Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
…...07.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА Й.А
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Й.а в.
гр.дело № 11938 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по допустима и редовна въззивна жалба подадена от В.П.Д., Д.П.Д., Е.
А. Д. и П.Д.Д., чрез процесуалния им представител адв. С. срещу решение № 119271/20.05.2019
г., постановено по гр.д. №29416/2018
г. по описа на СРС, 88 състав, с което са отхвърлени предявените от ищците положителни
установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК против ответниците В.С.В.-П.
и М.С.В. за признаване за установено, че са собственици на поземлен имот с
идентификатор 68134.508.1258 с площ от 543 кв.м. с адм. адрес – гр. София, ул.“********и
със съседи –поземлени имоти с
идентификатори 68134.508.5012. 68134.508.1580, 68134.508.1343, 68134.508.1260,
60134.508.1259 и на построената в него едноетажна къща с площ 76 кв.м. и с
идентификатор 68134.508.1258.1.
Във
въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно,
поради допуснати от СРС процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и
необоснованост. Сочи се, че от
свидетелските показания изслушани в първата инстанция се установява, че ищците
са живели в процесния имот от 2000 г., като през 2006 г. са постигнали
договорка със С.В. за закупуването му, от който момент е започнала да тече придобивна
давност в тяхна полза. Поддържа се, че изводите на СРС, че наследниците на М.А./
С.В. и ответниците/ не са се отказали от правото си на собственост върху
процесния имот са неправилни, доколкото от същите не са предприети никакви
действия за упражняване на правата им в периода 2000 г.-2018 г. Поддържа се, че
от показанията на свид. Ц.М.не се установява категорично същата да е давала
съгласието си ищците да живеят в имота, доколкото М. не сочи подробности около
времето, мястото и участниците на тази среща и същата е била в лоши отношения с
брат си С.В. и не е знаела за уговорката за продажба на имота от 2006 г. Излага
се, че М. се е дезинтересирала от
собствената си част от имота, като не е посещавала имота от 2000 г., а след
2006 г. не се е противопоставила на владението на сем. Д.. Поддържа се, че от
събраните показания на свид. Д. иБ.безспорно се установява осъществявано от
ищците владение върху имота в продължение на 10 години. Иска се отмяна на
обжалваното решение. Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците
В.С.В.- П. /съгласно допуснато уточнение на фамилното име в открито съдебно
заседание на 25.02.2020 г./ и М.С.В. чрез адв. Н. и адв. Ч., с който въззивната
жалба се оспорва. Поддържа се, че направените от първоинстанционния съд правни
изводи съответстват на събраните в производството доказателства. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Тъй като искът е
установителен, допустимостта му е предпоставена от наличие на правен интерес у
ищците за установяване принадлежността на правото на собственост, като
възникналият между страните правен спор за собствеността на имота обосновава
наличието на интерес у ищците от предявяване на иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК. Разгледано по същество, обжалваното решение е и правилно. Във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде изложено следното:
В
исковата молба са изложени твърдения, че сестрите В.С.Д. и М.С.Я./наследодатели
на страните в процеса/ са купили заедно поземления имот находящ се в гр. София,
кв. „Орландовци“, ул. „********през 1963 г., след което заедно са заплатили за
построяването на жилищна сграда в имота / процесните поземлен имот и построена
в него сграда/. В исковата молба се излагат твърдения, че ищците са живеят в имота
от м.март 2000 г. и към предявяване на исковата молба / м.05.2018 г. /, като в
периода 2000 г.- 2007 г. са съжителствали с бащата на ответниците С.В.. Сочат,
че през целия период от 2000 г.- 2018 г. непрекъснато са владяли имота, като С.В.
не е излагал претенции за правото на собственост, но след новата смърт през
2015 г. са започнали спорове за собствеността. С уточнителната молба от 23.05.2018 г.
процесните имоти са индивидуализирани, съгласно действащата кадастрална карта.
С
отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците
оспорват исковете, като излагат, че през посочения в исковата период ищците не
са упражнявали владение върху имота, а са били държатели на същия. Оспорва се
твърдението, че процесния поземлен имот е придобит от сестрите В.С.Д. и М.С.А.,
като се поддържа че имотите са били собственост единствено на М.А.и съпруга
ѝ Н.А.. Излага се, че ищците са допуснати в имота от наследниците на М. и
Н.А.и – С.В. и Ц.М.да го ползват безвъзмездно, поради което са само държатели
на същия.
От
представено по делото удостоверение за наследници на С.С.Т./ л.10/ се
установява, че В.С.Д. и М.С.Я.са сестри. От същото удостоверение се установява,
че ищецът П.Д.Д. е син на В.С.Д., а С.Н.В. / баща и наследодател на ответниците
В.С.В.- П. и М.С.В. /удостоверение за наследници на л.58 от делото пред СРС/ и Ц.Н.М.
/ разпитана като свидетел в първоинстанционното производство/ са син и дъщеря
на М.С.А..
Към
исковата молба / л.14-38/ са приложени документи свързани с предоставяне на
комунални услуги до процесния имот, вкл. платежни документи, от които се
установява, че дължимите сметки за ползваните услуги са заплащани от ищците.
Към
отговора на исковата молба е представена молба от 24.10.2017 г. от ответниците
и Ц.М.до нотариус, с която се установява, че е инициирано нотариално производство
за издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за
признаване на правото на собственост по давностно владение и наследство в полза
на посочените лица.
В
хода на първоинстанционното производство са разпитани свидетелите М. Н. Д., З.К.Б.,
П. М.Й./ братовчед на бащата на ответниците/ и Ц.Н.М. / леля на ответниците и
братовчедка на ищеца П.Д./.
От
показанията на свид. Д. иБ.живеещи в съседство на процесните имоти се
установява, че ищците / П. и Е. и техните деца В. и Д./ са живеели е жилището
от 2000 г. Те са живеели заедно със С.В., който обаче се е изнесъл от къщата
след няколко години. Свид.Б.разказва, че С.В. е споделял, че П. и Е. Д. щели да
купят къщата от него. Свид. Д. разказва, че ремонтите по имота са правени само
от семейство Д..
Свид.
Й. излага, че процесното жилище до
2000 г. са живели М.и Н.А.и. След това са останали да живеят С.В., сестра му Ц.и
съпруга ѝ, а след като последните двама са се
изнесли в жилището, са заживели ищците /2002-2003 г./, със съгласието на С..
Свид. М. посочва, че ищците живеят в имота
от 2005 г. Сочи, че тя се е съгласила семейството да живее в имота с уговорката
те да заплащат консумативите, с оглед тяхната нужда от жилище и с цел къщата да
бъде поддържана. Разказва, че след 2000 г. не е ходила в имота. Сочи, че с брат
ѝ С.не са се разбирали, като знае, че той е живял за кратко в имота
заедно с ищците.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна
следното:
Пред
СРС да предявени обективно и субективно съедините установителни искове с правна
квалификация чл.124 ГПК вр. чл. 79 ЗС за признаване за установено, че ищците са
собственици въз основа на давностно владение на поземлен имот с идентификатор
68134.508.1258 с площ от 543 кв.м. с адм. адрес – гр. София, ул.“********и със
съседи –поземлени имоти с идентификатори 68134.508.5012. 68134.508.1580,
68134.508.1343, 68134.508.1260, 60134.508.1259 и на построената в него
едноетажна къща с площ 76 кв.м. и с идентификатор 68134.508.1258.1.
По
общите правила за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, по
положителния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК изцяло в тежест на ищците
е да установят фактите, на които основават правото си на собственост – в
конкретния случай придобиването на собствеността по давност. Фактическият
състав на придобивната давност върху недвижим имот включва осъществяване на
владение върху него, както и изтичане на определен от закона срок, през който е
продължило владението / в конкретния случай 10 години/. То от своя страна
представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго, като своя. Владението следва да е постоянно - т. е. владелецът
да изразява трайна воля да държи вещта за себе си; да е непрекъснато, съответно
- да не е изоставяно или да е било отнето от трето лице; да е спокойно и явно -
да не е установено или поддържано по насилствен или по скрит начин.
Както
и районният съд правилно е посочил, в хода на производството не са събрани писмени
доказателства, че сестрите В.С.Д. и М.С.А. /наследодатели на страните/ са
придобили заедно процесния поземлен имот и с общи средства са построили къщата
в него, но с оглед въведената
конкуренция на права в рамките на настоящото въззивно производство и наведеното
правоизключващо възражение на ответниците за изключителна собственост върху
процесните имоти, което не бе доказано, съдът намира, че между наследодателите
на страните е била налице съсобственост. За да достигне до този извод, съдът
взема и предвид, че ответниците въпреки, че с отговора на исковата молба са
навели възражение, че техния наследодател /М. А./ е изключителен собственик на
поземления имот и къщата, не са ангажирали никакви писмени доказателства в тази
посока, като в отговора на въззивната жалба не са оспорили и направения в този
смисъл извод на районния съд. В допълнение – в производството инициирано от тях
за издаване на констативен нотариален акт / л.77 от делото/ са се позовали на
придобиване на имота по „давностно владение и наследство“, с оглед което ответниците
са със съзнание, че част от имота не е принадлежал на наследодателя им.
От
събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства се
установява, че ищците са живели в имота до подаване на исковата молба, като
въпреки различията в показанията на свидетелите във връзка с началния момент на
заживяване в имота, съдът намира, че същите са живели в него през 2000 г. /показанията на свид.Б.и Д./, доколкото ищците
са навели такова твърдение, което не е оспорено от ответниците и същото се
поддържа от част от показанията на свидетелите. От показанията на свидетелите
се установява и че наследодателят на ответниците – С.В. за определен период от
време е живял заедно с ищците в къщата, като през 2007 г. се е изнесъл.
Съдът
приема за доказано, че ищците са упражнявали фактическата власт върху имота, но
намира, че от събраните по делото доказателства не се установява тяхното
намерение за своене, поради което не е доказано владението на имота в
продължение на 10 години. За да достигне до този правен извод, съдът взе
предвид следното:
Съгласно
мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012 г. по тълкувателно дело № 1 по описа
за 2012 г. на ОСГК, ВКС При спор за придобиване по давност на съсобствен
имот / какъвто е конкретния казус, с оглед изложените по-горе изводи/ от един от съсобствениците следва да се
даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от
кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието,
на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което
съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на
останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е
достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие
по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът,
който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането
им във владение чрез извършване на действия, с които е престанал да държи
идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за
себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на
останалите съсобственици.
От
събраните в производството доказателства се установява, че в периода 2000- 2007
г. ищците са живеели в имота с друг съсобственик – С.В. / наследодател на
ответниците/, поради който факт съдът намира, че за този период ищците не са
извършили действия, с които да отблъснат владението от страна на друг
съсобственик и е осъществявано съвладение на процесния имот от няколкото
съсобственика За периода след напускане на процесния имот от страна на С.В. до
неговата смърт на 14.02.2015 г. също не са събрани доказателства ищците да са
извършвали действия, с които да отблъснат владението на съсобствениците С.В. и
сестра му Ц.Н.М.. Действително в хода на производството са събрани доказателства,
че ищците са заплащали дължимите суми за комунални услуги за имота, както и че
са ремонтирали същия, които действия
обаче са житейски логични и естествени, тъй като семейството на ищците е живяло
в имота.
От
свидетелските показания на свид.Б.се установява, че С.В. и ищците са имали
уговорка за продажба на процесния имот, като показанията на свидетеля в тази
част не се оборват от други доказателства, поради което съдът им дава вяра. След
разпита на свид.Б.и във връзка със заявеното от нея обстоятелство, че С.В. е
разказвал за уговорка с ицщите П. и Е. Д. последните да купят къщата от него,
от адв. С. / процесуален представител на ищците/ са наведени твърдения, че през
2002 г. ищците са предложили на С.В. да закупят къщата, за което последният се
е съгласил. Във връзка с тази уговорка, се твърди, че през 2003 г. ищците са му
дали сумата от 5000 лв. и са му давали други дребни суми до 2007 г., когато В.
се е изнесъл от имота. За установяване на тези обстоятелства е поискан разпит
на още един свидетел от ищците, което искане обаче правилно е оставено без
уважение от СРС, доколкото изложените твърдения не са били част от
обстоятелствената част на исковата молба и за първи път са заявени в откритото
съдебно производство. С оглед така наведените твърдения на ищцовата страна,
съдът намира, че наличието на намерение на ищците да държат имота като свой е
недоказано. Доколкото между ищците и С.В. е имало уговорка за продажба на
имота, първите не са имали съзнание, че владеят имота за себе си, а че го
държат с намерение да го придобият чрез покупко-продажба.
От
изложеното може да се заключи, че в хода на производството не са събрани
доказателства някой от съсобствениците /
вкл. ищците/ да е установил фактическа власт върху имотите на основание
презюмиращо владение е негова полза.
На
следващо място, следва да се отбележи, че от показанията на свид. Й., които
съдът кредитира като достоверни, се установява, че С.В. е бил съгласен ищците
да живеят в къщата. Това съгласие на съсобственика и намерението му да се
разпореди с имота, водят до извод, че същият е поначало е имал намерение за
своене. При наличие на данни, че ищците са живели в имота със съгласието на В. и
с намерението да закупят имота, не може да се стигне до заключение, че същите
са отблъснали владението на съсобственика и в тяхна полза е започнал да тече
придобивен давностен срок.
При
събраните доказателства – за съвместно съжителство с наследодателя на
ответниците до 2007 г. и твърденията на ищците в исковата молба, че след
неговата смърт / на С.В./ през 2014 г. са започнали спорове за собствеността на
имота, съдът намира, че дори да бяха събрани доказателства за осъществено в
периода 2007-2014 г. владение, те не биха обусловили уважаване на предявените
искова, доколкото няма да е изтекъл 10-годишния давностен срок за придобиване
на недвижим имот по чл.79 ЗС.
Въззивният
съд намира, че показанията на свид. М. следва да бъдат преценявани, като се
отчита евентуалната ѝ заинтересованост от изхода на спора, доколкото
същата е подала молба за издаване на констативен нотариален акт за
собствеността върху процесните имоти заедно с ответниците. С оглед изложените
мотиви, крайният извод на съда за липса на предпоставките за осъществяване на
владение от страна ищците не търпи промяна и при преценка на показанията на
свид. М. по реда на чл.172 ГПК.
При
изложеното, с оглед разпределената доказателствена тежест, съобразно чл. 154 ГПК, съдът намира, че ищците не са доказали наведените в исковата молба
твърдения за осъществявано в период на 10 години владение на имотите.
Мотивиран
от изложеното, съдът намира, че предявените от ищците искове правилно са
отхвърлени от СРС, поради което и обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При
този изход на спора, право на разноски имат въззиваемите. Всеки от въззиваемите
е направил искане за присъждане на разноски, чрез представляващия го адвокат –
адв. Н., упълномощен от М.В. и адв. Ч., упълномощен от В.С.В.-П..
От
В.С.В.-П. са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение
в полза на адв. Ч. в размер на 1000,00 лв. за процесуално представителство във
въззивната инстанция /видно от приложения договор за
правна помощ на л.33 от делото пред СГС възнаграждението
е заплатено в брой и съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение
6/2012 г. от 6 ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият
служи за разписка/. Насрещната страна е направила
възражение за прекомерност / чл.78, ал.5 ГПК/ на претендираното възнаграждение,
което с оглед цената на иска / 40519,90 лв/ и минималния размер на адвокатското
възнаграждение, предвиден в чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения / ред. ДВ бр. 41 от
23.05.2017 г., в сила от 23.05.2017 г.; изм., бр. 7 от 22.01.2019 г.- действала
към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие/ - 1745,60
лв., се явява неоснователно. В.П.Д., Д.П.Д., Е. А. Д. и П.Д.Д. следва да бъдат
осъдени да заплатят на В.С.В.-П. сумата от 1000 лв.- разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция.
От
ответника- въззиваем М.В. е представен договор за правна защита и съдействие
/л.30 от делото пред СГС/ сключен с адв. Н., в който е отбелязано уговорено
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., като в договора е отбелязано,
че пълната сума е платена по банкова сметка, ***. С оглед задължителните
указания дадени в т. 1 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК, само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида
на плащане. Когато е уговорено плащането
да се осъществи по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи. При липсата на доказателства за заплащане на
възнаграждението на адвоката по банков път, в полза на страната – М.В. не
следва да бъдат присъждани разноски за въззивното производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
119271/20.05.2019 г., постановено по гр.д. №29416/2018 г. по описа на СРС, 88
състав
ОСЪЖДА
В.П.Д.,
ЕГН: **********, Д.П.Д., ЕГН: **********, Е. А. Д., ЕГН: **********, и тримата
с адрес: *** и П.Д.Д., ЕГН: **********, адрес: *** да заплатят на В.С.В.-П.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 1000,00 лв./ хиляда лева/ - разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.