РЕШЕНИЕ
№ 1364
гр. Пловдив, 22.11.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен
състав в открито
съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно
гражданско дело № 1851 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба с вх. № 43816 / 03.07.2019 г., подадена от адв. Й. – пълномощник
на Т.Х.П., с която се обжалва изцяло решение № 2503/17.06.2019 г., постановено
по гр.дело № 3863 по описа за 2019 г. на
РС-Пловдив, VIII – ми граждански състав, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани предявените от Т.Х.П. против „Примекс“ ЕООД
обективно съединени искове с правно основание чл. 177, ал.1, вр. чл. 128, т.2
от КТ, чл. 128, т.2, вр. чл. 245, ал.1 и ал.2 от КТ, чл. 224, ал.1 от КТ и чл.
86 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата
282,18 лева, представляваща неплатено
нетно възнаграждение за ползван от ищеца платен годишен отпуск през периода
02.01.2019 г. – 11.01.2019 г.; сумата 176, 36 лева, представляваща неплатено
нетно трудово възнаграждение за периода 14.01.2019г.– 20.01.2019г., както и
сумата 50 лева, представляваща нетния размер на обезщетение за един ден
неползван от ищеца платен годишен отпуск, заедно със законната лихва върху
трите главници, и направените от ищеца разноски за производството по делото. С обжалваното
решение Т.Х.П. е осъден да заплати на ответното дружество и направените по делото
разноски в размер на 360 лв. С решението е оставено без уважение направеното от
ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника на пълномощника му
адвокатско възнаграждение.
Във въззивната
жалба са изложени подробни съображения за неправилност, незаконосъобразност и
немотивираност на обжалваното решение. Прави се искане атакуваното решение да
бъде отменено, като вместо него да се постанови такова, с което се уважат
заявените с исковата молба претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, депозиран от адв. Г.Б. –
пълномощник на въззиваемото дружество, с който се излагат подробни съображения за
правилност, законосъобразност и обоснованост на решението, поради което се иска
неговото потвърждаване. Претендира се присъждане на разноски.
Настоящият въззивен състав след като прецени събраните по делото
доказателства, становищата на страните и наведените от тях възражения, приема
за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо
право на жалба срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките
на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на
императивна материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно
нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на
доказателства.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да
се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е контролиращата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без за
това да са наведени нарочни възражения от страна на въззивника или въззиваемия.
В настоящия случай спор по фактите не се констатира, а и от събраните по
делото писмени доказателства се установява, че ищецът Т.П.- жалбоподател в
настоящото производство е работил, считано от 19.03.2018 г. при ответното
дружество „Примекс“ ЕООД по силата на трудов договор № 1247/ 16.03.2018 г.,
сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 70, ал. 1 КТ на длъжност
„Работник, поправка на джанти и гуми“ в град София, с основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 1000,00 лева. Със заповед № 00001017 / 18.01.2019г.,
връчена на ищеца на 18.01.2019 г. трудовото правоотношение между страните било
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, считано
от 21.01.2019г.Страните не спорят и по размера на претендираните с исковата
молба суми, като за периода от 02.01.2019 г. до 11.01.2019 г. включително, ищецът
претендира възнаграждение по чл. 177, ал.1 КТ за ползване на платен годишен
отпуск за 2018 г. в размер на 282.18 лв. – нето; за периода от 14.01.2019г. до
20.01.2019г. включително, трудово възнаграждение по чл. 128, т.2 от КТ,
съгласно сключения трудов договор в размер на 176.36 лв. – нето; обезщетение по
чл. 224, ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за един ден в размер на
50,00 лв. - нето.
Като спорно
между страните се е очертало обстоятелството дали горепосочените суми са
платени от ответното дружество - работодател на ищеца.
За да постанови
обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че от представеното с
отговора на исковата молба писмено доказателство – фиш /л. 40/, се установява,
че на 08.02.2019 г. на ищеца са били
изплатени от ответника в нетен размер полагащите му се възнаграждение за
ползван платен годишен отпуск, трудово възнаграждение за месец януари 2019 г. и
обезщетение за неползван платен годишен отпуск общо в размер на 508,53 лева.
Подчертал е обстоятелството, че фишът е подписан от ищеца и не е бил оспорен
като неистински документ до приключване на устните състезания по делото, като в
тази връзка е счел за неоснователни доводите на ищеца, че този фиш имал само
уведомителен характер и не установявал извършени плащания. На следващо място,
аргументирал е извода си с обстоятелството, че от представения от ищеца Сигнал
от 26.02.2019г., подаден от него до ИА „Главна инспекция по труда“ – гр. София
не се установява да е била извършвана проверка и да е било установено по нея
неизплащане от ответника на претендираните от ищеца суми. Тези изводи на
районния съд са необосновани.
Според разпоредбата на чл. 270, ал.
3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща
лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено
искане на работника или служителя – на негови близки. По писмено искане на
работника или служителя трудовото възнаграждение се превежда на влог в
посочената от него банка. Цитираната разпоредба намира приложение и относно
плащанията на обезщетения по КТ.
Настоящият съдебен състав споделя
виждането на процесуалния представител на въззиваемата страна, че изброяването
в чл. 270, ал. 3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на
трудовото възнаграждение е примерно. То не изключва възможността плащането да бъде доказано с всички,
допустими по ГПК доказателствени средства. Приема се, че годно доказателствено
средство за получаването на всякакви плащания в трудовите правоотношения е
всеки нарочно съставен за целта документ /в този смисъл Решение № 131 от
12.07.2018 г. по гр. дело № 131/2018 г., на ВКС, IV- то г.о./.
Съдебната практика
допуска и възможността извършеното плащане да бъде установявано и с други
документи. Така, например, в Решение № 241 от 07.01.2015г. по гр.д. № 3269/2014г.,
на ВКС III г. о., ГК, се приема, че когато законът урежда изискване за
доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва
възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ.
В аспект на
гореизложеното, според настоящия съдебен състав, подписаният от ищеца фиш не
удостоверява получаване на посочените в него суми. Това е така, тъй като в него
липсва изрично изявление за получаване на същите. Фишът съдържа информация за
това какви суми са начислени, на какво основание, какви удръжки работодателят е
направил от тях и каква обща сума подлежи на плащане. В този смисъл документът
има подчертано уведомителен характер и с подписването му, П. е заявил, че е
запознат с това какво му се дължи и на какво основание. Следователно
подписването на фиша не е равнозначно на изявление, извънсъдебно признание за
получаване на посочената в него сума.Такова би било налице при подписване на
ведомост за заплати, по която са били извършвани плащанията в дружеството -
работодател, в която ведомост има отделна графа за поставяне на подпис за
получаване на сумата. Такива ведомости по делото не са били представени,
въпреки че в тежест на ответното дружество – работодател е било да докаже, че е
заплатило претендираните суми и че същите са получени именно от съответния
работник / служител – в случая от ищеца П..
По изложените съображения,
коментираният фиш не може да бъде разглеждан и като случаен документ, още
повече, че при съпоставката му с останалите доказателства по делото не може да
се формулира единствено възможен извод за изплащането, съответно получаването на
дължимото трудово възнаграждение.
Същият извод се налага и по
отношение на представения с отговора на исковата молба разходен касов ордер №
01- ********** / л. 39/, върху който е посочено, че е съставен на 08.02.2019
г., като липсват подпис и данни на
лицето, което го е издало от имено на дружеството – работодател, липсва и
подпис на ищеца. В Решение № 141 от 30.11.2010 г. по гр. дело № 2715/ 2008 г.,
ВКС, IV - то гр. отделение се приема, че носещите
личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаването на
суми от работодателя, няма пречка да се приравнят по правна стойност на
разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 КТ. В случая, обаче, както вече беше
отбелязано процесният касов ордер не носи необходимите белези и реквизити, като
подписи, имена на работника/ служителя и издаващото лице, респективно
оправомощено такова, така че да се
приеме, че същият би могъл да се третира като разписка.
От гореизложеното следва извода, че
твърдяното от ответника изплащане на претендираните суми за трудово
възнаграждение и обезщетения по КТ , които се полагат на ищеца за процесните
периоди не е удостоверено по надлежния
начин, поради което на основание чл. 128 КТ следва да се смята за
непогасено.Отново следва да се подчертае, че като отрицателен факт не подлежи
на доказване от работника обстоятелството, че възнаграждението за положения
труд не му е изплатено от работодателя. Напротив, в тежест на работодателя е да
докаже заплащането му. Обстоятелството, че претендираните суми са начислени във
фиш за заплати не обосновава извода, че същите са получени от ищеца.
При положение, че работодателят не
доказва, че е изпълнил задължението си съгласно императивната разпоредба на чл.
128 КТ да установи, че изплатеното от него трудово възнаграждение е получено
именно от ищеца /в брой – на каса/ и след като такива документи липсват /надлежно оформени касови
ордери и ведомости/, тази празнина в документирането прави практически
невъзможно успешното доказване, че работодателят е изпълнил точно и в срок
задължението си.
С оглед изложеното, формираните от първоинстанционния съд изводи са
неправилни, поради което обжалваното решение следва да се отмени и да се
постанови ново по съществото на спора от настоящата инстанция.
Съобразно изхода
от спора и изрично направеното в тази насока искане от жалбоподателя, въззиваемото
дружество „Примекс“ ЕООД следва да заплати на Т.Х.П. направените разноски пред
двете съдебни инстанции. От представените своевременно в производството
пълномощно /л. 52/, списък по чл. 80 ГПК /л. 53/, договор за правна защита и съдействие /л. 54/ се установява, че жалбоподателят е
заплатил сумата от 400,00 лева в брой - адвокатско възнаграждение за
представителство пред първата инстанция. Същата сума е заплатил и за представителство
пред настоящата инстанция, което обстоятелство се установява от приложените
пълномощно /л. 20 от в.г.д/, договор за правна защита и съдействие /л. 21/ и
списък с разноски /л. 22/.
С оглед на правилата, установени от
чл. 280, ал.3, т.3 ГПК решението не подлежи на обжалване пред касационната
инстанция, тъй като настоящото решение е по въззивно дело по трудов спор за
трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска
под 5000 лв., а именно 508,54 лв.
По изложените съображения съдът,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2503
от 17.06.2019 г., постановено по гр.дело № 3863 по описа за 2019 г. на
РС-Пловдив, VIII – ми граждански състав като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Примекс“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Т.Х.П. ЕГН **********
сумата от 282,18 лева,
представляваща неплатено нетно
възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за периода от 02.01.2019 г. до
11.01.2019 г. включително;
сумата
от 176,36 лева, представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода 14.01.2019
г. – 20.01.2019 г.
сумата
от 50,00 лева, представляваща нетния
размер на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за един ден неползван платен годишен отпуск,
ведно със законната лихва върху трите главници от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
ОСЪЖДА „Примекс“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Т.Х.П. ЕГН **********
сумата от общо 800,00 лева, представляваща разноски за адвокатски хонорар за
представителството пред първата и въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: