О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. ЛОВЕЧ, 03.12.2019 г.
Окръжен съд - Ловеч, граждански състав, в закрито
заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
като разгледа докладваното от съдия Павлова в.ч.гр.д. № 627
по описа за
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана
чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт К.С., срещу
Разпореждане № 31468/30.09.2019 г.. на Районен
съд – Троян, постановено по ч.гр.д. № 855 по описа на
съда за
Моли съда в условията на евентуалност, в случай че
настоящият състав счете, че има правомощието да се произнесе по същество на
спора в заповедното производство, да вземе
предвид, че счита, че в Разпореждане № 1468 от
30.09.2019г., постановено по ч.гр.д. № 855/2019г. по описа на Районен съд - гр.
Троян, Гражданска колегия, IV състав са налице и други пороци, а именно - съдът
грешно е мотивирал своята позиция, като не е възприел правилно фактическата
обстановка и/или е достигнал до погрешни изводи за прилагането на законовите
разпоредби, във връзка с което излагам следните аргументи:
Твърди, че видно от представените с исковата молба
Искане за отпускане на потребителски кредит и Стандартен европейски формуляр е,
че длъжникът предварително е посочил параметрите на желания от него кредит и
съответно е бил запознат с опционалните възможности, които предоставя
дружеството, имал е възможност да прецени дали
параметрите на уговорения кредит отговарят на финансовите му възможности. От
друга страна счита, че договорът,
Споразумението за предоставяне на допълнителен пакет от услуги и ОУ са подписани на всяка една страница от длъжника по
процесния договор, което свидетелства, че е запознат със съдържанието на всеки
един от документите.
Твърди, че видно от условията на договора и ОУ, които
са неразделна част от него, сключването на споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за отпускането на
кредита. Сочи, че сключването на споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и зависи
единствено от неговата воля и поради това не може да
става дума за неравноправна клауза - Споразумението е подписано по искане на
клиента, а кредиторът по никакъв начин не го е задължил да го подпише, като изрично на няколко места в документите е посочено, че
закупуването на пакета от допълнителни услуги не
е задължително за сключването на договора и за отпускане на исканите суми. Твърди, че клиентът е
пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги, като е декларирал това в
искането си за отпускане на кредит. Сочи, че пакетът
от допълнителни услуги предоставя на длъжника право да получи услуги, които не
са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение.
Цитира, че съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за
друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". Смята, че от това правило се налага изводът, че
споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително представлява
услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за
кредит в полза на друго лице – кредитополучателя и съгласно
съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни и доколкото втората част от определението за договор за
потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за
кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за
потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Сочи, че в българското действащо право, в отношенията
между правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в
правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и
се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Твърди, че тези три възможности, включени в понятието
свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те
съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида
за свободна инициатива. Излага, че с оглед на
принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат Договор за потребителски кредит № ********** и подписаното
към него Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Твърди, че длъжникът се е съгласил с тази цена на
кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр
за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на
договора, така и с не обективиране на желанието си да се откаже от сключения
договор и с погасяване на месечни вноски.
Счита за нормално, когато едно лице иска да получи
определени средства или услуги, да заплати възнаграждение или тяхната цена. За
получената по заема сума/главница/, клиентът дължи възнаграждение, което се
изразява в договорената между страните в рамките на законовите изисквания
възнаградителна лихва. Сочи, че споразумението от
своя страна дава възможност на клиента през целия живот на договора да влияе на
неговите най-съществени характеристики - да отлага вноски, да намалява вноски и
др. и това, освен че улеснява длъжника, създава и
несигурност по отношение на кредитора относно
очакваните плащания, тъй като последният не може да бъде сигурен дали ще получи
всички плащания на посочените в първоначалния погасителен план дати, не знае
дали няма да получи вноски с по-малък размер и други.Сочи, че когато тази несигурност се възпроизведе в
по-голям мащаб, а именно относно множеството кредити, които отпуска „ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД, това може да доведе и до финансова нестабилност. Смята, че този факт се взема предвид при преговорите
относно условията, при които ще се подпише Сочи, че споразумението
за предоставявне на допълнителни услуги между страните, Клаузите от общите условия, свързани с пакета от
допълнителни услуги уреждат отношенията между страните само в случай че
клиентът е пожелал и сключил Споразумение за предоставяне на допълнителни
услуги и в противен случай тези клаузи от ОУ не се
прилагат, тъй като остават безпредметни и по никакъв начин не обвързват
клиента.
Излага, че „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД в
качеството си на кредитор не създава задължение за потребителя при сключване на
договор за потребителски кредит, да сключи и споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, а тази възможност през
клиента се явява опционална. Излага, че в обхвата на
общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР,
попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването
на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора
за кредит. Изтъква,
че предвид това следва, че
разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват
част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по
процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя
отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не следва да се
включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В
тази връзка цитира Решение № 309126 от 09.01.2018г, по описа
на СРС и Решение № 6308 от 01.11.2018г. поадм.д. № 5771/2018 г. на
Административен съд-София.
С оглед на гореизложеното, счита изводите
на съда, че е налице нарушение на разпоредбите на ЗПК за неоснователен. Счита, че за кредитора е налице законовоустановена възможност
да предлага допълнителни услуги, че поради характера им те са извадени от
годишния процент на разходите по кредита, както и че Споразумението между
страните е сключено по искане на клиента, направено при информиран избор от
негова страна. Твърди,
че е налице клауза, която не се прилага автоматично за всички сключени от
дружеството договори и относно всички негови контрахенти, а само по отношение
на тези, които изрично са изразили желание и договорили конкретни условия.
В този смисъл цитира практика на Рс и ОС в
страната. В допълнение отбелязва, че са налице действащи законови разпоредби, които
изрично посочват кои клаузи в даден договор биха били неравноправни и по отношение на подобни случаи чл. 24 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) изрично препраща към чл. 143-148 от Закона за
защита на потребителя (ЗЗП). Сочи, че чл. 143 от ЗЗП в
19 точки определя кои клаузи биха поставили потребителя в неравноправно
положоние спрямо кредитора. Видно от цитираната разпоредба и от приложените по делото доказателства е, че
Споразумението за представяне на пакет от допълнителни услуги е съобразено с
изискванията на закона и не попада в нито една от множеството хипотези, описани
в чл. 143 ЗЗП и всички суми по договора представляват
индивидуално уговорени клаузи, а именно -каква сума клиентът желае да му бъде
отпусната, какви ще са ГЛП и ГПР по договора, както и дали да бъде подписано
споразумение за предоставяване на допълнителни услуги и какво възнаграждение ще
се дължи за него.
Твърди, че видно от приложените по делото документи
годишният процент на разходите (ГПР) отговаря изцяло на законовите изисквания. Твърди, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България". Като се вземат
предвид разпоредбите на Постановление № 100 от 29 май
Цитира, че в Решение по гр. дело № 972/2018г. по описа
на PC Пазарджик Уговореният между страните годишен лихвен процент от 41,17 %.
представляваш възнаграждението, дължимо на кредитора за предоставянето на
сумата в заем, не накърнява добрите нрави, тъй като от една страна е в рамките
на максималния размер на разходите по кредита, регламентиран в чл. 19. ал. 4 ЗПК - петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, а от друга
страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем с
невисока стойност, отпуснат в рамките на един ден, но за сравнително дълъг
период от време, при това от небанкова финансова институция, който е
високорисков за кредитора и рискът в тези случаи
следва да бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна лихва".
В този смисъл цитира и Решение по гр. дело № 972/2018г. по описа на PC
Пазарджик; Решение по гр. дело № 5686/2018г. по описа на PC Русе; Решение №
122/30.01.2019г. по гр. дело № 3443/2018г. по описа на PC Русе; Решение № 213/
17.01.2019г. по гр. дело № 5316/2018г. по описа на PC Варна; Решение № 136/
11.01.2019г. по гр. дело № 2398/2018г. по описа на PC Варна; Решение № 484/
07.01.2019г. по гр. дело № 936/2018г. по описа на PC Силистра; Решение №
256/01.02.2019г. по гр. дело № 5810/2018г. по описа на PC Бургас; Решение № 96/22.03.2019г.
по гр. дело № 1270/2018г. по описа на PC Нова Загора; Решение №
278/28.03.2019г. по гр. дело № 1828/2018г. по описа на PC Шумен, Решение №
154714/01.07.2019г. по гр.д. 43211/2018 г. по описа на PC София, Решение №
163420/11.07.2019г. по гр.д. 58654/2018 г. по описа на PC София.
Счита, че принципно за страните няма пречка да
уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични
задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД, като с ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, а със заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238
от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без
да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Сочиш, че разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно
която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на договора със ЗИД на ЗПК
и е в сила от 23.07.2014 г. и следователно към датата на сключване на договора за
кредит страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на
ГПР.
Сочи, че длъжникът се е съгласил с тази цена на
кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр
за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на
договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения
договор и с погасяване на месечни вноски. Счита, че е известен факт, че паричният ресурс на небанковите институции е
многократно по-скъп от този на банките с оглед на факта, че не могат да
осъществяват влогонабиране, както и, че лихвите при
небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат
финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от
банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност.
Изтъква, че срещу ползвания кредит заемателят
кредитополучател плаща възнаградителна лихва, която по своето естество
представлява възнаграждението, което длъжникът на пари или на други заместими
вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени в собственост и се
е разпоредил с тях. Сочи, че когато се
изследва въпросът за справедливия размер на договорната лихва, следва да се
отчете характерът на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да
предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я
върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва, както и други фактори като -
рискът, който поема кредиторът, бързото отпускане и усвояване на кредита, без
да са необходими дългосрочни преговори, без да е необходимо заемателят да
предоставя голям брой документация, без да е задължително необходимо да се
предостави обезпечение по кредита, било то вещно или лично, без да са налице
завишени изисквания относно доходите на клиента, за да бъде одобрено искането
му за кредит, както и за отпускането на същия. Твърди, че тези, както и редица други фактори оказват влияние
върху отношенията между страните и клаузите, които уговарят помежду си. Сочи, че възнаградителната лихва, която е включена в
договора, представлява цената, която клиентът следва да заплати във връзка с
бързото и лесното получаване необходимите му парични средства, като в случая, ищецът е институцията, която се е съгласила
да отпусне кредит на ответника, тъй като последният очевидно се е нуждаел от
тях и то в кратки времеви срокове, въпреки не толкова надеждните му показатели
и въпреки високото ниво на риск - условия, при които ответникът едва ли би
получил одобрение от друга финансова институция, било то банкова или небанкова.
Твърди, че за да има реципрочност и еквивалентност на
престациите, клиентът се е съгласил да заплати посочената в договора
възнаградителна лихва и по този начин той си е
осигурил възможността да посрещне други свои разходи, които са били належащи и
да заплати своите задължения разсрочено - за по-дълъг период от време.
Излага, че към момента, предвиден за плащане на
вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е
бил 10 %, а петкратния й размер - 50 %. т.е. в
конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени
вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение на
законовото изискване, както и на добрите нрави, като уговореният размер на
„оскъпяване" на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави,
защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в
облигационното отношение.
Счита за незаконосъобразни и съответно
неправилни изводите на съда, че лихвеният процент противоречи на добрите нрави.
След като законодателят изрично е определил лимит на ГПР и изрично е посочил,
че в него се включват и лихвите по кредита и при положение, че това ограничение
е спазено по процесния договор, не може да се прави тълкуване, с което да се
отрича установеното по законов ред положение, като обратното
би означавало да се приеме, че спазвайки законовите разпоредби, кредиторът е
сключил договор, който противоречи на добрите нрави. Подобна гледна точка счита
за лишена от правна логика и основание.
Цитира съдебна практика в горния
смисъл. Както е посочено и в
цитираната съдебна практика:
Отбелязва, че годишен процент на разходите, представлява:
общите разходи по кредита, които включват лихва, комисионна, такси и
възнаграждение за кредитен експерт/посредник/, както и всички други разходи,
свързани с договора за потребителски кредит, с които кредополучателя се
съгласява, като годишен лихвен процент е: процентът, с който
се олихвява усвоената главница. За различните видове кредити той може да бъде
различен.
Отбелязва също и, че ГЛП е част от годишния процент на
разходите (ГПР), включен е в него, а не се начислява отделно.
Твърди, че процентите/размерът/ на ГПР и ГЛП не са
определени в общите условия, а са част от самия договор за потребителски кредит
и са уговорени индивидуално между страните за конкретния договор за
потребителски кредит.
Отбелязва, че дължимите договорно възнаграждение и
възнаграждение по избран и закупен пакет от допълнителни услуги, произтичат от
различни договорни клаузи и поради това, дори една от тях да бъде приета за
нищожна, това не влече нищожността на другата, независимо дали съдът е приел,
че възнаграждението по избран и закупен пакет противоречи на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Оттук, счита за неправилен
изводът на съда за недействителност на споменатите клаузи от Договора за
потребителски кредит, съответно за недължимост на лихви, такси и други
задължения, свързани със сключения договор.
Сочи, че съдът е коментирал действителността на вземания, които
не са претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, а именно - неустойка и такси по тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането /стойността на тези задължения в заявлението е 0.00 лв./, като освен това, съдът е приел определени клаузи за нищожни
без да е запознат с тяхното съдържание, без да знае какви точно уговорки са
постигнати между страните/ГПР, ГЛП и др./. Твърди, че са изложени и оскъдни до никакви мотиви относно недействителността на
посочените в заявлението задължения. Смята, че е налице едно бланкетно
разпореждане, което цели да отхвърли голяма част от вземанията на заявителя,
без да се запознае с тяхното основание и превръщащо защитата на потребителя в
самоцел и по този начин се е стигнало до едно
превратно тълкуване и прилагане на законовите разпоредби.
Въз основа на гореизложеното,моли съда да отмени Разпореждане № 1468 от 30.09.2019г..
постановено по ч.гр.д. № 855/2019г. по описа на Районен съд - гр. Троян,
Гражданска колегия, IV състав, в частта, в която се отхвърля заявлението на
„ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК против длъжника В.В.К., за вземанията за договорно възнаграждение и
възнаграждение за закупен пакет от услуги, като вместо него постановите да бъде
издадена заповед за изпълнение относно всички вземания на „ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД, претендирани със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в
срок-разпореждането е получено от заявителя на 8.10.2019 г., а жалбата е
подадена на 15.10.2019 г. /п.кл/, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 855/2019 г. по
описа на Районен съд – Троян, намира за установено следното:
Със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния съд, заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е
претендирал, че В.В.К. *** дължи заплащане на следните суми: 279,82 лв.,
представляваща главница; ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането, 40,96 лв. – договорно възнаграждение; възнаграждение
за закупен допълнителен пакет от услуги в размер на 200 лв, начислени за
периода от датата на изпадане в забава 8.06.2016 г. до 18.07.2017 г.В
обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от
Договор за потребителски кредит с № 30007679103/30.03.2016 г. по силата на
който К. се е задължила да погаси задължението си за срок от 24 месеца с
месечни вноски в размер на 62,09 лв. и падеж всяко 7 число на месеца. Излага,
че съгласно ОУ към договора длъжникът дължи договорно възнаграждение за
изтегления кредит, което е предварително определено и е разсрочено във времето,
като се погасява в рамките на погасителния план, като неизплатеното договорно
възнаграждение възлиза на 40,96 лв. Излага, че страните са сключили
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по силата на
което длъжникът дължи възнаграждеине, което става изискуемо с подписването му и
то следва да бъде разсрочено за срока на договора, на рани месечни вноски и
добавено към месечните вноски за погасяване на кредита, като в случая
неизплатеното възнаграждение за закупени от длъжника пакето т допълнителни
усулги възлиза на 200 лв. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението по
договора, като е платил 15 погасителни вноски и е изпаднал в забава, като
последната погасителна вноска е била на 7.04.2018 г. Твърди, че след като
падежът и на последната погасителна вноска е настъпил на 7.04.2018 г, то
кредитът става изискуем в пълен размер, поради което претендира заплащане на
сумите: 279,82 лв., представляваща главница; ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, 40,96 лв. –
договорно възнаграждение; възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги в размер на 200 лв, начислени за периода от датата на изпадане в забава
8.06.2016 г. до 18.07.2017 г , както и 25 лв.ДТ и 150 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
С Разпореждане № 1468/30.09.2019 г., постановено по делото, районният
съд е уважил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 5290/26.09.2019
г. на „Профи кредит България“
ЕООД за следните суми: 279,82 лв. главница ведно със законна лихва,
считано от датата на подаване на заявлението 25.09.2019 г. до изплащане на
вземането, както и за 25 лв. ДТ и 50 лв юриконсултско възнаграждение, като е
отхвърлил заявлението в частта за вземане в размер на сумата 40,96 лв.
договорно възнаграждение и 200 лв. възнаграждение за закупен допълнителен пакет
от услуги поради противоречие със закона и добрите нрави.
Настоящата инстанция с определение №906/20.11.2019 г. е оставила заявлението
без движение с указания в 3 дневен срок заявителят да посочи датата, на която е
усвоен потребителския кредит и неговият размер, какви точно суми са включени
във всяка една месечна вноска, датата, на която срокът на договора е изтекъл.
С допълнителна молба вх.№8232/3.12.2019 г. заявителят в изпълнение на
дадените му указания от съда е уточнил, че отпуснатата сума на длъжника по
договора за кредит е била в размер на 600 лв. и е усвоена на 30.03.2016 г.,
като е погасена сума от 320,18 лв. и остава от главницата да се изплатят 128,14
лв. Уточнено е, че предварително уговореното договорно възнаграждение възлиза
на 290 лв. и представлява 41,17 % уговорен ГЛП, а ГПР е в размер на 49,88% в чл.6 от ОУ към ДПК и от тази сума са
заплатени 249,20 лв. и остават 40,96 лв.
Посочва, че
задълженето на длъжника е разпределено по вноски, като остават незаплатени
вноски от №16 до №24, падежът на последната погасителна вноска е настъпил на
7.04.2018 г. и по този начин след като договорът е изтекъл кредита става изискуем в пълен размер.
С оглед на
гореизложеното настоящата инстанция счита, че частната жалба е частично
основателна досежно претенцията за договорно възнаграждение в размер на сумата
от 40,96 лв. След като ЛОС е оставил без движение частната жалба, „Профи кредит
България“ ЕООД е конкретизирал, че това уговореният между страните ГЛП е в
размер на 41,17%. По същество то представлява възнаграждението, дължимо на
кредитора за предоставянето на сумата в заем, не некърнява добрите нрави, тъй
като от една страна е определно в рамките на максималния размер на разходите за
кредита-49,88% регламентиран в чл.19 ал.4 от ЗПК-петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения, а от друга страна е съобразен с обстоятелството,
че се касае за необезпечен заем с невисока стойност, отпуснат за сравнително
дълъг период от време от небанкова институция с единствен длъжник по него.
Следва да се отбележи, че мотивите на ТРС да отхвърли претенцията за договорна
лихва касаят такава за неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
каквато претенция не е предявена в настоящето производство. Следователно по тези съображения частната
жалба се явява основателна и атакуваното разпореждане следва да бъде отменено
досежно отхвърляне на заявлението за издаване назаповед за изпълнение по реда
на чл.410 от ГПК за договорно възнаграждение в размер на сумата от 40,96 лв и
следва да бъде постановено издаване на заповед за изпълнение за тази сума, като
за целта делото следва да се върне на ТРС за издаване на заповедта.
От друга страна въззивната
инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че спрямо договорът за
паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на
заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също
така следва да бъде посочено, че съгласно чл.411 ал.2 т.2 от ГПК съдът е
задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и
на добрите нрави. В случая съдът счита, че частната жалба е
неоснователна досежно претенцията за възнаграждение за закупен допълнителен
пакет услуги в размер на 200 лв. Тази претенция е в противоречие с нормата на
чл.33 ал.1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Не
става ясно от заявлението и допълнителната молба на частния жалбоподател да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събира таксата
да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и не е
посочено какво представляват тези така наречени „услуги”, които по размер са
равни на стойността на отпуснатият кредит от 600 лв. Тази клауза води до
неправомерно оскъпяване на кредита и по същество до неоснователно обогатяване, като
заобикаля императивната норма на чл.33 от ЗПК и в този смисъл искането
противоречи на закона и морала и следва да бъде отхвърлено.
Неправилен е извода
на жалбоподателя, че съдът нямал възможност да установи неравноправността на
една клауза в настоящото производство. Както вече се посочи по-горе в чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК императивно е посочено, че в заповедното производството
съдът следи служебно дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави,
а неравноправната клауза е частен случай на последното. В тази насока са и
изводите на районния съд като последният е съобразил и чл. 6, § първи от
Директива 93/13 ЕИО на Съвета и чл. 24 от ЗПК, което настоящият състав подкрепя
изцяло.
С оглед изводите на ЛОС атакуваното разпореждане следва да бъде отменено
в частта, с която е отхвърлено предявеното заявление по чл.410 от ГПК от „Профи
Кредит България”ЕООД с което се иска
издаване на заповед за изпълнение срещу В.В.К. с постоянен и настоящ адрес ***
частта за претендирано договорно възнаграждение в размер на 40,96 лв, като се
разпореди да бъде издадена заповед за изпълнение срещу В.В.К. с горните данни
за сумата 40,96 лв, представляваща договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит №**********/30.03.2016 г. В станалата част, досежно
претенцията за 200 лв. възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги
разпореждането, с което тя е отхвърлена се явява правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д Е Л
И :
ОТМЕНЯ като
неправилно разпореждане №1468/30.09.2019 г. постановено по
ч.гр.д.№855/19 г. по описа на ТРС в частта, с която е отхвърлено предявеното заявление по чл.410 от ГПК от „Профи
Кредит България”ЕООД с ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез процесуалния
представител на дружеството юрисконсулт К.С., с което се иска
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.В.К. с
постоянен и настоящ адрес *** частта за претендирано договорно възнаграждение в
размер на 40,96 лв, вместо което ПОСТАНОВИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на Профи Кредит България”ЕООД с горните данни заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.В.К. ЕГН ********** с постоянен
и настоящ адрес *** за сумата от 40,96 лв, представляваща претендирано
договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит
№**********/30.03.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№1468/30.09.2019 г. постановено по ч.гр.д.№855/19 г. по описа на ТРС в частта,
с която е отхвърлено
заявлението за вземане в размер на сумата 200 лв. представляващо
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги.
ВРЪЩА делото на ТРС за издаване на заповедта.
Определението не подлежи на
касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.