Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
младши съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 13973 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет
на въззивно обжалване е решение № 20217884 от 07.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 15262 по описа за 2020 г. на СРС, 76 състав, в
частта, с която е признато за установено на основание чл.
124, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл.
150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, по исковете предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.Г.К., че ответникът дължи на ищеца сумата
1 065,33 (хиляда шестдесет и пет лева и тридесет и три стотинки) лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от
13.09.2015г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 13.09.2018г.
до 13.03.2020г., а след това от 08.04.2020г. до окончателното ù
изплащане, както и сумата от 215,65 (двеста и петнадесет лева и
шестдесет и пет стотинки) лева – мораторна лихва за периода от 30.08.2015г. до
10.09.2018г.
С
решението съобразно изхода от спора първоинстанционният съд е присъдил разноските
за производството, сторени от страните, като е извършил компенсация.
Недоволна
от постановеното решение в така очертана част е останала ответницата в
производството, предвид което е подала въззивна жалба, с която са наведени
оплаквания, че решението е неправилно и необосновано. Поддържа се, че ищецът не
е установил в производството качеството на ответника на собственик на процесния
имот, съответно на потребител на услугите, доставяни от ищеца. Заявени са
доводи, че е следвало да се проведе разграничение между притежаваното от един
субект право на собственост при учредено вещно право на ползване върху
недвижимия имот в полза на друго лице. Според въззивника при съществуващо вещно
право на ползване върху имота за цената на топлинната енергия е следвало да
отговаря ползвателят, а не голият собственик.
На
следващо място с жалбата се поддържа, че неправилно съдът е уважил частично
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът не е установил в производството да е
спазил процедурата по общите условия – не е ангажирал доказателства за датата
на публикуване на общите фактури на интернет сайта на дружеството, нито по друг
начин е установил изпадането на ответника в забава. Заявеното искане е
решението в обжалваната част да бъде отменено, а исковете – отхвърлени за
уважените от първия съд размери. Претендира се присъждане на разноски за двете
фази на процеса. Процесуалният представител на страната е заявил искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв. за въззивната фаза на производството.
Не
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице помагач на страната на въззиваемия – „Т.С.“ ЕООД, не е заявило становище
по въззивната жалба, подадена от ответника.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо в
обжалваната от ответника част. Не са допуснати нарушения на императивни
материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал настоящият състав на съда приема, че
по делото е установено, че страните са били обвързани от договорно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия на адреса на
процесния имот. В тази връзка следва да се посочи, че по делото са приобщени
писмени доказателства, като същите, анализирани в съвкупност, водят до извода,
че ответницата има качеството на потребител на топлинна енергия, потребяващ
услугите, доставяни от ищеца на адреса на процесния имот. Ето защо и
поддържаното с въззивната жалба възражение в този смисъл е неоснователно.
Съгласно
възприетото с тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС разрешение освен
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица,
ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители
на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди
към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. Ето
защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между страните по
спора, както и че именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за
цената на топлинната енергия за процесния период. За пълнота на изложението
следва да се посочи, че едва с въззивната жалба от страна на ответника са
наведени доводи, че притежава единствено „гола“ собственост върху имота и друг
е носител на вещно право на ползване върху същия. Въвеждането им на този етап
от производството е след настъпила преклузия, с оглед което същите не следва да
се обсъждат от въззивния съд.
Останалите
възражения, заявени с жалбата, касаят частично уважения от първоинстанционния
съд установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Същите въззивния
съд намира за основателни по следните съображения:
През
процесния период приложими към договора за продажба на топлинна енергия,
обвързващ страните, са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от “Топлофикация София” EАД в сила от 12.03.2014 г. Моментът на изпадане в забава в случая се определя
съобразно предвиденото в клаузата на чл. 33, ал.2 от тези общи условия -
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка,
в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на
продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху тези, начислени с
фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на
изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи
условия, при забава в плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ,
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ищецът обаче не
твърди и не представя доказателства за публикуването на общата фактура за двата
отчетни периода, необхванати от погасителна давност, на интернет страницата си
/например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването
на последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за
ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти
в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. Не
се твърди и не се доказва изпадане на ответника в забава по друг начин.
С
оглед изложеното, въззивният съд приема, че без доказателства за забава за
длъжника в плащането на установената главница до датата на депозиране на
исковата молба в съда, не е налице. Изложените в мотивите на обжалваното
решение съображения на първоинстанционния съд са житейски логични, но същите не
съответстват на съдържанието на договора, регламентирано с приложимите към
същия общи условия. Предвид несъвпадението на изводите относно основателността
на този иск на двете съдебни инстанции решението в частта, с която е уважен
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен за сумата от 215,65 (двеста и
петнадесет лева и шестдесет и пет стотинки) лева – мораторна лихва за периода
от 30.08.2015г. до 10.09.2018г.
По разноските:
С
решението си първоинстанционният съд е присъдил разноски по компенсация, като
никоя от страните не е навела оплаквания срещу този начин на разпределение на
отговорността за разноски в производството. С оглед изхода от спора пред
въззивния съд и при направените собствени изчисления на следващите се на
страните разноски и тяхното компенсиране, въззивният съд не намира основание за
ревизия на решението в тази част, доколкото същото се обжалва само от
ответника, а резултатът от компенсацията, в сравнение с присъденото с решението,
не е в интерес на жалбоподателя. Ето защо и решението в частта за разноските
следва да бъде потвърдено.
За
въззивното производство сторените от въззивника разноски са в размер на 50 лева
– заплатена държавна такса. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на страната
следва да се присъди сумата от 25 лева, доколкото жалбата е основателна
касателно претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в частта, която е предмет на
въззивното производство.
Следва
да се уважи претенцията на адв. К. и в нейна полза да се присъди адвокатско
възнаграждение за безплатно процесуално представителство на страната пред
въззивния съд. С оглед фактическата и правна сложност на делото, както и обема
на процесуалните действия, извършени в интерес на страната, без да е
осъществено процесуално представителство на въззивника в единственото открито
съдебно заседание пред въззивния съд, съдът определя адвокатско възнаграждение
в минимален размер от 300 лева /чл. 9, ал. 1 НМРАВ/. Съобразно изхода от спора
пред въззивната инстанция в полза на адв. К. следва да се присъди сумата от 50,50
лева.
Въззиваемата
страна претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. Не е налице основание това искане да бъде удовлетворено. Не е
подаден отговор на въззивната жалба, нито въззиваемият е представляван в
проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание. Ето защо и юрисконсултско
възнаграждение в полза на „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъжда.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20217884 от
07.10.2020 г., постановено по гр. д. № 15262 по описа за 2020 г. на СРС, 76
състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД,
по исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД
срещу Ц.Г.К., че ответникът дължи на ищеца сумата от 215,65 (двеста и петнадесет лева и шестдесет и пет
стотинки) лева – мораторна лихва за периода от 30.08.2015г. до 10.09.2018г. и
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу Ц.Г.К., ЕГН **********,
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 215,65 (двеста и петнадесет лева и шестдесет и пет стотинки) лева –
мораторна лихва за периода от 30.08.2015г. до 10.09.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20217884 от 07.10.2020 г., постановено по гр. д. № 15262 по описа за 2020 г. на
СРС, 76 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл.
124, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл.
150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, по иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.Г.К., че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 065,33 (хиляда шестдесет и пет лева и
тридесет и три стотинки) лева - главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 13.09.2015г. до м.04.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от 13.09.2018г. до 13.03.2020г., а след това
от 08.04.2020г. до окончателното ù изплащане, както и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Ц.Г.К. /с
актуално фамилно име Ч./, ЕГН **********, сумата от 25 лева – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокатН.К.,
САК, личен № ********, сумата от 50,50 лева – адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство на Ц.Г.К. пред въззивния съд.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.
124, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл.
150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважените до пълните предявени размери, е
влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на въззиваемия -
„Т.С.“ ЕООД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.