№ 88
гр. Русе, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20214501000196 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ИЛ. Д. Д., ЕГН: **********, с адрес
гр. Русе, ул. „Б.“ № ***, вх. 1, ет. 2, ап. 4, чрез адв. С.Д. В. от АК – Русе, със
съдебен адрес гр. Русе, ул. „Рупел“ № 2, вх. 1, ет. 3, ап. 9, срещу Решение №
260233/28.04.2021 г. по гр.д. № 1625/2020 г. на РС – Русе, в частта, с която е
признато за установено, че жалбоподателят дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумите от 13 471,14 лв.
– главница за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г. по Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от 16.12.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, 5 107,71 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до
20.09.2025 г., 529,71 лв. – обезщетение за забава за периода от 21.12.2018 г.
до 16.12.2019 г., които суми са били предмет на Заповед № 3710 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.12.2019 г. по ч.гр.д.
№ 7598/2019 г. на РС – Русе.
1
Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, необосновано,
неправилно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Представените по делото документи от страна на ищеца – договор за
потребителски паричен кредит, кратък медицински въпросник, сертификат
PLUS-15350249, общи условия за застраховка „Защита на плащанията“,
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. и
приложението към него от 10.06.2019 г., писменото потвърждение за цесията
и пълномощните, както и други документи, били представени само в заверени
преписи, но не и оригинали. Не съществували доказателства, че сумите,
обективирани в процесния Договор за кредит, били действително преведени
по сметката и усвоени от страна на ответника И.Д.. Не били представени
първични счетоводни документи, удостоверяващи породеното задължение на
ответника към кредитодателя, респективно неговия размер. Това било
потвърдено и устно от вещото лице във връзка с изготвените съдебно
счетоводни експертизи. Вещото лице заявило, че му били изпратени по имейл
само файлове, които не представлявали официални документи – нямали нито
подпис, нито печат, на базата на които би могла да се произнесе експертизата
със заключението си. Неправилен бил извода на районния съд за липсата на
спор относно усвояването на сумите по кредита от страна на ответника.
Неправилно РРС оставил без подробно разглеждане обстоятелството, че
вещото лице не могло да установи конкретен размер и на кое застрахователно
дружество застрахователят „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
заплатил застраховката по конкретния договор. Неправилно районният съд
приел за установено, че общият размер на кредита възлизал на сумата от
15 375,00 лв., включваща освен чистата му стойност и 375 лв. такса
ангажимент. Това не отговаряло на действителното фактическо и правно
положение, тъй като в приложения Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити се съдържала
информация, че общият размер на кредита бил 15 000 лв., а нетната сума за
получаване по сметката била 14 625 лв., което противоречало на становището
на РРС, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е предоставило кредит в
размер на 15 000 лв. Жалбоподателят Д. не бил полагал подпис върху този
Стандартен европейски формуляр, поради което неправилен бил изводът на
районния съд за това, че е запознат със съдържанието на формуляра и същият
бил подписан. Показанията на св. ИИ.Т. били неглежирани от районния съд.
2
Нямало доказателства вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
срещу ответника Д. да е било цедирано. От представения Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., Клон България, и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД не се доказвало по безспорен начин цесионният договор
да има действие по отношение на жалбоподателя. Липсвало подписи на двете
страни по цитирания Рамков договор, Приложението към него било
подписано само и единствено от купувача, но не и от продавача. Рамковият
договор за прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. бил сключен за срок от
една година бил сключен преди процесния Договор за кредит, който бил от
04.10.2017 г. Същият бил изтекъл към 27.07.2018 г., като към този момент
ответникът не бил в забава и задължението му не било прехвърляно. Нямало
доказателства Рамковият договор да е бил удължаван. Договорът за кредит
нарушавал разпоредби от ЗПК, поради което бил недействителен. Липсвало
яснота относно начина, по който бил формиран ГПР в размер на 11,18%,
каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. Това
било самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22
ЗПК. Неспазено било изискването за минимален размер на шрифта на
договора съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, което също се санкционирало с
недействителност на договора за кредит. В случая клаузите на договора били
отпечатани на шрифт по-малък от 12, като за установяването на това
обстоятелство не били необходими специални знания по смисъла на чл. 195,
ал. 1 ГПК. Кредитополучателят не следвало да дължи и сумата за
застрахователна премия, която съставлявала част от претендираната
главница, тъй като не били налице доказателства за наличието на валидно
застрахователно правоотношение, както и такива, сочещи, че кредиторът е
заплатил тази премия. Не бил представен застрахователен договор, а съгласно
чл. 344 КЗ застрахователният договор се сключвал в писмена форма като
застрахователна полица или друг писмен акт. Моли за отмяната на
атакуваното решение и за постановяване на ново, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени изцяло, а в условията на евентуалност – да постанови
отхвърлително решение за всички суми, освен за главницата в размер на
15 000 лв., като след приспадане на всички останали плащания по договора от
същата оставала само сумата в размер на 10 673,22 лв. Моли за присъждането
на разноски. В условията на евентуалност, при цялостно отхвърляне на
3
въззивната жалба, моли Окръжния съд да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство.
