№ 98
гр. , 07.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и пети ноември, през две хиляди и двадесета
година в следния състав:
Председател:Вера И. Иванова
Членове:Катя С. Пенчева
Величка П. Белева
Секретар:Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера И. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20205000500424 по описа за 2020 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 474, постановено на 14.04.2020 г. по гр.д.
2733/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив, в частта му, с която е отхвърлен
предявеният от „В.и к.“ЕООД-гр.П. против И. М. Б. иск в частта, с която се
претендира сумата 83 697,40 лв., представляваща присвоена от Б. сума на
неустановени дати в пeриода 2.01.2013 г.-2.01.2014 г., както и в частта му за
разноските.
Жалбоподателят „В.и к.“ЕООД-гр.П. моли по съображения, изложени в
подадената на 10.01.2020 г. въззивна жалба, решението да бъде отменено като
незаконосъобразно в обжалваните негови части, като бъде уважен изцяло
предявеният от дружеството иск ведно със съответните разноски. Като ищец в
производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 във вр. с чл.
84, ал.3 от ЗЗД за осъждане на ответницата И. М. Б. да заплати на
дружеството сумата 140 672,69 лв., представляващи липсващи парични
ценности, присвоени от ответницата, ведно със законната от датата на
1
деликта, съответно, от 3.01.2014 г. върху част от главницата в размер на
83 697,40 лв.-присвоена сума в периода 2.01.2013 г.-2.01.2014 г., от 6.01.2015
г. върху част от главницата в размер на 21 137,61 лв. – присвоена сума в
периода 2.01.2015 г.-5.01.2015 г. и от 27.02.2016 г. върху част от главницата в
размер на 35 837,68 лв.-присвоена сума в периода 5.01.2015 г.-26.02.2016 г.
По негово искане във въззивното производство са събрани нови писмени
доказателства. Претендира за присъждане на разноски.
Ответницата по въззивната жалба И. М. Б. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 20.07.2020 г. Като
ответник в производството пред окръжния иск признава иска за присъждане
на присвоената сума частично за сумата 35 837,68 лв. и за сума, дължима за
периода от 5.12.2014 г.-5.01.2015 г., съответно, със законна лихва, както
оспорва претенцията за присъждане на законна лихва относно началната й
дата, а в останалата му част оспорва като неоснователен иска за непозволено
увреждане поради погасяването на дълга й към дружеството по давност,
съответно, и относно лихвите върху тази част. По нейно искане не са
събирани нови доказателства във въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
следното:
Безспорно е между страните, че с влязла в сила на 19.06.2019 г. присъда,
постановена по НОХД № 6522/2018 г. на РС-Пловдив, И. М. Б. е призната за
виновна в това, че на неустановени дати в периода 2.01.2013 г.-26.02.2016 г.
при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно
лице касиер в счетоводството във „В.и к.“ЕООД-гр.П. е присвоила чужди
пари в големи размери – 140 672,69 лв., собственост на „В.и к.“ЕООД-гр.П.,
връчени в това й качество и поверени й да ги пази, както следва: на
неустановени дати в периода 2.01.2013 г.-2.01.2014 г. е присвоила сумата
83 697,40 лв., на неустановени дати в периода 2.01.2014 г.-5.01.2015 г. е
присвоила сумата 21 137,61 лв. и на неустановени дати в периода 5.01.2015 г.-
26.02.2016 г. е присвоила сумата 35 837,68 лв., което е престъпление по чл.
2
202,ал.2,т.1 вр. чл. 201, вр. чл. 26,ал.1 от НК, поради което й е наложено
наказание две години и четири месеца лишаване от свобода.
С подадената на 22.11.2019 г. искова молба дружеството-ищец твърди,
че до месец март на 2016 г. ответницата Б. е работила по трудов договор на
длъжност касиер в счетоводството на дружеството, носела е пълна
имуществена отговорност за поверени й стоково-материални ценности и
активи и е отговаряла за „централна каса“. Твърди, че на 29.02.2016 г. е
докладвано на управителя, че Б. не се явила на работа без да уведоми за
причина за отсъствието си, а на 1.03.2016 г. управителят е уведомен от
ръководителя на финансово-икономическото направление в предприятието за
съмнение за неправомерни действия, водещи до щета на дружеството,
извършени от Б.. Твърди, че управителят със заповед от 1.03.2016 г. е наредил
да се сформира комисия за извършване на повторна инвентаризация за
снемане на касовата наличност и съпоставяне на счетоводните данни на
„централна каса“, както и да бъде запечатана касата, което е направено от
комисията и е съставен протокол на 1.03.2016 г. На 10.03.2016 г. комисията е
докладвала на управителя, че не е осъществила напълно инвентаризацията
поради отсъствието на касиера Б. и липсата на ключа за касата, като размерът
на касовата наличност по касова книга и счетоводни документи бил
141 195,25 лв. Твърди, че към този доклад комисията е приложила и
извършен извънредно от Д.А. и В.А. опис на парите в централна каса,
извършен в присъствието на Б. на 25.02.2016 г., като е констатиран размер на
наличност в касата 310 лв., който опис е подписан и от МОЛ Б.. Твърди, че
към доклада е било приложено и копие от касова книга от дата 24.02.2016 г.,
също с подпис на Б., от което се виждало, че наличната в централна каса сума
по касова книга на 24.02.2016 г. следва да е в размер на 141 063 лв. Твърди, че
констатираната разлика между наличните по касова книга на 24.02.2016 г. и
действително установените преброени парични средства на 25.02.2016 г. е
била 140 885 лв. Твърди, че на 10.03.2016 г. управителят на дружеството е
разпоредил повторна инвентаризация за снемане на касовата наличност и
съпоставяне на счетоводните данни на централна каса на дружеството да бъде
извършена без присъствието на МОЛ Б.. Твърди, че ключовете на Б. са били
предадени в дружеството от съпруга на Б., като на 10.06.2016 г. в присъствие
