, че по делото било доказано, че тримата въззиваеми били собственици на процесния имот, който бил свързан към абонатна станция, те били задължени да заплащат топлинната енергия и били обвързани от общите условия на въззивника – „Т.С.“ ЕАД. Излагат се доводи, че не били обсъдени всички събрани по делото доказателства относно правото на собственост върху имота. Сочи се, че съдът обсъждал доказателствения материал частично и бил разсъждавал хипотетично върху някой от твърдените по делото факти. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените осъдителни искове в цялост.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А. чрез назначения им от съда особен представител адв. И., в който са изложени възражения за неправилност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че липсвали убедителни данни за доставка на топлинна енергия до процесния имот, тъй като не било установено за същия да е сключен договор за топлинно счетоводство с третото лице-помагач по делото – „Н.“ ЕАД. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че за тримата въззиваеми не били събрани доказателства същите да са били собственици на процесния топлоснабден имот или да са били титуляри на вещо право на собственост върху него за процесния период. Излагат се доводи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че въз основа на представените в първоинстанционното производство нотариални актове не можели да се установят квотите на тримата въззиваеми в съсобствеността на имота. Излагат се доводи, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че не се установяват обстоятелства, които да обосноват солидарна отговорност наШ.М.Х.А. по отношение на задълженията за заплащане на сметки за процесния имот, като Л.А. била собственик само на 4/6 идеални части от процесния имот. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение в цялост. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач – „Н.“ ЕАД , не е изразило становище.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че до процесния имот е доставяна топлинна енергия, което се установявало от представените отчети на третото лице-помагач – „Н.“ ЕАД. Изложени са доводи, че макар и срокът на първоначалния договор с това лице за извършване на услугата „дялово разпределение“ да бил изтекъл, договорът бил мълчаливо продължен. Прието е обаче, че по делото липсвали доказателства тримата ответници (въззиваеми в настоящото производство) – Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А., да са собственици или титуляри на вещно право на ползване за процесния имот. Посочено е, че на 29.08.2000 г. А.К.Ю. бил прехвърлил 4/6 идеални части от имота на въззиваемата Л.А., но това не било достатъчно, за да се установи квотата ѝ в съсобствеността. Представеният акт за продажба на имота от тримата въззиваеми на Й.М.от 12.02.2015 г. също не установявал квотите в съсобствеността. Поради това искът е отхвърлен изцяло.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо.

По отношение на въззиваемияШ.М.Х.А. – гражданин на Йордания с регистриран адрес в Сирия, съдът е компетентен да разгледа предявения иск на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП – ищецът има седалище в Република България. Правилата на международното частно право на Европейския съюз не се прилагат, тъй като съгласно чл. 4, параграф 2 от регламент (ЕС) № 1215/2012 г. относно компетентността и изпълнението на решения по граждански и търговски дела регламентът не се прилага за лица, които нямат местоживеене на територията на Европейския съюз, като в този случай се прилагат националните разпоредби за компетентността. В случая няма пречка делото да се разглежда от българските съдилища, доколкото въззиваемият А. пребивава обичайно извън територията на ЕС и не е гражданин на държава от Съюза.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Предявеният в първоинстанционното производство от „Т.С.“ ЕАД срещу тримата въззиваеми - Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А., иск е такъв с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ – иск за заплащане на топлинна енергия по договор за доставката ѝ. За да се уважи този иск следва да се установи, че ответниците са били собственици или титуляри на вещно право през процесния период върху имот, до който ищецът е доставял топлинна енергия, като ищецът следва да установи и количеството на доставената енергия и нейната цена.

Между страните няма безспорни факти и се оспорват всички елементи на иска, поради което настоящият съдебен състав дължи излагане на становище по всички елементи от фактическата обстановка, които имат отношение към описаните по-горе релевантни факти. Аргументите на съда относно фактите ще бъдат изложени заедно с правните му изводи относно всяка от предпоставките на иска в тяхната поредност с цел яснота на изложението.

По отношение на правото на собственост върху процесния имот:

Първоинстанционният съд е приел, че по делото не е установено въззиваемите Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А. да са собственици или титуляри на вещно право на ползване върху процесния имот за процесния период. Този извод не почива на представените по делото доказателства.

Съгласно нотариален акт № 145/29.08.2000 г., том I, регистър № 2821, нот. дело № 189/2000 г. на нотариус В.П.с № 206 в Нотариалната камара (на лист 15 – 16 от първоинстанционното дело) на посочената дата А.К.Ю. е прехвърлил 4/6 идеални части от правото на собственост върху процесния имот на въззиваемата Л.А.А.. С това същата е придобила част от правото на собственост върху процесния имот, като нейната квота в съсобствеността е поне 4/6 идеални части. По делото е представен и нотариален акт № 25/12.02.2015 г., том I, регистър № 866, дело № 17/2015 г. на нотариусГ.Й.Д.с № 343 в Нотариалната камара (на лист 17 – 18 от първоинстанционното дело), с който въззиваемите Л.А.А., К.А.К. иШ.М.Х.А. са продали процесния имот на трето за делото лице – Й.М.. Следователно в този период е установено, че въззивницата Л.А. е била собственик на поне 4/6 идеални части от правото на собственост върху процесния имот.

В настоящия случай това не е достатъчно да обоснове извод за дължимост на част от претендираното вземане на „Т.С.“ ЕАД именно от въззиваемата Л. А.. Това е така, тъй като в нотариален акт № 145/29.08.2000 г. изрично е посочено, че продавачът А.К.Ю. си запазва правото на ползване върху имота пожизнено. Трайна е съдебната практика, че когато за един имот е учредено право на ползване, задължението за заплащане на топлинната енергия, доставена за имота, (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) тежи единствено върху вещния ползвател, тъй като съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС титулярът на вещно право на ползване е натоварен с текущите разноски за имота, ако не е установено друго. По отношение на смъртта наА.Ю. по делото се съдържат данни и че същият е бил жив към 19.05.2014 г., тъй като е подписал талон за отчет на консумираната топлинна енергия в процесния имот, който не е оспорен по отношение на автентичността си (на лист 119 от първоинстанционното дело). Следователно изводът, че въззиваемата Л.А. е била собственик на идеални части от процесния имот не е достатъчен да обоснове качеството ѝ на длъжник за доставената до имота топлинна енергия за исковия период.

Първоинстанционният съд обаче не е обсъдил в мотивите си и друг представен по делото документ – Споразумителен протокол от 12.02.2015 г. с нотариална заверка на подписите (на лист 19 от първоинстанционното дело), с който въззиваемите Л.А. и К.К. поемата задължение пред купувача на имота – Й.М., да заплатят на въззивника „Т.С.“ ЕАД всички сметки за отопление на процесния имот, дължими се към датата на споразумението. Този документ съдържа признание на задължението на двете въззиваеми Л.А. и К.К., поради което изводът, че не е установено, че за тях съществува задължение да заплатят претендираното от „Т.С.“ ЕАД вземане, е неправилен.

Следва да се установи при какви квоти двете въззиваеми дължат посочената сума. Този въпрос е свързан не с основателността на иска, а с размера, за който същият следва да бъде уважен (доколкото има признание, че и двете въззиваеми са признали задължения към „Т.С.“ ЕАД).

