№ 3592
гр. София, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100508578 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20060100/08.03.2021г. по гр. д. № 72637/2019г. по описа
на Софийски районен съд 36 състав е признато за установено, че на основание
чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл.
86 от ЗЕ че Х. К. Х. ЕГН ********** с адрес гр. София, жк ******* бл.
******* дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, адрес: ул. „******* сумата от
725,20 лв. цена на доставена топлинна енергия за периода 01.08.2016г. –
30.04.2018г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение -02.08.2019г. до
окончателното и погасяване, сумата от 99,06 лв. мораторна лихва за периода
14.09.2017г. – 22.07.2019г., 12,42 лв. – главница за незаплатена услуга дялово
разпределение за периода 01.08.2016г. – 30.04.2018г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение -02.08.2019г. до окончателното и
погасяване. за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
45462/2019г. по описа на СРС 39 състав. С решението са отхвърлени исковете
за главница за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 725,20
лв. до пълния претендиран размер от 801,07 лв. и главница за незаплатена
услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 12,42 лв.
до пълния претендиран размер от 16,54 лв.за периода от 01.05.2016г. –
31.07.2016 като погасени по давност както и за сумата от 2,81 лв. – мораторна
лихва върху сумата за дялово разпределение за периода 30.06.2017г. –
1
22.07.2019г. Решението е постановено при участието на третото лице помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника Х. К. Х. ЕГН **********. Жалбоподателят поддържа, че няма
качеството на потребител, тъй като с демонтажа на радиаторите изрично е
демонстрирал нежеланието си да не бъде обвързан в обилгационна връзка с
ищеца. Изтъква, че част от претенцията е погасена по давност като се
позовава на тригодишната погасителна давност. Изтъква че е погасил
задължението. Направено е възражението за непотърсена доставка. Изтъква
че не се установявало реалното доставяне на твърдяното количество топлинна
енергия. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на друго с което исковете се отхвърлят.
В законоустановения срок е депозиран отговор от ответника по жалбата
„Т.С.“ ЕАД с който взема становище за неоснователност на жалбата.
Третото лице помагач не взема становище по така подадената жалба.
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на ч л. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Първият спорен по делото въпрос е дали ответникът има качеството на
потребител.
Не е спорно във въззивното производство, че сградата в която се намира
процесният имот – апартамент № 45 е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГК,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
2
одобрени от КЕВР - чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ /чл.
149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните по
договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
"битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ,
публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от
17.07.2012 г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си
/т. 42 от § 1 ДР ЗЕ (отм.), в редакция от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 г. /.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал.
1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ,
бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В производството пред първа инстанция е представен нотариален акт
№56 от 22.10.2008г., том V, рег. № 20076, дело №762 от 2008г., на нотариус
В. Г., от който е видно, че ответника е придобил правото на собственост
процесния имот – апартамент №45 с административен адрес гр. София, бул.
„*******
Ето защо настоящият състав намира, че ответника е собственик на
процесния топлоснабден имот и като такъв се явява и потребител на топлинна
енергия по смисъла на чл. 153, ал.1 от ЗЕ.
В тази връзка Неоснователно се явява възражението на ответника, че не
дължи суми за доставена топлинна енергия, тъй като всички радиатори в
3
имота били демонтирани. И това е така, тъй като според разпоредбата на чл.
108, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), респ. чл. 153, ал. 6 от ЗЕ, потребителите в сграда -
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават
потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата.
Следва да се отбележи че съгласно заключението по назначената
съдебно-техническа експертиза се установява, че топлинна енергия за
отопление на имота от радиатори не е начислявана.
Следващият спорен въпрос е дали е налице непоискана доставка.
Пред СРС се установява, включително от приетата и неоспорена СТЕ,
подаването на топлинна енергия за сградна инсталация и за общите части на
сграда в режим на етажна собственост за процесните имоти и периоди.
Настоящият състав намира, че доставката на отопление в сграда —
етажна собственост е резултат от искане, направено за сметка на всички
етажни собственици в сградата, в съответствие с предвидените в
националното право особени правила за етажната собственост. 3а този извод
е ирелевантно дали съответните етажни собственици са участвали в
приемането на решението или са му се противопоставили.
Подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за
общите части на сграда - етажна собственост, което се извършва вследствие
на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата
към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на
централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.
Във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи, че по въпроса за
съотношението между разпоредбите на ЗЕ и ЗП във връзка с доставката на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на ЗЕ, които те не противоречат на разпоредбата на чл. 62 ЗЗП,
във връзка с § 1 от Д Р на ЗЗП.
В ТР № 2 от 25.05.2017 г. п о тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС, по
задължителен за съдилищата път, се възприема становището, че уредбата на
отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим на етажна
собственост заварва при влизането си в сила от 10.06.2006 г. ЗЗП, който
изрично забранява доставката на централно отопление без искане на
потребителя.
Според ВКС "непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да
е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното
решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след
измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП -
двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат“.
4
ВКС приема още мотивите на посоченото ТР, че в " действащата си
редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната
мрежа на етажни собствености само по искане на етажните собственици,
притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като
изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на
сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба няма противоречие между ЗЕ и
ЗЗП, защото и двата нормативни акта изискват искане (съгласие) от
потребителя на топлинна енергия такава да му бъде доставяна, за да възникне
за него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави
искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на
етажна собственост, като това е обективно обусловено от естеството на
отношенията, които възникват между титулярите на право на собственост или
вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради ".
В посоченото ТР е възприета тезата, че при доставката на ТЕ в сградите
под режим на етажна собственост, искането за доставка на услугата се прави
не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията,
без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството
етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и
как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярят на права върху отделни обекти може да
откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в
тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при
доставката на централно отопление в сградата. Поради естеството на
етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може
да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито
пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка
на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано
мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на
строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е
съгласен с него ".
Следователно, в ТР № 2 от 25.05.2017 г. на ОСГК на ВКС приема по
задължителен за съдилищата път, че съгласието за доставката и нежеланието
за преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ само по себе си представлява
" искане " на доставка на услугата, по смисъла вложен в чл. 62, ал. 1 ЗЗП.
Поради това между ЗЕ и ЗЗП не съществува противоречие и не може да става
въпрос за приложението на § 1 ДР на ЗЗП.
Предвид изложеното, доколкото нито се твърди, нито се установява да е
изразено несъгласие с доставката на ТЕ в сградата от страна на
потребителите, се налага извод, че ответникът дължи заплащане на
стойността на извършената реално доставка на ТЕ в тяхна полза.
По отношение на своевременно релевираното възражение за
погасителна давност настоящият състав намира следното:
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на
ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК, понятието "периодични плащания" по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
5
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече
от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесните
задължения за главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на
чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава,
след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва
да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните
съображения:
Съгласно действалите през процесния период Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди, в сила от 12.03.2014 г., на
които ищецът се позовава във въззивната жалба, месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по, ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 1 от горепосочените
Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане
в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия - в този случай според чл. 33, ал. 2
от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
6
32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в
която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение - виж и чл.
36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен
между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата
си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от
волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото
на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата
за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за
месечни вноски възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна
вноска. Т.е., в частност тригодишната давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД за
процесните вземания за стойността на топлинната енергия е започнала да тече
от 1-во число на съответния следващ месец и не е изтекла към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 02.08.2019 г. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което и същите не се явяват
погасени по давност, както законосъобразно е приел и СРС.
Последното направено възражение е за погасяване на вземанията чрез
плащане също е неоснователно.
Видно от заключението по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което настоящият състав кредитира като неоспорено от страните се
установява, че за процесния период са регистрирани плащания в размер на
274,78 лв., които обаче не са включени в исковата претенция. В заключението
се казва още, че за процесния период са останали непогасени суми в размер
на 801,07 лв. главница за топлинна енергия и сума в размер на 16,54 лв. за
такса дялово разпределение.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение потвърдено в обжалвана му част.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
По отношение на разноските:
При това положение право на разноски има въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Същият е претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл. 78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК настоящото решение подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20060100/08.03.2021г. по гр. д. № 72637/2019г.
по описа на Софийски районен съд 36 състав.
ОСЪЖДА Х. К. Х. ЕГН ********** с адрес гр. София, жк ******* бл.
******* да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, адрес: ул. „*******, на
основание чл. 78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8