Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С., 18.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 30.01.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 618 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №
89/06.07.2018 г., постановено по гражданско дело № 797/2017 г. по описа на РС -
гр. Пирдоп, е признато за установено,
че „П.” ЕООД дължи на Дирекция „У. на с. и с.д.” - МВР сумата от 4054,46 лева -
главница, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение № 765 от
29.08.2017 г., издадена от PC- Пирдоп по ч.гр.д. № 616/2017 г., ведно със
законната лихва върху нея за период от 25.08.2017г. до изплащането й, а искът
на дирекцията по чл. 422, ал. 1 от ГПК е отхвърлен за разликата от 20272,29 лв.
до пълния му предявен размер от 24326,75 лв. (за който е била издадена
заповедта за изпълнение) с мотиви, че в тази част вземането е погасено чрез
прихващане.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба от Дирекция „У. на с. и с.д.” - МВР срещу горното решение в частта му, с която е отхвърлен
предявеният установителен иск за разликата над
20 272,29 лв. до пълния му предявен размер от 24326,75 лв., както и в частта
за разноските и във връзка с непосочване на правната квалификация на претендираното право в диспозитива
на решението. Жалбоподателят счита, че обжалваното
решение е неправилно, недопустимо и нищожно и незаконосъобразно. Намира, че
възражението за прихващане е било неконкретизирано и не е било надлежно
въведено в производството, тъй като не било посочено правното му основание и
реда за извършването му. Освен това не било докладвано от съда, поради което не
се дължало произнасяне по него. Според жалбоподателя, възражението е
недоказано, а уважаването му от страна на ПРС било немотивирано. Поддържа, че
съдът не бил взел предвид изричните му доводи срещу това възражение. Позовава
се на клаузата на чл. 29, ал. 6 от договора между страните, като във връзка с нейното
приложение изтъква висящността на т.д. № 2159/2017г.
по описа на СГС. Счита, че са налице основания за прилагане и на чл. 29, ал. 7
от договора, доколкото същият бил прекратен поради виновно неизпълнение от
страна на въззиваемия. Оспорва твърденията на
последния, че договорът е развален преди това на друго основание. Описва
хронологията на извънпроцесуалните отношения между
страните във връзка с процесния договор. Намира, че е
изпълнил точно задълженията си по него, но по вина на насрещната страна не била
открита строителна площадка, което довело до неизпълнение на възложеното.
Анализира правната същност на разменените между страните писма и направените от
тях изявления. Позовава се на показанията на св. Л.и св. Д., както и на
обясненията на Й. Б.. Счита, че представените нови линейни графици имат
характер на оферта за изменение е на договора по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЗД, а липсата на интерес у насрещната страна за изпълнение на договора била
плод на необосновани субективни представи, които оспорва. Оттук прави извод, че
не била налице предпоставка за разваляне на договора от насрещната страна.
Намира, че редица релевантни факти не били обсъдени от първоинстанционния
съд. Навежда довод, че обжалваното решение е нищожно поради липса на мотиви.
Моли съда да го отмени в
обжалваната му част и да постанови друго, с което бъде установена дължимостта на пълния размер на процесната
сума. Алтернативно, моли съда обезсили решението като недопустимо или да обяви
неговата нищожност. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
твърди, че формулираното от него възражение за прихващане е било ясно,
конкретно и своевременно. Излага съображения в подкрепа на неговата
основателност. Поддържа, че е развалил договора между страните на основание чл.
87, ал. 2 от ЗЗД поради безполезност на изпълнението, причинена от забавата на
насрещната страна. Бил предоставил банкова гаранция за добро изпълнение на задълженията
си по договора в размер на 20272,29 лв. без ДДС, за която твърди, че е
неправомерно усвоена от възложителя въпреки че вината за неизпълнението била
изцяло негова. Счита, че е доказал икономическата неизгодност
от договора, което водело до безполезност на изпълнението. Във връзка с това
сочи и цитира икономически показатели и се позовава на приетото от ПРС
заключение по ССЕ, касаещо размера на прогнозната
печалба (респ. загуба) в различни хипотези на изпълнение на договора. Изтъква,
че насрещната страна е изпаднала в забава като не е открила своевременно
строителна площадка - предпоставка за започване на строителните дейности от
негова страна. Счита за неоснователни изтъкнатите от нея съображения за това.
Резюмира хронологията на отношенията си с жалбоподателя. Прави извод, че за
него са били налице предпоставките за разваляне на договора по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. Същевременно, намира, че не са били налице условията по чл. 29, ал. 7 от
договора за задържане на предоставената от него банкова гаранция, тъй като
вината за неизпълнение на поръчката е на възложителя. Счита за ирелевантно обстоятелството, че възражението за прихващане
не е било изрично отразено в доклада на делото, след като съдът е разпределил доказателствената тежест и е дал указания на страните във
връзка с подлежащите на доказване релевантни факти, вкл. и във връзка с
възражението за прихващане. Оспорва доводите на жалбоподателя за необсъждане на
възраженията му, основани на чл. 29, ал. 6 и 7 от договора, като намира, че те
следва да се прилагат само във връзка с изпълнението на договора, а в случая
такова не е започнало и никога не е имало. Във връзка с това, изразява
становище, че предметът на гр. д. № 2159/2017г. на СГС е не спор, възникнал в
хода на изпълнение на договора, а обезщетение за вреди поради забавата на
насрещната страна. Подчертава, че това дело е било заведено след развалянето на
договора, което изключвало хипотеза на изпълнението на последния. Оспорва
квалифицирането на част от разменената между страните кореспонденция като
оферта, и счита, че характер на такава има допълнителното споразумение,
оформено от възложителя, което, обаче, изпълнителят отказал да подпише.
Анализира съдържанието му и го подлага на критика. Намира, че възражението на
жалбоподателя за нарушение на чл. 105 от ЗЗД, вр. чл.
519, ал. 1 от ГПК, е преклудирано, тъй като било
направено за първи път с въззивната жалба. По
същество счита същото за неоснователно, тъй като, според него, разпоредбата на
чл. 105 от ЗЗД визира единствено несеквестируемите
вземания по чл. 446 от ГПК, сред които не попада вземането на жалбоподателя.
Счита разпоредбата на чл. 519, ал. 1 от ГПК за неотносима
към спора, като я тълкува в смисъл, че тя изключва единствено принудителното
събиране на задълженията на държавни учреждения, но
не и тяхната дължимост. Освен това намира, че
жалбоподателят няма качеството на такова учреждение.
Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят се представлява от юрк. В.,
който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Изтъква,
че възражението за прихващане е недопустимо, тъй като не се допуска
принудително изпълнение срещу държавни учреждения,
каквото е представляваната от него дирекция. В подкрепа на това се позовава на
постановление № 73/2015 г. за определяне на второстепенните разпоредители с
бюджетни средства към министъра на вътрешните работи, с което ДУССД - МВР е
определена като такъв. Счита, че е доказано качеството „държавно учреждение“ и юридическо лице на дирекцията, което обуславя
недопустимост на възражението за прихващане. Намира, че дирекцията не е
изпаднала в забава, както и че не е налице безполезност от изпълнението на процесния договор. Моли съда да отмени Решение №
89/06.07.2018 г. на РС- Пирдоп в частта, с която е отхвърлен установителен иск за сумата 20272,29 лв., като погасен чрез
прихващане, а вместо него - да постанови решение, с което, на основание
чл. 89, ал. 1, вр.
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, бъде
установено по отношение на „П.“ ЕООД че дължи на ДУССД – МВР сумата 24326,75
лв., представляваща авансово плащане в размер на 3% от посочения в чл. 20, ал.
1 от договора размер на поръчката. Претендира разноски. Представя списък по чл.
80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемото дружество се представлява от адв. П., който оспорва жалбата и моли съда да я
остави без уважение, като постанови
решение, с което да потвърди първоинстанционното
такова като правилно, обосновано и законосъобразно. Не претендира разноски във въззивното производство.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция като писмени доказателства са приети представените от жалбоподателя
документи - решение
№ 39 от 04.01.2019 г. по в. т.д. № 4441/2018 г. по описа на САС, решение № 1530
от 19.07.2018 г. по т. д. № 2159/2017 г. по описа на СГС, както и искова молба
на „П.“ ЕООД по т. д. № 2159/2017 на СГС.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия. Отчасти декларативният характер на не особено изчерпателните
му правни съображения не може да се приравни на липса на мотиви или на тяхната
пълна неразбираемост, поради което няма основание за прогласяването му за
нищожно.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като е постановено
при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване
на правото на иск, а първоинстанционният съд се е
произнесъл по действително предявения иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 88 от ЗЗД.
Наистина, по гр.д. № 2159/2017г. по описа на СГС (по което
ответникът по настоящото дело „П.“ ЕООД е ищец, а ищецът по настоящото дело ДУССД
– МВР е ответник) ответникът е предявил възражение за прихващане със сумата
24326,75 лв., представляваща подлежащ връщане аванс, преведен на основание чл.
21, ал. 1 от договора между страните. Същата сума е предмет на главния иск на
ДУССД – МВР по настоящото дело. Независимо от това, съдът намира, че не е
налице хипотеза по чл. 126, ал. 1 от ГПК и чл. 298, ал. 4 от ГПК поради
следните съображения.
На първо място, по делото няма данни,
кога е образувано гр.д. № 2159/2017г. по
описа на СГС, респ. кога е подаден отговорът на исковата молба, в който се
съдържа възражението за прихващане със сумата 24326,75 лв. Поради това не може
да се прецени, дали някоя от тези дати
предхожда датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (25.08.2017г.),
която следва да се счита за дата на предявяване на настоящия иск (арг. от 422, ал. 1 от ГПК). С оглед гореизложеното, няма
основание да се приеме, че настоящото дело е по- късно заведено по смисъла на
чл. 126, ал. 1 от ГПК.
На второ място, от представените преписи
от решение № 1530/19.07.2018г. по гр.д. № 2159/2017г. на СГС и решение № 39/04.01.2019г. по
т.д. № 4441/2018г. на САС, се установява, че искът на „П.“ ЕООД е бил
отхвърлен, който резултат е потвърден от въззивната
инстанция. (Към настоящия момент няма данни за влизане в сила на съдебен акт по
този спор, поради което съдът приема, че последният е все още висящ.) Когато
отхвърля исковата претенция, обаче, съдът не дължи произнасяне по възражението
за прихващане, защото то се предявява винаги при условията на евентуалност,
т.е. само ако се уважи претенцията на ищеца. В случая не се е сбъднало
условието по чл. 104, ал. 1, изр. второ от ЗЗД за разглеждане на възражението и
за произнасяне по него от страна на СГС, а впоследствие – и от САС, и,
съответно, такова произнасяне няма. Следователно, все още не е формирана сила
на присъдено нещо по този въпрос в рамките на производството, в което
претенцията на ДУССД – МВР е била релевирана чрез
възражение за прихващане.
По тези съображения съдът намира, че
няма пречка, претенцията за връщане на заплатения аванс да се предяви в отделно
производство, каквото е настоящото, а искът в този смисъл е допустим.
По въпроса за редовността и допустимостта на заявеното в
настоящото производство възражение за прихващане от страна на „П.“ ЕООД със
сумата 20272,29 лв., представляваща
учредена от това дружества банкова гаранция за добро изпълнение в полза на
насрещната страна по договора - ДУССД – МВР, съдът намира следното:
Наистина, възражението за прихващане не е било докладвано, но,
независимо от това, за страните не е имало съмнение, че то е част от предмета
на делото, а във връзка с него са събирани доказателства. Следователно, този
процесуален пропуск на първоинстанционния съд не е
довел до накърняване на техни права.
Неоснователни са твърденията на
жалбоподателя, че насрещната страна не била посочила основание за възникване на
вземането, с което извършва прихващане, както и че не била конкретизирала,
срещу кое негово вземане извършва прихващането – дали срещу главницата на
аванса или срещу лихвите върху него. Видно от изявлението на „П.“ ЕООД в този
смисъл, възражението му за прихващане е достатъчно ясно и недвусмислено, като е
посочен и размерът на активното вземане. Ясно е и фактическото основание за
връщане на сумата по гаранцията, а именно – липса на основание за имущественото
разместване, породено от задържането й, след като договорът е развален.
Също така съдът намира, че е
индивидуализирано и насрещното вземане, срещу което се извършва прихващането:
то може да бъде само главницата на аванса, тъй като другото хипотетично
възможно насрещно вземане (лихвата върху него) е претендирано
в неопределен размер под формата на законна лихва за период от подаване на
заявлението до изплащане на главницата.
На последно място, неоснователно жалбоподателят поддържа, че
възражението за прихващане (а следователно – и произнасянето по него) било
недопустимо по аргумент от разпоредбата на чл. 519, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 105 от ЗЗД и поради обстоятелството, че се
упражнявало срещу държавно учреждение. Съгласно Тълкувателно
решение № 130а от 1953 г., ОСГК, е допустимо „…под формата на възражение да се извършва компенсация на ликвидно по
основание и размер и изискуемо вземане на начетеното лице към увреденото
предприятие“, независимо от правния статус на последното. Наистина, това тълкувателно решение е
постановено във връзка с производства по финансови начети, но даденото с него
разрешение е принципно, без да е обосновано със спецификата на този тип производства. При това, в
мотивите на решението допустимостта на прихващането е поставена в зависимост от
друго условие, а именно - да не е налице ограничение по чл. 105 от ЗЗД. Така
направеното тълкуване означава, че цитираната разпоредба, сама по себе си, не
изключва прихващането срещу държавно учреждение
единствено въз основа на това му качество, а само в случаите на законоустанановено изключение (чл. 105 от ЗЗД), което
следва да бъде доказано във всеки отделен случай. Настоящият съдебен състав
споделя това тълкуване, тъй като то съответства на точната формулировка на чл.
105 от ЗЗД, съгласно която недопустимостта на прихващането е обоснована с
особеното качество на самото вземане (напр. такова, което е несеквестируемо,
или произтичащо от умишлен деликт, или за данъци), а
не с оглед особеното качество на длъжника по това вземане (какъвто е настоящият
случай). В подкрепа на този извод е и актуалната съдебна практика, обективирана напр. в Решение № 2794 от 01.11.2018 г. на САС
по т. д. № 4826/2018 г., с което е потвърдено извършеното от СГС съдебно
прихващане срещу държавно учреждение –
Администрацията на Министерския съвет.
ІІІ. По същество
1. По предявения иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 88, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
(жалбоподател в настоящото производство) ДУССД-МВР твърди, че след провеждане
на процедура по обществена поръчка бил сключил договор за СМР на обекти в гр. С.,
кв. „З. ф.“, ул. „К.“. В продължение на две години ответникът не бил представил
списъци на лицата, които ще работят на обекта, за проверка и одобряване от МВР.
Не се явил и на откриването на строителна площадка на 22.05.2017г. Затова
ищецът, в качеството си на възложител, развалил едностранно договора, след
което подал заявление по чл. 410 от ГПК за връщане на заплатения от него аванс
в размер на 24326,75 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението. След възражение от страна на ответника, предявил иск по чл. 422 от ГПК за установяване дължимостта на тази сума.
Ответникът
оспорва иска като твърди, че е развалил договора преди ищеца, и то - без да му
даде подходящ срок за изпълнение, тъй като от негова гледна точка изпълнението
е станало икономически неизгодно и безполезно.
Настоящият
съдебен състав намира, че, доколкото страните не спорят относно съществуването
на договор между тях и неговото разваляне, искът е основателен и доказан, тъй
като платеният аванс подлежи на връщане във всички случаи на разваляне – по аргумент от чл. 88, ал. 1, изречение
първо от ЗЗД и липсата на договорна клауза в различен смисъл.
Поради
това, в тази част решението на ПРС е правилно, а и не се обжалва от страните.
2. По възражението за прихващане.
На
практика всички спорни между страните въпроси имат значение единствено за
възражението за прихващане на дължимия аванс със сумата на банковата гаранция
за добро изпълнение в размер на 20272,29лв., която ответникът (изпълнител по
договора) е учредил в полза на ищеца (възложител по договора).
Основен
такъв въпрос касае причините за развалянето на договора в контекста на клаузите
на чл. 29, ал. 6 и 7 от него, които дават право на възложителя да задържи
гаранцията при определени хипотези: временно - ако в процеса на изпълнение на
договора възникне спор между страните, или окончателно - при пълно виновно
неизпълнение на поръчката.
За
да се произнесе по този спорен въпрос, настоящият съдебен състав взе предвид,
че банковата гаранция е формална, едностранна сделка, с която банката писмено
се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари при
условията, посочени в нея (чл. 442 от ТЗ). Страни по тази сделка са банката (в
качеството на гарант) и кредиторът (в качеството на бенефициер).
Наредителят, т.е. лицето, което възлага на банката
учредяване на гаранцията, не е страна по сделката. Наистина, между него и
банката винаги има възмезден договор за поръчка, по силата на който банката се
задължава да издаде гаранцията, но това правоотношение е различно, и по него бенефициерът не е страна.
Доколкото
процесната банкова гаранция (л. 209 от първоинстанцонното дело) изрично препраща към Еднообразните
правила за гаранциите платими при поискване, Публикация № 758, ревизия 2010г. на
МТК, Париж, те следва да се прилагат при разкриване на правната й същност и
последиците от нейното учредяване. Според тях, банковата гаранция е абстрактна
сделка, която е отделна и независима от договора, във връзка с който е
сключена, а гарантите по никакъв начин не се засягат от договора (или в по-
широк смисъл – валутното правоотношение между главния длъжник (наредител) и бенефициера), дори гаранцията да се позовава на него. Освен това, всички
гаранции са неотменими.