За да се установи квотата на всяка от двете въззиваеми в задължението, следва да се извърши анализ на нотариален акт № 25/12.02.2015 г. (на лист 17 – 18 от първоинстанционното дело), с който въззиваемите Л.А. и К.К. са прехвърлили апартамента на трето по делото лице, във връзка с акта, с който Л.А. е придобила 4/6 идеални масти от правото върху същия имот на 29.08.2000 г. (на лист 15 – 16 от първоинстанционното дело). С последния акт бившият собственик А.К.Ю., както беше посочено, си е запазил правото на ползване върху имота до смъртта си. От описаните в нотариален акт № 25/12.02.2015 г. документи се установява, че пред нотариус Й.Д.е било представено удостоверение за наследници. Следователно правоприемството междуА.Ю. и въззиваемата К.К. се е случило по наследяване, като следва да се направи извод, че другата наследница на починалия бивш собственик е въззиваемата Л.А. (това следва от нейните имена, от който става ясно, че баща ѝ се е казвал А., както и от обстоятелството, че  страни по сделката освен К.К. са тя и съпругът ѝ – въззиваемиятШ.М. Х. А.). От обстоятелството, че настъпило правоприемство към две сестри, съдът прави извод, че при смъртта на бившия собственик на процесния имотА.Ю. е наследствените квоти на въззиваемите К.К. и Л.А. са били равни .

При това положение квотите в задължението на двете въззиваеми К.К. и Л.А. се определят на 5/6 за Л.А. (4/6 по договора за покупка от 29.08.2000 г. и 1/6 по наследствено правоприемство) и 1/6 за въззиваемата К.К. (по наследствено правоприемство от баща ѝА.Ю.).

По отношение на въззиваемияШ.М.Х.А. се поддържа, че същият отговаря солидарно със съпругата си – въззиваемата Л.А.. Солидарността се извежда на основание на правилото на чл. 32, ал. 1 СК, според което съпрузите отговарят солидарно за задълженията на семейството. По делото обаче няма данни процесният имот да е бил използван от семейство А., а по делото са налице индиции, че същите са живеели в Йордания. Последното следва от представената на лист 51 от първоинстанционното дело справка от НБД „Население“ от 29.11.2016 г., според която настоящият адрес на въззиваемияШ.А. е в Сирийската арабска република, а в нотариален акт № 25/12.02.2015 г. (на лист 17 – 18 от първоинстанционното дело) е записано, че същият е упълномощил съпругата си – въззиваемата Л.А. да сключи сделката за продажба на процесния имот пред консула на република България в град Аман, Йордания. Следователно за въззиваемия А. са налице данни, че не е използвал процесния имот за семейни нужди. Следователно искът срещу него е неоснователен поради липса на основание, на което същият да носи отговорност. Този извод се потвърждава и от съдържанието на Споразумителния протокол от 12.02.2015 г. (на лист 19 от първоинстанционното дело), в който се признава задължение само на двете въззиваеми – К.К. и Л.А., но не и на въззиваемияШ.А., от което следва да се направи извод, че той не отговаря за задълженията за доставена до процесния имот топлинна енергия.

По отношение на втората предпоставка на иска – доставянето на топлинна енергия в определен обем, настоящият съдебен състав намира, че тя също е установена по делото.

От представените на лист 119 – 120 от първоинстанционното дело годишни отчети за отоплителните сезони 2013/2014 година и  2014/2015 година, съставени от третото лице-помагач, се установява фактическо отчитане на доставена до процесния имот топлинна енергия чрез монтираните в имота измервателни уреди. Посочените по-горе два отчета са подписани от наследодателя на въззивниците К.К. и Л.А., а за 2014/2015 г. – от купувача на имота Й.М., и не са оспорени по делото, поради което следва да се приемат като доказателство за доставка на топлинна енергия до имота.

По отношение на количеството на доставената енергия до имота и нейната крайна цена съществуват известни противоречия между събраните по делото доказателства. Според отчетите на третото лице-помагач „Н.“ ЕАД задълженията възлизат на общо 937, 01 лева за периода от август 2013 г. до април 2014 г. (464, 48 лева плюс 472, 53 лева съгласно посоченото във втората колона на изравнителната сметка за периода май 2013 г. – април 2014 г. на лист 117 от делото) и на общо 967, 96 лева за периода от май 2014 г. до април 2015 г. (съгласно данните от изравнителната сметка за същия период на лист 118 от първоинстанционното дело), или общото установено задължение след извършено изравняване е в размер на 1 904, 97 лева. Същата стойност е установила и изслушаната от първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза, като това нейно заключение е дадено в т. 4.2. от обстоятелствената част, на лист 132 от първоинстанционното дело. Съгласно заключението на изслушаната съдебносчетоводна експертиза (на лист 136 от първоинстанционното дело) общото задължение е в размер на 1 971, 86 лева.