Въззиваемата страна „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
„Люлин“, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф.
4, чрез юрк. И.Н., в законоустановения двуседмичен срок, е депозирала
отговор, с който счита въззивната жалба за неоснователна. Съгласно трайната
съдебна практика, ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, то същото
уведомление достига до длъжника с връчване на препис от исковата молба и
съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД.
Ответникът бил уведомен за извършената цесия преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди подаване на
исковата молба, тъй като адресът на връчване съответствал на посочения от
него в договора за кредит. Фактическо връчване не било осъществено поради
бездействие от страна на получателя. Кредиторът положил необходимите
усилия да изпълни задължението си да уведоми длъжника. Излага пространни
твърдения за това, че цесията ще се счита за връчена и на особен
представител на ответника, когато такъв е назначен на основание чл. 47, ал. 6
ГПК, поради неоткриването му на посочения от него адрес, въпреки че в
делото не е налице такава хипотеза. За прехвърлянето на право по силата на
договор за цесия било достатъчно постигането на съгласие по съществените
условия между цедента и цесионера, като длъжникът не участвал в договора и
неговото съгласие не било необходим елемент от него. Липсата на
уведомление не правила цесията недействителна, нито освобождавала
длъжника от задължението да плати на новия кредитор. ЗПК бил приет през
2010 г. с цел да се извърши транспониране на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. Държавите членки не следвало да запазят или
въведат национални разпоредби, различни от предвидените в Директивата,
което не било сторено от българския законодател, тъй като той е въвел
допълнително изискване към договорите за потребителски кредит – всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид формат и размер
шрифт – не по-малък от 12. Неспазването му водело до значителна санкция за
кредитодателя – загубване на правото да получи лихви и разноски по кредита.
4
Приемането на по-строги разпоредби от предвидените от държавите членки
създавало пречки пред функционирането на вътрешния пазар. Така
изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК текстът на договора за потребителски кредит
да бъде изписан с шрифт не по-малък от 12 пункта противоречал на
Директива 2008/48/ЕО и не следвало да бъде прилагано. Погрешно
жалбоподателят се позовавал на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК относно
необходимостта на погасителния план да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяване на главницата и лихвата, дължими
при различни лихвени проценти. Това било неприложимо, защото в
процесния договор за кредит било уговорено, че заетата сума се погасявала
при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение правилността му, по наведените от въззивната
страна доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
По делото е установено, че на 04.10.2017 г. между жалбоподателя И.Д. и
дружеството „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД бил сключен Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-15350249, съгласно който „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД предоставило на Д. договор за кредит в
размер на 15 000 лв. Към кредита влизала и сумата от 375 лв. – такса
ангажимент, която според т. 2, изр. 3 и 4 и т. 3 от Условията по договора се
заплаща, когато кредиторът сключвал договор при фиксиран лихвен процент
по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, а заплащането е предпоставка кредиторът да
отпусне заетата сума. Въпросната такса ангажимент е включена в сумата от
15 000 лв. – съгласно Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация, приложен на л. 22 от делото, следователно общият размер на
5
главницата, съответно на отпуснатия заем, не е 15 375 лв., както е приел
районният съд. В Договора е посочено, че ГЛП е в размер на 9,90%, а ГПР –
11,18%. Общата стойност на задълженията по кредита била 27 097,92 лв.,
която кредитополучателят се задължил да върне на 96 погасителни вноски,
всяка от които от по 282,27 лв., както правилно е установил районният съд.
Първата вноска била дължима на 20.10.2017 г., а последната – на 20.09.2025 г.
Страните по договора се съгласили да бъде сключена и застраховка на
плащанията със застрахователна премия в размер на 5 400 лв., но тъй като
назначената по делото съдебна счетоводна експертиза не е установила дали
тази сума е била действително платена от кредитодателя на застрахователя,
районният съд е намалил съответно присъдената главница с останалата
неплатена вноска по застрахователната премия в размер на 281,25 лв., както е
заявило вещото лице в съдебното заседание на 10.12.2020 г. и впоследствие и
в допълнителната съдебна счетоводна експертиза (л. 115 и л. 145 от делото).
Районният съд правилно е приел за недоказано обстоятелството, че
направените оспорвания на за неподписване на договора за кредит,
приложенията и условията към него от страна на жалбоподателя в отговора
на исковата молба не е подкрепено с доказателства, поради което същите са
неоснователни и документите, носещи подписа на кредитополучателя
жалбоподател, обвързват същия като частни писмени документи с неоспорена
автентичност.
С Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017
г., съобразно Приложение № 1 от 10.06.2019 г., кредитодателят „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД прехвърлил на въззиваемия ищец „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД вземането си срещу жалбоподателя И.Д..
Кредитодателят потвърдил писмено на цесионера извършената продажба на
вземането, като упълномощил последния да уведоми длъжника. Така ищецът
цесионер изпратил две уведомителни писма до длъжника – първото на
11.06.2019 г., а второто – на 04.12.2019 г. И двете писма са били адресирани
до непосочен в Договора за кредит адрес – гр. Русе, ул. „Оборище“ 30, ет. 1, а
не до този, който, видно и от приложената към заповедното производство
справка НБД – гр. Русе, ул. „Б.“ № ***, ет. 2, ап. 4, е посочил
кредитополучателя и на който е адресно регистриран. Вещото лице по
назначената допълнителна счетоводна експертиза е установило, че длъжникът
е получил уведомлението за предсрочна изискуемост на 09.12.2019 г. В
6
същата експертиза е посочено още и че предсрочната изискуемост е
настъпила на 20.12.2018 г.
Назначената по делото съдебна счетоводна експертиза е установила, че
ответникът жалбоподател е направил погашения по кредита в общ размер от
3 951,78 лв., от които 1 517,82 лв. главница, 1 590,21 лв. възнаградителна
лихва и 843,75 лв. застрахователна премия. Така остатъкът от задължението
възлизал общо на 18 781,14 лв., от които 13 763,43 лв. главница и 5 107,71 лв.
възнаградителна лихва. За съществуващите договорни отношения между
страните свидетелства и свидетелката на жалбоподателя ИИ.Т., която посочва
начина, по който жалбоподателят е плащал вноските по кредита през периода
2018 г. – 2019 г.
Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че сумата по кредита
не е била усвоена от него. Това обстоятелство е доказано с назначената
съдебна счетоводна експертиза и допълнителна такава. Представянето на
първични счетоводни документи не може да бъде третирано като абсолютно
доказателство, което само и единствено да послужи като такова за усвояване
на процесния кредит, още повече че има други приложени писмени
доказателства, които доказват сключването на договора. Вещото лице е
заявило, че не е могло да установи как е била плащана застрахователната
премия, поради непредставянето на тези счетоводни документи, поради което
инкорпорираната в главницата сума за заплащане на застрахователна премия
е била правилно отхвърлена от районния съд. Освен това страна
жалбоподателят не е възразил срещу нито едно от изготвените заключения, а
неговият процесуален представител е заявил същите да бъдат приети.
Следователно за районния съд не е имало съмнение да не цени експертизата
като обективна и компетентно изготвена. Информацията, която е била
предоставена от ищеца на вещото лице, е ползвала също и
кредитополучателя, тъй като експертът е установил, че жалбоподателят е
правил погасителни вноски, което потвърждава усвояването на кредита. От
друга страна фактът, че кредитът е бил усвоен от кредитополучателя, се
потвърждава още и от разпитания по негово искане свидетел ИИ.Т., която
описва начина, по който жалбоподателят е плащал и то на дружеството
кредитодател. Би било нелогично същият да плаща на това дружество, без да
му е известно, че има задължения към него, а те възникват, съгласно т. 3, изр.
7
1 от Условията по договора, след като кредиторът предостави отпуснатата в
заем сума. По делото е представено заверено копие от Договор за кредит
PLUS-15350249/04.10.2017 г., ведно с приложените към него Условия,
погасителен план и Застрахователен сертификат, които носят подписа на
кредитополучателя и тъй като оспорването им е останало недоказано пред
първоинстанционния съд правилно районният съд е приел, че
кредитополучателят е бил валидно обвързан в облигационно договорно
правоотношение с кредитодателя цедент. Следва да се обърне внимание, че
последното изречение от Условията по договора гласи, че с подписването на
договора кредитополучателят удостоверява получаването на договорената
сума, т.е. усвояването на кердита. Ирелевантно е направеното оспорване от
жалбоподателя за това, че не било подробно разгледано обстоятелството на
кое дружество кредитодателят е заплатил застраховката по конкретния
договор, доколкото районният съд е счел, че именно поради недоказването на
това обстоятелство същата е недължима и правилно е приспаднал съответната
сума от присъдената главница и решението му не е било обжалвано в
отхвърлителната му част.
Настоящият въззивен състав намира, че жалбоподателят е бил уведомен
за цесията едва с връчването на препис от исковата молба и приложенията
към нея, което е станало на 23.07.2020 г. От мотивите на
първоинстанционното решение е видно, че районният съд е възприел също
точно този момент, тъй като по отношение на другите опити за уведомяване
на длъжника – на 11.06.2019 г. и 04.12.2019 г., не са приложни доказателства
жалбоподателят действително да ги е получил, още повече че същите са били
връчени на друг адрес, който не съвпада с постоянния или настоящия му
такъв или с този, който е посочен в самия договор за кредит. Съдът намира
възражението за непораждане на действие на цесионния договор спрямо
длъжника за неоснователно. Без значение е дали Приложението към Рамковия
договор за продажба и прехвърляне на вземания е било подписано от
продавача. Договорът за цесия е неформален, като същият се съставя в
писмена форма с документи по усмотрение на страните с оглед техните
вътрешни правоотношения на купувач и продавач, какъвто характер има
именно това Приложение № 1 от 10.06.2019 г. Вярно е, че в Рамковия договор
е посочен срок на действие една година, като същият е сключен на 27.07.2017
г. и действително според твърденията на жалбоподателя би следвало да
8
изтече на 27.07.2018 г. Видно от клаузите на същия е налице опция за
неговото подновяване по съгласие на страните, а очевидно такова е било
постигнато, предвид обстоятелството, че продавачът „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД е издал Писмено потвърждение за извършеното прехвърляне,
което съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД е доказателство за извършената цесия.
Именно писменото потвърждение на цесията от цедента на цесионера е
основен елемент, който е дори и изискуем по закон, като това обстоятелство
доказва, че е налице прехвърляне на вземането. В този смисъл настоящият
състав приема, както правилно е приел и първоинстанционният съд, че
уведомяването за цесията на жалбоподателя е станало с връчването на препис
от исковата молба и доказателствата към нея, сред които е било писменото
потвърждение за извършената цесия и пълномощното, с което цедентът
упълномощава цесионера да я съобщи на длъжника. Това представлява факт
от значение за спорното право, настъпил след образуване на делото и като
такъв следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. За редовно
и породило действие следва да се счита уведомяването на длъжника за
предсрочната изискуемост на задължението му предвид на обстоятелството,
че в изпратените две уведомителни писма е посочено, че жалбоподателят
следва да заплати целия остатък от сумата с начислено обезщетение за забава.
По отношение наведените доводи за недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК, настоящият съдебен състав намира, че Договорът за
кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно цитираната разпоредба договорът за потребителски кредит трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания. В настоящия случай в
процесния Договор е посочен ГПР, като отразеният в него размер е 11,18%. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити е отразено, че ГПР е формиран на базата на
месечните погасителни вноски, включително и с 30-дневен гратисен период,
и лихвен процент в размер на 9,90%. В „Свързани с договора разходи“ и
„Всеки друг разход, свързан с договора за кредит“ обаче са отразени само
такса ангажимент, еднократна в размер на 2,5% от размера на кредита (375
лв.) и цена на банков превод според тарифата на съответната банка. Никъде
9
не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати
застрахователна премия в общ размер на 5 400 лв., която на практика се
равнява на 36% от главницата по кредита. Това обстоятелство не е взето
впредвид при калкулациите на ГПР, а очевидно според чл. 19, ал. 1 ЗПК е
трябвало да бъде включено, тъй като ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи и включва лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. Поради
изложеното и доколкото в процесния случай в посочения ГПР не са включени
всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и Договорът за
потребителски кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г., е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Това влече след себе си последицата на чл. 23 ЗПК и
съответно цесионерът ищец има право да получи само чистата стойност на
кредита. В настоящия случай обаче чистата сума по кредита не съответства на
уговорената главница в размер на 15 000 лв., защото от същата е приспадната
такса ангажимент в размер на 375 лв. Така, както и стана ясно от Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, чистата сума, която кредитополучателят е получил, е в размер на
14 625 лв. Общият размер на направените от ответника плащания се равняват
на 3 951,78 лв., и след приспадането на същите от чистата стойност по
кредита дължима остава само главница в размер на 10 673,22 лв.
Предвид обстоятелството, че неспазването на изискването за
минимален шрифт съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК има за последица
недействителност на договора за паричен кредит съгласно чл. 22 ЗПК, т.е.
има същия ефект както неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за коректно посочване на ГПР, настоящата инстанция не счита за необходимо
да обсъди въпроса за размера на шрифта, доколкото целта на жалбоподателя
за доказване на факти за недействителност на договора за потребителски
кредит по чл. 22 ЗПК е постигната на друго основание и е довело до същите
целени от него последици.
Поради тези съображения обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е било признато за установено, че ИЛ. Д. Д. дължи
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД сумите от 5 107,71 лв.
договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г., и 529,71 лв. –
10
обезщетение за забава, както и в частта, с която е била установена
дължимостта на главницата по Договор за потребителски кредит № PLUS-
15350249/04.10.2017 г. за размера от 10 673,22 лв. до 13 471,14 лв. В частта, с
която е признато за установено, че ответникът И.Д. дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД сумата от 10 673,22 лв. главница по
Договора за кредит, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед частичното уважаване на въззивната жалба и двете страни имат
право на разноски. По заповедното производство жалбоподателят не е
направил такива, а разноските на въззиваемия са 406.01 лв. за държавна такса
и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като предвид крайния резултат
на делото от тях следва да се присъдят само 239,75 лв. В производството пред
първоинстанционния съд ищецът е направил следните разноски: 417,93 лв. за
държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя съобразно правилата на Наредбата за
заплащане на правната помощ в размер на 200 лв. Ответникът е приложил
Договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено възнаграждение
в размер на 1 140 лв., но в същия е отразено, че в брой са платени само 400
лв. и няма представени по-късно в хода на делото доказателства, които да
удостоверяват, че разликата от 740 лв. е била действително заплатена.
Предвид практиката на ВКС да се присъждат само действително заплатените
за производството разходи, настоящият състав, подобно на
първоинстанционния съд, възприема, че ответникът е направил разход за
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Друг разход, направен от
ответника, е за допълнителната съдебна счетоводна експертиза – в размер на
300 лв. При това положение, с оглед степента на уважаване на исковете, на
въззиваемия ищец за първата инстанция се дължат 482,61 лв. разноски, а на
жалбоподателя ответник – 331,97 лв. Във въззивната инстанция са налице
доказателства, че жалбоподателят е направил разноски за държавна такса в
размер на 396,58 лв. и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер
на 1 140 лв., а въззиваемия претендира юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лв. Последното следва да бъде определено на основание чл. 25а,
ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 150 лв., тъй
като процесуалното представителство на юрисконсулта се е ограничило само
до изготвяне на писмен отговор и становище преди съдебното заседание, но
от друга страна материалният интерес е бил над 19 000 лв. Така на
11
жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски за втората инстанция в
размер на 678,31 лв., а на въззиваемия – 83,78 лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260233/28.04.2021 г. по гр.д. № 1625/2020 г. на
РС – Русе, В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че ИЛ. Д. Д., ЕГН:
**********, с адрес гр. Русе, ул. „Б.“ № ***, вх. 1, ет. 2, ап. 4, ДЪЛЖИ на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Люлин“, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4, следните суми:
1. Главница за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г. по Договор за
потребителски кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г. – за размера от
10 673,22 лв. до 13 471,14 лв.;
2. 5 107,71 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до
20.09.2025 г. и
3. 529,71 лв. – обезщетение за забава,
както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ , като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, против ИЛ. Д. Д., ЕГН: **********, за
установяване дължимостта на следните суми, предмет на Заповед №
3710/17.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 7598/2019 г. на РС – Русе:
1. Главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-
15350249/04.10.2017 г. – за сумата над 10 673,22 лв. до размера на 13 471,14
лв.;
2. 5 107,71 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до
20.09.2025 г. и
3. 529,71 лв. – обезщетение за забава.
12
ОСЪЖДА ИЛ. Д. Д., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул. „Б.“ № ***,
вх. 1, ет. 2, ап. 4, ДА ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н „Люлин“, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
„Лабиринт“, ет. 2, оф. 4, сумите от 239,75 лв. – разноски за заповедното
производство по ч.гр.д. № 7598/2019 г. на РС – Русе; 482,61 лв. – разноски за
първа инстанция, и 83,78 лв. – разноски за втора инстанция (общо 806,15 лв.)
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:
*********, ДА ЗАПЛАТИ на ИЛ. Д. Д., ЕГН: **********, сумите 331,97 лв.
– разноски за първа инстанция, и 678,31 лв. – разноски за втора инстанция
(общо 1 010,28 лв.).
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260233/28.04.2021 г. по гр.д. №
1625/2020 г. на РС – Русе В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че
ИЛ. Д. Д., ЕГН: **********, ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 10 673,22 лв. – главница по
Договор за потребителски кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
В отхвърлителната му част първоинстанционното решение не е
обжалвано и е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13