№ 20317
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110159165 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от В. В. З., чрез
адв. Л., срещу „..“ ЕАД, с която обективни кумулативно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание по чл. 124, ал. 1, предл.
3 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът
не дължи на ответника следните суми: 559,61 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия по аб. №.. за обект на адрес гр.
София, ж.к. .., за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., както и сумата от 381,89
лева, представляваща начислена лихва за забава върху главницата за периода
м.02.2012г. до м.07.2018г., поради изтекла погасителна давност и поради
липса на облигационно правоотношение между страните. Оспорва, че са
доставяни услуги от ответника на адреса. Претендират се и направените по
делото разноски.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение,
че ответникът „..“ ЕАД претендирал от него заплащането на цената на
доставена топлинна енергия в имот, представляващ апартамент № 7, с адрес:
гр. София, ж.к. .. .., за който при дружеството била открита партида на името
на ищеца, ведно с начислена мораторна лихва. Сочи, че ответното дружество
поддържало твърдения, че ищецът дължи заплащането на доставената в
периода от месец февруари 2012 г. до месец юли 2018 г. топлинна енергия в
процесния имот. Излага доводи, че според твърденията на ответника и
1
представената от него счетоводна справка, същият е начислил в тежест на
ищеца вземания за доставената топлинна енергия в процесния период, в общ
размер на 559,61 лв., както и мораторна лихва, начислена върху стойността на
главницата, на обща стойност от 381,89 лв. Ищецът оспорва наличието на
облигационна връзка с ответника, както и твърденията на дружеството
относно качеството му на потребител на топлинна енергия, доставена в имота
през процесния период. Навежда доводи за недължимост на претендираните
от дружеството вземания на основание изтекла погасителна давност. Моли
съда да признае за установено, че не дължи на „..“ ЕАД суми за начислена
топлинна енергия в периода от месец февруари 2012 г. до месец юли 2018 г., за
която се твърди от дружеството, че била доставена в имот с адрес: гр. София,
.., в общ размер на 559,61 лв., както и начислена от ответника мораторна лихва
върху стойността на главницата, в общ размер на 381,89 лв. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба.
Оспорва правния интерес на ищеца от завеждане на настоящите искови
претенции, поради което счита същите за недопустими. Не оспорва
твърдението на ищеца, че към датата на исковата молба процесните вземания,
начислени за периода 01.02.2012 г. – 30.07.2018 г, са погасени по давност. В
тази връзка, сочи че от страна на ищеца не са били навеждани възражения за
изтекла погасителна давност на процесните вземания преди датата на
исковата молба, поради което намира настоящия процес за ненужен.
Поддържа, че дружеството не е дало повод за завеждането на исковите
претенции на ищеца, за което излага подробни съображения, като сочи че не
следва да бъде натоварено с възлагането на сторените в производството
разноски. Моли съда да разпредели отговорността за разноските по делото по
реда на чл. 78, ал. 2 ГПК. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Моли
съда да остави без разглеждане предявените искове като недопустими.
Признава основателността на исковите претенции поради погасяването на
процесните вземания по давност. Оспорва твърдението на ищеца относно
липсата на облигационна връзка с дружеството, като сочи че същият е
потребител на топлинна енергия. Претендира разноски. Оспорва наличието
на предпоставките за оказаната безплатна правна помощ в полза на ищеца.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
2
за установено следното:
Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск
като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно
чл. 124, ал. 1 ГПК е налице тогава, когато ответникът по иска претендира
отричаното от ищеца право. От значение за допустимостта на иска са
действията на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца,
осъществени извън съдебното производство. Ако ответникът се защитава
срещу иска чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е
налице съмнение по въпроса, че ответникът претендира това право и липсва
необходимост ищеца да доказва правния си интерес. Установява се от
представената справка за задължения за процесния имот, че в списъка за
дължими суми са включени и посочените в исковата молба суми и периоди,
като с отговора си по чл.131 ГПК ответното дружество е признало изтеклата
погасителна давност по отношение на тези вземания, но е оспорило
твърденията на ищеца за липса на облигационна връзка и реална доставка на
ТЕ в имота.
Спорно между страните по делото е дали през процесния период между
него и ответното дружество е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
3
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
В случая ищецът сочи, че не дължи сумите за процесния период, поради
липса на облигационна връзка между него и ответното дружество, тъй като
същият не е собственик или ползвател на имота. Съдът намира, че от
представените по делото доказателства се установи твърдяната от ответника
облигационна връзка с ищеца. Установява се от събраните по делото
доказателства, че ищецът е наследник по закон на В. . З., починал на
21.01.1981г., като същият има още един наследник – .. От представения по
делото Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба
4
за продажба и замяна на държавни имоти, подписан на 11.01.1978г. се
установява, че процесния имот е придобит от В. . З.. Съгласно чл. 5 ЗН всеки
от наследниците има равен дял. Съответно след смъртта на В. . З. на
21.01.1981г. процесният имот е станал собственост при равни квоти по ½ на
наследниците му . и ищецът В. В. З.. Не са представени доказателства за отказ
от наследство от страна на ищеца или разпоредителни сделки с имота, поради
което съдът приема че същият е собственик на ½ от процесния имот.
С оглед процесния период м.02.2012г. до м.07.2018г. – след смъртта на
наследодателя В. . З., то задълженията за ищеца са възникнали в качеството му
на собственик и потребител на топлинна енергия за 1/2 идеална част от имота,
до който размер отговаря и за задълженията, а в останалата си част те са
възникнали за другия собственик ..
Поради това съдът приема, че ответникът е битов клиент за доставка на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, за имота абонатен №..,
съобразно дела си в съсобствеността, а именно за 1/2.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ищецът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
5
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ищеца е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ответното дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. С оглед
установеното обстоятелство, че е собственик на ½ от процесния имот, то с
оглед липсата на основание за солидарна отговорност, същият отговаря за ½
от задълженията за процесния имот за посочения период.
По отношение стойността на топлоенергията, същата се установява от
издадените и не оспорени от ищеца по установения ред фактури за начислени
суми, справка, за които е представена по делото.
По твърдението на ищеца за недължимост на сумите поради погасяване по
давност на вземането на ответника:
В хода на процеса ответникът признава предявения евентуален иск и не
оспорва, че вземанията за периода от м.02.2012г. до м.07.2018г. са погасени по
давност. Исковата молба е подадена на 27.10.2023г., поради което за всички
вземания от процесния период е изтекъл приложимия в случая тригодишен
6
давностен срок. Не е спорно между страните, че дружеството не е претендирало
принудително заплащане на сумите. Не се установи по делото ищецът да е
отправил искане до ответника за отписване на процесните суми, за което
съществува специално предвиден извънсъдебен ред, поради което съдът приема, че
ответникът не е дал повод за завеждане на иска.
С оглед изложеното и като се има предвид признанието на иска направено от
страна на ответника, съдът намира, че евентуалният иск е основателен до размер от
½ от сумите. С оглед установеното обстоятелство, че е собственик на ½ от
процесния имот, то с оглед липсата на основание за солидарна отговорност,
същият отговаря за ½ от задълженията за процесния имот за посочения
период, поради което и няма правен интерес от предявяване на иск по
отношение на останалата ½ част от сумите. По отношение на ½ от сумите, а
именно 279,81 лева, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия по аб. №.. за обект на адрес гр. София, ж.к. .., за периода м.02.2012г.
до м.07.2018г., както и сумата от 190,95 лева, представляваща начислена лихва
за забава върху главницата за периода м.02.2012г. до м.07.2018г. делото следва
да бъде прекратено поради недопустимост, а по отношение на останалата ½
исковете следва да бъдат уважени на третото посочено основание – изтекла
погасителна давност.
При този изход на спора и с оглед извода за неоснователност на исковете за
недължимост на исковите суми поради липса на правоотношение между страните
и липса на доставка, съдът намира, че разноските следва да бъдат възложени на
ищеца.
По отношение на уважените искове за недължимост на сумите поради
изтекла погасителна давност, съдът намира, че в случая са налице установените в
разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК предпоставки за възлагане на разноските на
ищеца.
Страната в процеса дължи разноски, доколкото с контролирано от нея
необосновано от правна гледна точка поведение е станала причина насрещната
страна да понесе имуществена вреда. В този смисъл, подобно на утвърденото в
чл.51 ал.2 от ЗЗД правило, нормата на чл.78 ал.2 от ГПК освобождава ответника от
отговорност за разноски, когато в процеса се установи, че са предизвикани от
ненужно инициирана съдебна процедура. Едва бездействието по повод на
поискано и дължимо изпълнение обуславя защитим от правния ред интерес за
кредитора да потърси защита в съдебно производство, и следователно да ангажира
7
отговорността на ответника за наложените от това й поведение разноски. В
конкретния случай на заведен отрицателен установителен иск относно
погасяването по давност на вземания, едва действителен спор между страните по
материалното правоотношение – кредитор и длъжник, относно това дали едни
вземания са погасени по давност, т.е. ако кредиторът освен че иска от длъжника и
го кани извънсъдебно да плати едни вземания, твърди и, че те не са погасени по
давност, а длъжникът отказва да плати именно защото счита, че те са погасени по
давност, ще обуслови нуждата от защита чрез иск. С изтичане на погасителната
давност възниква едно ново субективно право за длъжника да се позове на тази
давност чрез възражение, което всъщност е субективно материално право,
съдържанието на което е правомерно да откаже да изпълни на кредитора.
Погасителната давност не погасява правото на кредитора, а поражда материалното
право на длъжника правомерно да откаже изпълнение. В този смисъл изпращането
на писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по давност суми от
кредитора, свидетелства единствено, че кредиторът поддържа, че има такова
вземане към длъжника. Право на кредитора е да кани длъжника да му плати и
погасените по давност вземания, като на основание чл.118 от ЗЗД, ако длъжникът
изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска
обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е
изтекла. Плащането на погасените по давност вземания е предоставено на
преценката на длъжника и в случай, че длъжникът плати тези вземания, те са
дължимо платени. Поради това съдът приема, че не са налице необосновани
правни действия от страна на ответника, които да са дали повод за търсената от
ищеца защита по исков ред. Право на кредитора е да търси доброволно изпълнение
на погасените по давност задължения, доколкото е оставено на волята на длъжника
дали ще ги изпълни. В конкретния случай не е налице и отказ на ответника да
приеме на каса плащане на непогасените по давност по-нови задължения и
волеизявление, с което да се търси плащане на старите, погасени по давност
задължения. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че в случая е било
възможно и доброволно, извънсъдебно уреждане на отношенията, за което
ответното дружество има регламентирана процедура, от която възможност ищецът
не се е възползвал. Не са ангажирани от ищеца никакви доказателства да е
отправил до ответното дружество възражението си за изтекла погасителна давност
извънсъдебно, но въпреки това последното да е продължило да претендира
погасените по давност вземания. Предвид изложените съображения съдът намира,
че в случая са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а
8
именно ответникът не е дал повод за завеждане на иска, както и е признал иска,
поради което разноските следва да бъдат възложени на ищеца. Поради това на
ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА на основание чл.130 ГПК производството по предявените от
В. В. З., ЕГН **********, съдебен адрес гр. София, .., чрез пълномощника адв. М.
Л., срещу „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, ..,
отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за
установяване недължимост на сумата от 279,81 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия по аб. №.. за обект на адрес гр.
София, ж.к. .., за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., както и сумата от 190,95
лева, представляваща начислена лихва за забава върху главницата за периода
м.02.2012г. до м.07.2018г., представляващи ½ от начислените суми, поради липса
на правен интерес.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. В. З., ЕГН **********, съдебен адрес гр.
София, .., чрез пълномощника адв. М. Л., срещу „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и
адрес на управление гр. София, .., отрицателни установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 279,81
лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия по аб. №.. за
обект на адрес гр. София, ж.к. .., за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., както и
сумата от 190,95 лева, представляваща начислена лихва за забава върху
главницата за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., поради липса на облигационно
правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия и липса на
доставка, представляващи 1/2 от общата начислена сума, съобразно с дела му в
собствеността на имота, поради липса на облигационна връзка и доставена
топлинна енергия.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл.124, ал.1 от
ГПК, предявен от В. В. З., ЕГН **********, съдебен адрес гр. София, .., чрез
пълномощника адв. М. Л., срещу „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление гр. София, .., че В. В. З. не дължи на „..“ ЕАД сумата от 279,81 лева,
9
представляваща стойността на доставена топлинна енергия по аб. №.. за обект
на адрес гр. София, ж.к. .., за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., както и
сумата от 190,95 лева, представляваща начислена лихва за забава върху
главницата за периода м.02.2012г. до м.07.2018г., представляващи 1/2 от общата
начислена сума, съобразно с дела му в собствеността на имота, поради изтекла
погасителна давност.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.2 и ал.3 от ГПК В. В. З., ЕГН **********,
съдебен адрес гр. София, .., чрез пълномощника адв. М. Л., да заплати на „..” ЕАД,
ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, ул. .., разноски по делото в
размер на 100 лева (сто лева).
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10