Настоящият съдебен състав кредитира посочените в изравнителните сметки и изслушаната по делото техническа експертиза, доколкото тези данни изхождат от пряко извършени замервания на уредите в процесния имот, а счетоводните записвания представляват вторично доказателствено средство с по-малка степен на достоверност. Тъй като липсва противоречие между отчетите на третото лице-помагач и заключенията на вещото лице по техническата експертиза, тези данни следва да се приемат за достоверни.

При това положение се установява, че искът на „Т.С.“ ЕАД е основателен за сумата от 1 904, 97 лева. Същата следва да се разпредели между двете въззиваеми К.К. и Л.А. съгласно установеното по-горе отношение 1/6 (за въззиваемата К.):5/6 (за въззиваемата А.), или – 317, 50 лева за К. К., и 1 587, 47 лева – за Л.А.. За посочените суми исковете на „Т.С.“ ЕАД следва да се уважат срещу двете въззиваеми, като първоинстанционното решение се отмени в съответната част, а за останалите претендирани суми и по претенцията срещуШ.Х.А. първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, следва да се потвърди.

По отношение на исковете за лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД):

Съобразно периодите, за които се претендират, процесните вземания на „Т.С.“ ЕАД следва да се разделят на две групи съобразно общите условия, според които се определя падежа им.

За първата група задължения, които се отнасят за периода до февруари 2014 г. са били в сила общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тези общи условия падежът на месечните сметки за топлинна енергия е на 30-то число на месеца, следващ месеца, за който е начислено съответното задължение. За задълженията до месец януари 2014 г. падежите за плащане са настъпили към 04.03.2014 г. и от съответните падежи се дължи законна лихва за забава.

Съдебносчетоводната експертиза, изслушана от първоинстанционния съд, която в тази част настоящият съдебен състав намира за компетентно изготвена, е определила размерите на законната лихва от падежа на всяко от задълженията за периода, определено според издадените от „Т.С.“ ЕАД фактури от датата на съответния падеж (всяко 30-то число след 30.09.2013 г.) до 29.09.2016 г., когато е подадена исковата молба на „Т.С.“ ЕАД. Сборът от размерите на законната лихва за фактурите, издадени до февруари 2014 г., съгласно таблицата на вещото лице (на лист 137 от първоинстанционното дело) е 272, 26 лева.

Тази сума обаче е определена не по действителното потребление за процесния имот, а по прогнозните фактури. Следователно не трябва да се присъжда пълната и равностойност, а сумата, за която искът е основателен, следва да се определи по реда на чл. 162 ГПК от съда, като се присъди от определеното задължение за лихва за забава част, която е пропорционална на размера на установеното с изравнителната сметка задължение към размера, начислен по фактури за същия период (08.2013 г. – 04.2014 г., тъй като не е направено изравняване през февруари 2014 г.). Установява се, че изчисленото от топлинния счетоводител потребление на стойност 937, 01 лева представлява 69, 90 процента от общата начислена по фактури сума от 1 340, 44 лева. Следователно от установения от счетоводната експертиза размер на законната лихва за забава от 272, 26 лева следва да се присъдят 69, 90 на сто, или 190, 31 лева.

За посочената по-горе сума искът следва да се уважи при посочените по-горе квоти, а именно – за К.К. – 31, 72 лева, а за Л.А. – 158, 59 лева. В частта относно посочените суми първоинстанционното решение следва да се отмени и исковете да се уважат, а за разликата над тези суми до пълния претендиран размер от „Т.С.“ ЕАД от 367, 60 лева искът следва да се отхвърли.

Това е така, тъй като за останалата част от сумите, чиито падеж настъпва след влизане в сила на общите условия от 2014 г. изискуемостта на задължението се определя съобразно чл. 33, ал. 1 и 2 на същите общи условия. Настоящият съдебен състав в мнозинството си намира, че за този период клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия не обвързват потребителите, тъй като не са уговорени индивидуално (част са от одобрени от държавен орган общи условия) и са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не може да се установи въз основа на уговореното между страните.

При това положение е налице липса на уговорка за падеж на задължението и се прилага правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според което при липса на уговорен падеж длъжникът изпада в забава след покана. По делото няма доказателства да е била изпращана покана на въззиваемите за заплащане на дължимата се по изравнителната сметка сума преди образуване на съдебното производство, поради което не е настъпила изискуемостта на задължението, а съответно – и забавата, и искът за лихва за забава за фактурите за период след месец февруари 2014 г. е неоснователен.

По отношение на иска за услугата „дялово разпределение“:

Искът е основателен. Заплащането на услугата „дялово разпределение“ следва да става на дружеството, което доставя топлинна енергия, тъй като според разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ (в ред. от ДВ, бр. 74/2006 г.) уреждането на топлинното счетоводство става чрез договор между топлоснабдителното дружество и лицето, което извършва услугата „дялово разпределение“, като не е необходим договор с потребителите. В случая е установено, че услугата е извършвана, тъй като са представени годишните отчети на топлинния счетоводител – третото лице-помагач – „Н.“ ЕАД, и съответните изравнителни сметки, чрез които е извършено разпределението.

По делото е представен договор между третото лице-помагач и етажните собственици в сградата, в която се намира процесния апартамент от 09.09.2002 г. (на лист 21 от първоинстанционното дело), но в същия е посочено, че е определена цена на услугата, валидна до 2003 г. Следователно по делото не е установена цената, която следва да се заплаща за услугата „дялово разпределение“. Същата следва да се определи от съда с оглед на установеното от вещото лице по изслушаната съдебносчетоводна експертиза, която съдът кредитира в тази й част, като с оглед разумните разходи за извършването на същата съдът приема, че претендираният размер на задължението от страна на „Т.С.“ ЕАД – общо 22, 44 лева, е и действителната стойност на извършената услуга.

Поради това искът следва да се уважи при посочените по-горе квоти, а именно – за К.К. – 3, 74 лева, а за Л.А. – 18, 70 лева, като в тази част първоинстанционното решение следва да се отмени.

Относно иска за лихва за забава върху задълженията за услугата „дялово разпределение“:

Тъй като в общите условия на „Т.С.“ ЕАД не е определен падеж на разходите за услугата „дялово разпределение“ и няма данни за същите да е отправяна покана за плащане до въззиваемите, последните не са изпаднали в забава. Поради това и искът за лихва за забава следва да бъде отхвърлен спрямо тях.

По възражението за давност: настоящият съдебен състав намира, че възражението за давност, направено от въззиваемите, е неоснователно. Съгласно изложеното по-горе претендираните от „Т.С.“ ЕАД суми са падежирали след 30.09.2013 г., откогато дружеството е можело да иска изпълнение на задълженията към себе си поради изтичане на срок (чл. 69 ЗЗД), а съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок започва да тече от настъпване на изискуемостта. Следователно давностният срок, който в случая е 3-годишен съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД не е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба на 29.09.2016 г., а с подаването на същата давността се прекъсва (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Поради това давността за вземанията по делото не е изтекла.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни – на „Т.С.“ ЕАД – съобразно уважената част от исковете, а на въззиваемите – съобразно отхвърлената част, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковете са уважени за общ размер от 2 117, 72 лева, при пълен предявен размер от 2 368, 97 лева, или за
89, 39 процента от размера си. Отхвърлената част е 10, 61 на сто.

Тъй като с въззивното решение се променя изходът от съдебния спор, първоинстанционното решение следва да се преразгледа и в частта за разноските. На въззивника – „Т.С.“ ЕАД, следва да се присъдят 86, 39 на сто от сторените от него разноски в първата съдебна инстанция, които  възлизат на 400 лева – депозит за две експертизи; 129, 77 лева – държавна такса; 1 246, 33 лева – депозит за особен представител, и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно сложността на делото по чл. 78, ал. 8 ГПК, или общо разноски в размер на 1 876, 10 лева. От тази сума пропорционално следва да се присъдят 1 620, 76 лева, които се дължат от въззиваемите К. и Л.А. съобразно посочените по-горе квоти, или – от въззиваемата К.К. – 270, 13 лева, а от въззиваемата Л.А. – 1 350, 63 лева.

Пред въззивната инстанция въззивникът – „Т.С.“ ЕАД, е направило разноски за държавна такса в размер на 64, 89 лева, за особен представител – 1 246, 33 лева, и следва да му се присъди възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК с оглед предвидените в
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ размери, или общо разноските възлизат на 1 411, 22 лева. От тази сума пропорционално следва да се присъдят 1 261, 49 лева, които се дължат от въззиваемите К. и Л.А. съобразно посочените по-горе квоти, или – от въззиваемата К.К. – 210, 25 лева, а от въззиваемата Л.А. – 1 051, 24 лева.

Въззиваемите не се направили разноски в производството, поради което такива не следва да им се присъждат.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 411568/21.05.2018 г. по гр. дело № 54616/2016 г. на Софийския районен съд, 150. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, искове за осъждане на К.А.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сумите от 317, 50 лева (триста и седемнадесет лева и 50 стотинки) – главница, представляваща стойност за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г.; 31, 72 лева (тридесет и един лева и 72 стотинки) – законна лихва за забава от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г., и 3, 74 лева (три лева и 74 стотинки) – сума за дялово разпределение, вместо което

ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД К.А.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сумите от 317, 50 лева (триста и седемнадесет лева и 50 стотинки) – цена на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот с адрес: София, ж.к. „********, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 31, 72 лева (тридесет и един лева и 72 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на горепосочената сума за периода от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г.; 3, 74 лева (три лева и 74 стотинки) – цена за услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот с адрес: София, ж.к. „********, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 270, 13 лева (двеста и седемдесет лева и 13 стотинки) – разноски в първата съдебна инстанция, и 210, 25 лева (двеста и десет лева и 25 стотинки) – разноски във въззивната инстанция.

ОТМЕНЯ Решение № 411568/21.05.2018 г. по гр. дело № 54616/2016 г. на Софийския районен съд, 150. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, искове за осъждане на Л.А.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сумите от 1 587, 47  лева (хиляда петстотин осемдесет и седем лева и 47 стотинки) – главница, представляваща стойност за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г.; 158, 59 лева (сто петдесет и осем лева и 59 стотинки) – законна лихва за забава от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г., и 18, 70 лева (осемнадесет лева и 70 стотинки) – сума за дялово разпределение, вместо което

ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД Л.А.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сумите от 1 587, 47  лева (хиляда петстотин осемдесет и седем лева и 47 стотинки) – цена на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот с адрес: София, ж.к. „********, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 158, 59 лева (сто петдесет и осем лева и 59 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на горепосочената сума за периода от 09.08.2013 г. до 19.09.2016 г.; 18, 70 лева (осемнадесет лева и 70 стотинки) – цена за услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот с адрес: София, ж.к. „********, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 1 350, 63 лева (хиляда триста и петдесет лева и 63 стотинки) – разноски в първата съдебна инстанция, и 1 051, 24 лева (хиляда петдесет и един лева и 24 стотинки) – разноски във въззивната инстанция.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 411568/21.05.2018 г. по гр. дело № 54616/2016 г. на Софийския районен съд, 150. състав, в останалата му част.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Н.“ ЕАД

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.О.М.

 

 

Особено мнение

на младши съдия Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 10193 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в въззивен състав

Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна енергия.

Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на Европейския съюз по делото на  C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове.

В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.

Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски обект.

Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.

Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.

Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам изрично.

МЛАДШИ СЪДИЯ: