Определение по дело №2241/2020 на Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

№260406

 

гр. Пловдив, 29.10.2020г.

 

ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, XIV състав в закрито заседание на двадесет и девети октомври, две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ

                       ИВАН АНАСТАСОВ

 

като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов възз.ч.гр.д. № 2241 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на 274, ал.1, т.2, вр. чл.413, ал.2 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД против разпореждане № 12371/06.02.2020г. по ч.гр.д.№ 1835/2020г. на ПдРС, ХІІІ гр.с., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение против Е. И. за сумата от 2337,71 лева- главница по договор за потребителски заем № 3111155/22.12.2017г., сключен от Е. И. с „Изи Асет мениджмънт“АД, 310,27 лева- договорна лихва за периода от 01.04.2018г. до 25.11.2018г., 341,97 лева- лихва за забава за периода от 01.04.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, законна лихва от подаване на заявлението до изплащането  и разноски.

В частната жалба се сочи, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че ГПР по договора за потребителски заем надхвърля многократно размера на законната лихва и съответно, че клаузите по договора противоречат на добрите нрави. Сочи се, че меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, тъй като последната е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение, а не възнаградителна лихва. Акцентира се на това, че не съществува нормативно установена горна граница за възнаградителните лихви по договорите за потребителски кредит. С изменението на ЗПК през 2014г. бил въведен максимален размер на ГПР, който към 22.12.2017г., а и към настоящия момент, бил 50 %. Този максимален процент на годишните разходи допускал годишен лихвен процент на възнаградителните лихви до към 48- 49 %, което не било нито неморално, нито незаконно.

Пловдивският окръжен съд, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото констатира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 1835/2020г. на ПдРС, ХІІІ гр.с. е образувано по заявление по чл.410 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми: 2 337,71 лева главница по договор за потребителски заем № 3111155/22.12.2017г., сключен от Е. И. с „Изи Асет мениджмънт“АД, 310,27 лева договорна лихва за периода 01.04.2018 г. до 25.11.2018 г., 341, 97 лева лихва за забава за периода 01.04.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, законна лихва от подаване на заявлението до изплащането  и разноски.

Първоинстанционният съд е приел, че, видно от съдържанието на договор за потребителски заем № 3111155/22.12.2017г., ГПР надвишава многократно размера на законната лихва, като така договорения размер на възнаградителната лихва и ГПР. противоречи на добрите нрави, не само с оглед установената съдебна практика, преди приемането на измененията в ЗПК, но и с оглед изискванията за справедливост. Прието е също така, че констатацията за евентуалната неравноправност на дадена клауза е достатъчно основание съдът да откаже издаване на заповед за изпълнение и да отхвърли заявлението. Като основание за отказа да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение е посочена разпоредбата на чл. 411, ал.2 /погрешно е записана ал.1, в която няма т.3/, т.3 от ГПК.

Измежду основанията по чл.411, ал.2 от ГПК да бъде отказано издаването на заповед за изпълнение на парично задължения са налице две, които са относими към настоящия случай- това по т.2, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, и по т.3, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Напълно е възможно тези основания да са налице комулативно и във взаимна връзка помежду си.

Трайно в съдебната практика се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва следва да е ограничен, като в случаите когато тя надвишаваща трикратния размер на законната лихва, се приема, че противоречи на добрите нрави. В този смисъл са мотивите към Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС, II г.о., Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС, II г.о., Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007г. на ВКС, II г.о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г. на ВКС, IV г.о., както и множество решения и определения на окръжните съдилища. В т.6 от договор за потребителски заем № 3111155/22.12.2017г. годишният лихвен процент е отразен в размер от 35 %, като същият  надхвърля трикратния размер на законните лихви.

Освен това, видно от съдържанието на договора не е спазено императивното изискване по чл.11, ал.1, т.9 и т.11, вр. т.12 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. И при фиксиран лихвен процент следва да е налице яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва- на база на целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното последователно плащане или др.. Погасителният план задължително следва да съдържа разбивка на погасителните вноски, от която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква- възнаградителна лихва. Неспазването на изискванията за минимално съдържание на договора за потребителски кредит несъмнено предполага наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.2, т.9 от ЗЗП, тъй като непълнотата на съдържанието не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Налице е и неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, а именно тази по чл.4, ал., вр. ал.1 от договора, предвиждаща в полза на кредитора неустойка в размер от близо 5/6- ти от предоставена в заем сума, в случай, че в тридневен срок от сключване на договора заемателят не предостави определени обезпечения. С оглед естеството на самите обезпечения, може да се направи обоснован извод, че посочената клауза цели единствено набавяне на свръхпечалба за заемодателя. Ето защо, обжалваното разпореждане ще следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Предвид гореизложеното, съдът 

 

 

 

 

 

 

ОПРЕДЕЛИ :

 

            ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 12371/06.02.2020г. по ч.гр.д.№ 1835/2020г. на ПдРС, ХІІІ гр.с., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение против Е. И. за сумата от 2337,71 лева- главница по договор за потребителски заем № 3111155/22.12.2017г., сключен от Е. И. с „Изи Асет мениджмънт“АД, 310,27 лева- договорна лихва за периода от 01.04.2018г. до 25.11.2018г., 341,97 лева- лихва за забава за периода от 01.04.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, законна лихва от подаване на заявлението до изплащането  и разноски.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                        ЧЛЕНОВЕ: