Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на седемнадесети декември
през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 11628 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5058967/03.04.2019
г. на ищеца П.Л.В. срещу решение № 562478/14.12.2018 г., постановено по гр.
дело № 24726/2018 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е отхвърлен
предявеният от ищеца иск за признаване на установено, че не дължи на „С.в.“ АД чрез
принудително изпълнение сумата от 2 396,65 лв. - главница за питейна вода
за периода 22.06.2011 г. – 25.07.2014 г., ведно със законна лихва от 12.09.2014
г. до окончателното плащане; сумата от 447,89 лв. – обезщетение за забава върху
нея за периода 22.07.2011 г. – 27.06.2014 г.; сумата от 56,89 лв. – държавна
такса и сумата от 329,56 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които суми по
гр. дело № 50147/2014 г., СРС, 48 състав е издаден изпълнителен лист по влязла
в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със същото
решение ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв. – разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано. Погрешно
първоинстанционният съд е приел, че с подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение, давността се прекъсвала и отново започвала
да тече след издаване на изпълнителния лист. Неправилен бил и изводът на СРС, че в хода на заповедното производство
давността е спряла, както и че към момента на предявяване на иска, предвидената
от закона давност не е изтекла. Поддържа се, че вземанията по издадената
заповед за изпълнение са погасени с изтичането на кратката тригодишна давност.
Позовава се на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с
което е прието, че давността се прекъсва с предприемане на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, но не и с
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В конкретния случай,
доколкото заповедта за изпълнение се отнася за вземания за период от 22.06.2011
г. – 25.07.2014 г., следва да се приеме, че след образуване на изпълнителното
дело първото изпълнително действие е налагането на запор върху банковите сметки
на длъжника на 12.03.2015 г., с което действие давността е прекъсната и е
започнал да тече нов давностен срок. Във въззивната жалба се навежда и довод,
че част от вземанията по издадения изпълнителен лист, а именно тези за 2011 г.
и 2012 г. са погасени по давност, доколкото изискуемостта им е настъпила с
изтичането на 30 дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят и не
подлежат на принудително изпълнение, който довод освен, че не е бил заявен с
исковата молба, е и недопустим, тъй като процесните вземания са установени с
влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С влизането в сила
на заповедта за изпълнение доводите на ищеца за недължимост на сумите по
издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства, предхождащи
срока за възражение по чл.414 ГПК, са преклудирани. Неподаването на възражение
по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно
решение по иска по чл.422 ГПК, имат за последица създаване на стабилитет на
заповедта за изпълнение, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако
не са налице специалните хипотези на чл.424 ГПК / при
новооткрити обстоятелства и доказателства/ или чл.439 ГПК / при новонастъпили
факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Ето защо, посочения довод
на въззивника, не следва да бъде разглеждан.
Въз основа на
изложеното се иска отмяна на процесното решение и постановяване на друго, с
което предявения отрицателен установителен иска да бъде уважен. Претендират се
разноски.
Въззиваемото дружество
„С.в.“ АД - редовно уведомено, не е депозирало отговор по жалбата.
Софийският градски съд като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока и е срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно като краен
резултат, но по различни от изложените от СРС съображения, които са следните:
С предявения от ищеца отрицателен
установителен иск се иска съдебно установяване на несъществуването в полза на
ответника на изпълняемо право, основано на твърдението на ищеца, че към момента
на предявяване на иска по чл.439 ГПК, вземанията на ответника са погасени по
давност, тъй като от влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК до предприемането на изпълнителни
действия през 2018 г., с които давността се прекъсва, е изтекъл тригодишен срок,
поради което е погасена възможността за принудителното им изпълнение. С оглед
тези твърдения поддържа, че наложените през 2017 г. запори на банкови сметки и
възбрани върху недвижими имоти, не са прекъснали давността, тъй като тези
действия са предприети след изтичането на две години след образуване на
изпълнителното дело, т.е. същите се явяват наложени след настъпила перемпция на
изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК – две години след
образуване на изпълнителното дело, т.е. поддържа, че на 20.02.2017 г.
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, а извършените
изпълнителни действия след този момент, са обезсилени по право, като в този
случай новата давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Именно в
рамките на така заявеното основание, съдът дължи произнасяне.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил
иска с възражение, че след образуване на изпълнителното дело, от страна на
взискателя в рамките на двугодишния период е поискано извършване на изпълнителни
действия, които са прекъснали давността, поради което не са налице
предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
За да уважи предявения иск, СРС е приел, че
процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 19.09.2014 г. по ч. гр.д. № 50147/2014
г. по описа на СРС, 48 състав, поради неподаване на възражение срещу нея в
срока по чл.414 ГПК и въз основа на която на 30.01.2015 г. е издаден
изпълнителен лист. Приел е също така, че с подаване на на заявлението по чл.410 ГПК, давността за вземането е спряна, като е посочил, че с диспозитива на т.14
от ТР № 2/26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, който има задължителен характер, е прието,
че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по чл.242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на
действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, ал.1, б.“в“ ЗЗД..Според
СРС подаването на заявление съставлява действие на кредитора , изразяващо се в
готовност да пристъпи към принудително събиране на вземането си, поради което
то има действието, предвидено в чл.115, б.“ж“ ЗЗД /докато трае съдебния процес
за вземането/ и с него давността се спира, тъй като заповедното производство
безспорно е съдебно производство. Приел е също така, че течението на давностния
срок е възобновено на 30.01.2015 г. с издаването на изпълнителния лист, който
срок е прекъснат с молбата
от 20.02.2015 г. на взискателя за образуване на изпълнително дело, съдържаща
възлагане по чл.18 ЗЧСИ, а впоследствие е прекъсната с молба с вх. № 22176/
01.02.2017 г., с която взискателят е поискал извършването на конкретни
изпълнителни действия, а именно налагането на запор на трудовото възнаграждение
на длъжника, насрочването на опис на движими вещи –негова собственост, възбрана
върху притежавани от него недвижими имоти и запор върху вземания по банкови
сметки, в резултат на която молба съдебният изпълнител е наложил възбрана върху
собствен на длъжника имот. При тези данни, СРС е приел, че в случая давността е
прекъсната, както с подаването на редовна молба за образуване на изпълнително
производство, така и с последващата такава, с която е поискано извършване на
конкретни изпълнителни действия преди изтичане на двугодишния срок, започнал да
тече на 20.02.2015 г., поради което не е налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК и изпълнителното производство не е прекратено по силата на закона.
Доколкото от подаването на молбата от 01.02.2017 г., с която давността е прекъсната
до момента на предявяване на иска, последната не е изтекла, СРС е отхвърлил
иска на ищеца.
Настоящият въззивен състав споделя изводите
на СРС, че с действията на взискателя – подаване на редовна молба за образуване
на изпълнително дело на 20.02.2015 г. и с последваща такава от 01.02.2017 г., давността
е била прекъсвана, като съображенията за това са следните: Съгласно чл.116, б.
„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането, т.е. по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. С
подаването на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за
прилагане на определен изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл.18 ЗЧСИ, т.е. редовна молба, давността се счита за прекъсната на осн. чл. 116,
буква “в” ЗЗД. В този смисъл са и разясненията към т.10 от ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по чл.18 ЗЧСИ, прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, както и че по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва многократно в
изпълнителния процес – с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В тази връзка следва да се посочи, че за прекъсването на давността с отправено от взискателя искане за
прилагане на конкретен изпълнителен способ, е без значение дали съдебният
изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това
искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали
кредиторът действа. В тълкувателното решение в действителност се посочва
изрично, че образуването на изпълнителния процес не спира или прекъсва
давността, но под образуване на изпълнителния процес се има предвид действието
на съдебния изпълнител, който с постановление / а сега с разпореждане съгл. чл.434 ГПК, ред. ДВ, бр.86, 2017 г./ образува изпълнителното дело в качеството му на
процесуален орган. Това налага извода, че
подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и
молбата, съдържаща овластяване по чл.18 ЗЧСИ, прекъсва давността. Ето защо,
с молбата на взискателя от 20.02.2015 г. давността е прекъсната и е започнала
да тече нова тригодишна давност, която отново е прекъсната с молба с вх.№
7224/29.01.2016 г., с която взискателят е поискал извършването на конкретни изпълнителни
действия и в резултат на същата, съдебният изпълнител е наложил възбрани върху
недвижими имоти – собственост на длъжника, като с тези валидни изпълнителни
действия давността отново е прекъсната и е започнала да тече нова тригодишна
давност, която не е изтекла нито към датата на устните състезания пред СРС,
нито към датата на устните състезания пред въззивната инстанция. Доколкото
молбата от 01.02.2017 г. е депозирана преди да е изтекъл двугодишния срок,
посочен в чл.433, ал.1, т.8 ГПК, твърдението на ищеца, че изпълнителното
производство се е прекратило по право, тъй като от момента на образуването му
до налагането на възбраната върху притежавани от него имоти, са изтекли повече
от две години, се явява неоснователно.
Ето
защо предявения отрицателен установителен иск се явява неоснователен и
доколкото крайните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на СРС,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, жалбоподателят няма
право на разноски. На въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски за
юрисконсултско възнаграждение, тъй като нито е подаден отговор на въззивната
жалба, нито е осъществено процесуално представителство в открито съдебно
заседание.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 562478/ 14.12.2018 г. по гр.д. № 24726/2018 г., Софийски
районен съд, 125 състав.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.