на комисията и на нотариус е установена касовата наличност. Твърди, че в
3
резултат на инвентаризацията е била изготвена на 11.03.2016 г. ревизионна
записка, съгласно която липсата е в размер на 140 672,69 лв. Твърди, че на
12.03.2016 г. е подаден сигнал до ОП-П. и че е било образувано следствено
дело по ДП № 212/2016 г. на ОСС-П., бил е изготвен обвинителен акт и е
образувано НОХД 6522/2018 г. на РС-Пловдив. Твърди, че в наказателното
производство пред районния съд обвиняемата Б. е признала всички факти,
изложени в обвинителния акт. Твърди, че дружеството е подало молба за
конституирането му като граждански ищец, която не е била уважена от
районния съд. Твърди, че с присъдата на районния съд ответницата Б. е
призната за виновна за присвояването на сумата 140 672,69 лв. Твърди, че с
действията си ответницата е нанесла имуществени вреди на дружеството в
размер на 140 672,69 лв. Твърди, че признанието на всички факти, изложени в
обвинителния акт, следва да се приеме за съдебно (евентуално като
извънсъдебно) признание на исковете. Моли да бъде осъдена ответницата да
заплати на дружеството сумата 140 672,69 лв., представляваща липсващи
парични ценности, присвоени от нея, ведно със законната лихва от датата на
констатиране на липсата. С молба от 5.12.2019 г. ищецът посочва, че
претендира лихви от 3.01.2014 г. върху част от главницата в размер на
83 697,40 лв.-присвоена сума в периода 2.01.2013 г.-2.01.2014 г., от 6.01.2015
г. върху част от главницата в размер на 21 137,61 лв. – присвоена сума в
периода 2.01.2015 г.-5.01.2015 г. и от 27.02.2016 г. върху част от главницата в
размер на 35 837,68 лв.-присвоена сума в периода 5.01.2015 г.-26.02.2016 г.
С подадения на 15.01.2020 г. отговор на исковата молба ответницата
частично признава и частично оспорва иска за вреди от непозволено
увреждане. Заявява, че е призната от наказателния съд за виновна в
присвояването на сумата 83 697,40 лв. за времето от 2.01.2013 г. до 2.01.2014
г., което е първото от деянията на продължаваната й престъпна дейност.
Посочва, че гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане в
наказателния процес, а исковата молба е входирана в окръжния съд на
5.12.2019 г., тъй като тя е била оставена без движение и на ищеца са били
дадени указания да конкретизира претенциите си, като той е отстранил
указаните му от съда недостатъци на 5.12.2019 г. Твърди, че от момента на
извършване на деянието, което се квалифицира като непозволено увреждане,
до момента на заявяване на претенциите на ищеца чрез подаване на исковата
4
молба в съда са изтекли повече от 5 години. Твърди, че първото от деянията в
продължаваната престъпна дейност е завършило на 2.01.2014 г., за което
следва да бъде съобразена влязлата в сила присъда. Твърди, че сумата
83 697,40 лв. е изцяло погасена по давност, поради което искът в тази част
следва да бъде отхвърлен. Твърди, че второто деяние от продължаваната
престъпна дейност е започнало от 2.01.2014 г. и е приключило на 5.01.2015 г.
според влязлата в сила присъда или за исковата претенция от 21 137,61 лв.
прави възражение, че тя е частично погасена по давност за времето от
2.01.2014 г. до 5.12.2014 г., а признава, че дължи само разликата за времето от
5.12.2014 г. до 5.01.2015 г. Заявява, че третото деяние от продължаваната
престъпна дейност касае времето от 5.01.2015 г. до 26.02.2016 г., за което
време тя е осъдена, че е присвоила сумата 35 837,68 лв., за която сума
признава иска. Заявява, че върху уважената част от иска следва да бъде
присъдена законна лихва, начиная от 26.02.2016 г., когато продължаваното
престъпление е завършило, защото така е прието във влязлата в сила присъда,
която по отношение на крайния момент на непозволеното увреждане е
задължителна. Моли да бъдат отхвърлени всякакви претенции за лихви за
забава върху претендираните суми, посочени в исковата молба, тъй като става
въпрос за непозволено увреждани и както ЗЗД, така и трайно установената
практика на ВКС сочи, че лихвите се присъждат от момента на увреждането,
а в случая не сме изправени пред договорни правоотношения, за да се търсят
лихви за забава, подобна претенция е недопустима. Заявява, че ищецът може
да претендира единствено лихва от момента на причиняване на вредите върху
сумата, за която не е пропуснал давностния срок.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че с оглед
влязлата в сила присъда по наказателното дело и на основание чл.300 от ГПК
като безспорни са приети между страните фактите относно това извършени ли
са описаните в присъдата деяния, тяхната противоправност и виновността на
дееца. Съдът приема, че тъй като се касае за резултатно престъпление,
безспорно установен с присъдата и задължителен за съда е и размерът на
присвоената сума - 140 672,69 лева. Съдът приема, че искът ще се уважи в
частта, с която се претендира сумата 35 837,68 лева, тъй като нейната
дължимост се признава от ответницата, която сума се дължи ведно със
законна лихва, считано от извършване на престъплението (който момент в
5
случая е денят, следващ деня, в който продължаваното престъпление
присвояване на конкретната сума е приключило - 27.02.2016г.) до
окончателното изплащане. Относно спора дължат ли се останалите суми и по
отношение на тях изтекла ли е погасителна давност в полза на ответната
страна съдът посочва, че в наказателното производство не е бил разглеждан
граждански иск на ищеца за процесното вземане. Съдът приема, че
подаденият от дружеството сигнал до ОП-П. и започването на наказателното
преследване срещу Б. са действия, които не прекъсват давността, който извод
се налага предвид постановеното в т.2 от Тълкувателно решение
№5/05.04.2006г. по т.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС, а именно: ”ако не е
предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното,
така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в
сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно
вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за
спиране на погасителната давност”. Съдът приема, че предвид разпоредбата
на чл.114, ал.3 от ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане възниква
от деня на откриването на дееца и от този момент то става изискуемо, тъй
като длъжникът изпада в забава съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД. Съдът намира, че
в случая деецът е известен, поради което давността за вземанията на ищеца е
започнала да тече от момента на извършване на престъплението и тази
давност е общата петгодишна давност съгласно чл.110 от ЗЗД. Съдът намира
за особеност на случая, че престъпните деяния, извършени от ответницата, са
три, тъй като са присвоени различни суми в различни периоди от време и то в
условия на продължавано престъпление. Съдът приема, че присвояването на
всяка сума е приключило на съответната крайна дата на периода, посочен в
присъдата, поради което следва да се приеме, че деянието е извършено на
същата дата, съответно от нея започва да тече погасителната давност. Затова
според окръжния съд относно вземането на ищеца за вреди от присвояване на
сумата 83 697,40 лв. погасителната давност е започнала да тече от
02.01.2014г. (когато деянието е завършено) и е изтекла на 02.01.2019г., а тъй
като исковата молба е постъпила в съда на 22.11.2019 г., след изтичане на
периода от пет години, това вземане на ищеца е погасено по давност, поради
което претенцията в тази й част ще се отхвърли като неоснователна.
С въззивната жалба жалбоподателят твърди, че е неправилно решението
6
на окръжния съд в частта му, с която е отхвърлена претенцията за
присъждане на сумата 83 697,40 лв. ведно с лихви от 3.01.2014 г. Заявява, че
на 29.02.2016 г. ръководителят на ФИН и главен счетоводител на дружеството
е уведомил управителя, че Б. не се е явила на работа и не е уведомила за
причината за това, както и е посочил, че при извършване на годишната
инвентаризация на „централна каса“ в ревизионната записка е била
установена липса на документите „опис на парите“ и „съпоставка със
счетоводни данни“, както и е докладвано, че ревизията е извършена само по
документи, като съпоставянето й с касовата наличност следвало да се
извърши при отваряне на касата, като размерът на касовата наличност по
касова книга и счетоводни документи бил 141 195,25 лв. Заявява, че към
доклада бил приложен опис, подписан от Б., на парите в централна каса,
извършен извънредно от Д.А. и В.А. в присъствието на Б. на 25.02.2016 г.,
когато Б. е била на работното си място, като същият е констатирал размер на
наличност в касата 310 лв. Заявява, че към доклада е бил приложено и копие
от касовата книга от дата 24.02.2016 г. с подпис на Б., според което наличната
в централна каса сума по касова книга на 24.02.2016 г. следва да е в размер на
141 063 лв. Посочва, че констатираната разлика между наличните по касова
книга на 24.02.2016 г. и действително установените преброени парични
средства на 25.02.2016 г. е била 140 885 лв. Посочва, че управителят е
разпоредил със заповед от 10.03.2016 г. повторна инвентаризация без
присъствието на Б., като нейният съпруг е предоставил ключовете й и в
присъствието на нотариус комисията съставила протокол. Посочва, че на
11.03.2016 г. с доклад ръководителят на ФИН е уведомил управителя, че към
10.03.2016 г. инвентаризацията на централната каса е била извършена и е бил
съставен протокол. Затова според жалбоподателя за пръв път на 10.03.2016 г.
управителят на дружеството е научил, че е извършено присвояване, както и
неговия размер. Относно позоваването от окръжния съд на т.2 от ТР
№5/5.04.2006 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2005 г., ОСГТК жалбоподателят
посочва, че в неговите мотиви е записано, че ако откриването на дееца е
станало след престъпното деяние, давностния срок започва да тече от този по-
късен момент, въпросът е фактически и се решава във всеки конкретен
случай. Заявява, че в случая за пръв път вредоносното деяние на ответницата
е станало категорично ясно най-рано на 10.03.2016 г., а исковата молба е
подадена на 22.11.2019 г., т.е. преди да изтече погасителната давност.
7
Посочва, че в решение № 311/11.04.2018 г. на ВКС по н.д. № 1044/2017 г., 2
НО, НК е прието, че начален момент, от който започва да тече 5-годишната
давност за предявяване на граждански претенции, следва да се приеме
моментът на привличане като обвиняем, а не някоя по-ранна дата (в която
насока се позовава и на други посочени решения на ВКС). Според
жалбоподателя окръжният съд е тълкувал погрешно нормата на чл. 114,ал.3
от ЗЗД, като е приел, че извършителят на деликта е бил известен, което е
невярно. Заявява, че физическото лице И. Б. е била известна на дружеството
като негов служител, но като деликвент за пръв път следва да се приеме, че е
известна на дата 10.03.2016 г., а дори и на по-късна дата – от датата на
привличането й като обвиняема за присвояване. Посочва, че релевантният
момент, когато ощетеният от престъпното посегателство може да формира
обоснована увереност, че извършителят на деликта е бил открит (чл.114,ал.3
вр. чл. 110 от ЗЗД), основана на извършена от компетентните разследващи
органи преценка за наличието на събрани достатъчно доказателства по този
въпрос, е повдигането на обвинение. Заявява, че когато деянието съставлява
деликт, още към момента на извършването му обективно са причинени вреди,
но е напълно възможно към този момент деецът да не е открит, както и
увреденото лице да не е узнало, че фактическият състав на непозволеното
увреждане е осъществен, каквато е фактическата обстановка по спора.
Заявява, че вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на
откриване на дееца и то става изискуемо от същия момент, тъй като именно
от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84,ал.3 от ЗЗД. Позовава се
на решение № 380/13.10.2011 г. на ВКС, постановено по гр.д. № 429/2011 г.,
ГК, 4 ГО, с което е прието, че началният момент, от който започва да тече
давностният срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления,
започва да тече от датата на откриването на дееца, което не може да стане по-
рано от откриването на самото нарушение. Заявява, че е логически изключено
да бъде открит извършителят на престъпление, ако неговите престъпни
последици не са настъпили явно. Счита, че окръжният съд неправилно е
приложил ТР №5/5.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. №5/2005 г., както
и нормата на чл. 114,ал.3 от ЗЗД, като е приел, че погасителната давност е
започнала да тече от 3.01.2014 г. за непозволеното увреждане за периода
2.01.2013 г.-2.01.2014 г., а не на по-късна дата – датата на установяване на
липсата на парите в касата или датата на повдигане на обвинението срещу
8
ответницата, които са след 10.03.2016 г. Посочва, че от копието от протокола
от съдебното заседание от 11.01.2019 г. по НОХД № 6522/2018 г.,
представено с исковата молба, е видно, че ответницата е поискала делото да
се разгледа по реда на глава XXVII от НПК „Съкратено съдебно следствие“,
като изцяло признава фактите и вината си, а част от тези факти е и фактът, че
е присвоила тези суми, което следва да се разглежда и като признание за
задължението си към дружеството, което по своята правна същност
представлява новация по чл. 116,б.“а“ от ЗЗД. Счита, че признаването, че е
присвоила сумите от дружеството представлява признаване на вземането на
кредитора. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, като се
присъди на ищеца и сумата 83 697,40 лв. ведно с лихви от 3.01.2014 г. и с
разноски за двете инстанции.
С отговора на въззивната жалба ответницата заявява, че трактовки на
нормата на чл. 45 от ЗЗД и твърдения, че началната дата на давността започва
да тече от дата през 2016 г. са неверни и не са основават на законови
разпоредби. Посочва, че много голяма част от задължението е погасено по
давност защото дружеството е бездействало и не е преценило правилно 5-
годишния срок, в който може да поиска възстановяване на вземането си.
Посочва, че ищецът е предявил, видно от исковата молба, два обективно
съединени иска, като първият е за непозволено увреждане и голяма част
съдът е отхвърлил като погасена по давност. Посочва, че от изложеното в
жалбата може да се приеме, че ищецът обжалва и отхвърлената претенция за
така наречените мораторни лихви, но не става ясно претенцията, посочена във
въззивната жалба, на каква стойност е претенцията за мораторните лихви и
претенцията за иска за непозволено увреждане, погасен по давност. Счита, че
жалбата е не е конкретизирана. Моли исковата молба да бъде оставена без
движение и да бъде задължен ищецът в 7-дневен срок да конкретизира
предмета на жалбата и да посочи сумата 83 697,40 лв. от какво произтича тази
претенция – колко от непозволено увреждане и колко от мораторни лихви.
Счита, че от въззивната жалба става ясно, че ищецът не е запознат с правната
обстановка на непозволеното увреждане, не разбира основанията на иска, а от
там и не може да формулира и конкретизира претенциите си за непозволено
увреждане, което се отнася и до правната обосновка на т.нар. мораторни
лихви. Заявява, че окръжният съд правилно е приел основанието на иска за
9
непозволено увреждане, правилно е преценил размера, до който следва да
бъде ангажирана отговорността на ответницата, както и момента, от който
следва да бъдат заплащани мораторните лихви. Моли да бъде потвърдено
решението на окръжния съд.
Безспорно е, че с представената от ищеца в копие с исковата молба
присъда по НОХД № 6522/2018 г., влязла в сила на 19.06.2019 г., е установено
при условията на чл. 300 от ГПК, че ответницата Б. е извършила посоченото в
исковата молба престъпление длъжностно присвояване в големи размери,
като в качеството си на длъжностно лице касиер в счетоводството на
дружеството-ищец е присвоила именно исковата сума 140 672,69 лв., която е
собственост на дружеството. Установено е следователно, че в резултат на
това противоправно и виновно, престъпно поведение на ответницата на
ищеца е причинена имуществена вреда в исковия размер, което не се и
оспорва. Налице са основанията на чл. 45,ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца исковата парична сума за поправяне на тази
имуществена вреда. Ищецът претендира с исковата молба и за присъждане на
законната лихва от датата на деликта, като с молбата от 5.12.2019 г. е посочил
върху кои суми и за какви периоди претендира тя да бъде присъдена. Касае се
за вземане по чл. 86,ал.1 във вр. с чл. 84,ал.3 от ЗЗД и не е необходимо да
бъде изчисляван и посочван от ищеца размера на тази законна лихва за
времето до подаването на исковата молба. Съответно, при присъждане на
главницата следва да се присъди от съда и така претендираната законна лихва
от датата на деликта, без да се изчислява неин размер за времето до
подаването на исковата молба в съда. С отговора на исковата молба
ответницата е заявила възражение за частично погасяване на претенцията на
ищеца за присъждане на исковата сума 140 672,69 лв., която е присвоена от
нея, по давност, което съдът разглежда съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД.
Възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца за лихви не е
заявено от ответницата. Окръжният съд е уважил иска за част от исковата
сума, като го е отхвърлил частично, тъй като е приел, че за размера 83 697,40
лв., представляваща присвоената от Б. сума на неустановени дати в периода
2.01.2013 г.-2.01.2014 г., той е погасен по давност. Спори се понастоящем
между страните дали има основание да се приеме, че е настъпило погасяване
на тази част от претенцията на ищеца по давност, респективно, дали
10
решението на окръжния съд е неправилно в тази обжалвана негова част.
Съгласно разпоредба на чл. 114,ал.3 от ЗЗД, за вземанията от
непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца.
Съгласно разпоредбата на чл. 84,ал.3 от ЗЗД, при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана и затова съгласно чл.
86,ал.1,изр.1 от ЗЗД той дължи при неизпълнението на паричното задължение
обезщетение в размер на законната лихва от деня на деликта. Видно е, че
законодателят разграничава при вземанията за непозволено увреждане
момента на настъпването на забавата на длъжника и на дължимостта на
законна лихва, който е датата на деликта, защото този, който е причинил
вреди, по начало знае за увреждането, от момента, от който започва да тече
давността, който е датата на откриването на дееца. Когато при извършването
на деликта деецът все още не е открит, след откриването му той дължи да
заплати на увредения кредитор обезщетението по чл. 86 от ЗЗД от момента на
деликта, но давността за предявяването на вземането на кредитора в този
случай започва да тече от момента на откриването на дееца. Доколкото с
решението на окръжния съд искът на ищеца е отхвърлен частично за сумата
83 697,40 лв., като е прието настъпване на погасителна давност, то следва сега
да бъде преценено с оглед предмета на въззивното обжалване коя е датата, на
която Б. е открита като деец на длъжностното присвояване, която дата е
началната дата, от която започва да тече давността за предявеното от
кредитора основано на деликт вземане съгласно нормата на чл. 114,ал.3 от
ЗЗД, съответно, погасено ли е вземането за посочената сума по давност или то
е дължимо ведно с лихвата съгласно чл. 86 от ЗЗД.
При вземането за непозволено увреждане правото на иск несъмнено
възниква тогава, когато се знае кой е длъжник, т.е. кой е деликвентът.
Откриването на дееца означава да се узнае, както от увредения, така и
изобщо, кой е причинил увреждането. Именно тогава, когато се установи, че
има увреждане и се открие кой го е извършил, увреденият може да защити
правата си с иск, съответно, от този именно момент и започва да тече
исковата давност за вземането за непозволено увреждане. В случая
дружеството-ищец твърди, че не е узнало нито че има увреждане, нито кой го
е причинил преди събитията, описани в исковата молба. Видно от
представената от ищеца с исковата молба в копие документация, на
11
25.02.2016 г. е направен опис на парите в централна каса, представен в копие
от ищеца с исковата молба, съгласно който в нея има 310 лв., който е
подписан от МОЛ Б.. Видно от доклада на ръководителя на ФИН на
дружеството К. Д. от 29.02.2016 г. до управителя на ЕООД, на същата дата
29.02.2016 г. Б. не се явила на работа без да е уведомила за причина за
отсъствието, а с доклад от 2.03.2016 г. Д. уведомява управителя, че Б. не се
явила на работа и на 1.03.2016 г. На 1.03.2016 г. от ръководителя на ФИН на
дружеството К. Д. е отправен до управителя доклад, представен също в копие
с исковата молба, с който е посочено, че е породено съмнение за
неправомерни действия, водещи до щета на дружеството, от касиера И. Б. и е
поискано разпореждане за извършване на ревизия в срок до 10.03.2016 г. На
1.03.2016 г. е издадена представената с исковата молба заповед на управителя
за съставяне на комисия за извършване на повторна инвентаризация за
снемане на касовата наличност и съпоставяне на счетоводните данни на
централна каса на дружеството с МОЛ касиера И. Б., както и в същия ден да
осъществи запечатване на конкретната парична каса. На 10.03.2016 г. до
управителя е представен доклад от К. Д., представен също от ищеца в копие с
исковата молба, с който е посочено, че е установен размерът на касовата
наличност по документи, но проверка на касовата наличност в касата не е
направена от комисията, тъй като Б. не се явява на работа от 29.02.2016 г. С
представената също с исковата молба в копие заповед от 10.03.2016 г. на
управителя на ЕООД е наредено повторна инвентаризация за снемане на
касовата наличност и съпоставяне на счетоводните данни на централна каса
на дружеството да бъде извършена без присъствието на Б.. Видно от
представения с исковата молба в копие приемо-предавателен протокол от
10.03.2016 г., съпругът на Б. е предал пред комисия 3 броя ключове,
включително за металната каса. Видно от представения в копие с исковата
молба констативен протокол, на 10.03.2016 г. в присъствието на нотариус и на
съпруга на Б. комисията е отворила касата и вътре е намерена сумата 522,56
лв., за което е съставен представения също в копие с исковата молба протокол
за снемане на касова наличност. С доклад от 11.03.2016 г. ръководителят на
ФИН К. Д. уведомява управителя, че на 11.03.2016 г. е изготвена ревизионна
записка, представена също в копие към исковата молба, в която са
обективирани констатираните при инвентаризацията резултати, а именно по
счетоводни документи 141 195,25 лв., наличност в касата 522,56 лв.,
12
констатирана липса 140 672 лв. На 12.03.2016 г. управителят на дружеството е
подал сигнал до ОП-П., представен от ищеца и приет от окръжния съд в
съдебното заседание на 18.02.2020 г., в който са изложени посочените по-горе
обстоятелства, посочено е, че към 11.03.2016 г. Б. продължава да отсъства от
работа, както и че с оглед на констатираната парична липса е налице деяние,
което се квалифицира като престъпление по НК длъжностно присвояване.
Този сигнал е получен в ОП-П. на 14.03.2016 г., видно от приложеното НОХД
№ 6522/2018 г. на РС-Пловдив. Видно от молбата от 31.10.2018 г.,
представена от ищеца в копие с исковата молба, дружеството е поискало да
бъде конституирано като граждански ищец в производството по НОХД №
6522/2018 г. на РС-Пловдив, но, видно от представения в копие също с
исковата молба протокол от съдебното заседание на 11.01.2019 г., това искане
е оставено от наказателния съд без уважение. На 11.01.2019 г. е постановена
от РС-Пловдив присъдата, представена също в копие от ищеца с исковата
молба. С решение от 19.06.2019 г. по ВНОХД № 1000/2019 г. на ОС-Пловдив,
представено също в копие с исковата молба, въззивният съд е потвърдил
присъдата на районния съд. В мотивната част на решението на окръжния съд
е посочено приетото от районния съд, което е видно и от приложеното НОХД
№ 6522/2018 г. на ПРС, че през месец февруари на 2016 г. по повод одит на
дружеството от одиторската фирма са поискали от К. Д. да им бъде изпратена
ревизионна записка за извършена инвентаризация на централна каса, тя
изискала такава от ревизора В. А., който на 24.02.2016 г. отишъл в
централната каса за ревизията, той поискал Б. да извади парите от касата, за
да бъдат преброени, при което Б. му заявила, че парите не са налични в
касата, че били взети лично от нея и че ще ги възстанови до 1-2 дни и всичко
щяло да бъде наред, на 25.02.2016 г. в началото на работния ден А. съвместно
с А. и в присъствието на Б. извършили броене на наличните в централната
каса парични средства и бил съставен опис за тях – 310 лв., който бил
подписан от Б., като Б. заявила пред двамата, че тя е взела липсващите пари и
че ще ги възстанови, тримата отишли при К. Д., пред която Б. също
потвърдила, че парите ги е взела за лични нужди и че ще ги възстанови.
Видно от приложеното НОХД № 6522/2018 г. на ПРС ведно с ДП №212/2016
г. на ОСлС в ОП-П., пр.пр. 2582/2016 г. по описа на РП-П., за целите на
осъществяването на наказателната репресия престъпната дейност на Б. е била
разграничена в три периода с оглед извършването периодично по график на
13
инвентаризациите (ревизиите) на касите на дружеството – от 2.01.2013 г. до
2.01.2014 г., от 2.01.2014 г. до 5.01.2015 г. и от 5.01.2015 г. до 26.02.2016 г. С
оглед на представените от ищеца с исковата молба документи обаче се
установява по категоричен начин, че престъпната дейност на Б., макар и
осъществявана в един значителен период, от 2.01.2013 г. до 26.02.2016 г., не е
разкрита по време на някоя от ревизиите, осъществени през този период, а е
разкрита от служители на дружеството през месец февруари на 2016 г.,
именно когато са осъществени действията по проверка на касовата наличност
в централната каса, като на 10.03.2016 г. е установена тази наличност в размер
на сумата 522,56 лв. и на 11.03.2016 г. е съставена ревизионната записка, в
която е посочена наличността, която се следва по счетоводни документи
(141 195,25 лв.), откритата наличност в касата (522,56 лв.) и констатираната
липса 140 672,69 лв., която ревизионна записка е предоставена на управителя
на дружеството на 11.03.2016 г. с доклада на ръководителя на ФИН К. Д..
Съответно, датата 11.03.2016 г. е тази, на която е станало известно наличието
на увреждане липсата на сумата 140 672,69 лв. и неговия извършител касиера
Б.. Следователно именно най-рано от датата 11.03.2016 г. е възможно да
започне да тече давността съгласно чл. 114,ал.3 от ЗЗД за вземането на ищеца
от това непозволено увреждане. Давностният срок безспорно е петгодишният
по чл. 110 от ЗЗД, който несъмнено не е изтекъл към датата на подаването на
исковата молба в съда 22.11.2019 г.
Следва при тези обстоятелства още да се посочи, с оглед заявения във
въззивната жалба довод, че за начален момент, от който в случая започва да
тече петгодишната давност за предявяване на гражданската претенция, следва
да се приеме моментът на привличането на ответницата като обвиняема, а не
някоя по-ранна дата, че моментът, в който се разкрива деецът на
непозволеното увреждане, по начало следва да се преценява с оглед
особеностите на всеки конкретен случай. Както е посочено в заключителната
част от мотивите на ТР № 5/5.04.2006 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2005 г., ОСГК
и ОСТК, ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат,
началният момент на давностния срок е един и същ, но ако откриването на
дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент,
въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като
тежестта за доказване е на пострадалия с допустимост на всички
14
доказателствени средства по ГПК. В случая дружеството-ищец е открило
наличието на липса и нейния извършител на 11.03.2016 г. и правилно е
преценило, че деянието, с което е осъществено непозволеното увреждане,
представлява престъпление. За него дружеството не може да реализира
имуществена отговорност на своята служителка-МОЛ по реда на раздел II
„Имуществена отговорност на работника или служителя“ от Глава десета на
КТ, в който случай исковете за отговорност поради липса се погасяват с 10-
годишна давност от деня на причиняването на вредата, тъй като нормата на
чл. 203,ал.2 от КТ изрично определя, че за вреда, която е причинена в
резултат на престъпление, отговорността се определя от гражданския закон.
Несъмнено е, че разкритото на 11.03.2016 г. деяние на Б. представлява
престъпление – длъжностно присвояване, както изрично е посочило
дружеството в сигнала си до Прокуратурата от 12.03.2016 г. Следователно за
отговорността на Б. вследствие на осъщественото от нея длъжностно
присвояване е от значение престъпният характер на нейното поведение, като
признаването й за виновна в извършването на престъпление е станало с
присъдата на наказателния съд, постановена на 11.01.2019 г. и влязла в сила
на 11.01.2019 г. От друга страна, нормата на чл. 114,ал.3 от ЗЗД свързва
началото на давностния срок за вземанията от непозволено увреждане от
откриването на дееца. В случая привличането на Б. като обвиняема е станало
с постановление от 4.05.2017 г., видно от приложеното НОХД № 6522/2018 г.
на РС-Пловдив, и това е по-ранният момент от момента на влизане в сила на
присъдата, когато ощетеното дружество е могло да твърди с увереност, въз
основа и на действията на органите на наказателното разследване, че
извършителят на деликта е бил открит. Несъмнено е, че както от датата
4.05.2017 г., така и от датата 11.01.2019 г. до датата на подаването на исковата
молба в съда не е изтекъл петгодишния давностен срок за предявяване на
претенцията. Доколкото обаче в случая липсата е установена с ревизионната
записка от 11.03.2016 г., представена на управителя с доклада от същата дата,
и поведението на Б. представлява очевидно престъпление длъжностно
присвояване, както то е определено и в сигнала до Прокуратурата от
12.03.2016 г., то следва да се приеме, че именно от 11.03.2016 г. деецът на
деликта Б. е открит по смисъла на чл. 114,ал.3 от ЗЗД.
Установява се следователно, че окръжният съд погрешно е приел, че в
15
случая давността за вземанията на ищеца е започнала да тече от момента на
извършване на престъплението, тъй като деецът е известен. Погрешно е
прието от окръжния съд, че в случая престъпната дейност на ответницата
следва да се разделя на периоди. Нейната престъпна дейност е осъществявана
в условията на продължавано престъпление. Присвояването на сумите е бил
на практика един непрекъснат процес, който за целите на наказателното
преследване е разделен с оглед периодите за осъществяването на годишните
ревизии. Погрешно е прието от окръжния съд, че присвояването на всяка
сума е приключило на съответната крайна дата на периода, посочен в
присъдата, поради което е прието, че деянието е извършено на същата дата и
че от нея започва да тече погасителната давност. Неправилен е изводът на
окръжния съд, че относно вземането на ищеца за вреди от присвояване на
сумата 83 697,40 лв. погасителната давност е започнала да тече от 2.01.2014
г., когато според окръжния съд деянието е завършено, и тя е изтекла на
2.01.2019 г. Както бе посочено по-горе, от значение в случая е началният
момент за започване течението на погасителната давност за вземането на
ищеца вследствие на осъществения от ответницата деликт – престъпление
длъжностно присвояване. Този момент се определя съгласно чл. 114,ал.3 от
ЗЗД от откриването на дееца и в случая според апелативния съд това е датата
11.03.2016 г. Затова е неправилно решението в обжалваната негова част, с
която искът е отхвърлен за сумата 83 697,40 лв., то следва да бъде отменено и
сумата да бъде присъдена. Следва да се присъди и законната лихва върху тази
сума съгласно чл. 84,ал.3 от ЗЗД. Както бе посочено по-горе, обезщетението
при неизпълнението на парично задължение се дължи от длъжника съгласно
чл. 86, ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва от деня на забавата, а
съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.3 от ЗЗД при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което при
задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и
законната лихва се дължи от деня на възникване на задължението, в случая от
датата, на която наказателният съд е приел, че тази част от деянието, относно
присвояването от ответницата на тази част от исковата сума, е завършена –
2.01.2014 г. Ищецът претендира за присъждане на лихва от датата 3.01.2014
г., така ще бъде присъдена.
За пълнота, с оглед посочения във въззивната жалба довод на
16
жалбоподателя, че в случая е налице признаване на вземането на кредитора от
Б. с това, че в съдебното заседание на 11.01.2019 г. по НОХД № 6522/2018 г.
на ПРС тя е поискала делото да се разгледа по реда на глава XXVII от НПК,
като изцяло признава фактите и вината си, и затова жалбоподателят се
позовава на чл. 116,б.“а“ от ЗЗД, следва да се посочи, че съгласно тази
разпоредба давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Още в исковата молба дружеството посочва наличието на признание от
ответницата на всички факти, изложени в обвинителния акт, в
разпоредителното заседание на районния съд по наказателното дело, както и
заявява, че признанието на всички факти, изложени в обвинителния акт,
следва да се приеме като съдебно (евентуално като извънсъдебно) признание
на предявените искове. Този довод не е разгледан от окръжния съд.
Окръжният съд е приел, че в наказателното производство не е бил разглеждан
граждански иск на ищеца за процесното вземане, а подаденият от
дружеството сигнал до ОП-П. и започването на наказателното преследване
срещу Б. са действия, които не прекъсват давността с оглед т.2 от ТР №
5/5.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ВКС, ОСГК и ОСТК. Видно от
протокола от съдебното заседание от 11.01.2019 г. по приложеното НОХД №
6522/2018 г. на РС-Пловдив, представен в копие от ищеца и с исковата молба,
Б. се е признала за виновна и е признала изцяло фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт. По начало признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че има задължение
към кредитора, т.е. той декларира, че кредиторът има право на вземане или
защита срещу него. Това волеизявление трябва да бъде ясно и категорично
относно дължимостта и основателността на задължението. Признаването
трябва да има за предмет самото вземане, а не фактите, фактическия състав,
от който то е произлязло. В случая е несъмнено, че с признаване на фактите с
цел провеждане на наказателното производство в съдебната му фаза по
определен ред Б. не е направила волеизявление конкретно относно вземането
на дружеството спрямо нея, съответно, липсва признание на вземането. С
оглед на това в случая няма основания да се приеме, че давността, която е
започнала да тече, както бе прието по-горе, на 11.03.2016 г., е била
прекъсната с признаване на вземането по смисъла на чл. 116,б.“а“ от ЗЗД с
изявлението на ответницата в съдебното заседание на районния съд на
11.01.2019 г. по НОХД № 6522/2018 г. на ПРС.
17
С оглед резултата от въззивното обжалване на ищеца се дължат от
ответницата разноските за производството пред окръжния съд в пълен
размер. С решението на окръжния съд обаче те са присъдени в такъв пълен
размер, независимо че искът е отхвърлен частично. Окръжният съд е приел,
че разноски от ищеца не са направени, като му се дължи само сума за
юрисконсултско възнаграждение, която е определил на 300 лв. Този размер е
максималният съгласно чл. 78,ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал.1 от ЗПП, вр.
чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Този размер
окръжният съд е присъдил в полза на ищеца и в тежест на ответницата,
поради което няма основание сега апелативният съд да присъжда
допълнително разноски за ищеца за производството пред окръжния съд. За
производството по спора пред апелативния съд се претендира от
жалбоподателя също за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение. По начало при условията също на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр.
с чл. 37, ал.1 от ЗПП, вр. чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ ответницата по жалбата дължи да заплати на жалбоподателя такива
разноски, но само ако жалбоподателят е бил защитаван от юрисконсулт.
Видно е, че въззивната жалба е подадена от адвокат, а не от юрисконсулт, а в
двете съдебни заседания на апелативния съд представител на жалбоподателя
не се е явил. Поради това няма основания да се присъжда на жалбоподателя
сума за юрисконсултско възнаграждение. Не се установява да е платено
адвокатско възнаграждение, поради което няма основания да се присъжда на
жалбоподателя и такава сума за разноски. С оглед на това в полза на
жалбоподателя и в тежест на ответницата по жалбата разноски сега за
производството пред апелативния съд не следва да се присъждат.
С оглед резултата от въззивното обжалване следва да се определи и
присъди и съответната ДТ, която дължи да заплати ответницата, тъй като
ищецът не дължи и не е внесъл ДТ за производството пред окръжния и пред
апелативния съд съгласно чл. 83,ал.1,т.4 от ГПК. Окръжният съд е присъдил
ДТ само върху размера, за който е уважил иска за репариране на
непозволеното увреждане. Следва сега да се присъди в полза на апелативния
съд дължимата ДТ с оглед на сумата, която сега се присъжда с решението на
апелативния съд 83 697,40 лв. - дължимата ДТ за първоинстанционното
производство в размер на още 3 347,90 лв. Следва да се присъди съгласно чл.
18
78,ал.6 от ГПК в полза на апелативния съд и дължимата ДТ за въззивното
производство – 1 673,95 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 474, постановено на 14.04.2020 г. по гр.д. 2733/2019 г.
на Окръжен съд-Пловдив, В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е
отхвърлен предявеният от „В.и к.“ЕООД-гр.П. против И. М. Б. иск в частта, с
която се претендира сумата 83 697,40 лв., представляваща присвоена от Б.
сума на неустановени дати в периода 2.01.2013 г.-2.01.2014 г., КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. М. Б., ЕГН ********** от гр. П., **** да заплати на „В.и
к.“ЕООД-гр.П., ****, ЕИК ********* по предявения от него на 22.11.2019 г.
иск още сумата 83 697,40 лв. (освен вече присъдените от окръжния съд суми
35 837,68 лв. и 21 137,61 лв. или искът се уважава за пълния предявен размер
от 140 672,69 лв.) като обезщетение по реда на чл.45,ал.1 от ЗЗД за
претърпени имуществени вреди, причинени от престъпление длъжностно
присвояване общо на сумата 140 672,69 лв., за което престъпление И. М. Б. е
призната за виновна с присъда по НОХД № 6522/2018 г. на РС-Пловдив,
която сума 83 697,40 лв. Б. е присвоила на неустановени дати в периода
2.01.2013 г.-2.01.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума 83 697,40
лв., считано от 3.01.2014 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА И. М. Б., ЕГН ********** от гр. П., **** да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд – гр. Пловдив
сумата 3 347,90 лв. – ДТ, дължима за производството пред първата съдебна
инстанция Окръжен съд-Пловдив, и сумата 1 673,95 лв. – ДТ, дължима за
производството пред въззивната инстанция Апелативен съд-Пловдив,
съгласно чл. 78, ал.6 от ГПК и чл. 109, ал.1, изр.1 от Правилника за
администрацията в съдилищата, както и сумата 5 лв. за ДТ за издаване на
изпълнителен лист за събиране на горните суми при невнасянето им от
ответницата Б. до влизане на настоящото решение в сила.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
19
Върховния касационен съд – гр. София с касационна жалба в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20