Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН
СЪД ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I въззивен
съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на единадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
2.
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар
Христина Атанасова
като разгледа
докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело №
1071 по описа за 2019 г. на ОС-Варна,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
повод въззивна жалба с вх. № 27470/15.04.2019 г. депозирана от ЗАД „АРМЕЕЦ", ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ул. „Стефан Караджа“
№ 2, действащ чрез процесуалния си представител юрк. И.Й., против решение №
1117/18.03.2019 г., постановено по гр. дело № 11417 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, с което, на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане
/КЗ/, въззивникът е осъден да заплати
на въззиваемата страна - С.П.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, действаща чрез адв. Й.А.,***, офис 1, сумата от 200.00 лева /двеста лева/, като
частичен иск от обща искова претенция в размер на 968.41 лева /деветстотин
шестдесет и осем лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на:
външна дясна задна светлина, облицовка задна броня, заден десен панел, задна
престилка и основа задна броня на собствения на въззиваемия автомобил - марка „БМВ“,
модел ***, причинени в резултат на реализирано на 09.06.2018 г. ПТП в гр. Варна,
бул. „Трети Март", по вина на водача на л.а. марка „Фолксваген“, ****,
застрахован по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при въззивника, ведно със законната лихва върху
главницата от 200.00 лева /двеста лева/ от датата на исковата молба -
25.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 560.00 лева /петстотин и шестдесет лева/,
представляваща сторени пред първоинстанционния съд съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В
жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
решение. Поддържа се, че приетите за установени фактически положения от
РС-Варна не съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен
материал. Излага се, че неправилно в решението, съдът е кредитирал заключението
на вещото лице досежно цената за човекочас труд в размер на 30.30 лева
/тридесет лева и тридесет стотинки/, което е довело до необосновано завишаване
на дължимото обезщетение. Средната цена на труд в неоторизирани сервизи е 19.00
лева /деветнадесет лева/ за човекочас, съгласно заключението. Ако беше
възприета тази цена би се достигнало до по – малка стойност на обезщетението от
403.40 лева /четиристотин и три лева и четиридесет стотинки/.
Въззивникът
моли съда да отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с
което да се отхвърли предявения иск, както и да му се присъдят направените
разноски за двете инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по
жалбата С.П.Г., в който оспорва подадената въззивна жалба и застъпва становище,
че постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно. Излага се, че от
събраните доказателства по делото е установено възникването на
застрахователното правоотношение, причиненото застрахователно събитие и
стойността на вредите.
По
изложените съображения се моли съдът да постанови решение, с което да потвърди
първоинстанционното такова и да присъди сторените пред въззивния съд
съдебно-деловодни разноски.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител.
Въззиваемият, чрез
адв, А., оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли за потвърждаване на
решението.
Относно допустимостта на въззивната жалба:
Въззивната жалба е
редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в двуседмичния преклузивен
срок /обжалваният съдебен акт е съобщен на 28.03.2019 г., а въззивната жалба е
депозирана на 11.04.2019 г. по пощата/ от надлежна страна, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Относно основателността на въззивната жалба:
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Настоящият съдебен
състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен
по делото доказателствен материал, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе
служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение
е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението е
постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
Районен съд – Варна е сезиран с
осъдителен иск с правно основание чл. 432,
ал. 1 от КЗ (Обн., ДВ, бл.102 от 29.12.2015 г. в сила от 1 януари 2016 г.). За да
бъде ангажирана отговорността на застрахователя по предявения пряк иск, в
тежест на ищеца е да докаже освен наличието на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и
застрахователя, така също и наличие на застрахователно събитие /деликт/,
настъпило по време на действието на застрахователния договор, с всичките кумулативно
дадени елементи от неговия фактически състав: деяние (действие или
бездействие), вреда и нейния размер, противоправност на деянието, причинна
връзка между деянието и вредата, като вината на причинителя се предполага до
доказване на противното – арг. от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
В тежест на ответника
е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията
си в отговора, а – при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е
погасил претендираното обезщетение.
Безспорно установено между страните е, доколкото не е проведено от
ответното дружество доказване, с което да се обори съществуването на въведените
в двустранния констативен протокол за ПТП факти и обстоятелства, причини и
условия за настъпването на ПТП и видимите щети по участвалите МПС-та, че на 09.06.2018 г.
в гр. Варна, около 18.40 часа, управляваното от Д.Д. автомобил - собственост на
ищеца-въззиваем, се движел по
бул. „Трети Март" до бл. 35 посока центъра, спирайки на пешеходна пътека,
за да пропусне пешеходец, същият е блъснат от л. а. марка „Фолксваген“, модел ****,
управляван от Т.Ц.. За настъпилото ПТП е съставен двустранен констативен
протокол за ПТП, в който като виновен водач е посочен Т.Ц..
Лекият
автомобил марка „Фолксваген“, модел ****, управляван от виновния водач е
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност" със застрахователна
полица № BG/11/118001443420, валидна от 18.05.2018 г. до
17.05.2019 г., от застрахователна компания ЗАД „Армеец“. Увреденото лице С.Г.
е уведомила застрахователя на виновния водач за настъпилото
ПТП, като същият на 11.06.2018 г. е извършил оглед на автомобила, изготвил
снимков материал и съставил Опис – заключение по щета № 13018100100299, като в
него описал като увредени детайли: задна външна дясна светлина, облицовка задна
броня, задна престилка и основна задна броня. На 27.06.2018 г. е изготвен
доклад по процесната щета, съгласно който на увреденото лице на 03.07.2018 г. по
експертна оценка е изплатено обезщетение в размер на 317.03 лева.
Между
страните не е спорно наличието на валидно
застрахователно правоотношение, учредено между ответника и делинквента със срок
на действие от 18.05.2018 г. до 17.05.2019 г., че на 09.06.2018 г.
е настъпило застрахователно събитие – ПТП, с участието на застрахованото при
ответното дружество МПС и ищеца. Не е спорен и механизмът на ПТП, описан в
двустранния констативен протокол, както и заплатеното обезщетение в размер на
317.03 лева, видно и от преводното нареждане, чието основание за плащане е щета
№ 13018100100299.
Предмет на оспорване
в исковото производство, който с оглед въведните основания за обжалване на
постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, е поставен на разглеждане и
във въззивното производство, е размерът на дължимото обезщетение, с оглед начина на
неговото определяне.
В тази връзка и предвид възложеното в тежест
на ищеца задължение да обоснове по основание и размер претендираното
обезщетение, по негово искане, е назначена и изслушана Съдебно-автотехническа
експертиза /САТЕ/. Същата е изготвена след запознаване на вещото лице с
приетите по делото писмени доказателства по заведената пред застрахователя щета
№ 13018100100299 от 09.06.2018 г. Разходо-оправдателни документи за извършените
разходи за материали и труд ищецът не е ангажирал по делото.
Съгласно
чл. 386, ал. 2 от КЗ (съотв. чл. 208 от КЗ (отм.)), и предвид трайната
каузална практика на ВКС, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009
г. на ВКС, І т. о.; решение № 109/14.11.2011 г. по т.д.№ 870/2010 г. на ВКС,
т.о.; решение № 79/2009 г. по т. д. №156/2009 г. на ВКС, т.о. и решение № 165/24.09.2013
г. по т. д. №469/2012 г. на ВКС, т. о., относима към случая при действието на
новия КЗ, при съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие, като ползва заключение на вещо лице. Обезщетението не може да надвишава действителната (при
пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на
застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество – чл. 400 от КЗ (чл. 203, ал. 2 от КЗ (отм.)), съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без
прилагане на обезценка.
Методиката към Наредба № 49/16.10.2014 г. не дерогира приложението на
разпоредбите на Кодекса за застраховането и не ограничава отговорността на
застрахователя. Методиката представлява указание за изчисляване на размера на
щетите на МПС в случаите, когато обезщетението се определя от застрахователя,
на когото не са представени фактури за извършен ремонт в сервиз. Стойността на
застрахователното обезщетение е ограничена само досежно минимален размер,
съобразно с правилата, заложени в Методиката (Решение № 52 от 8.07.2010 г.
на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК).
Основното оплакване във въззивната жалба е, че неоснователно исковият
съд е определил размера на сервизния час като средноаритметично число между
цената на сертифицираните и несертифицираните сервизи. Така наведеното
възражение е неоснователно.
Настоящият съдебен състав, счита заключението за обективно и
компетентно изготвено и го кредитира изцяло, доколкото вещото лице е определило
средната пазарна цена на труда, след като е сравнило цените за ремонт в 6
/шест/ автомобилни сервиза – 3 с европейски сертификат за качество ISO 9001 и 3 без такъв сертификат,
като средната цена на труда правилно е определен в размер на 30.30 лева /41.60
лв/ч – средна цена на труда в оторизираните сервизи и 19.00 лв/ч – средна цена
на труда в неоторизирани автомобилни сервизи/. Инвокираното възражение, че
сервизите със сертификат следва да се изключат от експертизата са
неоснователни. Сервизите със сертификат не могат да бъдат изключени от начина
на определяне на средната цена на труда, тъй като те предлагат същите услуги на
пазара, както и тези без сертификат. Съдът не намира основание за ограничаване
на възможността автомобилът да се ремонтира в свободно избран от застрахования
автосервиз, но обезщетението не следва да надвишава средната пазарна цена на
ремонта. В конкретния случай приетата по делото експертна оценка включва всички
възможни варианти на пазарни цени, от които следва да се вземе средната пазарна.
Първоинстанционния съд правилно е определил размера на дължимото
обезщетение в размер на 559.39 лева,
включващ: 76.00 лева – заден десен фар от алтернативни доставчици; 414.14 лева
– цена за труд /30.30 лв/ч умножено по 13.8 човекочаса/ и 65.25 лева –
материали за боядисване. От дължимата сума следва да се приспадне сумата в
размер на 317.03 лева, заплатена
извънсъдебно, поради което остатъкът от дължимото обезщетение е 242.36 лева, което обуславя извода за
основателност на исковата претенция, доколкото същата е предявена частично в
размер на 200.00 лева от общата искова претенция в размер на 968.41 лева.
Доказани
са в тяхната кумулативност елементите на фактическия състав на отговорността на
застрахователя по чл. 432, ал. 1 от ГПК, като липсват данни дължимата сума по
обезщетението, предмет на иска, да е заплатена изцяло на увредения собственик.
Първоинстанционният съд е постановил решението си при спазване на процесуалните
правила и прилагайки правилно относимите материално-правни норми. Поради
съвпадане на правните изводи на двете инстанции, съдебният акт на районния съд
следва да бъде потвърден.
На основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, в тежест на въззивника следва да бъде възложена отговорността за
разноски, направени от въззиваемата страна в настоящата инстанция в размер на 360.00
лева за адвокатски хонорар, при липса на основание за намаляването му като
договорен и платен, съгласно минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от
гореизложеното, съставът на ОС-Варна
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 1117/18.03.2019 г.
постановено по гр. д. № 11417 по описа за 2018 г. на Районен съд – Варна, XLIII
съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ЗАД „АРМЕЕЦ", ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ул. „Стефан Караджа“
№ 2, да заплати на С.П.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, сторените пред въззивната инстанция
съдебно-деловодни разноски - заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
360.00 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.