От
така цитираната правна уредба на банковата гаранция недвусмислено следва, че,
докато задължението на банката все още не е изпълнено, наредителят
не може едностранно да я отмени, нито има пряк иск срещу бенефициера
във връзка със сумата по гаранцията. Единствено ако гарантът е платил на бенефициера, а наредителят счита,
че не са били налице условията за това, той може да компенсира порочно
настъпилия имуществения дисбаланс с предявяване на иска по чл. 59 от ЗЗД (арг. от Определение № 468 от 29.10.2018 г. на ВКС по т. д.
№ 945/2018 г., I т. о., ТК, Определение № 466 от 28.07.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 2254/2016 г., I т. о., ТК, и др.) или чрез релевиране
на претенцията си по реда на възражението.
В
конкретния случай наредителят „П.” ЕООД е предявил
възражение, основано на правоотношението по банковата гаранция, но не твърди и
не доказва, банката да е платила на бенефициера
съответната сума. Няма данни и за изпълнение на нито един елемент от
предвидената в банковата гаранция (и в еднообразните правила) сложна процедура
по усвояване на тази сума – напр. писмено поискване от бенефициера,
придружено с декларация, незабавно уведомяване на наредителя
от страна на гаранта и др. Нещо повече: независимо че такъв изричен въпрос е
бил поставен на допуснатата от ПРС експертиза (виж. т. 2 от заключението по ССЕ
– л. 238 от първоинстанционното дело), вещото лице не
е дало категоричен отговор, дали възложителят е задържал, усвоил или
осчетоводил банковата гаранция за добро изпълнение. Следователно, по делото е
останало недоказано, дали бенефициерът (ДУССД-МВР)
действително се е обогатил със сумата на гаранцията.
При
тези данни, възражението за прихващане е неоснователно, тъй като не са доказани
предпоставките, при които наредителят „П.” ЕООД би
имал вземане срещу бенефициера ДУССД-МВР свързано по
някакъв начин с процесната банковата гаранция. Същото
следва да бъде отхвърлено, без да е необходимо да се изследват причините и
вината за прекратяване на договора за СМР между страните по делото (т.е.
валутното правоотношение от гледна точка на банковата гаранция).
Като
е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен в
обжалваната му част, като вместо това се постанови друг, с който възражението
за прихващане се отхвърля.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата
направените от последната разноски пред въззивната
инстанция, каквито се установяват в размер на 405,45 лв. – държавна такса, и
300 лв. юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 89/06.07.2018
г., постановено по гражданско дело № 797/2017 г. по описа на РС - гр. Пирдоп, В ЧАСТТА МУ, с която искът на Дирекция „У. на с. и с.д.” - МВР
срещу „П.” ЕООД за признаване за установено,
че дружеството дължи на дирекцията сумата 24326,75 лв., предмет на Заповед за изпълнение на парично
задължение № 765 от 29.08.2017 г., издадена от PC- Пирдоп по ч.гр.д. № 616/2017
г., ведно със законната лихва върху нея за период от 25.08.2017г. до
изплащането й, е отхвърлен за разликата над 4054,46
лв. до пълния му предявен размер с мотиви, че в тази част вземането е погасено
чрез прихващане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че „П.” ЕООД с ЕИК *****и адрес ***, дължи на Дирекция „У. на с.
и с.д.” – МВР, с БУЛСТАТ ***** и адрес гр. С., ул. „К.
Б. І“ № 124, сумата 20272,29 лв., за която е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 765 от 29.08.2017 г. по ч.гр.д. № 616/2017
г. на PC- Пирдоп, ведно със законната лихва върху нея за период от 25.08.2017г.
до изплащането й.
ОТХВЪРЛЯ предявеното от „П.” ЕООД с ЕИК *****и
адрес ***, възражение за прихващане със сумата 20272,29 лв.,
представляваща усвоена от ищеца банкова гаранция за добро изпълнение, за чието
задържане няма основание след развалянето на договора между страните.
ОСЪЖДА „П.”
ЕООД с ЕИК *****и адрес ***, да заплати на Дирекция
„У. на с. и с.д.” – МВР, с БУЛСТАТ ***** и адрес гр. С.,
ул. „К. Б. І“ № 124, сумата 705,45 лв., представляваща направени от
жалбоподателя разноски в производството пред въззивния
съд.
В необжалваната част, решение № 89/06.07.2018 г., постановено по
гражданско дело № 797/2017 г. по описа на РС - гр. Пирдоп, е влязло в сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.